Нежна завист

Тридесет и осма глава

Том ме задърпа навън, за което му бях благодарна, защото иначе нямаше да помръдна. Зяпах го, сякаш е извънземно или Дейвид Мелър. Не можех да мръдна сякаш бях пуснала корени.

— А ти — изръмжа той на разтреперания Бари, който притискаше с ръце кървящия си нос, — мръсно дебело копеле, ако отново докоснеш тази млада дама…

— Счупи ми носа — разхленчи се Бари.

— … ще изпочупя и останалите ти кости. Противен жалък лицемер, би трябвало да отида в полицията. Хайде, скъпа — обърна се Том към мен и затръшна вратата след нас така силно, че по стъклото се появиха пукнатини като паяжините в кашона.

«Какво каза той?», запитах се с недоумение. Навярно не бях чула добре.

— Какво… какво правиш тук? — промълвих.

— Търся те, разбира се — отвърна Том и нежно ми се усмихна. — Не съм дошъл да си взема книга от библиотеката.

— Но откъде разбра, че съм тук?

— Проследих обаждането до Роуздейл, а после попитах сестра ти дали знае какво би могла да търсиш в този край.

— Аха — казах аз. Почувствах се като пълна глупачка. При споменаването на Гейл сякаш цяло ято малки гъсета се заклатушкаха върху гроба ми.

— Е, добре съм, благодаря — сковано отвърнах. — Не съм молила никого да ме отвежда.

— Да, изглеждаш безкрайно щастлива — отбеляза Том с изнервящо чаровна усмивка. — Хайде, скачай в колата.

Отвори вратата на ролса си. Лъскавият «Силвър Фантом» изглеждаше доста странно тук, до запуснатия училищен двор от другата страна на улицата и грозната модерна сграда на общината. Но топлината и уютът вътре веднага ме привлякоха.

Навън бе мразовито.

— Добре — промърморих с неохота.

— Защо дойде тук? — попита Том и уверено завъртя волана към моето село. Явно бе направил старателно проучване. С ужас си представих как ме обсъждат с Гейл. «Психопатка — би казала тя. — Получила е нервен срив от патологична ревност».

— Исках да се махна, да си намеря нова работа. Да започна на чисто — предизвикателно заявих.

— Да опознаеш и друг живот — тактично каза Том.

— Да. — Въпреки волята си, избухнах в плач. — Но отново се провалих.

— Всичко е наред.

Огледа ме от главата до петите.

— Не, не е. — Вече достатъчно се бях изложила. Не можех да се преструвам на силна нито секунда повече. Бях толкова уморена и отчаяна, а до мен бе единственият мъж, когото бях обичала истински, но не можех да имам. — Вече никога нищо няма да бъде наред.

— Значи не е свързано с Гейл? — попита Том и долових в гласа му нотка на паника.

— Разбира се, че е свързано с нея — изхлипах.

— Съжалявам, Алекс, искрено съжалявам. Не предполагах, че ще го вземеш толкова навътре.

— Е, вече знаеш — казах аз и закрих лицето си с ръце.

Колата зави към къщата и тръгна гладко по възвишението. Нямаше улични лампи или неонови реклами, които да засенчват звездите, и те блестяха по тъмното небе като диаманти, разпилени върху кадифе. Раменете на Том бяха сковани, сякаш очаква нападение от засада. Изглеждаше ужасно напрегнат.

Не знаех защо. Вече се бях примирила с неизбежното, нямаше да се измъчвам заради него.

Кой би могъл да го обвини, че бе предпочел Пепеляшка пред грозната й сестра? Особено след като тази сестра се бе оказала долна кучка. Напълно разбирах как се бе чувствала Елън, когато насърчавах Снежанка да флиртува с бъдещия й съпруг. Е, кармата ми го връщаше, при това с лихва.

— Кой ти каза? — попита Том с огорчение. — Исках да поговорим, да ти обясня лично…

— Нямаше да ми бъде по-леко, ако го бях чула от теб. По-скоро, още по-тежко — промълвих.

— Тогава от кого го узна? От Гейл?

Представих си как поднасям поздравленията си на Гейл със стиснати зъби и правя всичко възможно, за да хвана някоя лоша болест и да не отида на сватбата. Може би сама щях да изгриза краката си, вместо червеи, хранещи се с жива плът.

— Не. Не съм разговаряла с нея. Просто разбрах.

— Как така? Телепатични способности ли имаш? — попита Том.

— Престани — отегчено го помолих.

Паркира пред входната врата. До малкото ми невзрачно метро колата му изглеждаше още по-внушително. Прехапах устни и направих опит да се стегна. Том бе изминал целия път до тук само заради мен.

— Ще сваря кафе и ще приготвя вечеря — казах аз.

— О… Хубава къщичка — чаровно излъга той. — Забавно е човек да има такова малко убежище.

— Е, не можах да се скрия задълго.

За мой ужас прекоси стаята, притегли ме към дивана и хвана двете ми ръце в своите. О, не, тъкмо бях престанала да плача и отново щях да започна. Опомням се, а той изведнъж става нежен и състрадателен и това предизвиква нов порой.

— Беше тежко за Гейл — тихо заговори. — Няма да увъртам, Алекс, иска ми се да можех да ти кажа нещо друго, но не бих те лъгал.

— Разстроена? Защото е знаела, че аз ще бъда разстроена? — злобно промърморих и усетих, че очите ми отново се замъгляват от сълзи. — Колко мило от нейна страна.

— Е, не заради теб — каза Том. Изглеждаше озадачен. — Може би е имало нещо общо с теб, но според мен бе по-скоро заради самата раздяла. Мисля… може би това ще те подразни, Алекс, зная, че ме смяташ за мъж с монументално его, но предполагам, че ти си била…

— Том.

Напрегнах ума си да схвана смисъла на думите му и за миг сълзите ми секнаха. Но въпреки усилията, които положих, не успях да проумея какво се опитва да ми каже. Като Алиса в Огледалния свят, където изреченията имат подлог и сказуемо и звучат, сякаш са на английски, но…

— За какво говориш?

— За Гейл.

— Да, разбрах това, но от какво е разстроена, за каква раздяла става дума? За моето заминаване?

Никак не се връзваше. Колкото по-далеч се намираше сестра й със склонността си да подпалва галерии и да проваля сватби, толкова по-добре. Гейл би трябвало да празнува.

— Не. За мен и Гейл. За нашата раздяла.

Останах неподвижна. Неведнъж надеждите ми се бяха оказвали измамни. Вече никой не можеше да ме заблуди.

— Какво искаш да кажеш? Че сте си поделили хола? Или домакинските задължения?

Том ме изгледа, сякаш съм луда за връзване.

— Разделихме се, Алекс. Скъсахме. Вече не се срещаме. Гейл се премести да живее при родителите ви.

Двадесет години го зяпах с недоумение. Е, добре, може би няколко секунди, но ми се сториха цяла вечност.

После пороят се отприщи, бликнаха реки от сълзи и от гърлото ми се изтръгнаха ридания, от които цялото ми тяло затрепери. Не можех нито да ги спра, нито да ги овладея. Раменете ми се тресяха и се задъхвах.

Том нервничеше около мен като състезателен кон, затворен в клетка. Знаех, че мъжете мразят да гледат разплакани жени, но не можех да сторя нищо. Плачех ли, плачех.

— Алекс — тревожно каза той и ми подаде кърпичка на точки. — Моля те, престани, скъпа. Съжалявам, че нараних сестра ти, но не можех да продължавам така.

Грабнах кърпичката, попих влагата от лицето си и издухах носа си. Чу се звук като от хобот на слон. Много изтънчено.

— Защо?

Гласът ми прозвуча като дрезгав шепот.

«Каквото и да каже — помислих си, — ще го понеса». Навярно излизаше с някое добро момиче, дъщеря на запален играч на поло, която обича домашния уют и приготвя обяд за лондонските бизнесмени в «Слоуа Рейнджърс», фирма за доставки на храна. Поне щеше да му сервира домашно приготвен сос всяка Коледа. Всяка друга бе за предпочитане, отколкото да го виждам със собствената си сестра.

Ето каква кучка бях. Как можех да изпитвам облекчение, вместо да си кажа «горката Гейл»?

— Защото срещнах друга — отвърна той.

— Коя е? — осмелих се да попитам. За миг зърнах отражението си в огледалото над камината. Лицето ми бе червено като на герой от «Атаката на доматите-убийци».

— Не се ли досещаш?

Гледаше ме някак странно.

— Господи! Не ми казвай, че излизаш със Снежанка.

— Разбира се, че не, глупачке — нежно прошепна Том. — Надявам се да излизам с теб, Алекс, стига да се съгласиш.

След тези думи припряно ме притегли към себе си и ме целуна, въпреки пламналото ми лице и сополивия ми нос.

Навярно очаквате да кажа, че не се е получило. Че сме се смущавали. Нормално е, поне първия път, нали? Изведнъж се запитваш дали дъхът ти е свеж и дали ще те вземе за развратница, ако отвърнеш на френската му целувка или захапеш устната му малко по-силно. Но това, което се случи всъщност, не може да се опише с думи.

Целувката му ме замая и напълно забравих за състоянието на носа и фон дьо тена си. Не можех да мисля за дъха си, за тлъстините на задника си и евтиния сутиен, чиято презрамка се подаваше през деколтето ми. Мислех единствено за Том и неустоимите му, леко напукани устни, които всмукваха моите. Целуваше ме така страстно и настойчиво, че ме накара да се почувствам красива и желана. В зърната ми нахлу кръв. Станаха твърди и чувствителни и изпъкнаха под ризата. Усетих топлина между бедрата си, която се разпростря по кожата на цялото ми тяло като вълни по водна повърхност, когато падне камъче. Устните ни ставаха все по-трескави и ненаситни, а когато неговите се откъснаха от моите, не съжалявах, защото обходиха цялото ми лице, затвориха очите ми, докоснаха върха на носа ми и се плъзнаха надолу към брадичката ми. Обсипаха шията и меката част на ушите ми с нежни целувки, от които ми се зави свят и ме завладя неудържим копнеж.

— Извинявай, Алекс — задъхано прошепна Том и се отдръпна от мен. — Не можах да се сдържа.

— Но аз го исках — отвърнах.

Изглеждаше смаян. На лицето му се изписа радост и изненада.

— Мислех, че ме мразиш — каза той.

Не можех да говоря и само поклатих глава.

— Алекс! На сватбата се държах като кръгъл идиот. Само при мисълта за връзката ти с онзи негодник Шеймъс ми се повдигаше. Разбрах, че ти е налетял, но бях толкова наранен, че просто избухнах. Не можех да се овладея, исках да ти го върна, да страдаш колкото мен.

— О, Том, толкова съжалявам, насърчавах Снежанка…

— Нищо подобно. Алекс, ти си твърде невинна, за да прозреш истинската й същност. Вината е изцяло моя. На мен всичко ми бе ясно от самото начало… реших, че е по-добре да постъпя като джентълмен и да запазя тайната й, за да не й попреча да изгради нов живот. Ако бях действал, нямаше да се случи. Бях твърде боязлив и се опитах да обвиня теб, а после толкова съжалявах за това, което ти причиних, че не знаех какво да правя със себе си. — Дълбоко си пое дъх. — Постъпих като ужасен гадняр.

— Не, не е така! — възразих.

— Напротив — каза Том. Изглеждаше истински засрамен. — Аз… използвах сестра ти. Е, не беше толкова долно. Казвах си, че е привлекателна и красива, което никой не може да отрече — припряно заговори той, но с тон на човек, който не я намира за такава, — и че щом нямам никакъв шанс с теб, мога да опитам късмета си с Гейл. — Вяло прокара едрата си ръка през косите си. — Скоро разбрах, че нещата няма да потръгнат. Толкова сме различни. Вкусовете ни са различни. Не се смеехме на едни и същи неща и просто нямаше искра. Опитвах се да прикривам чувствата си, като й купувах все по-скъпи подаръци, но истината бе… отказвах да я призная и пред себе си… че излизах с нея, за да имам поводи да се виждам с теб. Отбивах се в апартамента ви при всяка възможност. Бях отчаян, когато се скарахте и тя се изнесе. Знаех, че трябва да сложа край, но ми хрумна първо да се опитам да те убедя да се срещаме като приятели. Онази вечер в галерията взех окончателно решение. Ти беше толкова уплашена и смешна, изглеждаше прекрасно, а когато бе гола…

— Мокра — поправих го.

— Е, добре, мокра… имаш най-прелестното тяло, което съм виждал.

— А Гейл?

— Гейл? — промърмори той. — Алекс, никога не съм я виждал гола. Съжалявам, но сестра ти ми се струва твърде слаба. Не че искам да я обидя.

«О, никой не би ти се разсърдил».

— Вечерта, когато й казах, че скъсвам с нея, тя го прие доста тежко. Боях се, че ще ме упрекваш, защото имаш пълното право.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Да. — Сви рамене. — Но ти отказа да ме изслушаш и предположих, че някой вече ти е казал и си ми толкова ядосана, че затова избяга.

Глуповато се захилих. Исках да му се усмихна нежно, но не можах да скрия радостта, която ме обзе. Бях се чувствала толкова щастлива само веднъж в живота си, като дете, когато очаквах коледната утрин с такова нетърпение, че не мигнах през цялата нощ.

— Избягах, защото не можех да понеса това, че живееш с Гейл. И заради срама.

— Няма от какво да се срамуваш — задъхано ме увери Том. Очевидно бе, че е възбуден. Бе невероятно мъжествен.

Изведнъж в мен отново пламна желание.

— Обичам те, Алекс — каза той. — Толкова много, че искам да бъда с теб още сега. Какво ще кажеш да си легнем?

— Да — протегнах ръце към него, — моля те.