Непознатата от Ямайка

12.

ЛАМАНША, СЕДЕМ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО

Софи и Джеръми стояха на палубата, обгърнати от мъглата. Вятърът свистеше в лицата им и те се държаха здраво за дървените перила. Вълните на мощни тласъци люшкаха кораба.

Джеръми едва не се пръсна от гордост, защото пръв мерна в мъглата английския бряг.

— Грейвлънд! — извика той. На негово място Софи би викнала „Алилуя!“, защото тръпнеше едновременно в очакване й страх. Пристигаха си у дома, но не в своя дом във Фауи, а в дома на Райдър — Нортклиф Хол.

Пътуването бе дълго и спокойно. Капитан Малъри и помощникът му, мистър Матисън, едри шотландци с почти еднакво плешиви глави, през цялото време ги забавляваха с най-невероятни истории.

Софи се опита да оползотвори пътуването възможно най-добре. Всяка сутрин по един час занимаваше Джеръми по френски. Капитан Малъри го учеше на астрономия и навигация, а първият помощник — на география. Пак той им беше предоставил и колекцията си от романи и пиеси, които изпълваха малката му каюта. Джеръми успя да изчете творбите от периода на Реставрацията, а Софи — почти цялата библиотека.

Няколко дни по-рано Софи и Джеръми играеха шах в малката си каюта. По илюминатора леко барабанеше дъждец, беше горещо. Софи играеше с енергия и ентусиазъм, но й липсваше добра стратегия, докато успехите на Джеръми се дължаха най-вече на тактиката и търпението му. Той неизменно я биеше с огромно превъзходство, но играта им мъчително се проточваше и се съпровождаше от не една въздишка. Тя премести една пешка и рече:

— Скоро ще си бъдем у дома. По-точно в Саутхемптън.

— Райдър ми каза, че ако пътуваме с карета, ще стигнем в Нортклиф Хол само за един ден. Не искаше да преспиваме сами в някой хан. Твърдеше, че за да мога да те защищавам, трябва да порасна поне с още един фут.

После се усмихна и добави:

— Но той ще ме научи да се бия добре.

— Радвам се, че си толкова доволен, но повярвай ми, не винаги е нужно да ме защищаваш — не съм нито глупава, нито безпомощна.

— Да, разбира се, ти не си като другите момичета — съгласи се Джеръми, оглеждайки съсредоточено позицията си. — И Райдър знае, че мислиш така. Но смята сам да взема решенията, защото вече носи отговорност за нас.

— Искаш ли да поговорим за някоя от пиесите, които четохме?

Джеръми с лекота прие смяната на темата.

— Мистър Матисън ме видя да чета една от тях и ми се стори, че с удоволствие би я изхвърлил зад борда. Почервеня като рак и едва не ме окъпа в слюнка. Чак темето му почервеня — картинката беше забележителна.

Софи се засмя:

— Да, някои от тези пиеси наистина са доста пикантни. Добре е да ми показваш предварително какво смяташ да четеш.

Джеръми погледна сестра си и се намръщи:

— Софи, все някога ще трябва да науча всичко за мъжете и жените. В пиесите те се държат много глупаво и правят най-невероятни неща. Колкото до останалото, то просто ми се вижда странно.

— Прав си, че е странно — измърмори Софи.

Сети се за Райдър и почувства нещо като угризение, или може би вина. Или пък гняв? Не беше много сигурна. Все пак й липсваха умът и смелостта му, та дори и начинът, по който я дразнеше, докато очите й заблестят от гняв. При следващия ход на Джеръми тя вдигна поглед към него:

— Охо, май искаш да пробиеш защитата ми, а?

Премести съвсем ненужно офицера си, облегна се и скръсти ръце.

— Е, това ще сложи край на надеждите ти.

Както си играеше с топа, Джеръми отбеляза:

— Никак не изглеждаш добре, Софи. Липсва ти Райдър, нали? И на мен ми липсва. Направо е страхотен. Радвам се, че се омъжи за него. Радвам се и че напуснахме Ямайка — все пак сме си англичани. Но въпреки всичко ме е страх.

Най-сетне остави топа и премести една пешка.

— Смяташ ли, че семейството му ще ни приеме добре?

— Надявам се.

На нея също нямаше да й липсва Ямайка. Щастливите мигове, които бе преживяла там, можеха да се преброят на пръстите на едната й ръка.

— Не виждам защо да не ни харесат. Нали сме възпитани и знаем да си служим с приборите за хранене. Не биваше да местиш офицера си, Софи, беше грешка. Шах и мат.

— О, няма ли най-после да се науча! — викна тя.

Софи се откъсна от спомена. Всяка нощ се молеше да не би Дъглас Шербрук, деспотичният брат на Райдър, да ги изпъди, а после дълго гледаше пред себе си, без да знае за какво да се моли. Не можеше да си представи какво ще им донесе бъдещето.

Вятърът свали над очите й кичур коса и тя нетърпеливо го отметна назад. Седем безкрайни седмици! Вече пристигаха. А колко ли време щеше да мине, докато Райдър се завърне? Тогава ще трябва да се държи като негова жена, каквото и да означава това… Побърза да прогони тази мисъл.

Джеръми помаха на Кленси, третия помощник, млад лъчезарен мъж, който много обичаше децата.

— Старата ни изгледа девет парчета, съвсем сама — разказваше той на Софи още в началото на дългото пътуване. — Така че не бойте се за Джеръми — аз ще го наглеждам.

Софи го хареса. Той не проявяваше никакъв интерес към нея за разлика от някои други моряци, но и те се държаха настрана, предупредени от капитана.

— Все пак, като единствена жена на борда, трябва да сте внимателна, госпожо — беше й казал той и тя го послуша.

Беше безкрайно отегчена и същевременно се плашеше от неизвестността, която ги очакваше.

В дъждовната и ветровита утрин Саутхемптън изглеждаше доста неприветлив. Безброй мъже се надвикваха по доковете и от десетките коли и каруци.

Първият помощник, мистър Матисън, ги придружи до странноприемницата „Аутригър“15 и им нае карета и охрана, точно както бе заръчал Райдър. Дори и тук се изпълняваха неговите решения и тя отново нямаше избор. Все пак се усмихна на мистър Матисън и му протегна ръка:

— Благодаря ви, че бяхте така добър с нас. Сбогом!

Джеръми искаше да седне на капрата до кочияша, но Софи настоя да изчака, докато мъглата се разнесе и се покаже слънце.

Времето обаче нямаше настроение за промяна. Джеръми все пак не се предаде и Софи най-сетне го пусна да седне отпред, след като стомахът й се разбунтува от погълнатия обяд — моруна и ягоди. А четири часа по-късно, когато каретата сви по широката лъкатушна алея към Нортклиф Хол, в нея вече не пътуваше никой — и Софи, и Джеръми се бяха сгушили до кочияша под ситния дъждец.

Около час преди това Софи престана да се притеснява. Просто седеше, настръхнала. Струйките дъжд се стичаха във врата й и цялата трепереше от студ.

— Божичко, Софи, колко е голяма!

Тя се огледа и с мъка преглътна. Нортклиф Хол бе огромно здание на три етажа. Не можеше да си представи що за хора живееха в тази голяма, мрачна къща.

Двамата ездачи, отегчени и учудени за какво са ги наели, след като момичето седи на капрата като някоя прислужница, получиха от Софи парите си и се отдалечиха. Кочияшът се почеса по главата, погледът му на няколко пъти се премести от Софи към Джеръми и обратно, и накрая рече:

— Е, госпожице, това е Нортклиф Хол. Сигурна ли сте, че сте тръгнали точно за тук?

На Софи много й се искаше да може да отговори отрицателно, но само кимна, плати на човека и го изпрати с поглед. Двамата с Джеръми застанаха пред широкото стръмно стълбище. Долу на чакъла пътните им чанти изглеждаха самотни и изоставени, а дъждът се стичаше по лицето й.

Ако имаше други пари освен стоте лири, които Райдър й даде, Софи щеше да се обърне и да си замине. Пеша щеше да стигне до Фауи! Готова беше да носи Джеръми на ръце. Но пак нямаше избор. Остана загледана в три етажната къща, в обраслата с бръшлян западна стена, докато Джеръми най-сетне не я дръпна за ръката:

— Софи, мокър съм като пристанищен плъх. Хайде да влизаме!

Тя потрепери, вдигна чантите и заизкачва стръмните мраморни стъпала.

— Това прозвуча съвсем като от устата на Кленси. Не говори така, Джеръми.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да останем? — прошепна Джеръми и очите му се разшириха от страх, когато застанаха пред внушителната входна врата с две големи месингови лъвски глави.

— Разбира се — увери го тя, но наум произнесе нова поредица от пламенни молитви.

Над масивните врати имаше козирка и Софи приюти Джеръми от студените дъждовни струи. Погледна към звънеца. Беше безнадеждно. Бедните роднини пристигаха… С всичка сила дръпна шнура и подскочи от звъна, който отекна из цялото здание.

Не чакаха дълго. Вратата със скърцане се отвори и пред тях застана лакей в тъмносиня ливрея със зелени ширити. Беше дребен и слаб възрастен мъж, плешив колкото капитан Малъри и мистър Матисън. Дълго мълча, оглежда ги и примигва, и най-после проговори:

— Бихте ли отишли на входа за прислугата?

— Не — отвърна тя и се насили да се усмихне. Добре си представяше как изглеждат.

— Видях ви на капрата на оная кола. Работа ли търсите? В такъв случай ще трябва да говорите с мисис Пийчъм, но не мисля, че за момчето…

— Тук сме, за да се срещнем с граф Нортклиф, и моля веднага да ни отведете при него.

Несъмнено тя говореше като човек с високо обществено положение, но в произношението й имаше нещо провлачено, което Джеймисън не можа да определи. Значи така, искат да се срещнат с графа. Изглеждаха направо като просяци. Като измокрени просяци. А и роклята на момичето определено беше твърде къса. Той се изпъчи, готов да й отговори както следва, но изведнъж се чу мъжки глас:

— Какво става тук, Джеймисън?

— Аа, мистър Холис! Сър! Тези двамата току-що слязоха от една кола. Тази тук настоява да се срещне с графа. Точно се опитвах да…

Мистър Холис огледа Софи и тя отвърна на погледа му. Той се усмихна и отстъпи встрани, за да им направи път.

— Заповядайте, милейди. И момчето също. Ах, човек трудно би си пожелал такова време, нали? И двамата сте мокри и премръзнали. Елате с мен. Джеймисън, вземи чантите и ги остави до стълбището.

— Кой е този? — тихо попита Джеръми. — Графът ли?

— Не зная.

— Нищо не разбирам, Софи.

Стъпките им отекнаха в просторната приемна. Огромен полилей висеше над главите им и кристалите му проблясваха на сивата следобедна светлина. Във всички посоки се простираха бели и черни квадрати от италиански мрамор, на всяка стена имаше картини, а от двете страни на голямата камина бяха подредени старовремски брони. Софи си припомни тяхната уют на григорианска къща във Фауи. Там също имаше полилей, но приемната не беше чак толкова голяма. Когато Райдър й разказваше за дома си, тя съвсем не си го представяше такъв. Разминаваха се с други прислужници и лакеи, които ги оглеждаха и шушукаха.

Софи още по-високо вирна глава, макар вече да й призляваше от напрежение.

Мистър Холис ги въведе от обширния коридор в малка стаичка, където в камината пламтеше буен огън.

— Ще уведомя графа за пристигането ви. За кого да му съобщя?

Софи се усмихна — вече й идваше твърде много.

— Предайте, моля, на графа, че снаха му е пристигнала от Ямайка заедно с брат си.

Мъжът с нищо не издаде изненадата си, но й се стори, че в очите му грейна весело пламъче.

— Добре. Стоплете се и изсушете дрехите си. Уверен съм, че графът ще ви приеме веднага.

И ги остави сами в малката стая. Завесите бяха спуснати. Приличаше на дамски салон, с малко писалище и мебели, тапицирани в бледозелено и жълто. На пода до удобния стол пред камината имаше куп книги. Приятна стая, която по нищо не приличаше на тези в Ямайка.

Беше й много студено. Помогна на Джеръми да съблече палтото си, после махна и своето и застанаха пред камината с протегнати към огъня ръце.

— Чудесно се справи, Софи. Аз бях толкова уплашен, че нямаше да мога и дума да обеля.

— Е, няма да ни убият все пак! Но какво ли ни чака… — Тя сви рамене, но не успя да довърши — устата й беше пресъхнала.

Вратата се отвори и в стаята нахлу момиче с къдрави кестеняворуси коси и с най-прекрасните очи, които Софи беше виждала. Всъщност това бяха очите и косите на Райдър. Изглеждаше темпераментна и жизнена, също като Райдър, и… им се усмихваше.

— Какво става тук? Видях ви, като слизахте от колата. Господи! Навярно съвсем сте премръзнали. И на мене ми писна от проклетия дъжд. Боже мой, та аз дори не се представих! Аз съм Синджън, сестрата на графа. А вие кои сте?

Софи не можа да не се усмихне в отговор. Просто не можа. Райдър много точно й бе описал сестра си — висока, слаба, хубава и дружелюбна като кученце.

Софи пристъпи напред:

— Аз съм София Статън-Гревил. Впрочем, това вече не е така. Аз съм София Шербрук, съпругата на Райдър. А това е брат ми Джеръми.

Синджън зяпна измокреното, премръзнало момиче, облечено в окъсяла муселинена рокля, която Райдър би намерил направо за ужасна.

Не беше възможно…

— О, скъпа, наистина ли? Като си представя само — Райдър женен! Умът ми не го побира. Мислех си, че никога няма да се ожени, след като толкова обожава жените и…

— Достатъчно, Синджън.

Графът, помисли си Софи, и застина. Той не приличаше на Райдър, нито на Синджън. Беше широкоплещест й мускулест и въпреки височината си никак не беше слаб — раменете му бяха широки като вратата. Имаше черни като нощта коси и очи, изглеждаше зъл и свиреп и тя не можеше да си представи какво друго би могъл да направи с тях, освен да ги изхвърли на дъжда. Той внимателно я огледа. Софи знаеше как изглеждат и двамата с Джеръми и изведнъж си спомни за Райдър, когато й казал, че ако брат му е на неговото място, ще се справи с нея на часа, без да си играе игрички като него.

Графът се усмихна и в миг се промени. Софи чу как Джеръми рязко изпусна дъха си.

— Простете на сестра ми, че още от вратата ви засипа с въпроси. Не беше честно от твоя страна, хлапе. Е, аз съм Дъглас Шербрук, братът на Райдър. Добре дошли в Нортклиф Хол!

Софи се поклони и каза тихо:

— Аз съм София, а това е брат ми Джеръми. Райдър остана в Ямайка, но много скоро ще се върне. О, всичко е толкова сложно…

Тя замлъкна, после бръкна в чантичката си и подадена графа писмото от Райдър.

— Седнете, моля. Синджън, направи нещо полезно — кажи на мисис Пийчъм да изпрати чай и малко сладки. Гостите ни изглеждат доста уморени.

— Добре, Дъглас — рече Синджън и потри ръце: — Чакайте само Алекс, другата ми снаха, да разбере! Аз само…

— Тръгвай, хлапе!

Синджън излезе, но преди това успя да намигне на Софи.

— Извинете нахалството на сестра ми — рече Дъглас, докато отваряше писмото, — но все още никой не е успял да я накара да си държи езика зад зъбите.

— О, защо, толкова беше мила, и никак не ме притесни!

— Нито пък мен — обади се Джеръми.

— Честно казано и мен не ме притеснява. А сега ме извинете за момент — отвърна графът и зачете писмото.

Софи изобщо не знаеше какво му е писал Райдър. Докато пътуваха, много пъти си беше задавала този въпрос, а веднъж дори се опита да разтопи печата на свещта, но бързо се отказа — с лошия си късмет, ако го отвореше, сигурно щеше да си проличи и графът можеше да я вземе за някоя измамница. Представяше си как щеше да й се заканва с пръст, докато я изхвърляха през вратата. И сега стоеше, напрегната и нещастна, като затворник, който очаква присъдата си. Графът внимателно прочете писмото, после я погледна и чертите му изведнъж се смекчиха, а в очите му проблесна весело пламъче. Целият стана някак по-приветлив. Софи с облекчение забеляза промяната — през последните две години се беше научила добре да чете по мъжките лица.

— Райдър ми пише за някаква неприятност, с която сте се справили задоволително.

Софи се надяваше, че тя не е част от тази неприятност.

— Да — каза предпазливо и замръзна в очакване.

— Пише ми също така да те наричам Софи. Според него София звучало като име на руска принцеса, чиито вени са сковани в лед, докато ти си била топла и ласкава.

— Така ли пише?

— Брат ми винаги излага същината на нещата, Софи, и никога не си губи времето с изтъркани фрази. А за теб, Джеръми, пише, че си най-страхотният от всичките му шуреи, така че веднага да ти предоставя кон.

— Наистина ли? Но, сър, та това е ужасно — ами че аз съм единственият му шурей.

— Е, такъв си е Райдър. И ме моли да се грижа за вас, докато се завърне у дома.

Братът и сестрата се вторачиха в граф Нортклиф. А Дъглас Шербрук прекрасно разбираше, че са се опасявали от него. Когато Холис му съобщи, че снаха му очаква да го види, той се разсмя и гласно изрази учудването си от нахалството на поредната любовница на Райдър.

— И казваш, че води някакво дете, така ли беше? Момче на десетина години? Не е възможно, Холис. Та Райдър не е достатъчно възрастен, за да има такова голямо дете.

Но Холис не се засмя с него, а остана напълно спокоен и каза, без да го погледне:

— Не се дръжте зле с нея, милорд. Да не сбъркате. Тя наистина е тази, за която се представя.

Вярно, че двамата изглеждаха като мокри мишки. Пък и Софи не беше кой знае каква красавица и по нищо не приличаше на жените, с които Райдър обикновено се забъркваше. Но лицето й беше миловидно, а чертите й издаваха гордост и упорство. И брат му наистина се беше оженил за нея. Трудно му бе да повярва, макар да държеше доказателството в ръцете си. Трудно му бе да повярва и все пак Холис беше й повярвал още в първия миг.

Графът се откъсна от мислите си и се почуди какво да каже. Спаси го влизането на самата мисис Пийчъм, която вече двадесет години беше икономка на семейство Шербрук.

— Виж ти, съпругата на господаря Райдър! В тия мокри дрехи сигурно се чувствате ужасно! Божичко, колко е сладка! А какви коси има! Мисис Пийчъм ще се погрижи за вас, миличка, не се безпокойте!

Софи бе покорена. Тя поклати глава:

— Вече не съм толкова мокра.

— А, ето го и Холис. Би ли се представил на дамата, Холис?

— Разбира се, милорд. Аз съм Холис, госпожо. Ако имате нужда от каквото и да било, просто трябва да ме повикате.

Чаят беше сервиран и мисис Пийчъм и Холис се оттеглиха. Синджън весело лапаше кифлички и непрестанно побутваше Джеръми с лакът в ребрата, за да му подскаже кои са най-вкусните, а той вече се беше преместил по-близо до нея.

Софи отхапа от лимоновия кейк. Беше чудесен. Погледна нервно към графа, който замислено я изучаваше. В стаята бе топло и приятно. Бяха ги посрещнали добре. Бяха ги нахранили. Райдър бе писал на брат си да я нарича Софи. Джеръми щеше да получи кон. Но всичко вече й дойде твърде много.

Графът се усмихна и й предложи още чай, а тя внезапно избухна в плач.

— О, Божичко!

— Синджън — спокойно каза графът. — Заведи Джеръми в конюшнята и му изберете подходящ кон за езда. Ако вали, разкажи му за конете. Веднага тръгвайте!

Синджън сграбчи Джеръми са ръка и го повлече след себе си, а отвън се наведе над ухото му и въодушевено прошепна:

— Не се безпокой! Дъглас ще се погрижи за сестра ти. Представям си какво е преживяла, но вече всичко ще бъде наред. Дъглас е чудесен, ще видиш.

Графът изчака малко и се обърна към разплаканата съпруга на Райдър:

— Справихте се чудесно. Аз самият бих обезумял при мисълта да отида в къща, пълна с непознати хора, които могат да превърнат живота ми в ад. Но ето, вече сте тук и ние не се оказахме чак толкова страшни, така че сега всичко ще се оправи, нали?

Софи изхълца и изтри очи с опакото на ръката си. Дъглас й предложи носната си кърпа и тя се изсекна.

Той се облегна на малкото писалище, кръстосал глезените и ръцете си.

— Райдър застава по същия начин — отбеляза Софи, — но само когато иска да ме сплаши. А вие изглеждате добронамерен.

Графът се засмя:

— Брат ми да се опитва да те сплаши?! Колко странно! Обикновено получава всичко, което поиска, само благодарение на чара си.

Софи отново се изсекна и пъхна кърпата в единия си ръкав:

— И той все това ми повтаря.

— Значи се е опитвал да обърне вниманието ти върху безспорния си чар? Това изобщо не е в негов стил. Искаш ли сега да те запозная с жена си? А през това време мисис Пийчъм ще приготви стая за Джеръми и ще проветри спалнята ти. По-късно, ако желаеш, ще ми разкажеш какво точно се е случило в Ямайка. Както ти казах, Райдър пише само за важните неща, но не и за подробностите.

Софи кимна и се опита да приглади с ръка някои от гънките на роклята си, която все още изглеждаше влажна. В преддверието улови отражението си в едно огледало — изглеждаше направо ужасно! Извика стресната и посегна към един кичур, провиснал от едната страна на лицето й.

Графът приветливо каза:

— Не обръщай внимание на това огледало, то винаги лъже. И жена ми го е забелязала. А дори и сестра й Мелисанда, която е толкова красива, че като я погледнеш, чак свят ти се завива, и тя го избягва. Съжалявам, но жена ми не е в състояние да слезе и да те посрещне, така че ще трябва ние да отидем при нея. Въпреки студа и дъжда можеш да се радваш, че носът ти не е зачервен като нейния.

Графиня Нортклиф лежеше в леглото, облегната удобно на куп възглавнички. Носът й наистина беше зачервен, очите й сълзяха и на често подсмърчаше. Хубавото й бледо лице бе обградено от коси с чудесен червеникав оттенък.

Графът ги представи. Тя огледа момичето, което стоеше неподвижно като статуите в градините на Нортклиф Хол, и промърмори:

— Е, поне сте облечена…

— Какво каза, скъпа?

— О, просто си помислих, че Софи прилича на някоя от градинските ни статуи. Не мислиш ли?

— А въпросните статуи, Софи, нямат по себе си и смокиново листо дори, да не говорим за ризи или панталони. Жена ми е малко разсеяна от тази настинка. От два дни е прикована в леглото, а никак не обича да лежи — иска й се непрекъснато да е на крак и безмилостно да се разпорежда с всички нас.

— Не го слушай, той умира да ме дразни. О, Боже, та ти си плакала! Какво се е случило? Дъглас, да не би да си се държал зле с нея?!

— Да, Алекс, бях същински злодей. Наругах я, задето се е осмелила да дойде тук, и й казах, че може да преспи две нощи в конюшнята, но после все пак ще трябва да си върви. Е, поне й услужих с носната си кърпа.

— Наистина, самият факт, че Райдър си е взел жена, е в състояние да разстрои всеки нормален човек.

— Все пак не би могъл да си вземе маймуна, Алекс, поне не с тази цел. По-късно ще ти представя и Джеръми. А ти, Софи, стой по-далеч от нея — не ми се ще, когато Райдър се върне, да завари жена си в леглото със зачервен нос и в лошо настроение.

Графът потупа Софи по рамото и шеговито се поклони на жена си.

— Ако жена ми те притеснява, просто й кажи да си гледа работата. Но според мен тя умее да пази тайна и може да бъде чудесна довереница. А има и чувство за хумор.

Докосна още веднъж рамото на Софи и излезе от стаята.

— Чудесен е, нали? — забеляза графинята.

— Така ми каза и Синджън.

— И е вярно. Дори когато ме докарва до лудост и ми се ще да го убия, пак е чудесен. Звучи глупаво, нали? Е, надявам се, че през следващите двадесетина години все ще ми мине.

— И на мен ми се щеше да убия Райдър още от мига, в който го видях.

— Страхотно! — рече графинята и издуха носа си, после кихна, облегна се на възглавниците и изстена: — Съжалявам, че не мога да се погрижа за теб. Но съм сигурна, че Дъглас вече ти е намерил камериерка, а за брат ти ще се погрижи някой от лакеите. Той се казваше Джеръми, нали? Прекрасни имена имате, и двамата. А сега седни и ми разкажи как е Райдър. Да, да, седни, настани се по-удобно.

— Ами… той никак не е чудесен — започна Софи.

Алекс направо зяпна новата си етърва и бавно изрече:

— Така ли? Я ми разкажи всичко.

Софи се почувства като неблагодарна глупачка. Поклати глава, а пръстите й заусукваха полата.

— Съжалявам. Девер ти е и сигурно го обичаш. Но той се ожени за мен само за да ме спаси от смърт. Иначе изобщо нямаше и намерение да се жени. Та той дори не ме харесва. Направи го от съжаление. Но мисля, че разбра, че съм била девствена, поне преди да ме упои, да ме заведе в оная вила, да ме съблече и да прави неща, които не помня, понеже, както ти казах, ме беше упоил.

Алекс не каза нито дума. Внезапно се почувства изненадващо здрава и дори се поизправи на възглавниците. Носът й спря да тече, а умът й се проясни като лятно небе.

Но в мълчанието й нямаше нищо враждебно. Тя се усмихна на Софи и момичето продължи, вече без да хълца:

— Не казвам, че е груб или жесток, няма такова нещо. Спасявал ме е толкова пъти, колкото и аз него, ако не и повече. Просто се боя от него и не желая да съм омъжена за никого. Според него няма от какво да се притеснявам, тъй като вече е правил с мен каквото си ще. И иска от мен да му имам доверие. Но как бих могла, след всичко, което се случи?

— Даа, разбирам — промълви Алекс.

Изчака Софи да продължи, но тя си замълча. Е, това нямаше значение — рано или късно щеше да научи тази вълнуваща история, така че ведро каза:

— Добре. Сега вече си си у дома. Надявам се, че тук ще си щастлива. Има само една личност, която вероятно ще ти създава проблеми, и това е нашата обща свекърва, но пък без нея щеше да е скучно. Тя ми помага да се поддържам във форма. Ненавижда ме, но аз не й обръщам внимание. Все още не може да понесе мисълта, че Дъглас не се ожени за сестра ми Мелисанда. Но това също е една много дълга история. Ще имаме време да се позабавляваме и с нея, нали?

Във всеки случай аз още един два дни няма да мога да те защитавам. Е, в края на краищата, лейди Лидия може и да те хареса, но много се съмнявам — просто не е такъв човек. А, ето го и Дъглас. Софи, ти си малко по-висока от мен, но камериерката ми навярно ще успее да ти преправи някои от дрехите ми, докато извикаме шивачка.

— О, не, не мога да приема това!

— Не ставай глупава — каза графинята с нетърпящ възражение глас. — Ако лейди Лидия те види в рокля като тази на гърба ти, завинаги ще те заклейми като жена от най-низша класа.

Дъглас се разсмя:

— Тя е напълно права. Сега ще отидем да ти покажа спалнята ти, а после ще се върнеш тук, за да те облечем прилично. А аз ще се постарая да занимавам майка си до вечеря.

Но последните му думи прозвучаха доста неубедително. Софи с недоумение изгледа този мъж, който в началото й се видя толкова суров. Той се доближи до леглото, целуна жена си по устните и прошепна:

— Поправките ще бъдат доста сериозни, скъпа — твоите гърди са най-неотразимите.

Софи го чу и отново се вторачи в него. Този властен човек, който според Райдър с лекота би се справил с нея, да се шегува така с гърдите на жена си?! Навярно все още не познаваше мъжете чак толкова добре.

Графът се изправи, погали жена си по бузата и се обърна към Софи:

— Сега да я оставим за малко сама с нещастието й, а след час ще се върнеш, за да се погрижите за роклята, нали?

Софи кимна. Просто нищо друго не можеше да направи.