Непознатата от Ямайка

20.

Мисис Чивърз влезе и подаде на Софи един най-обикновен плик, на който с печатни букви бе изписано името й.

— Донесе го момчето на Майърз, мадам — сухо рече тя. — Голям глупак е, също като баща си.

— Благодаря ви.

Софи посегна към писмото и ръката й потръпна, но мисис Чивърз не забеляза и тя побърза да се отправи към малкия заден салон, който бе отредила за себе си. Затвори, облегна се на вратата и продължи да оглежда писмото.

На пръв поглед съдържанието не беше чак толкова тревожно:

Беше подписано само с „Д. Л.“

Дейвид Локридж. Лорд Дейвид.

Софи се отдръпна от вратата, приближи се до малкото си писалище, седна, постави писмото отгоре и остана загледана в него.

Само два часа имаше, за да реши какво да прави.

— Софи! Тук ли си?

Синджън отвори вратата със замах и влезе. Изглеждаше толкова красива, освежена от вятъра, също като Райдър, когато се връщаше в галон от полето. И също като Райдър сините й очи блестяха просто от удоволствието, че е жива.

Но лицето й в миг се изопна:

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Беше и чувствителна като брат си.

— Няма нищо, Синджън — Софи се изправи, бавно, много бавно сгъна писмото и го пъхна в плика. Какво да го прави?

— Дойдох да те повикам за обяд. Стига, разбира се, да не поискаш да се откъснеш от лудницата, която несъмнено ще настане. Райдър обяви, че го боли глава и отиде да чисти клетките в конюшнята. Джейн май е права, като казва, че децата трябва да обядват не с възрастните, а само с гувернантките си.

— Е, значи ще трябва да продължим по процедурата на Джейн — весело се засмя Софи. — Нека мисис Чивърз да каже на готвачката, че децата ще обядват в салона за закуска. А колко гувернантки имаха при Джейн?

— О, поне пет — избухна в смях Синджън.

— Чудесно. Погрижи се, моля те, за това. И повикай Райдър от конюшнята. — И се разсмя, наистина съумя да се засмее.

Синджън излезе от стаята без възражения, а Софи бързо пъхна плика в горното чекмедже на писалището си и го прикри под останалите книжа.

Щом разбра от сестра си за новото разпределение, Райдър веднага побърза да се върне в голямата трапезария, сред благодатното спокойствие, където седнаха да обядват само тримата — той, Софи и Синджън.

— Прекалено мрачна е тази стая — отбеляза Синджън, бодна с вилицата голямо парче шунка и го поднесе към устата си.

— Така е — съгласи се Софи, без да вдига глава, и продължи да ровичка в чинията си.

— Ако нещо не ти е добре, кажи си — рязко рече Райдър.

Но тя съумя да му се усмихне:

— Нищо ми няма, малко съм поуморена. Не помниш ли, че Джени снощи сънува кошмари? А аз после не можах да заспя.

Райдър сви вежди, но замълча. Нощес тя заспа мигновено — той беше този, който близо час не можа да заспи от притеснение.

Какво, по дяволите, й ставаше? Да не би да съжалява, задето приеха децата в дома си? Те ли я тормозеха? Вярно, че не беше привикнала да живее в такава лудница, каквато създават цели седем дечурлига. Или може би пак я прихващаха старите истории? Едва ли — снощи с такова удоволствие се люби с него, но пък кой знае?

А Синджън, милата, сякаш нищо не бе забелязала, и продължаваше да обсъжда промените, които трябваше да се направят в трапезарията.

След като се наобядваха, Райдър тръгна да излиза. Целуна нежно Софи по устата, приглади веждите й и изучаващо огледа лицето й, но не забеляза нищо обезпокоително. А имаше толкова много работа, толкова много решения трябваше да взима — ето, след десет минути имаше среща с Том Линч, един от най-интелигентните си и разсъдливи арендатори. Въздъхна и излезе с надеждата, че Софи просто има нужда от почивка. Синджън също побърза да се измъкне, като каза, че отива да играе с децата.

Точно в три часа Софи дръпна юздите и спря Опал под бряста. Дънерът му беше толкова дебел и разкривен, че изглеждаше по-стар и от хълмовете наоколо, дори и от таласъмите, които навярно живееха наоколо, скрити в дупките си под земята.

Не й се наложи да чака дълго — лорд Дейвид се появи на коня си, арогантен и самоуверен, както винаги — лице на ангел и сърце на дявол.

Тя не каза нищо, просто изчакваше.

— Излъга ме значи, а? — меко подхвана той.

— О, каква новост! Особено пък като се има предвид от чии уста излиза!

— Не ми ли беше казала, че си хванала сифилис? И че нямало повече да ми бъдеш любовница, понеже не искаш да ме заразиш, а? Значи си ме излъгала? Не си била болна от никакъв сифилис, иначе нямаше да се омъжиш за Райдър Шербрук, нали така? Значи, просто си искала да се отървеш от мене?

— Точно така.

— Но това е абсурдно! Направо е смешно! Значи ти вече не искаш да бъдеш с мен, така ли?

— Да, точно така.

— Аха! Значи си искала да си с Райдър Шербрук. И си знаела, че трябва да се отървеш от мене, инак той щеше да разбере за мен, а ако беше разбрал, изобщо нямаше да ти повярва, че го предпочиташ пред мен. Ами да, ако беше научил за мен, той щеше да разбере, че знаеш какво е истински мъж и че не го взимаш само заради черните му очи.

Софи го зяпна, удивена от хода на мисълта му, и най-сетне успя да промълви:

— Не познавам друг човек, който да мисли като теб. Но в края на краищата, какво те интересува вече всичко това? Нали каза, че ще се жениш за някаква богата наследница. Не бих могла да си представя, че ти се ще годеницата ти да научи за онова, което смяташ, че се е случило между нас там, в Ямайка. Да не мислиш, че аз ще си мълча, а? Искаш ли този брак, или не?

— Говорих с Чарлз Грамънд и двамата взехме някои решения.

Софи почувства, че губи почва под краката си — лорд Дейвид имаше съвсем еднопосочно мислене, и може би точно то му помагаше в хазарта. Нищо не можеше да го отклони или да отвлече мисълта му към друга гледна точка. Говореше й с тих, нисък глас и в този момент тя си припомни как стои пред нея гол, как се смее, как изпива пунша си, как се напива и вече е готов, слава Богу, за Далия.

— Какво всъщност искаш, Дейвид?

Той изведнъж настръхна и отметна глава като крал:

— За курва като тебе аз съм лорд Дейвид, разбра ли?

— Ти си само едно нафукано, подкупно, отвратително копеле!

Той замахна да я удари, но после отпусна ръка:

— О, не, не искам да развалям прекрасното ти личице — току виж мъжът ти забелязал, а Райдър Шербрук не е човек, когото бих искал за противник.

Софи реши, че като жена, никога няма да бъде смятана за достоен противник. Така да бъде, тя ще му каже цялата истина, та поне да му запуши устата.

— Чуй ме, лорд Дейвид! Аз никога не съм спала с теб — от тази мисъл, честно казано, направо ми се повдига. Никога не съм спала с никого от вас. Имаше друго едно девойче, Далия — навярно си я виждал в Монтегю Бей, та тъкмо то се грижеше за вас, след като безпаметно се напиехте.

Той удивено я изгледа, после се разсмя:

— Я не ми разправяй приказката, с която си се опитала да минеш пред Райдър Шербрук!

— Цялата идея беше на чичо ми. Той ме накара да се преструвам, че ви приемам всичките за мои любовници, така че да може да получи от вас всичко, което иска. И в пунша с ром, с който така ентусиазирано се наливахте, чисто и просто имаше опиат, така че, след като направехте главите, всичко беше много лесно.

— Така ли? И какво толкова искаше от мен чичо ти?

— Искаше да разориш Чарлз Грамънд, така че да продаде на чичо ми плантацията си, което той и стори. А после, когато свърши работата, която искаше от теб, ми каза да те разкарам. Идеята със сифилиса също беше негова и, между другото, свърши добра работа — помня как направо пребледня от страх.

— Лъжеш! Стига с тия лъжи! Чичо ти беше джентълмен и беше полудял от курвенските ти истории. И никой така и не повярва, че не си го убила ти, дори и след като Коул доказа, че го е удушил Томас. Само тоя проклет Шербрук ти помогна да избягаш от Ямайка и от наказанието си! И сега си седнала да го обвиняваш! Исусе Христе! Една дама нямаше и да знае какво е това сифилис! Никаква дама не си ти! Ти си една евтина малка мръсница! И ние двамата с Чарлз решихме, че с теб си прекарвахме чудесно, така че ще продължим от време на време да те виждаме.

— Вече ти казах, че си фукльо! Ако си мислиш, че ще ти позволя дори да се доближиш до мене…

— Аз и така съм се доближил, и определено възнамерявам да се доближа още повече.

— И какво, Ще ме изнасилиш ли?

Той само сви рамене:

— Мъжът ти не е глупак, но по отношение на жените определено е. Никога няма да разбера защо, по дяволите, се е оженил за теб, щом можеше просто да те обладава, додето му втръснеш. Не, София, не — ако отидеш да му плачеш, че съм те изнасилил, той навярно ще те убие, защото курвата цял живот си остава курва.

— Няма логика в думите ти, лорд Дейвид. Казваш, че не искаш мъжът ми да ти бъде противник. Но той се ожени за мен и ме обича, така че ще повярва на мен и ще убие теб, а не мен.

— Толкова ли не познаваш характера на мъжа си? Нищо ли не са ти разправяли за него? Та той, също като теб, се нуждае от огромно разнообразие. Ти обичаше секса. Божичко, когато започна кариерата си, ти нямаше и осемнадесет години. И не се и съмнявам, че все още го обичаш и че не можеш да останеш вярна на един единствен мъж, пък бил той и Райдър Шербрук, който, както чувам, бил успял да се напъха в леглото на повечето жени в Кент. А сега е дошъл тук, в Котсуолдс, и никоя жена наоколо няма да се опази от него. Ще видиш — ще ти навира любовниците си в носа и ще ти се смее. Така че, скъпа моя, ние с Чарлз просто ще ти позволим да продължиш да живееш по старому, точно както той.

Пришпори жребеца си, приближи се към нея и протегна ръце, но тя вдигна камшика си и го удари. Той изкрещя и се дръпна:

— Ти съвсем си полудяла!

Лицето му почервеня от гняв, но преди да може да направи нещо, в тишината прозвуча вой, сякаш глутница подивели кучета гневно завиха, свирепо заръмжаха и се понесоха бясно и нападателно към тях. Откъде пък се взеха подивели кучета в Котсуолдс?!

— Какво, дявол да го…

Софи дръпна поводите на Опал, отдалечи се от Дейвид и във въздуха просвистя стрела, която се заби в ръката му. Засегна го едва-едва, но разкъса ръкава на изискания му костюм за езда. Той изкрещя повече от гняв, отколкото от болка, но нямаше никакво оръжие, с което да се защити от невидимия враг.

— Кучко мръсна! Довела си си охрана, а?! Но още нищо не е свършило! Ще видиш ти!

Пришпори жребеца си и скоро се изгуби от погледа й. А Софи остана на мястото си, постара се да успокои дишането си и никак не се учуди, когато от храстите край пътя се изнизаха Джеръми, Синджън и седемте дечурлига, странно притихнали след чудесното си представление. Редицата оглавяваше Синджън — именно тя бе простреляла лорд Дейвид. Софи скочи от гърба на Опал.

Джеръми се приближи към нея и я прегърна:

— Тоя мръсник беше от Ямайка, нали? — рече той. — Обясних на Синджън що за човек е.

— И добре си направил — отвърна Софи и се огледа. Всички деца — от четиригодишната Джени до десетгодишния Оливър стояха в редица и мълчаливо я наблюдаваха. Почуди се как са разбрали, но после реши, че не й трябва да знае. Опита се да се усмихне, но не успя и най-сетне каза:

— Бях попаднала в беда. Благодаря ви на всички, че ми помогнахте. Наистина ми се стори, че всеки миг ще ме нападне глутница подивели кучета. Чудесни бяхте, гордея се с вас.

— Сметнах, че все още не искаш Райдър да разбере — тихо рече Синджън. — Ще измислим какво да правим, Софи — вече не си сама. Но Джеръми не разбира всичко, което се е случило в Ямайка, така че ще трябва да ми обясниш.

— Да, ще ти обясня. А сега слушайте всички. Знам, че много обичате Райдър, но ви моля да не му казвате нищо за това, което стана. Този лош чичко е подъл като змия, той не е честен и добър като Райдър и няма да се бие с него честно. А аз не искам Райдър да пострада. Така че ви моля, не му казвайте нищо, нали?

— Какво е това урва23? — попита Ейми.

Том затисна устата на момиченцето:

— Това е лоша дума, няма да я повтаряш!

Обидена, Ейми му се развика:

— Даа! Ами ти като крещиш на Джейми такива ужасни думи? И то само защото, както казва Оли, си раснал на доковете, а? Ах ти…

Оливър се намеси в спора и размаха патерицата си, но точно тогава Джени убедително се обади:

— Искам да си вдигна рокличката и да посетя госпожа Природа.

Софи почувства как се отпуска. Засмя се, децата се засмяха заедно с нея и Синджън отведе Джени в храстите да посети госпожа Природа.

А докато се връщаха към Чедуик Хауз, тя осъзна, че нито едно от децата не й обеща да не казва на Райдър.

Джейн и двете й помощнички бяха почти оздравели и до две седмици щяха да пристигнат в Чедуик Хауз.

Софи вече знаеше всичко за Джейн и разбираше, че тя едва ли ще е доволна да живее в едно домакинство с друга жена, но проблемът лесно щеше да се разреши — просто щяха да построят друга къща, на хълмчето, което се издигаше на по-малко от сто ярда от големия дом. Райдър се бе съгласил и строежът скоро щеше да започне.

За голямо удивление на Софи, след като веднъж посети Бедлъм Хауз24, както я кръсти Райдър, Мелисанда реши, че в крайна сметка да имаш дете не е чак толкова лоша идея. Всичките дечурлига, дори и Джени, не преставаха да й повтарят колко е красива и се бояха дори да я докоснат, за да не нарушат с нещо съвършенството й. А мъжът й, Тони, само изстена и обяви, че нещата са безнадеждни, така че веднага я отведе в Лондон.

— Мога да понеса — и то трудно — обяви той — някой нафукан млад глупак да й обяснява, че веждите й са като изписани, но да слуша подобни глупости от цяла глутница дечурлига… Не, Софи, не — това е вече твърде много. Ако трябва да остана да ги слушам, направо ще се побъркам.

И Тони дълбоко въздъхна. Райдър се разсмя, а Мелисанда се усмихна ослепително на децата, погали всяко едно и обеща при следващото си посещение да им донесе бонбони.

Един следобед, уморен след тежкия ден на полето и многобройните си разговори с арендаторите, Райдър крачеше към дома. Беше се срещнал и с архитектите, майсторите и работниците, които щяха да строят новата къща. А беше дочул и слуховете, които се носеха за ятото негови „копелета“, и много се смя. Почакайте, мислеше си, почакайте да станат петнадесет! Какво ли щяха да разправят злите езици тогава? И никак не се зачуди как така реши, че в края на краищата децата ще станат петнадесет, ако не и повече.

Денят бе горещ, прекалено горещ за това време на годината — наближаваше Архангеловден25. Дочу гласовете на децата още преди да ги е видял — както винаги те го очакваха. Бяха си измислили някаква система от сигнали и само след минута повечето от тях вече го съпровождаха по пътя към къщи и говореха в един глас, дори и Джени — тя вече бърбореше като сврака. Прекрасно съзнаваше, че бързият й напредък всъщност се дължи на неговото влияние и направо не можеше да свали очи от нея. Веднага забрави умората — смееше се с тях, изслушваше всяко дете и отново, и отново мълчаливо благодареше на Бога, че никое не се зарази от шарка.

Софи вече го приемаше, любеха се всяка нощ и знаеше, че тя се наслаждава на тялото му, че очаква усамотението им, за да може да му отдава ласките си и да приема неговите. Снощи бе успял да я накара да се засмее, както бе дълбоко вътре в нея, и се почувства направо щастлив — не можеше и да си представи, че звездите ще са така благосклонни към него.

И продължи да си подсвирква, додето в един момент не откри в горното чекмедже на писалището й две писма. Софи бе отишла в Лоуър Слотър заедно с три от децата, с Лора и с Кори, камериерката си, за да купуват платове. Шивачките от Лоуър Слотър — и трите бяха направо на седмото небе от щастие, че работата им, както изглежда, никога нямаше да свърши, а още по-малко — да намалее. А мисис Чивърз се възползва от отсъствието на Софи, за да се оплаче на Райдър, че месарят ги лъже направо безобразно, а те съвсем не са така безобразно богати, тъй че най-сетне трябва да направи нещо, вместо да си губи цялото време с проклетите си арендатори. Ето как се намери пред писалището на Софи, за да потърси сметките от месаря, и откри писмата от Дейвид Локридж.

На второто писмо имаше и дата — беше от вчера и гласеше:

Беше подписано само с „Д.Л.“

Проклетото му копеле!

Дявол да я вземе и Софи с прекрасните й сиви очи! Нищо да не му каже! А той усещаше, че нещо не е наред. Снощи например бе търсила ласките му някак прекалено настойчиво — сякаш за да отстрани някаква неприятна мисъл. Но той не започна да я разпитва, просто й даде това, което искаше, което смяташе, че й е нужно, позволи й да забрави неприятностите, докато най-сетне я докара до оргазъм.

Но мълчанието й го порази.

Той несъзнателно смачка писмото в юмрук.

— Тате…

Разсеяно вдигна поглед. На прага стоеше Джени и местеше очи ту към лицето му, ту към къса хартия, който стискаше в ръката си.

Райдър с мъка остави смачканата хартия на писалището на Софи.

— Здрасти, тиквичко. Ела да те гушна. Толкова отдавна не съм те виждал — вече повече от час.

Джени изтича към него, той я вдигна на ръце и я целуна по нослето.

— Какво има, моя мъничка обич?

— Ще ме научиш ли да стрелям с лък като Синджън, та да мога да убия лошия чичко?

Той се смрази като ледена шушулка през януари.

— Разбира се. Я ми разкажи за него.

И тя му разказа. И ако не беше така вбесен, сигурно щеше да се разсмее при мисълта как дечурлигата са се правили на вълци. Господи! Чудесно са се справили! Направо са го разбили копелето. А и Синджън, дето му е простреляла ръката… Браво на нея.

О, само да му падне — направо ще я удуши.

— Джени! Къде си, тиквичко? Дже… — Синджън влезе, спря се за миг, после бързо-бързо заговори: — Райдър, здрасти, скъпи. Какво правите вие тук? Това е стаята на Софи и…

Но Райдър, онемял, само изгледа сестра си.

— Джени май нещо ти е разправяла, а? — въздъхна Синджън.

— Да, Синджън, никак не си глупава. Много бързо схващаш. И това е чудесно, защото ненавиждам досадните обяснения. Да, точно така — Джени иска да я науча да стреля с лък, за да може да убие лошия чичко.

— О, Райдър, съжалявам, скъпи, но…

Но Райдър вече се беше съвзел. Отмести ръчичките на Джени от врата си и й каза:

— А сега, обич моя, искам да отидеш със Синджън да ти даде бисквитка и лимонада. Тате има малко работа. Съгласна ли си?

— Тате — отвърна Джени и мигновено се запъти към Синджън.

— Тръгвайте — рече Райдър на сестра си. — И тоя път да си държиш устата — поне пред жена ми.

— Добре де — послушно каза Синджън и гласът й прозвуча тихо — толкова тихо, че Райдър едва не се изсмя.

В четвъртък, точно в два и половина, Райдър най-спокойно спря коня си на около тридесет ярда от колибата на Толивър и го привърза до някакви буреняци.

Целият тръпнеше от очакване, ярост и възбуда. Много му се щеше да се срещне с Дейвид Локридж. Искаше направо да го размаже на земята.

Стоеше сред гъстата брястова горичка край колибата, подсвиркваше си през зъби и възбудата му непрекъснато нарастваше. Чудеше се дали Софи ще дойде и дали ще се появи Локридж.

Но просто не можеше и да помисли, че точно тук би могло да се появи и друго лице. И направо замря, когато след по-малко от пет минути една жена на средна възраст спря пред колибата със старомодния си кабриолет. Беше закръглена, носеше елегантна рокля и шапка, която не подхождаше твърде много на близо четиридесет и петте й години. Стори му се някак позната, носи помисли, че това е невъзможно. Боже милостиви, да не би да е дошла на среща? Да не би да използваха тази колиба за тайни срещи?

Зачака неподвижен. Видя как жената слиза от кабриолета и отвежда късокракия кон зад колибата, така че да не се вижда.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Софи и лорд Дейвид Локридж пристигнаха едновременно от двете противоположни посоки. Райдър и другата жена останаха скрити.

Софи скочи от Опал, извърна се и каза ясно и спокойно:

— Дойдох, лорд Дейвид, за да ти кажа за последен път, че никога няма да имам нищо общо с теб.

— О, значи си все така заядлива — отвърна той, но Райдър забеляза как се оглежда наоколо, сякаш очаква да се появят нови вълци. Погледът му се спря на камшика в дясната й ръка.

— Не, изобщо не се заяждам с тебе. Миналия път, когато се видяхме, аз ти казах самата истина — всичко, което стана в Ямайка, бе дело на чичо ми. Аз никога не съм била с никого от вас в оная вила — нито с теб, нито с когото и да било. И ако ти и сега не ми повярваш, май просто ще се наложи да те застрелям.

Райдър зяпна, а тя измъкна от джоба си малък револвер и го насочи срещу Дейвид. Лорд Дейвид се изсмя:

— О, гледай ти, малката дама с големия патлак. Хайде, скъпа, ела тук — и двамата знаем, че нямаш смелостта да направиш каквото и да било с тая играчка, още по-малко пък да натиснеш спусъка.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че съм убила чичо си. Ако вярваш, че съм го направила, как можеш да си представиш, че не бих дръпнала спусъка срещу теб, че не мога да направя това?

Лорд Дейвид бе затруднен. Той тревожно я огледа и изруга, сетне каза:

— Добре де, хайде да си поприказваме за всичко това. Няма никаква причина да упражняваме насилие. Аз просто ти предлагам тялото си. И то за да му се наслаждаваш, както му се наслаждаваше в Ямайка. Защо си толкова неразумна, а?

— Аз ли съм неразумна? А скъпият ти Чарлз Грамънд? И той ли иска да продължи с глупашките ти истории, а? И с него ли ще трябва да се срещна, както с теб?

— Е, Чарлз не е мой проблем — да прави каквото ще.

Сега вече Софи бе тази, която изглеждаше замислена.

— Струва ми се — най-сетне рече тя, — че сме в задънена улица. Ти искаш да се ожениш за твоята наследница, а и Чарлз Грамънд трябва да бъде дискретен, инак леля му ще го изхвърли и няма да му остави нищо в завещанието си. Така беше казал, нали? Добре тогава, аз няма да те застрелям, при положение, че престанеш с всичките тия дяволски глупости. Разкарай се, Дейвид. Просто се разкарвай и се жени за нещастната си наследница. Ще ми се да мога да я предупредя, но разбирам, че не мога — не и без да обидя съпруга си и семейството му. Така че и двамата ще избегнем скандала. Съгласен ли си?

В този момент лорд Дейвид надигна глава и изсвири. На мига иззад Софи се появи някакъв по-възрастен мъж, сграбчи я за ръцете и й изтръгна револвера.

— Здрасти, Чарлз. Идваш навреме, както винаги.

— Да — отвърна Чарлз. — Моя си, Софи. Красива си. Бях те забравил, но сега, когато отново си моя, двамата с Дейвид пак ще те делим, както преди.

Софи се извърна и изкрещя в лицето му:

— Глупак такъв! Идиот! Не вярвай на Дейвид — той е мръсник и мошеник и те оскуба до шушка, така че изгуби дори и плантацията си в Ямайка!

Боже милостиви! — помисли си Райдър. Та това е Чарлз Грамънд, още един от любовниците на Софи. Но все пак остана на мястото си. Нямаше време да направи каквото и да било, а и Софи заслужаваше да бъде посплашена, поне мъничко, заради измамата си.

Но веднага осъзна, че не би я оставил да я заплашват дори и за миг, след като самият той беше на мястото си и можеше да спре всичко това. И тъкмо пристъпи напред, когато другата жена го изпревари.

Запристъпя тежко иззад колибата със зачервени страни, гърдите й се вълнуваха. Беше побесняла от гняв.

— Пусни я, Чарлз!

Мъжът направо зяпна видението, което се приближаваше към него, и промълви с най-жалкия глас, който Райдър бе чувал:

— Аа, ти ли си, Алмерия? Как така стана, че си тук?

— Пусни я, дърти глупако! София, добре ли сте?

— Да, мадам — отвърна Софи и погледна Алмерия Грамънд в очите. Чарлз я пусна, тя отстъпи на две крачки от него и заразтрива китките си.

Тогава Алмерия Грамънд се обърна към лорд Дейвид, който изглеждаше сконфузен:

— Колкото до вас, гнусни измамнико, аз лично ще се погрижа онова нещастно момиче, за което възнамерявате да се ожените, да се откаже. Не ви искам за съсед!

Райдър се засмя, просто не можа да се удържи. Възбудата му, очакването да размаже физиономията на лорд Дейвид, бяха се обърнали във фарс, достоен за Нел Гуен на сцената по времето на Реставрацията.

Той пристъпи напред и всички извърнаха очи към него.

— Е, вече сме в пълен състав — рече той сладникаво като бурените, които жребецът му неохотно преживяше. — Като се изключи, разбира се, годеницата на лорд Дейвид.

— Това е невъзможно — промълви лорд Дейвид, видимо пребледня и нервно закърши дългите си пръсти. — Това не биваше да става.

— Да, сигурно — весело отвърна Райдър. — Доколкото разбирам, вие сте мисис Грамънд. А аз съм Райдър Шербрук, съпругът на София. Как сте, мадам?

Тя направи лек реверанс, после го огледа и София развеселена я видя как отново се изчервява, този път от удоволствие, поради вниманието, което Райдър й оказва. Божичко, явно за да не се поддаде на чара му, една жена трябваше да е вече на смъртното си ложе! Сетне мисис Грамънд направо заекна:

— За мен… За мен е удоволствие, мистър Шербрук. Не обръщайте внимание на мъжа ми — той е просто един фукльо. Никога не е бил особено разумен, инак лорд Дейвид нямаше да го разори. Никога вече няма да безпокои бедната ви съпруга.

— Ти пък как разбра? — рече най-сетне Чарлз Грамънд и с истински ужас зяпна жена си.

Тя го изгледа със снизходително презрение.

— Просто чета всички писма, които получаваш. Повечето са от разни търговци, а ти нямаш никаква представа как да се оправяш с търговците, докато аз имам. Така че двете с леля ти много пъти обсъждахме този въпрос и се споразумяхме. А когато открих писъмцето на онуй лордче там, тая подла невестулка, дето ни разори, най-сетне ми стана ясно какво точно се е случило. Той, естествено, не можеше да не те уведоми каква невероятно глупава история му разказала София за това, че била невинна и че виновен бил чичо й. А аз познавах Тео Бърджис още от младини. Оттогава си беше мошеник на дребно. Беше от тоя тип хора, дето в неделя ще се молят за добруването на цял свят, но още в понеделник ще измамят иконома си за жълти стотинки. Божичко, още в първия момент всичко ми се изясни. Освен това, разбира се, една нощ вече те бях проследила до тук и видях онова, другото момиче. Голям глупак си, Чарлз. Но аз няма да позволя твоята глупост да лиши мен и децата от живота, който заслужаваме. А сега се извини на мисис Шербрук и на мистър Шербрук и се прибирай у дома — с теб ще се разправям по-късно.

— Извинявай, София. Мистър Шербрук… — Сетне погледна към лорд Дейвид и смръщи вежди: — Вече определено няма да продължаваш да твърдиш, че тя е курва, нали?

— Такава е, дявол да я вземе!

Най-сетне! — помисли си Райдър, потри ръце и пристъпи към лорд Дейвид, който зае стойка на професионален боксьор. Райдър весело се засмя, удари го и го просна на земята.

Мисис Грамънд заръкопляска с пълничките си ръце.

Софи, все още объркана, стоеше и зяпаше онемяла.

Лорд Дейвид се изправи на лакти и поклати глава:

— Добър боксьор съм, но ме повалихте. Това не би трябвало да се случи. Къде сте се учили?

— Ставайте да ви видим колко сте добър — рече Райдър и му подаде ръка.

Но лорд Дейвид не беше чак такъв глупак — остана на земята и се обърна към Чарлз Грамънд, който послуша жена си и вече се опитваше да се измъкне:

— Не можеш да позволиш на жена си да каже на Агнес за всичко това! Баща й направо ще ме съсипе! Ще се погрижи да ме изгонят от това графство.

Но Чарлз Грамънд дори не забави крачка и потъна в брястовата гора. А жена му се обърна към седналия на земята лорд Дейвид:

— Вие, сър, сте един жалък страхливец. Е, предлагам ви един облог. Аз няма да спомена и дума пред бащата на годеницата ви, но само ако ни върнете всички пари, които измъкнахте от мъжа ми в Ямайка.

Лорд Дейвид пребледня:

— Мадам, не ми остана и пукната пара. Защо инак смятате, че се женя за това ужасно същество от женски пол, наречено Агнес?

— Това, милорд, си е ваша работа — отвърна мисис Грамънд и презрително сви устни. — Но ако до три дни не ми се обадите, определено ще съжалявате. И дори не си мислете да заплашвате семейство Шербрук, че ще ги дискредитирате с гадните си историйки — и аз, и мъжът ми ще се погрижим да уверим всеки един човек какъв лъжец сте. Е, мистър Шербрук, мисис Шербрук, надявам се, че тия двама глупаци, вече няма да ви безпокоят, че никой от тях няма да ви създава проблеми и няма да ви заплашва. Приятен ден и на двама ви.

Тя се усмихна на Райдър с най-милата усмивка, на която бе способна, кимна леко на Софи, ритна прах в, лицето на лорд Дейвид и тръгна покрай къщата към мястото, където кабриолетът й я очакваше като армия, готова за нападение.

Райдър се разсмя, просто не можа да се сдържи.

— Значи Невестата-дева се оказа права — колебливо рече София, — че дори когато те се появят, всичко ще се оправи.

— О, я стига! Това проклето привидение изобщо не съществува! — отвърна Райдър. — Стига глупости. Това е просто едно неубедително извинение за кошмара, който още не беше и сънувала. — И се обърна към лорд Дейвид, който седеше по турски в прахта, клатеше глава и оглеждаше напрашените си ботуши: — Колкото до вас, дръжте си устата затворена. За разлика от мисис Грамънд, аз няма да се задоволя само с това да ви унищожа, а направо ще ви убия. Разбрахте ли?

Лорд Дейвид въздъхна дълбоко и кимна. Беше направо разстроен. Въздъхна Още веднъж и рече:

— Чудя се дали няма да успея да убедя малката мръсница да избяга с мен. Това ще е единственият начин до три дни да се добера до парите.

Софи и Райдър се спогледаха.