Нежна завист

Двадесет и седма глава

— Но защо напускаш? — попита Глория. Гледаше ме намръщено като директорка на училище от петдесетте, хванала отговорничката по дисциплина с градинаря. — Знаеш, че не е лесно да си намериш работа. Нямаш никакъв опит. А това, че си се задържала тук само два месеца, не говори, че си сериозна.

— Зная, но не мога да остана — отвърнах аз с насълзени очи. — Просто трябва да напусна.

— Без обяснение?

Безмълвно поклатих глава.

— Тогава тръгвай. Не губи време да събираш нещата си — мрачно добави тя, когато се запътих към бюрото си. — Някой ще ти ги изпрати. Няма да допуснем да изнесеш поверителна информация.

О, да, например часовете при зъболекар на съпругите на шефовете. Или може би някой скъпоценен доклад защо бледорезедавото е най-подходящият цвят за стените на счетоводния отдел.

— Не очаквай и препоръка. Не мога да си обясня защо господин Мейън те предложи за повишение — отбеляза Гърмящата и повдигна вежди, за да ми покаже, че много добре знае. Шумно изпусна газ зад гърба ми, докато се отдалечавах.

— Внимавайте, госпожо Хънтингтън. Ако някой запали цигара тук, цялата сграда ще пламне — казах аз и грабнах чантата си.

Две от секретарките приглушено се закикотиха и Глория позеленя от гняв.

— Стига! — извика тя.

На излизане си дадох вид, че не обръщам внимание на ехидните подмятания на Тина във фоайето. Когато узнае новината за напускането ми, щеше да съжалява, че вече няма с кого да се заяжда. Или може би не. Не бях от хората, които печелят симпатии и биха липсвали на някого.

Бях толкова потисната, докато пътувах към дома с метрото. Всичко ми се струваше сюрреалистично — празните вагони с достатъчно място за дишане и дори свободни седалки, моето отражение с тъмни кръгове около очите и сплъстени коси, което ме гледаше от прозорците. Работата ми не бе представлявала нищо особено, но бе моя. Бих предпочела онзи садист Шеймъс да ме измъчва всеки ден, но, господи, нима наистина изборът бе мой? Очевидно да. Истина бе, че нямах никакъв опит. Истина бе и че се бях отказала твърде бързо след любовна връзка с шефа, който бе излязъл най-големият мръсник на деветдесетте.

Говорете каквото искате за избора ми на партньори, но поне съм постоянна във вкусовете си.

— Скъпа, дано това излезе някаква шега — задъхано каза майка ми, когато й се обадих по-късно.

— Не, за съжаление. Шефът ме сваляше.

Удобно премълчах останалото.

— Всички мъже са такива. Не знаеш как се държеше доктор Ричардс с мен. Стар козел. Впрочем, скъпа, ако се бе омъжила за онова чудесно момче Джъстин, нямаше да се налага да пробиваш в «света на работещите», както го наричам.

— Мамо… — въздъхнах.

— Годините ти минават, скъпа. На твоята възраст аз се смятах почти за старица. Защо не можеш да бъдеш като Гейл? Все ходиш с онези груби обувки с дебели подметки. Правят те толкова висока, че приличаш на амазонка. Мъжете харесват малко повече женственост.

— Не мога да стана по-ниска, мамо.

— Ако носеше рокли на цветя, ръстът ти нямаше да се набива в очи. И ако къдреше косата си, вместо да бъде винаги права и одърпана.

— Подстригах я.

— Къса коса? О, Алекс, кога ще престанеш с бунтарското си отношение? Няма да си намериш друга работа. След всичко, което направих, за да те уредя на тази, просто я захвърляш. И без това имам предостатъчно грижи. Забрави ли, че и тази година организирам благотворителна томбола?

— Как бих могла? Ще намеря друга работа.

— Е, ако не успееш, ще се наложи да си дойдеш у дома, където ще мога да те държа под око. Баща ти ще измисли някаква длъжност за теб в агенцията.

«Бог да ми е на помощ, всичко друго, но не и това». Представих си бъдещето си в Съри, как вдигам телефона в агенцията за недвижими имоти на баща си, със старомодна рокля от местен магазин, яркорозово червило и сини сенки, докато духът ми бъде толкова сломен, че реша да се обадя на пощальончето Кевин и да го моля на колене да се ожени за мен.

По-скоро бих тръгнала по пътя на Снежанка.

Но щом отново зърнах отражението си, се убедих, че всеки сутеньор би ми се изсмял.

— Трябва да затварям, мамо — казах аз.

— Не забравяй, рокли на цветя. И винаги слагай парфюм там, където би искала да те целунат.

Представих си как влизам в «Хародс» и обилно напръсквам задника си с «Алюър».

— Чао.

— Дочуване — изчурулика майка ми.

Циганското лято отмина твърде бързо. След няколко седмици вече бе мразовита, сива и влажна лондонска зима. Дъждът, който премина във вледеняващ ситен сняг, съвършено се съчетаваше с настроението ми, докато скитах из града с премръзнали пръсти и нос, с надеждата да бъда повикана за интервю дори за най-мизерната работа. Никой не търсеше персонал. По-точно, никой не търсеше именно мен.

— Дори не сте получили препоръки от «Хамилтьн Кейн»?

— Можете ли да пишете на компютър? Каква скоростта ви на набиране?

— За съжаление, тази длъжност не е за човек с диплома от «Оксфорд», скъпа. Твърде образована си.

— Не съм, съгласна съм да върша каквото и да е — умолявах аз, — да подреждам документация, да варя кафе, всичко. Работата не ме плаши.

Последният работодател ме бе огледал от главата до петите над кръглите си очила като на Джон Ленън.

— Скъпа, работата е за млада помощник-секретарка без опит. Трябва ни седемнадесет годишна, не на двадесет и седем.

Хрумна ми да наема ученическа униформа от някой секс магазин в Сохо и да сплета косата си на плитки, но не би имало смисъл. Личеше си, че съм на възраст, на която вече би трябвало да съм изкачила пет-шест стъпала по стълбицата.

Не обръщах внимание на подигравките на сестра си и опитите на Кийша да бъде мила. Кийша ме насърчи да се опитам да продам някои от новите си скулптури. Струваше ми се смешно, но бях толкова отчаяна, че я послушах. Междувременно полагах усилия да не мисля за Том Дръмънд и преглеждах обявите на последните страници на «Ивнинг Стандард»: «Гарантиран доход деветдесет хиляди лири годишно!» Отиваш на адреса, който се оказва занемарен блок в Хакни, и заварваш тълпа нещастници с рекламни фланелки, които настойчиво предлагат пластмасова дограма на възрастни дами по телефона, докато им затворят, или място за реклама във френски технически списания на арабски търговци на оръжие.

(Опитах последното за един ден. Някакъв си шейх толкова ми се ядоса, че се оплака на шефа ми, и това бе краят.)

Но основното ми занимание бе да се старая да не мисля за Том Дръмънд и да потискам спомените за дните, прекарани в «Карфор», през които бях съсипала живота на Елън и бях помогнала на една проститутка да избяга с брата на Том. Не се осмелих да разтворя «Таймс», за да прочета новината за отменената сватба.

Бях постъпила като долна кучка. Защо не бях казала истината за връзката си с Шеймъс на Том? Защо го бях оставила да мисли, че съм се нахвърлила на шефа си в дома му? Бях допуснала онези вещици да ме ядосат до такава степен, че единственото, което ме интересуваше, бе да наложа своята воля. Така бях загубила уважението на Том. Не че преди бе изпитвал нещо към мен. Просто бе поискал помощта ми, за да се отърве от Снежанка.

Виждате ли? Изобщо не мислех за него, докато вървях през снежните преспи към поредната скапана агенция за работа. Не мислех за него, докато попълвах формуляри за временна работа по Коледа в «Селфриджис». Не мислех за него, докато носех новите си скулптури от галерия на галерия, сигурна, че ще ми се изсмеят и ще ме отпратят още от вратата. Не мислех за него, докато се чудех дали да стана сервитьорка в кафенето на Националната галерия само за да мога да разглеждам творби на изкуството в почивките си.

— Какво можете да ми предложите? — мрачно попитах.

— А ти какво можеш да ни предложиш? — бе отговорът.

«Е, щом ще ме тормозите с неудобни въпроси…» Затътрих крака към «Пикадили» с пълна чанта и продължих да търся някого, който да ме вземе насериозно.

Никакъв успех. Не преставах да опитвам, но търпях провал след провал.

Не ме упреквайте, че лесно се предавам. В моето положение дори Антея Тьрнър би изпаднала в депресия.

— Горе главата, Алекс — казваше Кийша, — ще изплуваш.

— Не се тревожи, Алекс, все някой ще купи поровете ти — успокояваше ме Бронуен.

— Това са бухали — изтъкнах веднъж. Страните й поруменяха и каза, че е имала предвид именно бухали.

Гейл метна русите си коси и надменно се усмихна.

— Според мен трябва да си помислиш дали да не започнеш работа при татко. Тук няма да намериш нищо.

— Много ти благодаря, Гейл.

— Просто съм откровена — лукаво заяви тя. Винаги бе «откровена». Внимавайте, когато човек, който се преструва на ваш приятел, каже това. Обикновено означава: «Просто злорадствам».

Оттеглих се в спалнята си. Приличах на плашило, косата ми бе пораснала и отново изглеждаше одърпана. Скъпите ми козметични средства бяха свършили, а нямах пари да ги подновя. Ходех в кварталния фризьорски салон за подстригване и изсушаване за седем и деветдесет и девет само когато имах късмета да заделя някоя лира. Изоставах с плащането на дяла си от наема, а подписването в бюрото за безработни бе истинско мъчение. Налагаше се да убеждавам служителите, че искам да стана скулптор един ден.

Бях на ръба на отчаянието. И ми бе все по-трудно да не мисля за Том.

Галерия «Тед Йънгър» на Шип Стрийт бе последната в списъка ми за петък и й посветих малко повече усилия. Още една припряно затръшната врата под носа ми и край за тази седмица. Бе мрачен следобед, с мръсен, кишав сняг по тротоарите. Пред входа на галерията се търкаляше празна кутия от кока-кола, а вътре бяха изложени безинтересни пейзажи в старинни рамки и месингова скулптура, евтина имитация на Хенри Мур.

Влязох. Предварително бях разопаковала една от творбите си, за да не ме изхвърлят още преди да са я видели.

— Не ми казвай — обади се гъгнив глас от щанда.

Вдигнах поглед и видях дребничък мъж на средна възраст с вишневочервено кадифено сако, нежни бели ръце и подигравателна усмивка. Посивелите му коси бяха неподстригани и разрошени, а бузите леко румени. Изглеждаше толкова изпаднал, че милостиво биха го приютили да пренощува безплатно в скаутския лагер в Дартмур.

— Това е новият Деймиън Хърст. Или новата Рейчъл Уитрийд. Сигурно ще ми предложиш да видя творба, която бъдещите поколения ще съзерцават с възхищение на витрините на «Тейт».

— Всъщност е първото творение на Алекс Уайлд — сърдито отвърнах. Исках да кажа: «Заплюй ме в лицето, ако искаш, но не ме сравнявай с Деймиън Хърст». Да отрежеш главата на една крава и да чакаш, докато я накацат мухи, не е моята представа за създаване на изкуство. По-скоро е въпрос от компетенцията на инспектората по хигиена. Или на организациите за защита на животните.

Приближих се и сложих бухала си върху плота точно под носа му. Нещастник. Щеше да разгледа скулптурата ми дори ако се наложеше да я напъхам в очните му ябълки. Обувките ми стягаха. Навярно се бяха свили от студената вода, попила в тях. Можех да стана героиня във филм на Тарантино, ако продължавах в същия дух.

— Интересно — каза той.

Останах като гръмната. Помислих си, че не съм го чула добре. Бях очаквала да изкрещи: «Разкарай се или ще повикам ченгетата», но явно човекът имаше друг сценарий.

— Интересно. Притежаваш усет за движение. Но мисля, че дървото би било по-подходящ материал.

Избухнах в плач.

— Но и глината не изглежда зле — побърза да добави той. — За бога, момиче, не го вземай толкова навътре.

— О! Съжалявам, досега никой не е изказвал толкова ласкаво мнение за творбите ми — изхлипах.

— Значи си преживяла доста тежки моменти. Престани да цивриш, ще съсипеш килима ми, който е истинска имитация на персийски.

Подаде ми носна кърпичка с месестите си пръсти.

— Мислите ли, че би могла да се продаде? — попитах аз през сълзи и шумно издухах носа си.

— Определено не — отвърна той с шеговит тон. — Не се търсят такива неща. Не се сещам за познат, който би продал нещо подобно.

Сълзите ми отново бликнаха, но този път се опитах да ги изтрия с кърпичката. Не одобрявам хленченето. Мисля, че жената трябва да потиска чувствата си и да ги крие дълбоко в себе си, доколкото е възможно.

— Ще пийнеш ли чаша чай? — предложи той.

Казваше се Гордън Фаръл. Бе чаровен гей, който ненавижда работата си. Това ме накара да се досетя, че е имал и по-престижна.

— Ужасни мъки — каза нещастникът. — Ревматоиден артрит. Ако глобалното затопляне ще опържи планетата, нека побърза.

— Защо се занимавате с това?

— Чудесен въпрос. Защо всъщност? Просто антикварно магазинче с надути цени. Естествено, никой от клиентите ни не е от този град. Симпатични старици от Шропшир, които каним веднъж годишно за специално представяне на творбите. Обикновено имам достатъчен оборот, за да се задържа на повърхността, но се налага сам да управлявам кораба. Проблемът е, когато е повече.

— Защо не останахте в «Сотби»? — полюбопитствах. Винаги е приятно човек да слуша как някой друг е провалил живота си. Така разбира, че не е сам.

— Заради една история със сина на директора, за която цял живот ще съжалявам — въздъхна Гордън. — Мога да кажа само, че младежът изглеждаше на осемнадесет. Във всеки случай кариерата ми в големите компании приключи веднъж завинаги.

Не бих могла да нарека работата си при Гърмящия задник начало на обещаваща кариера, но все пак му разказах за връзката си с Шеймъс. Наведе закръгленото си тяло напред, явно заинтригуван.

— Съпругът на Долорес Мейън? Много сладко. Значи се возим в една и съща лодка. Човек не бива да проваля собствените си шансове. Първо правило в бизнеса.

— Жалко, че моите творби не могат да ви бъдат полезни — промълвих аз с тъга. — Поне щях да бъда спокойна с вас.

Гордън се засмя.

— Ако ми позволите да изтъкна, госпожице Уайлд, бихте се чувствали по-добре с който и да е хетеросексуален. Не ставате за корицата на «Вог».

— Браво — отбелязах.

— Е, не се цупи, не ти отива. Имам предложение за теб, но за съжаление, не е свързано със секс. Скучно ми е да седя тук сам по цял ден и да зяпам стените. Нямам нищо против да ти плащам, за да седиш вместо мен.

Зяпнах от изненада.

— Затвори си устата, скъпа, ако стане течение, ще застине така. Учила си история на изкуството в «Оксфорд», значи можеш да бърбориш за импресионизма и прочие и да носиш дълга пола.

— Каква е заплатата? — дръзко попитах.

— Мизерна — отвърна Гордън с насмешка.

— Приемам — въодушевено казах аз.