Непознатата от Ямайка

7.

Слънцето струеше в стаята и сгряваше лицето на Софи.

Тя отвори очи и се вслуша в тялото си. Болката бе намаляла в сравнение с предишния ден. Два дни. Вече два дни, откакто лежеше тук и се питаше какво бе станало и какво ще стане сега. Мразеше чувството на безпомощност. Трябваше да стане, трябваше да направи нещо, още не знаеше какво; знаеше само, че първо трябва да се изправи на крака. Тя успя да се повдигне, простена от болката в ребрата и падна обратно на възглавницата. Дишаше тежко. Затвори очи и преброи до десет. Добре поне, че можеше да затвори очи и да премигва, без да я боли. Ледът, който Райдър бе налагал на очите й през последните два дни, определено си бе свършил работата. Отоците й бяха спаднали. Но ребрата… Тя усети вкуса на кръв в устатата си и разбра, че е прехапала устната си. Нищо. Кой го бе грижа? Най-сетне тя овладя болката. Все още не помръдваше. Боеше се, нищо повече. Когато най-накрая отново отвори очи, тя видя Райдър, който стоеше до леглото й и я наблюдаваше.

— Добре. Значи си будна. Донесъл съм ти закуска. Ще доведа Джеръми веднага щом се уверя, че състоянието ти е достатъчно добро и няма да го уплаши. Първия път трябваше да го оставя да те види, защото не вярваше, че си жива. Но видът ти го уплаши. Славно момче, държи се. Гордея се с него. Трябва и ти да си горда с брат си. — Докато говореше, той й се усмихваше. Бе много делови. Последното, от което тя имаше нужда, бяха излияния на съчувствие и съжаление и той добре го разбираше. — Направих това, което според мен е най-добро и за двама ви. Не, не мърдай. Ще ти помогна. Не се опитвай да правиш каквото и да е сама.

Райдър я повдигна, подпря я на възглавниците и сложи подноса на краката й.

— Може би искаш да се облекчиш, преди да закусиш?

— Не. — Софи не откъсваше очи от вилицата, която лежеше до чинията й.

— Не се обезкуражавай. Не ти отива. Убеден съм, че си в състояние да се справиш с всяка нахална забележка, която може да излезе от мъжките уста. Хайде сега, след дългата нощ сигурно си…

— Добре, добре! Ако обичаш, вдигни този поднос и ме остави сама.

Той се ухили, доволен от избухването й, както и от червенината, която отново се върна на бледото й лице.

— Коко, ела да помогнеш на мис Статън-Гревил — извика Райдър. — Предполагам, че ще искаш да изляза — обърна се той към Софи.

— Поне това…

— О, с удоволствие ще те оставя да наточиш острието на остроумието си за сметка на бедничката ми мъжка глава.

Тя пребледня. Това го разгневи. Той се наведе над нея, ръцете му бяха от двете страни на лицето й.

— По дяволите, Софи, не мисли за вуйчо си! Господи! И аз да бях на твое място и аз щях да го наръгам. Щях да му извия мръснишкия врат. Хайде, престани.

— Ти не разбираш.

— Разбирам много повече неща, отколкото предполагаш.

Тя учудено вдигна очи към него, но се побоя да го попита какво има предвид.

— Благодаря ти, че взе Джеръми. — Той само кимна и излезе от стаята.

Когато Райдър се върна, Софи вече закусваше. Не, май се заблуждаваше. Тя по-скоро побутваше печените картофи из чинията си. Видът й далеч не бе толкова ужасен, както предишните два дни. Трябваше да види ребрата й, но това можеше да почака малко.

— Яж. Няма да си тръгна, докато не изядеш всичко. Боли ли, като дъвчеш и като преглъщаш? Предположих, че може и да те боли, ето защо отново си на меките картофи. Накарах готвачката да ги залее с меласа.

— Благодаря. Много са хубави, наистина. Просто не съм толкова гладна.

— Разтревожена си, това е то. Казах ти, че няма за какво да се безпокоиш. Яж.

— Защо се държиш така?

Той се обърна към отворената врата на балкона.

— Как?

Тя махна с вилицата си, трепна от болката, която това движение й причини, и замълча.

— Е, наистина, не мисля, че бих могъл да те любя, като се има предвид състоянието ти. Не, не ме замеряй с картофите, ребрата може да те заболят. Ще ти призная нещо. Дори и синините, така разкошно обагрени, са за предпочитане пред грима, с които цапотеше лицето си.

— Вуйчо искаше да се гримирам. Каза, че с грим изглеждам по-женствена и по-изтънчена.

— Да. Предполагам, че се е налагало да прикриваш и синините си. Прав ли съм?

— Съвсем скоро ще съм достатъчно добре, за да си тръгна.

— О? И къде смяташ да отидеш? Младо момиче, без пари и с момченце на ръце.

Той съжали за сарказма си, въпреки че тя го заслужаваше и продължи:

— Аз ще реша какво ще правим, когато се възстановиш напълно. Ти не се грижи за нищо. Както ти казах, Джеръми е добре, а и аз го наглеждам от близо. Когато аз не съм с него, той е с Емил или Самюъл.

— Защо си толкова добър?

— Това те шокира? Предполагам, че наистина не си свикнала мъжете да се държат така.

— Не съм.

— Довърши закуската си и ще поговорим. Време е, не мислиш ли? Не мога да продължавам да се бия със сенки. Трябва да знам истината.

— Ти си толкова умен, че си мисля дали вече не си се досетил за всичко. Нали току-що ми каза, че разбираш много повече, отколкото мога да предположа?

Не, помисли си той, още е рано да я съблече, за да види ребрата й.

— Не ми харесват заповедите ти, Райдър. Съжалявам, ти бе добър с мен и Джеръми, но след като се възстановя, аз ще се погрижа за нас. Ти не си длъжен да…

— Млъкни, Софи. Наистина си много досадна.

— Върви по дяволите!

— Кой ли ми каза, че си много опърничава? — ухили се той.

— Без съмнение някой нещастник. Опърничава — каква глупост! Всички мъже са еднакви. Никой от вас не може да понесе мисълта, че жената е в състояние да взима собствени решения, да носи отговорност. Трябва неизменно вие да командвате и всичко да става както на вас ви се иска. И не ви е срам да наричате това закрила над слабия пол. Е, нека ти обясня нещо, Райдър, няма да се оставя да…

— Млъкни, Софи. Ако си решила да си го изкараш на някого, защо не изберем друг обект за гнева ти. Да поговорим за вуйчо ти.

— Той жив ли е. Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Не си се прицелила много добре.

— Да наръгаш собствения си вуйчо не е нещо, с което трябва да се похвали човек.

— Също и да биеш собствената си племенница.

Тя въздъхна, отпусна главата си на възглавницата и затвори очи. Той не наруши тишината. В продължение на няколко минути изучаваше лицето й. Косата й бе едва сплетена и висеше на дълги сплъстени кичури.

— Искаш ли да се изкъпеш? Да си измиеш косата?

В широко отворените й очи имаше толкова надежда и вълнение, че той се разсмя.

— Добре тогава. Ако си изядеш закуската, ще измисля нещо.

Тя изяде всичко и не след дълго заспа. Райдър вдигна подноса и седна в стола до леглото й. Проклета бъркотия! Той добре разбираше, че е затънал до ушите, ако не и повече. Какво щеше да прави, това все още не знаеше. Погледна Софи, бе млада, уязвима и нежна. Не приличаше на елегантната и студена София. Успя да види красивите й високи скули под ужасните отоци. Носът й бе тънък и правилен, веждите — красиво изваяни и извити, миглите — гъсти и дълги. Може би на друго място, в друго време, при други обстоятелства, той би я направил своя любовница и би й показал, че мъжете съвсем не са за изхвърляне, особено когато става въпрос за щастието на някоя жена. Но сега обстоятелствата бяха ужасни. Той продължи да я изучава. Тя наистина бе доста хубава и осъзнаването на този факт го изненада. Брадичката й не бе закръглена и мека. Напротив, бе упорита и твърда, и челюстите й издаваха решителност. Предполагаше, че и като дете е била така опърничава. Но освен това бе и вярна. Би сторила всичко за Джеръми. Всичко.

А сега какво й оставаше?

Той се разпореди в стаята да бъде донесена вода, която изсипаха в голямата бакърена вана. Сега моментът бе подходящ да хвърли един поглед на ребрата й. Много бавно той издърпа чаршафа. Софи беше облечена в една от нощниците на Самюъл. Райдър тъкмо разкопчаваше копчетата, когато тя отвори очи. Тя не помръдваше, не продумваше, просто го гледаше.

— Какво правиш?

— Ще хвърля едно око на ребрата ти. Така или иначе превръзките трябва да се свалят, щом ще се къпеш.

— Не.

— Софи, имал съм възможност да те видя гола и познавам тялото ти доста добре. Предполагам, че и ти би могла да кажеш същото за мен. Предполагам, че конкретните обстоятелства са малко особени, но аз съм единственият, който се е грижил за теб. Ще стоиш спокойно и ще ме оставиш да погледна ребрата ти. Ако продължаваш да се опъваш, ще те вържа.

— Не, проклет да си!

— Няма да получиш ваната си.

— Не.

— Колко мъже са виждали тялото ти? Освен мен, разбира се. Навярно не са само тримата, които забавляваше, когато пристигнах. Едва ли ти е останала и капка скромност.

Тя извърна лице. Той внимателно съблече нощницата и започна методично да сваля превръзките й. Не обръщаше никакво внимание на гърдите й, както и на бялото й коремче. Разглеждаше натъртените й ребра, а ядът го задавяше. Искаше да убие вуйчо Тео с голи ръце, нищо друго.

Той лекичко опипа всяко от ребрата с върха на пръстите си.

— Кажи ми, когато те заболи — каза той. Тя едва си поемаше дъх. Ръката му закачи лекичко лявата й гърда.

Тя потрепери.

— Добре. По-добре си. Сега ще ти помогна да се изкъпеш.

Защо не, помисли си тя. Той бе напълно прав. През нощта, след като я бе упоил, я бе виждал гола, бе спал с нея… нагледал й се е. Нямаше никакво значение. Тя го остави да я премести до края на леглото. Беше гола голеничка. Той й помогна да се изправи на крака. Придържаше тялото й с ръка. Коленете й омекнаха и тя падна напред върху него. Райдър я задържа, като я притисна силно към себе си. Софи усещаше топлия му дъх на слепоочието си. Би трябвало да е ужасена от него, но сега се чувстваше прекалено слаба, а болката преминаваше на вълни през тялото й. Естествено, той знаеше това, проклет да е!

— Много ли боли?

— Не. Просто съм отпаднала. Мога и сама, наистина. Би ли ме оставил?

— Мирувай, Софи.

Той полекичка я настани във ваната. Тя въздъхна от удоволствие. Райдър й се ухили, разплете косата й и я приглади.

Тя успя да измие по-голямата част от тялото си, а той изми косата й. Банята им отне много време и когато свършиха, тя бе пребледняла и разтреперана от изтощение. И от болка, предположи той. После я подсуши така делово, сякаш търкаше кобила, а не жена. Тази мисъл я накара да се усмихне. Райдър забеляза леката усмивка. Чудеше се какво ли я бе предизвикало докато увиваше главата й с друга хавлия.

Той я занесе до един люлеещ се стол до вратата на балкона, седна и я положи в скута си.

— Време е и двамата да си починем. Измори ме. Имаш много коса. Облегни глава на рамото ми. Така е добре.

— За теб съм едно нищо.

— Какво ще рече това?

— Ами, аз съм гола, ти си ме виждал, спал си с мен и въпреки това пет пари не даваш. Едното нищо.

Той я притисна по-силно към себе си, но усети как тя трепна и веднага отпусна ръце.

— Нима предпочиташ да те олигавя цялата и да те накарам да се чувстваш неудобно, като зяпам гърдите ти?

— Не, това вече го направи. За теб това не означаваше нищо. Просто игра. Просто…

— Просто какво?

— Не мога да те разбера.

— Понякога и аз самият не мога да се разбера — отвърна той. Започна да я люлее напред-назад. След две минути тя вече спеше.

Не, помисли си той, не разбираше и това го подлудяваше.

Той я занесе на леглото и я положи на него. Реши да не я превързва. Много внимателно той махна хавлията от косата й, разреса я с пръсти и я разпръсна по възглавницата, за да изсъхне.

Райдър погледна плоския й корем и меките косъмчета под него. Наистина е много хубава, помисли си той, и я покри с чаршафа. А знанията й за мъжете са толкова едностранчиви. Те искаха само нейното тяло, нищо повече. Е, тялото й наистина бе прекрасно, но той изобщо не бе трогнат от това.

Нямаше никакво намерение да се остави някога да бъде затрогнат от тази жена, поне не повече отколкото беше сега.

Райдър обядваше заедно със Самюъл, Емил и Джеръми, когато Джеймс влезе в стаята и обяви:

— Мистър Томас е тук, мистър Шербрук. Иска да ви види.

Вилицата на Джеръми цопна в чинията му. Лицето му внезапно пребледня.

— Покани го в салона, Джеймс — кимна Райдър. — Идвам след малко. Джеръми, вземи си вилицата и довърши тези възхитителни скариди. Помолих сестра ти да ми се довери. Сега и теб моля за същото. Ако бузите ти не възвърнат цвета си, ще се видя принуден да те държа на слънце, докато не получиш загар. Ако си мислиш, че ще позволя на Томас или на когото и да било да се доближи до теб, горчиво се лъжеш. Разбираш ли, млади момко?

— Да, сър — отговори Джеръми. Очите му търсеха лицето на Райдър. Райдър забеляза в тях страх, несигурност и почувства как дълбоко в него нещо се преобръща. Той потупа момчето по рамото.

— Емил смята да ти покаже всичко за рома. И то още днес.

— Вече знам много за рома.

— Емил ще ти покаже много неща, които въобще не си виждал. Нали, Емил?

— Да.

— Изяж си обяда. Ще имаш нужда от сила.

На излизане от трапезарията Райдър чу Джеръми да пита Емил:

— Вие биете ли робите с камшика, сър?

— Не — делово отвърна Емил. — Те са наши работници. Без тях няма да можем да произвеждаме много захар. Ние зависим от тях. Ако ги бия, те няма да могат да работят и тогава закъде сме?

— Томас бие робите в Камил.

— Томас е глупак. Без съмнение, Райдър ще се погрижи за пропуските във възпитанието му.

Райдър се усмихна, развеселен от сладкото си предчувствие. Искаше му се да бе поговорил със Софи, преди да се срещне с Томас, но не желаеше да я буди. Е, несъмнено, Томас бе тук, защото вуйчо Тео все още не бе в състояние да дойде лично. Добре. Май му бе забила ножа доста надълбоко.

Когато Софи се събуди, слънцето вече клонеше към заник и обагряше небето във всички нюанси на розовия и червения цвят. Бе сама. Тя стана, облекчи се, откри мъжката нощница, с която я бяха облекли, и я навлече през глава. Ребрата я подръпваха болезнено, но ужасната разкъсваща болка сега бе поносима.

Тя бавно излезе на балкона и вдигна лице под милувките на спокойния вечерен въздух. Скоро ще се възстанови достатъчно, за да напусне Кимбърли. Скоро ще трябва да напусне Кимбърли. И тя, и Джеръми. Но къде щеше да отиде?

В това отношение Райдър бе прав. Тя нямаше нищо, никакви пари… нищо друго, освен курвенската си репутация.

Софи зарея невиждащ поглед в златнорозовия здрач, заслушана в гургулиците, жабите, щурците и другите създания на нощта, които обикновено не чуваше, защото бе свикнала с тях.

Райдър се спря на вратата. Видя я да стои на балкона, облечена в нелепата си торбеста нощница, с коса, която се спускаше като поток по гърба й. Изглеждаше шестнайсетгодишна. Но той знаеше, че когато надникне в очите й, ще открие в тях само цинично отегчение.

— Върни се в леглото — тихо каза той. Не искаше да я стресне.

Тя бавно се обърна. Вече не бе слаба и наранена. Стоеше изправена на краката си. Бе голяма жена и щеше да му даде да се разбере.

— Писна ми от проклетото легло! — спокойно каза тя. — Искам да постоя. Каза, че искаш да поговорим. Хайде.

Отново си бе възвърнала обичайното държание. Това достави огромно удоволствие на Райдър.

— Както желаеш — нехайно рече той. — Томас беше тук.

Какво очакваше от нея? Да ахне? Да се разтрепери от страх? Да залитне към него и да го моли за закрилата му? Тя не направи нищо подобно. Изражението й бе отнесено и си остана такова. Изглеждаше спокойна и ведра. Наистина бе много по-добре. Той я приближи и спря точно пред нея. Вдигна пръсти и лекичко докосна брадичката й, връхчето на носа й, очерта веждите й.

— Отоците спадат. Утре вече няма да си такова страшилище.

Тя не помръдна.

— В такъв случай няма да искам огледало до утре следобед.

— Както ти казах, Томас бе тук.

— Предполагам, че си се справил с него?

Той се ухили.

— Не, помолих го да ти позволи да останеш още малко. Той реши да отстъпи пред молбата ми. Обаче каза, че ще се върне и…

Тя трепна. Едно съвсем лекичко потръпване, но той вече забелязваше и най-незначителните движения.

— Не бъди глупава! Хайде, нека ти разкажа за срещата ни. Господи! Този човек е напълно безсъвестен. Пълен мошеник. Приех го в салона. Знаеш ли, че Джеймс, икономът ни, не си пада много по Томас? Сигурен съм, че очите му просветнаха злобно, когато произнесе името му.

— Томас е животно. Джеймс има брат, който е собственост на вуйчо. Мистър Грейсън се опита да го купи, но вуйчо отказа. Да, Томас е свиня.

— Е, съгласен съм. Сега замълчи и ме остави да ти разкажа за нашия твърде отегчителен разговор.

Райдър бе влязъл в салона в много добро настроение. Едва не потриваше ръце от удоволствие. Той спря, усмихна се и каза:

— Предполагам, че вие сте Томас? Приятно ми е да ви посрещна в Кимбърли Хол без лъка и стрелите ви, а също и без онзи очарователен бял чаршаф, който и двамата с господаря ви обичате да носите. Особено ми харесаха белите качулки. Ах, какъв домакин съм. Желаете ли кафе?

— Дошъл съм за племенниците на мистър Бърджис.

— О? — Райдър възнагради надзирателя с блага усмивка. Томас бе висок и изключително мършав, като се изключи шкембето, което се показваше между жилетката и бричовете му. Прошарената му коса бе остригана много късо, а по бузите му бе набола четина. Изглеждаше като човек, които през последните няколко дни нито се е къпал, нито се е преобличал, нито пък се е наспивал като хората. Очите му бяха студени, много студени.

— Длъжник съм ви за стрелата, която забихте в рамото ми.

— Изобщо не знам за какво говорите — каза Томас. — Бъдете така любезен, мистър Шербрук. Мистър Бърджис изгаря от нетърпение да види племенниците си. Много е загрижен за тях.

— О, не се и съмнявам. Нима е възможно някой да се съмнява в чувствата му? Но какво го кара да смята, че те са тук?

— Така се говори. Това е известно на всички. Приказва се, че мис Статън-Гревил, без да се крие, живее тук като ваша любовница и като отплата за нейните услуги вие сте взели и момчето. Това се отрази много зле на мистър Бърджис. А сега ги доведете. Няма да ви досаждат повече.

— Защо не седнете, Томас?

— Майната ти, Шербрук, нямаш право…

— Нямам право какво? Да освободя едно момиче, което е било бито до припадък? Да измъкна едно малко момченце от стаята, в която е било заключено.

— По дяволите! Преби я един от любовниците й! Аз заключих момчето за негово добро!

— Пребил я е един от нейните любовници — бавно повтори Райдър. — Чудя се кой точно. Може би Оливър Сасън? Без съмнение, голям грубиян, нали? Не, мисля, че грешите. Според моите източници тя го е оставила и той не е изглеждал разстроен от това. Кой друг? Може би Чарлз Грамънд? Чувам, че жена му е истинска хуна, може би тя го е сторила?

— Мамицата ти, Шербрук! Доведи ги!

Райдър се усмихна.

— Сега ме чуй, Томас. Мисля, че ти си едно безсъвестно копеле. Няма да се разправям повече с теб. Господарят ти обаче е друго нещо. Кажи му, че скоро ще чуе за мен. А ако се опиташ да доведеш тук аверите си, да ми правите навалица, ще те спипам. Ще те убия, при това ще го направя много бавно. Разбра ли ме?

Томас не знаеше какво да прави. Беше казал на мистър Бърджис, че тоя не е като останалите мъже в Монтегю Бей. Тоя бе корав, че и умен.

— Казвам ти, Шербрук, пребил я е един от любовниците й. Вуйчо й се е опитал да го спре. Ако ти е казала нещо друго, то е, защото се срамува от славата си. Хайде, бъди разумен. За какво са ти на врата едно сакато копеле и някаква си курва?

Томас не успя да довърши мисълта си. Райдър заби юмрука си право в челюстта му — силен, чист удар. После замахна отново и този път юмрукът му намери шкембето на Томас. Томас изврещя и падна като отсечен.

— Джеймс! А, радвам се, че си тук. Май си се навъртал наоколо, а? Е, сега помощта ти ми е много необходима. Ако обичаш, хвани някой по-якичък да ти помогне. Вдигнете този паразит оттук, върнете го в Кемъл Хол и го стоварете там. В мръсотията. По очи.

— Да, масса — усмихнат се отзова Джеймс. — Тоз мъж копиле, истинско копиле. Добре изглежда на под. Не, не е копиле, змия той, змия.

— Предполагам, че отровните му зъби най-малкото се клатят — каза Райдър, като разтриваше кокалчетата си. Той погледна Томас и се начумери. — Има шкембе. Не е добре за един мъж. Да, изобщо не е здравословно.

Сега той отново разтри кокалчетата си и си помисли колко добре му се бе отразило да си изкара гнева на краставия му кучи син. Погледна Софи и й се усмихна.

— Това е всичко. Нищо друго. Джеймс и още един мъж го изнесоха.

— Радвам се, че си го ударил — каза тя. — Надявам се, че си го фраснал много силно. Самата аз много пъти съм искала да направя точно това. Той е ужасен. Господи, на теб ти е харесало!

— Може би — насладата на Райдър бе очевидна. — Той е подлец. — Райдър се умълча и я погледна замислено. — Как така се забърка в тази каша?

— Какво искате да кажете, сър? А, сигурно се питате как така сама съм си избрала да стана уличница? А може би как така Джеръми внезапно е решил да окуцее? Бих ви помолила да бъдете по-конкретен.

— Когато лежеше по гръб, бе много по-лесно човек да се справи с теб. Пак си кисела като оцет.

— Много жалко, защото никога вече няма да имате възможност да ме видите в такава светлина.

— Дори когато се любим?

Още едно съвсем лекичко трепване. Да, опознаваше я съвсем добре.

— Седни, Софи. Ще се държа на разстояние. Не искам да те плаша.

Това даде резултат. Райдър бе доволен.

— Не ме плашиш. Никой мъж не може да ме уплаши.

— Вярвам ти, естествено. Изглежда, имаш голям опит с мъжете. Аз обаче не съм като другите и от мен те е страх. Най-накрая ще си го признаеш и, смея да твърдя, ще станеш и по-внимателна. Седни, преди да съм те вдигнал и да съм те насадил на стола.

Тя седна и приглади нощницата на краката си. Тогава й хрумна, че наистина е много странно да седи в една спалня с мъж, само по нощница, и това я накара да се усмихне.

— Кимбърли Хол принадлежи на теб, а не на твоя брат — граф Нортклифски — без предисловия каза тя.

Райдър се облещи със зяпнала уста.

— Какво каза? Не, това е абсурд. Пълна глупост. Откъде ти хрумна такова нещо?

— Млъкни и ме чуй. Кимбърли Хол е принадлежал на твоя чичо — Брандън. Когато той умрял, ти си наследил богатството му. Но поради небрежност Оливър Сасън забравил да прикрепи спецификациите за този имот към наследството, което чичо ти изпратил на семейството ти. В началото е било просто неволна грешка. Недоглеждане. А точно тогава умира и баща ти и настъпват известни смущения и бъркотия, тъй като новият граф все още не се е уволнил от армията. Става така, че всички смятат, че Кимбърли принадлежи на семейството, по-точно на твоя по-голям брат, а не на теб.

— За Бога!

— Не си ли доста богат за непървороден син?

— Да.

— Е, сега си още по-богат. Тази плантация е твоя.

— Започвам да разбирам защо Оливър Сасън бе сред твоите любовници.

— Естествено.

— Казах на Емил, че зад всичко се крият някакви подбуди. Особено когато и ти си забъркана, Софи. Никога не би станала мръсница без някакви много силни подбуди.

— Виж, Райдър, не ме интересува дори да притежаваш цяла Ямайка. Вуйчо ми искаше тази плантация и реши, че моите дарби биха увеличили шансовете му да я получи. Не ме разбирай неправилно, аз трябваше само да те размекна. Според окончателната му оценка за теб ти едва ли би искал да живееш тук и едва ли не сигурните печалби от захарта биха те заинтригували. Следователно налага се окончателният извод: продаваш, натъпкваш гвинеите в аристократичните си джобове и отплаваш щастлив за Англия.

— Значи, когато настъпеше подходящият момент, мистър Сасън щеше да ми каже, че Кимбърли Хол ми принадлежи?

— Да.

— И тъй като ти си моята възхитителна любовница — ти и онази другата, с големите гърди, разбира се — аз ще бъда възхитен да продам плантацията на вуйчо ти. Смяташе ли да те изпрати в Англия с мен? Имам предвид, като моя любовница?

— Не знам какви са плановете му.

— Защо се съгласи с всичко това?

Погледът й бе твърд и студен.

— Не ставай смешен. Толкова си добър в приписването на подбуди, как така сега се препъна? Джеръми щеше да стане негов наследник. Това беше наградата за съдействието ми. Ако ли пък не съдействах… Е, каза, че ще изхвърли и двама ни. Джеръми е сакат, никога нямаше да успее да се справи с живота тук.

— А ти щеше.

Единствената й реакция бе студеният й глас:

— Твърде вероятно.

— Лорд Дейвид ти стана любовник, за да може да оскубе Чарлз Грамънд.

— Да. И се справи прекрасно.

— А Чарлз Грамънд беше твой любовник, за да прояви по-голяма отзивчивост при предложението на вуйчо ти да купи плантацията.

— Да.

— Как успя да се отървеш от лорд Дейвид?

Тя се усмихна. Усмивката й бе младежка и закачлива и той усети, че се поддава на очарованието й. Осъзна, че това е първата истинска усмивка, която вижда на лицето й.

— Казах му, че съм болна от сифилис.

— Божичко! Та това е върхът!

— Сигурно и на теб щях да кажа същото, след като продадеше Кимбърли на вуйчо.

— Има една съществена разлика. Просто аз нямаше да ти повярвам.

— И аз това казах на вуйчо. Казах му, че си по-различен от другите. Казах му, че не си глупак. Казах му, че трябва да бъде изключително предпазлив с теб, дори да се страхува от теб. Не ми обърна внимание.

— Нещо не схващам тази работа за страха, ама нейсе. Не те е послушал. Не се е боял достатъчно от мен, толкова по-жалко.

— Не. Той преценява всички хора със собствения си аршин. Бе чул, че си женкар — млад развратник с нравственост не по-голяма от тази на някой котарак. Смяташе, че ще бъде съвсем лесно.

— Не съм… — Райдър замълча и се начумери, свел очи към натъртените си кокалчета. Каква ужасяваща мисъл, Исусе! Съзнанието му отказваше да я възприеме. Той преглътна и нехайно сви рамене.

— Е, направил е грешка, не е ли така?

— За това, че си женкар? Че си котарак? Не, естествено. Ако беше като останалите, нямаше да разбереш, че в къщичката не бях аз.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си спала с нито един от тях? Че винаги е била другата?

Тя го погледна сериозно.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Сигурно не. — Той вдигна ръка, за да я прекъсне. — Чуй ме, Софи. Никога досега не съм срещал жена с толкова богат репертоар от женски хитрости, а повярвай ми, получавал съм само най-доброто. Иска ми се да знам какъв е женският еквивалент на котарак. Пасва ти идеално. Твоят запас от средства за прелъстяване е забележително богат за възрастта ти. Хайде, стига толкова. Няма значение. Да се върнем на скъпия ти вуйчо. Все още съм като ударен с мокър парцал от новината, че притежавам Кимбърли Хол.

— Истина е.

— Ами, ако не бях дошъл? Ако бе пристигнал брат ми?

— Вуйчо Тео сметна, че това е малко вероятно. Разбираш ли, той познава цялото ти семейство. Дори нае някакъв тип в Англия, който да изрови всичко за семейство Шербрук и теб. Той ни писа и писмото му бъкаше от подробности.

— И е направил е това, преди двамата с Томас да започнат малката си кампания за сплашване в Кимбърли?

— О, да. Всичко бе добре обмислено. Вуйчо Тео знаеше, че Самюъл Грейсън е суеверен и може да бъде манипулиран. Знаеше, че просто няма начин той да не пише на брат ти за помощ. И той писа. Дори каза на вуйчо, че смята да потърси помощ от вас. Разбира се, вуйчо го поощри за писмото. Както се казва, наля масло в огъня.

— Започвам да мисля, че вуйчо Тео заслужава да му извия мръсното вратле.

— Човекът, когото вуйчо нае, писа, че брат ти има много задължения и е почти невероятно да дойде, по-малкият ти брат учи за духовник в Оксфорд. Значи остава петнайсетгодишната ти сестричка. Естествено, дойде ти. Всичко стана точно според плана му. Той просто те подцени, това е всичко. Предполагаше, че ще бъдеш като лорд Дейвид — лекомислен, самовлюбен, доста глупав и изгарящ от желание да спиш с мен. Не беше прав, просто той никога не би си признал, че се е провалил. Ти дори и за момент не повярва, че в произшествията, които ставаха тук, има нещо свръхестествено, нали?

— Разбира се — разсеяно отвърна Райдър.

— Нито пък поиска да ми станеш любовник.

— Не. Да. Не знам.

— Какво ще правиш?

— Оливър Сасън се е съгласил да не казва нищо на мен и на брат ми, докато вуйчо ти не реши, че е настъпил моментът за това?

Тя кимна.

— Джеръми знае ли нещо?

— Не. Опитах се да го предпазя, доколкото можах. А освен това вуйчо Тео винаги внимаваше много в отношението си към него, както пред хората, така и насаме. Дори и сега всички са убедени, че двамата с Джеръми сме извадили голям късмет. Предполагам, клюките гласят, че вуйчо Тео е прекалено любещ, прекалено сантиментален, за да може дори да се досети, че племенницата му е уличница.

— Да. И аз чух това. Уморена си. Време е да си починеш, а аз да помисля. Искам да разплета тази плетеница. И то скоро.

Тя не заспа. Бе прекалено уплашена за бъдещето. Три часа лежа на проклетото легло, а умът й отчаяно се блъскаше без посока.