Катрин КаултърНепознатата от Ямайка

1.

Монтегю Бей, Ямайка

Юни 1803


Говореше се, че тя има трима любовници.

Според клюките те бяха: бледният, слаботелесен Оливър Сасън, адвокат и един от най-богатите мъже в Монтегю Бей, неженен, наближаващ средна възраст; Чарлз Грамънд — плантатор, притежаващ голяма захарна плантация до Кемъл Хол, в която и живееше, мъж с продълговато лице, волева жена и четири деца, до едно разочарования; лорд Дейвид Локридж, най-малкият син на Дюка на Гилфорд, изпратен на Ямайка, защото в продължение на три години провел три дуела, убил двама души и се опитал безуспешно, единствено заради феноменалния си кутсузлук на карти, да похарчи цялото състояние на баба си, завещано му на крехките осемнайсет. Сега Локридж бе на годините на Райдър — двадесет и пет — висок, строен, с мръсна уста и ангелско лице.

Райдър научи изненадващи подробности за тримата още през първия следобед след пристигането си в Монтегю Бей, но не разбра почти нищо за знаменитата жена, на чиято благосклонност и тримата се радваха, както изглежда, в еднаква степен. Това стана в „Златния дублон“ — известно кафене, чиято ниска сграда се простираше на голяма площ в съседство, за голяма изненада на Райдър, с църквата „Сейнт Джеймс“. Лукавият ханджия си бе спечелил покровителството на богатите жители на острова благодарение на простото и удачно решение красивите му дъщери: племенници и братовчедки да сервират на клиентите, нещо, което те вършеха със забележителна любезност. Дали във вените на някое от прекрасните млади момичета течеше кръвта на ханджията бе друг въпрос, а и никой не го беше грижа. Райдър бе приветстван с „добре дошъл“, след което получи чаша местен грог. Питието бе тъмно и гъсто и приятно затопли стомаха му. Той се отпусна, благодарен, че отново е на твърда земя и огледа събралите се мъже. Той още веднъж безмълвно се запита наистина ли бе необходимо да напуска дома си в Англия и да предприема дългото пътуване до това забутано място само защото управителят на захарната им плантация, Самюъл Крейсън, бе изпратил на Дъглас — по-големия брат на Райдър и граф на Нортклиф, писмо, в което, с тон, граничещ с истерия, бе описал с твърде големи подробности всички свръхестествени и, без съмнение, напълно пагубни събития в Кимбърли Хол. Разбира се, всичко това бяха глупости, но Райдър бе побързал да прояви желание за пътуването, защото човекът явно бе полудял от страх, а Дъглас току-що се бе оженил, и то за млада дама извън кръга на неговите предпочитания. Очевидно Дъглас се нуждаеше от време, за да свикне със своя нов и неочакван жребий. Така че Райдър трябваше да прекара седем седмици в бурните морета, преди да пристигне в Монтегю Бей, и то посред лято, когато жегата беше толкова отвратителна, че бе трудно човек да си поеме дъх. Добре поне, че това, което ставаше тук, бе загадка. Райдър обичаше загадките. Чу един от мъжете да говори нещо за онова момиче с тримата любовници. Нямаха ли за какво друго да приказват? След това бе влязъл един от любовниците й — адвокатът Оливър Сасън и за известно време се бе възцарило неловко мълчание. Един от по-възрастните господа наруши мълчанието с глас, който прозвуча ясно в настъпилата тишина:

— А, ето го скъпия Оливър, който няма нищо против да дели по братски обяда си.

— О, не, Алфред, той дели по братски само десерта.

— Аха, вкусен пай1 — каза е похотлива усмивка един дебел господин. — Чудя се как ли е на вкус. Ти как мислиш, Морган?

Райдър се улови, че седи приведен на ръба на стола с тръстикова облегалка. Досега никой не можеше до го разубеди, че забутаните колониални свади на Ямайка само ще го отегчават до смърт.

Вместо това, се улови да се усмихва. По дяволите! Коя беше тази жена, която така изкусно въртеше трима мъже през спалнята си?

— Съмнявам се да има вкус на череши — отвърна онзи, когото бяха назовали Морган, като се облегна в стола си — но, казвам ти, младият лорд Дейвид си облизва и пръстите.

— Питай Оливър. Може да ни даде правна консултация относно въпросния пай.

Оливър Сасън бе много добър адвокат. Благославяше деня, в който бе пристигнал в Монтегю Бей преди дванадесет години, тъй като сега контролираше три захарни плантации, чиито собственици живееха в Англия. Изглежда, никой от тримата собственици нямаше нищо против това, че Оливър бе адвокат и на конкуренцията. Сега той въздъхна. Бе чул всички предизвикателни забележки, но не реагира на тях по никакъв начин, освен с една търпелива усмивка.

Отвърна с безгрижна сърдечност:

— Скъпи господа, въпросната дама е кралицата на десертите. Вашата завист подвежда езика ви до степен на сериозно нахалство. — С тези думи той приключи въпроса и поръча бренди на сервитьорката — поразителна млада жена с буйна червена коса и рокля, която предлагаше на погледа гърди, сочни и бели, като гъстото козе мляко, което сервираха с кафето. След това отвори един английски вестник, разтръска страниците и го вдигна пред лицето си.

Как, по дяволите, се казва тази жена? Коя е тя?

Райдър се усети, че почти не му се иска да напусне кафенето. Навън лъчите на изтощителното слънце шибаха земята, улиците бяха покрити с купчини мръсотия и дебел слой прахоляк, който се вдигаше дори човек само да е пристъпил. Но беше уморен и трябваше да се добере до Кимбърли Хол, както и да успокои, без съмнение, захабените нерви на Грейсън. Вероятно, дори и в момента, Грейсън стоеше на дока и се чудеше къде ли, по дяволите, може да се е дянал Райдър. Е, съвсем скоро щеше да разбере всичко за този, така наречен, пай.

Той плати сметката си, сбогува се с новите си познати и излезе навън в почти непреодолимата жега на късния следобед. Горещината едва не го накара да залитне назад и в следващия момент той се улови, че се пита как, за Бога, на човек може дори да му се прииска да се люби в този пъкъл. Незабавно бе заобиколен от парцаливи черни деца, всяко от които настояваше да направи нещо за него. Услугите варираха от лъскане на ботушите до премитане на пътя пред него. За първото дечурлигата разполагаха с мръсно парче плат, а за второто — с нищо повече от някакви овързани заедно вейки. Всички крещяха: „Масса! Масса!“ Райдър подхвърли няколко шилинга във въздуха и се отправи обратно към дока. Знаеше, че измежду западно индийците има и свободни чернилки, но ако тези бяха такива, нямаше начин да са по-парцаливи от своите братя роби.

Миризмата на гниеща риба на малкия док едва не го накара да повърне. Дървените талпи проскърцаха под ботушите му. На дока кипеше яростна работа. Робите разтоварваха току-що акостирал кораб. Двама мъже — черен и бял, и двамата с бичове в ръце, стояха наблизо и издаваха безспирни заповеди. Райдър видя Самюъл Грейсън — адвокат и управител на Шербрук, който крачеше напред-назад и бършеше челото си с носна кърпа. Изглеждаше по-стар, отколкото си го представяше Райдър. Когато Грейсън вдигна очи и го забеляза, Райдър си помисли, че човекът всеки момент ще припадне от облекчение.

Райдър се усмихна приятно и протегна ръка:

— Самюъл Грейсън?

— Да, милорд. Мислех, че не сте дошъл докато не успях да видя капитана. Каза ми, че сте бил най-приятният пасажер, който някога е имал.

Райдър се засмя. Работата беше там, че не бе преспал със съпругата на капитана — млада дама, която бе на своето първо пътешествие заедно с доста по-възрастния си съпруг. Беше се опитала да го съблазни по пътя от капитанската каюта до палубата по време на буря. Явно капитан Оксенбърг бе разбрал всичко за този случай.

— О! Пристигнах. Не съм лорд. Граф Нортклифски е по-големият ми брат. Аз просто съм благородник, което наистина звучи доста нелепо, особено в тази нечовешка жега, да не говорим, че сме в Западна Индия. Струва ми се, едно простичко „мистър“ ще е напълно задоволително по тези места. Добри ми Боже, това слънце е толкова отвратително, а въздухът така тежък… Чувствам се така, сякаш съм нарамил поне кон.

— Слава Богу, че сте тук! Чаках и се питах… Нямам нищо против да споделя с вас, милор… господарю Райдър, че тук имаме проблеми, големи проблеми и не знаех какво да правя… но сега сте тук и… о, Боже! Колкото до жегата, да се надяваме, че бързо ще свикнете и тогава…

Гласът на мистър Грейсън внезапно секна и той сподавено преглътна дъха си. Райдър проследи погледа му и на свой ред бе запленен от видението, вцепенило Грейсън. Една жена… да, просто една жена, но дори от това разстояние той вече беше сигурен коя е тя. О да! Сигурен бе, че това е жената, която така вещо въртеше на пръста си трима мъже. Играеха й по свирката, в това нямаше никакво съмнение. Запита се какво ли още правят за нея. Поклати глава. Бе толкова изтощен от седемте седмици на борда на „Сребърен прилив“ — успокояващата с огромните си размери бригантина, че пет пари не даваше дали е змиеукротителка от Индия или курвата на острова. Според него, второто му предположение бе по-близо да истината. Силната жега изсмукваше силите му. Никога досега не бе преживявал нещо подобно. Надяваше се Грейсън да не греши за приспособяването, иначе ще трябва просто да се въргаля под сенките, без да пипва нищо.

Обърна се към Грейсън. Човекът все още я зяпаше, а лигите му течаха като на куче, подушило кокал, който дори няма да може да близне, защото други, по-големи кучета, са си го запазили.

— Мистър Грейсън — обади се Райдър и Грейсън най-после се обърна към него. — Бих искал да тръгна за Кимбърли Хол веднага. Можете да ми разкажете за неприятностите по пътя.

— Да, милор… господарю Райдър. Веднагичка. Просто тя е… ами… това е София Статън-Гревил, нали знаете. — Той обърса челото си.

— О! — Гласът на Райдър бе деликатна смесица от ирония и презрение. — Напред, Грейсън. Приберете си езика обратно в устата, ако обичате. Събирате мухите.

Самюъл Грейсън успя да се справи с това не без известно усилие, защото въпросната жена, която в момента с помощта на един бял мъж слизаше от кобилата си, за миг бе показала покрит с коприна глезен. Мисълта, че мъжете могат да се превърнат в олигавени идиоти само от гледката на един глезен, накара Райдър да поклати глава. През живота си бе виждал толкова много женски глезени, толкова много женски крака и женски бедра и всякакви други женски неща, че засега предпочиташе чадър, който да го предпази от безжалостното слънце.

— И не ме наричай господарю. Райдър ще е напълно достатъчно.

Грейсън кимна. Той все така не откъсваше очи от своето видение.

— Не мога да разбера — по-скоро на себе си продума той, докато вървяха към двата коня. Животните стояха хрисимо, свели глави. Две черни момченца държаха поводите им. — Виждате я, виждате колко е красива, колко изящна в красотата си е тя и въпреки това не проявявате интерес.

— Тя е една жена, Грейсън. Нито повече, нито по-малко. Хайде да тръгваме.

Райдър помисли, че ще се разхълца от радост, когато Грейсън извади от някъде шапка за него. Не можеше да си представи да язди на голямо разстояние в тази жега.

— Жегата винаги ли е толкова безмилостна?

— Сега е лято — каза Грейсън. През лятото тук винаги е непоносимо. — Само ще яздим, Райдър. Както виждате, пътищата тук са почти непроходими за карета. Да… Всички джентълмени яздят. Също и много дами.

Райдър забеляза, че Грейсън се настани върху сивото си набито конче доста удобно, докато той самият възсядаше собствения си черен кон — огромен хайванин с подли очи.

— До плантацията е почти час езда. Но на запад пътят свива и продължава край водата. Ще има бриз. Освен това голямата къща е разположена на възвишение и улавя всеки полъх на вятъра, а и на сянка винаги се търпи, дори и през лятото.

— Добре — Райдър нахлупи кожената шапка с широка периферия на главата си. — Можеш да ми разкажеш какво толкова те безпокои.

И Грейсън започна. Говореше, говореше… Бръщолевеше за странни сини и жълти пушеци, които се извивали като змии към небето; за огньове, които греели с особени бели и зелени цветове; за стенания и вопли; за миризми, които идвали от самия ад, сернисти и вонливи, обявяващи пристигането на самия дявол; за дявола, който изчаквал с нападението си — било само въпрос на време. А точно предишната седмица имало пожар, запален до една барака близо до голямата къща. Синът му, Емил, и всички роби от къщата успели да угасят пламъците, преди пожарът да е причинил по-големи щети. После, точно преди три дни, едно дърво паднало и съвсем за малко не се приземило на покрива на верандата. Било много яко дърво.

— Предполагам, че на дървото не е имало следи от трион?

— Не — твърдо отвърна Грейсън. — Синът ми го огледа отблизо. Беше работа на свръхестествени сили. Дори и той престана да се противопоставя на това, дето му го разправях. — Грейсън пое дълбоко дъх. — Един от робите се закле, че видял Голямата зелена змия.

— Моля?

— Голямата зелена змия. Символизира върховното им божество.

— Чие върховно божество?

Грейсън изглеждаше истински шокиран.

— Човек забравя, че англичаните не знаят нищо за тези работи. Естествено, говоря за вуду.

— Аха. Значи вярваш, че всичко това е работа на свръхестествени сили?

— Аз съм бял. Обаче много години съм живял в Ямайка. Виждал съм неща, които в света на белите биха били безсмислени, неща, които може би не биха могли да съществуват в света на белите. Но нещата, дето стават тук, сър, са толкова странни, че навеждат на някои съмнения.

Райдър вярваше в свръхестественото не повече, отколкото в почтеността на съдържател на комарджийски вертеп. Той се смръщи, когато Грейсън се умълча.

— Прости ми, но аз не изпитвам никакви съмнения. Пушекът и странно оцветените пламъци биха могли да бъдат получени и от простото смесване на определени химикали. Зад всичко това се крие човек от плът и кръв, а не някаква си там змия. Въпросът, на който трябва да намерим отговор, е кой е той и защо го прави. И така, кой би направил това?

Но беше повече от явно, че Грейсън не бе убеден.

— Има още нещо, Райдър. След Френската революция на Хаити е имало бунт, предвождан от човек на име Дезалини. Той изклал всички бели и принудил много жреци и жрици на вуду да напуснат Хаити. Тези хора са могъщи: разпрострели са се през цяла Западна Индия, открай докрай, дори в самата Америка и заедно викат злите си духове.

На Райдър му идваше да се разсмее, но не го стори. Очевидно Грейсън бе пропит от възмущение към тези вуду щуротии. А и беше прав в едно: бял човек не можеше да възприеме такива неща за действителни, особено ако е живял през целия си живот в Англия.

— Предполагам, че скоро ще разберем всичко — каза той. — А, не знаех, че имаш син.

Грейсън изпухтя и се наду като петел, след това се заигра със светлосивите си ръкавици.

— Добро момче е, сър, и много ми помага. Прави много за мен… за семейство Шербрук. Вече съм на години. Чака ни в Кимбърли Хол. Не искаше да оставя къщата в плантацията без защита.

Подминаха дузина хлапетии — всичките парцаливи, черни — деца на робите, които работеха из полята. Но тези малчугани стояха притихнали при вида на двамата бели мъже, навлезли сред тях на конете си.

Грейсън сочеше ту наляво, ту надясно.

— Сега сме насред мангровите тресавища. Когато яздите по този път, внимавайте за крокодили. Излизат от блатата и често изглеждат като дебели дънери, които препречват пътя. Обикновено избягват компанията на хората, но се разправят истории и за противното. Много неприятни истории.

Крокодили! Райдър поклати глава, но след това на често взе да хвърля поглед встрани от пътя. Миризмата на зловонната блатна вода бе почти непреодолима. Той смушка коня си. Излязоха на равна отсечка. От лявата им страна се простираше Карибско море, а от дясната — една след друга се редяха плантации със захарна тръстика, които покриваха дори и отдалечените хълмове: И навсякъде кози — скупчени до ниските каменни дувари, пощипващи от цветята, оставени на гробовете в църковните гробища. По гърбовете на добитъка имаше чапли. Чистеха ги от кърлежи, това Райдър го знаеше. Имаше и чернокожи мъже, които работеха на захарната тръстика. Носеха само груби панталони, изработени от здрав груб плат. Голите им тела, от кръста нагоре, лъщяха от пот. Не им личеше да се притесняват от жегата. Работеха с постоянен ритъм. Оряха, скубеха плевели, копаеха по-дълбоки канали между редовете захарна тръстика. Имаше и жени. Главите им бяха покрити с ярки кърпи. И те също като мъжете се навеждаха и изправяха в постоянен ритъм. Недалече, под самотна пончиана, чиито приличащи на пера папратовидни листа блещукаха на слънцето, един надзирател седеше на коня си и следеше робите да не бездействат. Камшикът в лявата му ръка бе гаранция за безспирната им работа.

Всичко това бе напълно чуждо на Райдър. А и екзотично — тази наситена миризма на бадемовите дървета, които растяха на гъсто покрай мръсния път и това изумително синьо на водата, което току се разкриваше пред погледа ти, когато най-малко очакваш. Беше доволен от това, че отдели време за четене по време на пътуването си дотук. Не бе пълен невежа по отношение на местната флора и фауна. Но не беше чел за никакви проклети крокодили.

— Наближаваме Кемъл Хол — внезапно се обади Грейсън, а гласът му се сниши почти до шепот.

Райдър повдигна вежда.

— Това е нейният дом, сър. Домът на София Статън-Гревил. Живее тук с вуйчо си и по-малкия си брат. Между Кемъл Хол и Кимбърли Хол има една плантация, но доколкото разбирам, вуйчо й скоро ще я купи. Това ще бъде солидна добавка към владенията му.

— Кой е собственикът?

— Чарлз Грамънд. Някои казват, че искал да се мести във Вирджиния — един от колониалните щати на север, но това е доста неубедителна причина. Хич не е за вярване, той не знае нищо за колониите, нито пък за техните обичаи и нрави. Има четири деца, всичките момчета, но никое от тях не е повод за бащинска гордост. Нямат никакви амбиции, нито мерак за работа. Жена му е трудна, чух да се приказва. Жалко, да, много жалко.

Райдър беше убеден, че е чул това име в кръчмата.

— Разбрах — бавно каза той, — че тази жена, тази София Статън-Гревил, държи трима мъже в обръщение в леглото си. Доколкото си спомням, единият май беше този Чарлз Грамънд.

Грейсън се изчерви до корените на сивата си коса.

— Вие едва-що пристигате, сър!

— Това беше първата тема на разговор, която чух в кафенето „Златният дублон“. Мисля, че името е същото. Чух историята в големи подробности.

— Не, не, сър, тя е богиня! Тя е добра и чиста. Всичко е лъжа. Тук има много мъже, за които не може да се твърди, че са джентълмени.

— Но клюките са такива, нали?

— Да, но не трябва да им вярвате, Райдър. Не, това е злонравна лъжа. Няма съмнение. Обичаите, местните нрави, ако щете, тук са по-различни. Всички бели мъже имат черни любовници. Тук ги наричат икономки и това е доста прилична работа. Виждал съм мъже, които пристигат от Англия, някои, за да работят като счетоводители в плантациите, други, за да натрупат богатство и повечето от тях се променят. Взимат си съпруги, взимат си и любовници. Начинът им на мислене се променя. Но една дама си остава дама.

— Твоят живот промени ли се, Грейсън?

— Да, за известно време се промени. Спор няма. В края на краищата аз съм син на баща си, но жена ми беше французойка и аз нежно я обичах. Чак след смъртта й се подхлъзнах по местните обичаи и си взех любовница, или „икономка“. Животът тук е по-друг, Райдър, много по-различен.

Райдър се отпусна и остави тялото си да си почине в удобното испанско седло, което леко се поклащаше. Той затвори очи за момент и вдиша свежата солена миризма на морето. Брегът вече не се криеше зад гъсти туфи мангрови дървета.

— Тогава защо според теб Грамънд продава?

— Не съм съвсем сигурен, но, разбира се, носят се разни слухове. Знам само, че решението дойде изневиделица. Чух да разправят, че той и семейството му си тръгват следващата седмица. От плантацията падат доста добри пари. Говори се, че е загубил много пари от лорд Дейвид Локридж — един млад нехранимайко, с когото трябва да избягвате да играете на комар, сър. На всяка цена. Говори се, че е продал душата си на дявола и оттам идва невероятният му късмет.

Райдър се обърна към Самюъл Грейсън.

— Клюките тук по нищо не отстъпват на клюките в Англия — замислено каза той. — Смятах, че ще бъда отегчен. Може би още тази нощ ще станем свидетели на някои мистериозни проявления, за добре дошъл. Да, бих се зарадвал дори и на едно призрачно зрелище, стига това да е възможно. Този младеж — лорд Дейвид, не смятат ли, че и той е един от нейните любовници?

Райдър се зачуди дали Грейсън няма да получи удар. Той отвори уста, след това съобрази, че до него стои работодателят му и я затвори. Успя доста спокойно да произнесе:

— Повтарям ви, Райдър, всичко това са глупости. Нейният вуйчо, Теодор Бърджис, е солиден човек, както казваме тук в Ямайка. Има добър авторитет. Любезен е, а бизнесът му е почтен. Много обича племенниците си. Предполагам, че злонамерените приказки за мис Статън-Гревил му причиняват голяма болка. Разбира се, той никога не говори за това. Той е джентълмен. Неговият надзирател обаче е друго нещо. Името му е Ели Томас. Долен човек, извънредно груб с робите.

— Щом вуйчо Бърджис е толкова изтънчен, защо търпи такъв негодник за надзирател?

— Не зная. Говори се, че ако не е Томас, няма да изкара и грош от плантацията. Разбирате ли, Бърджис дава на робите твърде голяма свобода.

— И тоя Чарлз Грамънд продава на вуйчото на жената? На тоя Теодор Бърджис?

— Да. Сигурно Бърджис съжалява Грамънд и купува плантацията само за да му помогне, както и на семейството му. Бърджис е по-малкият брат на майката на мис София и на господаря Джеръми.

— По какъв начин момчето и момичето са се озовали на Ямайка?

— Преди пет години родителите им се удавиха. Децата били поставени под настойничеството на вуйчо им.

— Не съм чувал името Статън-Гревил. Англичани ли са?

— Да. Живели са във Фоуи, Корнуол. Къщата и земите им са оставени на грижите на управител, докато момчето не порасне достатъчно, за да се оправя с тях само.

Райдър се умълча, докато обмисляше всички факти. Значи момичето е било отгледано в Корнуол. А сега беше тук в ролята на сладкишче. Мислите му се върнаха на проблема, който го бе довел тук. Райдър силно се съмняваше, че свръхестественото има нещо общо с проблемите в Кимбърли Хол. О, не! Алчността бе една и съща навсякъде по света. Някой явно бе съобразил постигането на собствените си цели с местните обичаи.

— Грамънд имаше ли някакви проблеми, преди да се съгласи да продаде плантацията си на този Бърджис? — попита той.

— Не съм чувал. О, разбирам накъде биеш, Райдър, но не мога да се съглася с теб. Както ти казах, Бърджис има добра репутация: той е честен, подпомага местните с благотворителност. Не, ако Грамънд е имал финансови затруднения или пък е бил обсаден, както сме ние в Кимбърли Хол, то Бърджис със сигурност не е имал нищо общо с това.

Райдър се зачуди дали Грейсън говори с такава категорична симпатия и за семейство Шербрук. Никога до сега в живота си не бе срещал човек, който да заслужава такава висока оценка. Е, скоро щеше да разбере. Островът бе малък, обществото беше сплотено и той щеше да се запознае с този мистър Бърджис и неговата племенница съвсем скоро.

Грейсън се насочи към вътрешността на острова, далече от благословения бриз, който подухваше откъм водата. Въздухът бе натежал от прахоляка и сладникавата миризма на захарна тръстика, от която на Райдър му прилошаваше. Скоро се изкачиха на едно възвишение и той погледна назад към Карибско море, което се простираше докъдето стигаше погледът му. То бе искрящо синьо, с цвета на топаз но плитките места и с вълни, сякаш обточени със сребро, които се разсипваха по белите плажове. Не искаше нищо друго, освен да свали дрехите си и да потъне като камък в разкошната вода.

— Всичко това са земи на Шербрук, сър. О, погледнете нагоре към върха, между розовите касии2. — Той чу задавеното възклицание на Райдър и се усмихна. — Наричат ги още розови душове. Точно сега са най-красиви. Има и златисти душове, и мангови дървета, и вездесъщите палми. Погледнете, сър, точно отзад е голямата къща. Не можете да я видите оттук, но точно ей там бреговата линия остро свива и преминава съвсем близо до гърба на къщата.

Райдър отново сподавено възкликна.

— Тук, на Ямайка, повечето от господарските къщи в плантациите са построени в традиционния стил, на три етажа и с огромни дорийски колони. Само тук почти всички стаи имат веранди и балкони, заради свежия въздух, нали разбирате. Ще видите, че всички спални са в задната част на къщата и всичките имат балкони, които гледат към водата. Моравата в задния двор се спуска до плажа и е винаги добре поддържана. Ще можете да спите дори и в най-жежкото лято, макар че, както ми се струва, в момента не сте съвсем убеден в това.

— Тук си прав — каза Райдър и избърса потта от лицето си с опакото на ръката си.



Бе почти полунощ. През последния половин час Райдър до забрава се бе наслаждавал на топлата вода на Карибско море. Полумесецът осветяваше пътя му, който ярко блестеше върху вълните. За пръв път се почувства така, сякаш наистина се е озовал в рая. Предпочете да забрави за ужасната жар на следобеда. Бе толкова красиво! Черният свод на небето над него бе осеян със звезди. Толкова спокойно! Толкова тихо! Почувства как го залива чувство на мир и покой.

Той не беше миролюбив човек, така че чувството бе особено, но му хареса. Опъна се по гръб на пясъка, както си беше гол. Знаеше чудесно, че песъчинките вероятно ще си пробият път до места от тялото му, на които не би му се понравило да ги усеща, но за момента това нямаше значение. Протегна се. Чувстваше се напълно отморен. Затвори очи и се вслуша в звуци, каквито досега не бе чувал. Беше чел за дървесната жаба или кокуи3, както я наричаха, и помисли, че чува някакво цвъртене в меката тъмнина.

Позна и гургулицата и въздъхна. Под хора от звуци потъна отмалял и чувството му на задоволство стана безкрайно.

Тук е така дяволски екзотично, помисли си той, като се протегна още повече само за да си докара лудия сърбеж, идващ от пясъка под него. Той скочи на крака, изтича през вълните, които се разбиваха на брега, и се гмурна в една по-голяма вълна. Не спря да плува, докато не се почувства изтощен, след това бавно се върна на брега. Осъзна, че умира от глад. На вечеря му бе прекалено горещо, за да си хапне добре, а чудатостта на храната не предизвика апетита му.

Очертанията на брега бяха обрамчени от кокосови дървета. Райдър се ухили. Беше видял как един негър се катери по кокосова палма. Устата му вече се бе напълнила със слюнка. Но не бе толкова лесно, колкото изглеждаше, и Райдър завърши опита си на брега, като разтриваше одрасканото си бедро и злобно, и с омраза се взираше в недостъпните кокосовите орехи.

За сина на един английски граф имаше и други начини да докопа проклетия орех. Той откри един камък и внимателно се прицели в кокосовия орех, който си бе избрал. Тъкмо щеше да хвърли камъка, когато чу нещо.

Не беше кокуи, нито гургулица. Не приличаше на нищо, което бе чувал през живота си. Той остана напълно неподвижен. Бавно и безшумно отпусна ръката с камъка. Вслуша се съсредоточено. Ето го пак. Странен, нисък звук, приличащ на стенание, който не напомняше нищо човешко.

Краката му бяха нежни и деликатни, в края на краищата беше англичанин, но той успя доста безшумно да се придвижи между дърветата, които следваха линията на брега. Колкото повече наближаваше господарската къща, толкова по-силен ставаше звукът. Райдър леко изтича нагоре по затревения склон към гърба на къщата. Заобиколи къщата, така че да може да вижда моравата отпред. Спря зад едно хлебно дърво и впери очи в красивите облагородени градини. Звукът се чу отново и в същия момент той видя странна светлина, която извираше направо от земята. Беше тясна, нишкообразна, синя на цвят и миришеше на сяра, сякаш идваше направо от ада, а стенанията бяха на затворените там души. Усети как настръхва. Косъмчетата на тила му се изправиха. Той разтърси глава. Това беше абсурд. С абсолютна увереност бе заявил на Грейсън, че това не е нищо повече от някаква химическа смес. Това беше, трябваше да е това.

Видя в една от стаите на втория етаж на къщата да премигва свещ. Сигурно е Грейсън и най-вероятно е примрял от страх. Тогава чу едно просъскване зад гърба си. Обърна се много бавно. Държеше камъка готов за хвърляне.

Беше Емил Грейсън.

Райдър се усмихна. Емил му харесваше. На години бе горе-долу колкото него, интелигентен и амбициозен. И той, като Райдър, не бе ни най-малко суеверен, макар че нито веднъж не бе изказал несъгласие с баща си по време на вечерята.

— Какво е това? — прошепна Райдър, притулил устата си с ръка.

— Не зная, но ми се ще да разбера. Добре, че си тук, да ми помогнеш. Опитах се да накарам някои от робите да стоят на пост с мен, но те само подбелват очи и се вайкат. — Емил замълча за секунда, след това добави: — Един от тях ми помогна. Казваше се Джош. Няколко нощи стояхме заедно на пост. След това, една сутрин го намериха мъртъв, с прерязано гърло. Оттогава не съм имал повече доброволци.

— Много добре — каза Райдър. — Заобиколи проклетата светлина от другата страна, а аз ще се промъкна по-близо отсам.

Емил заобиколи нишковидната светлина. Плъзгаше се от дърво на дърво като бледа сянка. Изкусен капан, доволно си помисли Райдър. Кръвта закипя във вените му. По време на пътуването не бе осъзнал истинските размери на отегчението си, тъй като спеше с две дами и двете очарователни, а от дългия си опит той знаеше, че времето минава по-леко, ако човек се люби през деня и спи със сгушена на гърдите му жена през нощта.

Когато Емил зае своята позиция, Райдър просто се изправи, все още с камъка в ръка, и тръгна направо към светлината. Чу нечовешки писък.

Светлината се превърна в бледа следа дим, вече посиня, а смрадта бе гнила като въздуха на самия пъкъл. Малко химикали, помисли си той, това е всичко. Но кой стенеше?

Чу вик. Беше Емил. Затича се. Тогава видя фигурата: покриваха я широки бели одежди, но изпод тях се подаваше една напълно човешка ръка и тази ръка стискаше пистолет. Аха, това на главата май е калъфка за възглавница. Ръката се повдигна и пистолетът изгърмя срещу Емил.

— Копеле! — изкрещя Райдър. — Кой си ти бе, твоята мамка!

Фигурата се обърна и стреля по него. Райдър усети как куршумът профуча на не повече от три инча4 от главата му. Мили Боже, помисли си той и хукна направо към фигурата. Мъжът беше висок и як, но Райдър бе по-силен и по-добре сложен. Настигаше го. Всеки момент щеше да го хване. Разряза си крака на един камък и изпсува, но това не го забави.

Тогава, внезапно, без всякакво предупреждение, той почувства болка, която като лъч прониза ръката му близо до рамото. Той се закова на място и зяпна украсената с пера стрела, която неприлично стърчеше от собствената му плът.

Проклятие! Онзи се измъкваше! След секунда Емил се появи до него, като не преставаше дрезгаво да крещи.

— Откъде се взе тази шибана стрела — без заобикалки каза той. — Оня си е имал съучастник, мамицата му!

— Няма ми нищо! Хвани го, Емил!

— Не — много спокойно каза Емил. — Той ще се върне.

Без повече приказки Емил отпра ръкава на бялата си риза, след това се обърна към Райдър и без да спира, без да продума, сграбчи стрелата и я измъкна.

— Готово — рече той и се зае да увива ръкава около малката дупчица, от която се процеждаше кръв.

За момент Райдър се почувства замаян, но бе доволен от бързите действия на Емил.

— Да, да — отзова се Райдър. — Готово. — Той вдигна очи. — Копелдакът му! Измъкна се. Проклет да е, мамка му! И на двамата! — Той отново сведе очи към ръката си. — Хайде, като ме превържеш, да отидем да разгледаме светлината и пушека или каквото там е.

Но вече нямаше пушек, нямаше я и тънката, нишковидна синкава светлина. Все пак, все още се долавяше миризмата на сяра и тревата бе обгорена.

— Сега сме двама — мрачно каза Райдър. Ще хванем копелетата, дето правят това. — Той усети парене в раната си и замълча. — Защо? Това е въпросът! Защо?

— Не знам — каза Емил. — Как ли не съм го премислял, но просто не знам. Никой не се е обръщал към баща ми с въпроси за закупуване на плантацията, нито пък се говори за нещо такова. Приказва се само, че някакви жреци и жрици на вуду ни се били разсърдили, неизвестно по какви причини. Моля ви, мистър Шербрук, елате в къщата, искам да почистя раната.

— Казвам се Райдър.

— Добре, Райдър — Емил се ухили. — Като се имат предвид обстоятелствата.

Райдър внезапно се разсмя.

— Ама и аз съм един часови — каза той и продължи да се смее. — Сигурно повече съм учудил нашия подлец, отколкото съм го уплашил. Исусе! Чисто гол съм!

— Да, така е, но се поколебах да го изтъкна, особено когато копелето беше толкова близо.

— Пък и трудно е да наричаш някого мистър Шербрук, когато той не носи нищо друго, освен собствената си кожа.

Загрузка...