Двадесет и осма глава

Не се шегуваше.

Имам предвид парите. Не се шегуваше. Възлизаха едва на около двеста и десет на седмица, малко по-малко от единадесет хилядарки годишно. Опитах се да поискам повече, но лицето му издаде учудване и обида.

— Да ти приличам на Ричард Брансън? — попита той. — Или може би на Бил Гейтс?

Както и да е, това опрости живота ми. Не се тревожех дали да се подстрижа късо като Дрю Баримор или да подвия краищата на косите си като Уинона, дали да оставя на фризьора десет или двадесет лири бакшиш. Скоро нямаше да посетя отново Джоел в «Джон Фрийда» или да губя време да размишлявам дали печените зеленчуци и хлябът с доматено пюре съдържат достатъчно протеини за обяда ми. Трябваше да се задоволявам със сандвичи, обществен транспорт, евтина козметика и пазаруване от магазинчето на метростанция «Оксфорд Съркъс», където се продаваха по две тениски за пет лири.

Кого го бе грижа? Щях да тъпча на едно място цял живот, сякаш бях заседнала завинаги на Олд Кент Роуд на дъската за «Монополи». Вероятността да се измъкна и да спечеля двеста лири бе нищожна. Едва успявах да покрия разликата между субсидията от родителите си и своя дял от наема. Но добрата страна бе, че данъкът ми намаля до нулата.

— Не зная какъв смисъл има — вяло каза Гейл. — Този магазин скоро ще фалира. По-добре приеми предложението на татко, мястото е подходящо за теб.

— Защо не го приемеш ти, Гейл? — любезно попита Кийша. Гейл сърдито тръгна към «Харви Никълс» и престана да ме тормози.

Без Кийша и Бронуен бих полудяла. Бронуен ми осигуряваше прилично облекло, като нарочно скъсваше блузите от фотосеансите си и й позволяваха да ги задържи. А Кийша оставяше шампоана и маслото си за вана извадени в банята, когато бе мой ред да взема душ, и после си даваше вид, че не е забелязала, че са намалели. Естествено, не ми бе дала официално разрешение. Въпрос на принципи. Но течният й сапун «Канебо Милки» бе нещо свещено. Имаше граница, която не биваше да прекрачвам.

Все пак бе трудно. Гейл ходеше на безброй купони, а когато си бе у дома, не преставаше да се пита на глас къде ли е Снежанка и какво ли прави Том, докато Кийша й нареди да си затваря устата, за да не и затвори тя. И двете с Бронуен бяха щастливи с интересната си работа и новите си приятели. Бронуен най-сетне ходеше сериозно с Дан, зъболекар, който се отнасяше добре с нея и не обръщаше внимание на опитите й да пробута екстази в шоколада му.

Всъщност веднъж й намекнал, че повечето хора престават да употребяват наркотици на двадесет и шест, предполагайки, че ще си вземе поука. Много тактично добавил, че на някои им е нужно по-дълго време, отколкото на други, но би било жалко тя да се превърне в развалина като Джонатан Кинг.

Бронуен се прибра вечерта и изхвърли всичката дрога, която притежаваше. Ако в тръбите на канализацията ни имаше паяци, навярно през тази нощ бяха най-щастливата компания на света. Освен това се разтича като луда и се отърва от карирания си минижуп, дългата си пола с огледални кръгове и всички тениски с бунтарски надписи.

Заслужаваше Тони Блеър да му връчи награда за принос към борбата с наркотиците.

Бронуен изцяло промени стила си. Все още бе небрежен, но в гардероба й бе отделено повече място за «Алекзандър Маккуин» и «Джон Галиано», отколкото за моделите с капси на «Прада» и «Гучи». Поиска повишение и го получи. Кожата й вече изглеждаше по-свежа, защото от време на време спеше нощем.

Кийша напредваше в «Ранобудници», където, за мое удивление, издържа цял сезон, без да нарече началниците си «жалки нищожества». Уреждаше гостувания на известни личности и сподели, че възнамерява да опита нещо различно през следващите месеци.

— Няма вечно да си губя времето с детска телевизия.

— Мили боже — възкликнах, когато прочетох графика й, който съдържаше бележки от рода на: «Да взема „Спайс Гърлс“ от хотела им. Да напиша въпроси към Алън Шиърър. Да подготвя коментар за филма „Дуум 4“».

Бе скъсала с тийнейджърския идол и излизаше с изпълнителен директор на звукозаписна компания. Не бе шестнадесетгодишен, дори не бе известен и Кийша никога не говореше за него. Това ме навеждаше на мисълта, че може би връзката им е сериозна.

Затова съквартирантките ми не ми помагаха особено. Чудесно е да виждаш, че на приятелките ти им върви, но как да се радваш на техния късмет в любовта и работата, когато собственият ти живот се превръща в жалко съществуване, което ще изтече по-бързо, отколкото дрогата на Бронуен в канализацията?

* * *

Разбира се, през плътните облаци проблясваше лъч надежда. Малък и едва забележим, почти като пениса на Шеймъс Мейън, но все пак го имаше.

Работех в галерия. Е, всъщност бе просто антикварно магазинче, пълно с картини на неизвестни художници, изобразяващи сантиментални сцени и камбанарии на стари църкви. Но бе по-приятно, отколкото в «Хамилтън Кейн». И от набирането на писмата на Шеймъс, и от организационната работа в «Личен състав».

Научих две неща. Как да различавам хората, които просто разглеждат, от купувачите. Как да накарам всеки клиент, дори с двеста лири в джоба, да се чувства обграден с внимание. Трябваше да си намирам занимания, защото, когато се занижеха скучни часове, неизбежно започвах да мисля за Том и отново ме обземаше отчаяние. Подредих документацията, която бе в ужасно състояние, убедих Гордън да купи компютър и започнах да въвеждам приходите, разходите и всичко останало. Разчистих старата кореспонденция, издирих няколко лондончани, които биха могли да станат наши клиенти, и им изпратих покани за представяне на творби в тесен кръг. Освен това повиках миячи на прозорци и поръчах надпис за входната врата с тъмносини букви в изискан шрифт.

Сама извърших революция в магазина. Всяка седмица сменях изложените на витрината произведения и красиво изписвах цените на етикетите на ръка, в случай че по тротоара мине японски турист и импулсивно реши да си купи нещо. Проектирах красиви кутии, в които да поставяме творбите, от бледосин картон като на «Тифани» и мека хартия отвътре.

— Какъв смисъл има, скъпа? — ласкаво попита Гордън.

Харесваше ми да влагам творчество в работата си. Е, не бях Оскар Уайлд, но какво от това. Ако успеехме да продадем нещо, може би щях да получа скромна комисиона.

Но трябваше да приема тъжната истина. Въпреки че придадох по-приличен вид на галерията, тя си оставаше просто затънтено магазинче, в което се продаваха творения без стойност.

Поне имах основание да отхвърля предложението на скъпата си майка.

— О, махни се от онази дупка и се върни у дома, скъпа, знаеш, че животът в големия град не е за теб — каза тя.

— Тук ми харесва — излъгах.

— Дано пускаш косата си малко по-дълга. Собственикът покани ли те вече да излезете заедно?

— Не.

Тежка въздишка.

— Какъв е проблемът, скъпа, да не би все още да носиш костюми с панталони? Кого ще намериш, ако по цял ден седиш в някаква прашна кутийка? Гейл ми каза, че вечер не излизаш.

— Не мога да си го позволя — лекомислено отвърнах и последваха още двадесет минути убеждаване да приема кралските подаяния и да започна да водя документацията на баща си.

— У дома няма да плащаш наем. А и тук има толкова свестни млади мъже.

Като Найджъл Федър от клуба на младите консерватори в Уолдингъм? Боже опази!

— Мамо, не е задължително една жена да има приятел, за да се чувства пълноценна — отвърнах с раздразнение.

— Пълни глупости — веднага възрази тя. — Животът й е провал, ако няма мъж до себе си, скъпа. Става сприхава откачалка като леля ти Карълайн.

Потръпнах. Леля Карълайн бе по-малката и по-грозна сестра на майка ми, която наистина бе сприхава и откачена.

— По нищо не приличам на леля Карълайн — уверено изтъкнах. — Трябва да затварям, мамо, чао.

Оставих слушалката и с тъга погледнах отражението си. Лицето ми бе бледо и изпито, не като на Кейт Мос, а по-скоро като на хилаво пиле. Кожата ми изглеждаше суха, а косата без блясък. Боядисаните кичури бяха добили неприятен сивкав оттенък. Бях започнала да получавам писма от банката, но трябваше да бъдат благодарни, че изобщо внасям нещо.

Двоумях се дали наистина да не зарежа всичко и да не си отида у дома.

Хрумна ми, че Том Дръмънд би се опитал да ми вдъхне кураж, би ме уверил, че съм на прав път. Магазинът имаше стар заден двор, където Гордън държеше грънчарско колело и ми позволяваше да правя скулптури в почивките си. Някои от тях не струваха, но повечето бяха сносни и това ми помагаше да преодолея депресията. Гордън все ми повтаряше да не се надявам да продам нещо.

Том би ме насърчил да продължа въпреки всичко. Сякаш нещо прониза сърцето ми, когато си спомних за убедеността му, че човек трябва да остава верен на истинската си същност.

Тази мисъл ме изпълни с такъв копнеж, че заплаках. Напоследък бях проляла доста сълзи. Казах на Гордън, че страдам от хронична сенна хрема.

— През декември? — попита той, но се престорих, че не съм го чула.

* * *

Бях продала две картини за цяла седмица, когато дойде краят на работното време в петък. Едната на жена, която бе попитала дали морският пейзаж с кораби от «Стейдс Груп»[17] може да бъде приписан на Търнър. Заслужавах медал за това, че дори за миг не се засмях.

— Е, не, но определено е в духа на Търнър — отвърнах.

— Да. Художниците са имали много общи неща — уверено заяви тя. — Винаги са ми казвали, че имам набито око.

Прехапах език. Едва се сдържах да не кажа, че сигурно сега го е затворила и гледа с другото, на което има перде, или че единственото общо между Търнър и създателя на тази картина е, че и двамата са художници.

(Зная, че това, което казах, бе пълна глупост, но нали ми плащаха, за да говоря подобни неща? А какво бе нейното извинение?)

Във всеки случай сделката бе осъществена.

Гордън ми се бе разкрещял, защото бе изтрил приходите ни за последния месец от компютъра, навън бе стегнала поледица, а предното стъкло се бе пукнало. Пристигнах у дома ядосана, премръзнала и мокра, защото станция «Грийн Парк» бе затворена поради заплаха за бомба, а автобусът бе закъснял. Не бях оправила грима си, а крачолите на белия ми панталон бяха целите в кал и изглеждах ужасно.

Нищо ново.

Както и да е, когато стигнах до апартамента, вътре светеше и се чуваше шум. Страхотно. С удоволствие щях да си побъбря с Дан, Дейв или последното завоевание на Гейл за медии и мода и да ги убеждавам, че водя невероятно вълнуващ живот в Лондон, а работата ми е много интересна. Да, предпочитах това, отколкото нещо досадно, като да се потопя в гореща вана с голям сапун с плодови масла.

Може би, ако поизчаках отвън, Кийша щеше да излезе с гаджето си, за да го замъкне в някой бар в Кемдън.

Но бе твърде студено за план «Б», така че трябваше да се примиря и да се кача по стълбите.

Когато стигнах до вратата, познах заразителния смях на Гейл. Не бе гръмогласен, а звънлив като ромон на поток или изблик на детска радост. Този смях бе едно от десетте й най-силни оръжия за покоряване на мъже. Още преди да вляза, си представих изражението й на свенливо момиче, мятането на коси и някой закачлив жест, например как плъзга лакираните си нокти по ръкава на набелязаната жертва.

Неизбежно бе да стигна до заключението, че се е случило най-лошото. Гейл също имаше ново гадже. Значи бях единствената самотница в този апартамент.

Бе нужно твърде голямо усилие, за да се среша, така че просто извадих ключовете си и отворих вратата.

Застинах. Гейл стоеше в средата на стаята, сложила ръка на рамото на ценното си завоевание, ослепителна с ефирния си тоалет «Джон Роча». Смееше се, флиртуваше и цялата сияеше. Долових щастието и насладата, които струяха от всяка пора на ексфолиираната й кожа. Бе ходила на епилация, а гримът й изглеждаше безупречен, сякаш бе дело на професионален козметик от «Хародс», което може би бе истината. Косите й бяха прихванати на съвършена френска прическа и й придаваха стилен и все пак момичешки вид. Съблазнително пристъпваше на обувки с висок ток, с които краката й изглеждаха още по-стройни. Бе така силно напарфюмирана с «Шанел 19», че уханието изпълваше стаята.

Не бях шокирана от това. Гейл винаги подхожда много сериозно към свалянето на мъже.

Но ми бе нужна секунда, за да се опомня, когато видях кавалера й.

— Здравей, Алекс — каза Том.

— Том — промълвих.

Искаше ми се земята да се разтвори и зиналата бездна да ме погълне, но за мой ужас подът под краката ми не помръдваше. Знаех, че носът ми е зачервен, очите ми сълзят, а одърпаните ми коси и панталонът ми са вир-вода. Когато ме бе видял за последен път, приличах на плашило, а сега изглеждах още по-зле.

Не ми хрумна никаква суховата или остроумна реплика.

— Том — повторих. — Том Дръмънд.

— Много добре, Алекс, заслужаваш отлична оценка на теста по разпознаване — засмя се Гейл. — Не можеш ли да кажеш нещо друго?

— Какво правиш тук? — плахо попитах.

— Ще излизаме заедно, не е ли очевидно? — отвърна тя не без нотка на триумф.

— О — въздъхнах, разтърсвана от вълни на ревност. Сякаш гледах сюрреалистична картина. Не вярвах на очите си.

— Предполагам, че си малко изненадана да ме видиш тук — каза Том, когато Гейл стисна ръката му. — С Гейл се срещаме от около две седмици. От сватбата.

— Сватбата?

— Да. След цялата суматоха се венчаха кротко в семейния параклис, но мисля, че Елън нямаше нищо против. Успяхме… — Изглеждаше ужасно засрамен. — … да убедим Чарли, че прави огромна грешка. Дойде на себе си. Естествено, трябваше отново да спечели Елън, но накрая всичко се подреди.

— Да я спечели? Сигурно две секунди са му били достатъчни — отбеляза Гейл с насмешка.

— Къде е Снежанка? Не се върна в апартамента си.

— Предполагам, че ще го продаде и ще отиде да живее в чужбина — отвърна Том. Гласът му звучеше съвършено спокойно, но не можех да го погледна. Въпреки че нещата се бяха развили по най-добрия начин, си давах сметка какво съм причинила на семейството му. Срама. Скандала. «Мили боже — помислих си със свито сърце, — сигурно обожава Гейл, щом заради нея е готов да се обвърже с това място. С нас. С мен».

— Чудесно — едва успях да кажа. — Ти… не ми каза, че излизаш с Том.

— О, знаех какво изпитваш към него — вяло отвърна Гейл. — Не исках да разгласявам, че сме гаджета, преди да се уверя, че е сериозно. Но изглежда, е така и ще се наложи вие двамата да се помирите.

Том ме гледаше с неприязън. Господи, не можех да го понеса, просто не можех. Мазният сандвич, който бях изяла за обяд, се надигна до гърлото ми. Том ме мразеше, а обичаше сестра ми, и това я правеше безкрайно щастлива. Запитах се до какъв етап са стигнали отношенията им. Дали тя вече избираше модел за сватбена рокля?

— Ще ме извините ли? Трябва да взема вана — с мъка промълвих. — Приятна вечер.

— О, ще бъде доста приятна. Том ще ме заведе да гледаме «Ромео и Жулиета» в Националния. Защо не ми каза, че е толкова романтичен, Алекс?

Но вече бях профучала покрай нея и затръшнах вратата.

Загрузка...