Непознатата от Ямайка

15.

Райдър се събуди посред нощ. До него Софи лежеше топла и нежна. Беше възбуден. Желаеше я до болка, и то сега, в същия миг. Имаше чувството, че я желае от цяла вечност. И още преди да се разсъни съвсем, я обърна по гръб, зацелува я по устата и рязко влезе в нея.

Тя изкрещя.

Райдър замръзна, но обзет от някаква лудост, изведнъж забрави всичките си предразсъдъци. Вече се беше поразсънил, но това не променяше нещата — страстта му беше така всепоглъщаща и завладяваща, че отново влезе дълбоко в нея, после почти излезе; това засили възбудата му и първичното удоволствие и той продължи, отново и отново. Най-сетне спря, но лудостта да я притежава, да я направи част от себе си, да се слее с тялото й пак го обхвана. Искаше му се да удължи удоволствието си, докато може. Притисна я плътно към себе си, обърна се по гръб и както беше върху него, издърпа коленете й встрани — и вече тя го яздеше, опряна с ръка на гърдите му, за да се задържи. Обгърна талията й и силно се оттласна нагоре, после плъзна ръце по бедрата й, повдигна я и я спусна върху себе си, за да й покаже какво да прави. Всички жени обичаха от време на време на бъдат отгоре, за да налагат свой собствен ритъм. Караха го да тръпне от желание, а те се смееха, докато екстазът ги накараше да отметнат глави и да изстенат от удоволствие. Но Софи нито се движеше, нито стенеше. Задържаше го дълбоко в себе си, понеже той я принуждаваше да го прави, по-дълбоко дори и от първия път. Гърдите й се повдигаха, красиви и бели, той въздъхна и я притисна още по-здраво към себе си. В мрака не можеше ясно да разгледа лицето й, а много искаше да го види. Внезапно я чу, че хлипа. Отдръпна се, доколкото можа назад, и се взря в лицето й. Очите й бяха затворени и но бузите й се стичаха сълзи.

Мили Боже, още ли я болеше? Не беше и помислил, не беше се досетил, че при тази поза прониква много надълбоко, а тя още не беше свикнала да бъде с мъж, дори и с него, нейния съпруг. Бързо я вдигна, обърна я по гръб и пак влезе в нея, вече не така дълбоко.

Искаше му се да излезе, да я целуне и да я утеши, да й обясни, че не е искал да я заболи, не е искал да избързва, преди да е готова, но тя се изви встрани и това отново го влуди.

Получи се точно като първия път и щом успя да се овладее, изпита истинска омраза към себе си. Надвеси се над нея, подпря се на лакти, заслушан в стоновете й, чувстваше ударите на сърцето й до своето и разбираше, че е направил нещо ужасно.

— Хайде, спи — промълви той и легна до нея.

Най-сетне тя заспа, но той още дълго чуваше тихите, сподавени стенания.

Сутринта се събуди от обилната слънчева светлина. Почувства тялото й до своето и се усмихна, но си спомни провала от изминалата нощ. Не веднъж, цели два пъти се бе държал като самодоволен глупак, като малоумен егоист. Едва сега го осъзна напълно и това никак не му хареса.

Е, станалото станало. Щеше да поправи грешките си, дори да се наложеше да прояви безкрайно търпение. От друга страна, никога не беше му се налагало да бъде търпелив с някоя жена — една усмивка, шега или закачка, и повечето бяха негови. Разбра, че досега животът не е изисквал от него нищо, което да не може да даде или направи доброволно. Да, животът му бе минал в смях, в безкрайни часове на удоволствия и безразсъдна свобода — от буйната сила на жребеца под себе си до сладострастните стонове на всички жени, които бе познавал, обичал и любил. И никога не бяха му натрапвали никакви отговорности. Това се отнасяше и до седемте му деца — те бяха не задължение, а радост. Да, наистина, до този момент животът му бе преминал сякаш под закрилата на някое доброжелателно божество. А сега всичко се променяше. Жената, която бе приел в живота си, жената, която беше избрал, не го желаеше. У нея сякаш нямаше нито смях, нито спонтанна радост, нито лудостта, която идва някъде отвътре и избликва безрезервно и щастливо.

Душата й бе мрак. Донякъде разбираше причините за този мрак — нали и той бе станал негова жертва. Все пак при него моментите на болка и несигурност, които преживява всеки човек, бяха рядкост. Беше му вървяло и той го знаеше. Но сега всичко беше друго, сега сам трябваше да се промени — заради това, което бе извършил, заради това, което беше и което искаше да стане тя за него.

А Софи все още спеше. Предпазливо се обърна и я погледна. Косите й бяха пръснати по възглавницата, на лицето й личаха следи от сълзи, но беше красива. Не беше красавица както някои от жените, които познаваше отблизо, не блестеше като прекрасната сестра на Алекс, Мелисанда, но за него бе най-красивата, безкрайно и необяснимо скъпа. Той нежно приглади веждите й и очите й бавно се отвориха. Не помръдна, не издаде звук, само го гледаше. Почувства колко е напрегната и я целуна:

— Добро утро, скъпа.

Тя застина. Очите й помръкнаха, после станаха напълно безизразни. Не можеше да понесе това и каза:

— Добре де, по дяволите! Стига вече! Кълна се, че никога повече няма да ти причиня болка!

— Мъжете винаги причиняват болка на жените.

— Богатият ти опит определено не обхваща всичко.

— Тази нощ ти два пъти ме нарани. И ще го правиш отново и отново, просто защото си мъж и си по-силен от мен, защото имаш и властта, и силата да ме караш да правя всичко, което искаш.

— Чак пък толкова? Май е време да обявя божествеността си на всеослушание, а?

Шеговитият отговор му остави възможност да помисли за момент. Господ му беше свидетел, че с нея, със собствената си жена, щеше да има доста трудности.

Тя го побутна, но не можа да го отмести. Дишаше учестено и той усещаше колко й се иска непременно да се освободи от него, а това го плашеше и нервираше.

— Не ти вярвам, Райдър. Ти ще ме насилваш всеки път, когато имаш нужда от жена. И ме лъжеш като всеки мъж, който държи да получи нещо.

Той стана и отговори:

— Ще се научиш да ми вярваш и да ми имаш доверие.

Но тя се отдръпна в далечния край на леглото, гледаше го, без да мръдне, и той прочете в очите й страх, нелогичен страх, от който кипна и му се дощя да я изхвърли през прозореца.

Все пак не му убегна иронията на момента. Почуди се какво да направи и позвъни за топла вода. После, щом се облече, излезе от стаята и я остави, сама и притихнала, придърпала завивките чак до брадичката си.

На закуска Синджън обяви пред всички:

— Нощес видях Невестата-дева. Навярно бе дошла при Софи, но е объркала спалните. Помисли си само — обърна се тя към снаха си, — скоро може да те посети семейното ни привидение. Не се бой от нея, тя само ще те поздрави с влизането ти в семейство Шербрук. Много отдавна е тук, всички предишни графове са писали за нея.

— Стига с това проклето привидение! — сряза я сегашният граф. — Никакво привидение няма, Софи. Хлапето просто има живо въображение. Не й обръщай внимание.

— Истинско привидение?! Не се шегуваш, нали? — прошепна Джеръми така, че само Синджън да го чуе — нямаше никакво намерение да противоречи на граф Нортклиф.

— Когато излезем на езда, ще ти разкажа всичко за нея.

— И аз никога не съм я виждал — отбеляза Райдър и остави чашата с кафето. Преглътна хапка яйце, погледна жена си и й намигна.

— Но може и да ни посети. Как ти харесва идеята?

— За привидението ли? О, харесва ми. Коя е тя?

— Млада дама, чийто съпруг бил убит, преди да успеят да изконсумират брака си — заразказва Райдър. — Някъде, струва ми се, през шестнадесети век. Имала дълга, много руса коса и носела потъмнели накити от онова време — поне така твърди Синджън. Очевидно се явява само на жените от семейството.

Алекс отвори уста, но си замълча.

— Както казах, за нея са писали всички графове Нортклиф — продължи Синджън. — Жалко, че Дъглас отказва и да чуе за това, камо ли да напише и дума за нея.

Графът изръмжа и хвърли суров поглед към жена си, която съсредоточено режеше бъбречетата в чинията си. После се обърна към останалите:

— Трябва да организираме бал или някакво тържество, за да представим Софи на съседите. Междувременно, Софи, Алекс ще те запознае с по-интересните от тях.

— Ще дойдат ли Тони и Мелисанда?

— Разбира се, Синджън — отвърна Алекс. — Мелисанда е моята сестра — обясни тя на Софи. — Тя е невероятно красива и се омъжи за Тони Париш, виконт Ратмор, първи братовчед на Дъглас и Райдър. И двамата ще ти харесат. Навярно и Тайсън ще дохвърчи от Оксфорд — той е най-малкият от братята и иска да става свещеник.

Старата графиня каза остро:

— Тя не може да се яви на бал, облечена в старите рокли на Алекс, Дъглас!

— Напълно съм съгласен. Ще извикаме онази шивачка от Рай. Нали я знаеш, Алекс, онази, дето ти шие на тебе.

Без да се обръща конкретно към някого, лейди Лидия възкликна:

— Ах, скъпата Мелисанда! Толкова исках да ми стане снаха, но Дъглас не ме послуша. Надявах се и на теб, Райдър, но Тони се държа непоносимо.

— Тони се ожени за нея, мадам — небрежно вметна Алекс. — Пък и той винаги си е бил невъзможен. В това му е чарът. Веднага ще ти хареса, Софи, а и ти на него. Колкото до Мелисанда, тя също често е много забавна.

Софи погледна изстиналите яйца в чинията си. Не познаваше всички тези хора и се интересуваше от тях не повече, отколкото те от нея. Като повечето от мъжете в Ямайка, Тони сигурно щеше да я погледне и да реши, че е лека жена. Взе си кифличка и задъвка. Разговорът около нея продължаваше и мимоходом дочу още няколко обиди, които свекърва й подхвърли.

Изведнъж усети, че някой я гледа. Вдигна глава и среща погледа на Райдър. Какво ли не беше наред? Навярно имаше масло по брадичката си.

Той се усмихна:

— Тази сутрин си много красива, Софи, но си малко бледа. А аз искам страните на жена ми да са румени. След закуска се облечи за езда и ще те разведа из любимите си места. За разлика от Дъглас аз не си губя времето да се катеря по скали, които всеки момент ще се срутят под краката ми. Не, местата, които предпочитам, са съвсем различни. Ще ти харесат, ще видиш.

Софи не смяташе, че ще й харесат. Сигурно искаше да я отведе на някое притаено място и отново да бъде с нея. Цялата гореше отвътре, мускулите на бедрата й бяха схванати и я боляха. Не искаше дори да се доближи до него. Нищо не искаше.

Жадуваше за няколко мига с Джеръми, но преди да отвори уста, те двамата със Синджън вече ставаха заедно от масата. Софи видя как братчето й улови Синджън за ръката и излязоха от стаята.

Райдър каза нежно:

— Синджън е нещо ново и забавно за него, докато ти, мила, си прочетена книга. Радвам се, че се разбират. Но не се безпокой, ние с теб пак ще му станем интересни.

Не й харесваше, че разбира какво мисли, не й хареса нито логиката, нито разумното му обяснение. Малко от мъжете, които познаваше, бяха разумни. И Райдър не беше изключение, особено там, в Ямайка. Беше циничен, абсолютно безмилостен и пресметлив като дявол. Това беше една от страните на характера му, които не познаваше и не искаше да приеме. Райдър се обърна към брат си:

— Ще дойдеш ли с мен в кабинета, докато Софи се облича? Искам да поговорим.

На излизане лейди Лидия изстреля последния си патрон:

— Мисля си, мило момче, дали да не поканиш на бала семейство Харвестоун?

Понеже нито едно от милите момчета не разбра към кого е отправен въпросът, и двамата кимнаха: Дъглас с намигване, а Райдър с огромното желание да изругае.

— Харвестоунови имат три прекрасни дъщери — продължи лейди Лидия, — които съвсем до скоро бяха на гости на някакви роднини в Бостън. — Погледна многозначително към Софи и добави: — А това ни най-малко не ми харесва.

— На мен също, мадам — отвърна Софи, захвърли салфетката си на масата и стана, преди лакеят Джеймисън да успее да отмести стола й.

Свекърва й, разбира се, имаше предвид, че не харесва нея, Софи — тя сякаш изобщо не я забелязваше.

— Не бързай с обличането, Софи — подвикна след нея Алекс. — Дъглас и Райдър навярно имат много неща да си казват. Толкова отдавна не са се виждали, а са много близки.

Седнал зад писалището си в кабинета, Дъглас мълчаливо наблюдаваше как брат му крачи напред-назад. Известно време двамата мълчаха.

— Тя е очарователна — обади се най-после Дъглас.

— Да, така е.

— Само че изобщо не се държи като младоженка. Докато те нямаше, повечето време прекарваше сама. Тя е нещастна, Райдър.

Райдър се спря за миг само за да изругае.

— Отначало си мислех, че й е мъчно за вкъщи, но май изобщо не е така, а?

— Не е.

— А снощи… бях ужасно изненадан. Не знаех как да реагирам. Тъкмо отивах към кухнята да взема малко мляко за Алекс и я видях да тича по коридора, цялата пребледняла. Не ми обяснявай нищо, Райдър. Но ако има нещо, с което да ти помогна, можеш да разчиташ на мен. Заради теб ли е така нещастна? Да не би да е разбрала за предишните ти връзки? Обидил ли си я с нещо? Или е ревнива?

— Нещата са доста по-сложни. Благодаря ти, че така добре си се грижил за нея, докато отсъствах. Щеше ми се мама да мисли преди да говори, но се боя, че това не може да се очаква от нея.

— Да, прав си, но ако прекали, ще я заплаша, че ще я изпратя да живее сама във вдовишката къща16.

— О, такава заплаха със сигурност ще даде резултат.

— Знам.

Братята се спогледаха и се засмяха, после Дъглас продължи:

— Ужасно се изненадах, когато жена ти пристигна с брат си. А Холис с проклетото си око веднага я оцени и прие. Но има и още нещо. В началото тя ме отбягваше. Не можех да разбера защо — бях учтив и загрижен, опитвах се да я накарам да се отпусне. И тогава разбрах, че не ми вярва, и то само защото съм мъж. Видя ми се безкрайно интересно, направо неописуемо. От какво е нещастна тя, Райдър?

— Бои се от мен. А навярно и от тебе.

Настъпи продължителна пауза. После Дъглас каза недоверчиво:

— Но това е просто абсурдно. Защо ще се бои от мен жена ти? Нищо не съм й направил. А и не познавам жена, която дълго време да се бои от теб. Божичко, всичките направо търчат подире ти, не те оставят на мира и гледат само как да ти събуят гащите.

— Е, нещата се променят.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи там, в Ямайка? Не, не как чичо Брандън ти остави Кимбърли Хол, не цялата нещастна история около него, а защо точно Софи Статън-Гревил не желае да е тук, да е твоя съпруга, и защо така ужасена избяга от спалнята снощи?

— Историята никак не е весела, Дъглас. Много мъже са се навъртали край нея в живота й и нито един от тях не е бил свестен. — Господи, каза си, какви ги говоря. И вече по внимателно добави: — При това обстоятелствата около Софи и тези мъже не бяха особено приятни.

— Да, разбирам. Не се мъчи повече да говориш така двусмислено. Но ако имаш нужда от мен, аз съм насреща.

— Благодаря, Дъглас.

— Момчето също е чудесно. От рождение ли куца?

— Да, но пък е превъзходен ездач. Мислиш ли, че ще успее да се справи в Итън?

— Смятам, че трябва да му оставим малко време да се приспособи.

— Тя ненавижда секса. Мрази дори да я докосвам.

Дъглас недоверчиво изгледа брат си.

— По дяволите, много е сложно — завърши Райдър, прокара пръсти през косите си и ги разроши. — Не бива да споделям такива интимни неща за жена си, но тя просто не ме иска, никога не ме е пожелавала. С измама я накарах да се омъжи за мен. Представяш ли си само? Аз да искам да се оженя и да карам една жена насила да се омъжи за мен! Но действително го направих, и не съжалявам. Всъщност тя не би се омъжила за никого.

Дъглас мълчаливо го изслуша и накрая каза:

— Това е изключително странно. Ако искаш да ми разкажеш още нещо, винаги ще съм на твое разположение. А сега да ти кажа друго, Емили роди близначета, но за съжаление нито едното от тях не оживя. С нетърпение очаква да те види. И казала на Холис нещо, което той не успял точно да схване — че така било станало по-добре, че инак нямало да е честно, защото съвсем не искала да ти докара всичко това на главата.

— Ще ида да я видя веднага щом мога.

— Разбираш ли какво е искала да каже?

Райдър само сви рамене и погледна през прозореца.

Дъглас взе красивото ониксово преспапие и го повъртя в ръцете си.

— Предполагам, че вече си решил какво ще правиш с всичките си жени и деца.

— Да, дълго го обмислях. Докато пътувах насам, нямах какво друго да правя.

— Как? Нямаше ли на кораба жени?

Но Райдър само сурово го изгледа.

— Просто си спомних колко свободен беше животът ти, преди Софи да се появи. И аз бях същият.

Райдър криво се усмихна:

— Съмнявам се дали ще й направи впечатление, дори и със сто жени да се разхождам под носа й. Навярно ще ги помоли да ме държат по-далеч от нея.

— Човек никога не може да е сигурен в жена си, дори ако го заплашва да му пререже гърлото. Кой знае, ако открие, че съществуват толкова други жени, може и да ти поднесе някоя изненада.

— Ами!

Дъглас извади от чекмеджето на писалището си лист хартия.

— Според последните изчисления, както ти е известно, издържаш седем деца. — Той замълча и продължително изгледа брат си. — Решил ли си какво ще ги правиш?

— Да. Вече съм женен човек, така че никакви жени повече.

Графът се облегна на стола си.

— Радвам се, че си решил да останеш верен на жена си. И за най-силния мъж е истинско изпитание да поддържа едно такова стадо само за удоволствие. А верността също си има своите достойнства.

— Да, така е — съгласи се Райдър и сам се стресна от думите си: — Направо не ми се вярва, че съм съгласен, но е така. Да желаеш само една жена е смущаващо откритие, но аз желая единствено Софи и никоя друга. Господи, знам, че е невероятно, но е точно така!

— Ако трябва да бъда честен, аз също открих колко ценна може да бъде една съпруга. За мен тя стои над всичко в живота.

— Да, Алекс си я бива. Радвам се, че се разбрахте.

— О, разбрахме се и историята е много забавна. През някоя дълга зимна вечер ще ти я разкажа. Със сигурност ще ми е по-забавно, отколкото да пиша за онова проклето привидение Невестата-дева.

Графът стана:

— Бих казал, приятелю, че ти предстои трудна работа. Но пък от друга страна, нищо ценно не иде даром.

— Аз вече достатъчно много я ценя, ако това имаш предвид. Така е, колкото и да е странно. За мен тя е много по-важна, отколкото можеш да си представиш. Веднъж ми беше казал, че обичам предизвикателствата и че колкото е по-голям залогът, толкова по-добре играя. Този път няма да загубя, Дъглас. Не мога да си го позволя.

— Значи я обичаш?

— Глупости! Като чуя думата любов, направо ми се повдига. Не, не ми обяснявай колко обожаваш Алекс — и сам виждам как си оглупял по нея. Но аз да обичам? Не ме разбирай погрешно. Аз, разбира се, харесвам Софи. Желая я, тя ме кара да изпитвам усещания, които никога досега не съм изпитвал, и искам да бъде щастлива. Искам да разбере, че по някаква незнайна причина тя е важна за мен. И нищо повече. Но и това е напълно достатъчно, за да съм неин завинаги.

Дъглас изгледа брат си и черните му вежди се повдигнаха с цял инч.

— Ти не си я виждал каква беше в Ямайка и несъмнено я мислиш за тиха вода. Тя е опърничава, Дъглас. И поисках да я укротя, да я опитомя.

Поклати глава и отново закрачи напред-назад.

— А сега ми се ще пак да стане, каквато си беше. — И се засмя: — На никого не цепеше басма.

Дъглас отново премълча.

Софи се усмихваше до ушите, просто не можеше да скрие усмивката си. Райдър бе докарал в Нортклиф любимата й кобила, Опал. Наведе се и я погали по дългата шия.

— Ах, толкова ми липсваше — промълви и отметна глава, после препусна в галоп.

Когато поблагодари на Райдър, все още бе толкова замаяна от жеста му, че не можа да изрази колко високо всъщност го оценява. Той продължаваше да се държи странно и тя се притесняваше от добротата му, от безкрайното му разбиране и нежност.

Райдър само сви рамене:

— Ако я бях оставил в Кемъл Хол, щеше да умре от преяждане. Стана дебела и ленива и всеки път, щом ме видеше, ми хвърляше печални погледи и през цялото време цвилеше, докато накрая започна да ми се причува, че направо произнася името ти. Какво друго можех да направя?

Тя можа само още веднъж да промълви:

— Благодаря ти.

Райдър яздеше до нея щастлив, че успя така приятно да я изненада. Беше му длъжница и той се чудеше как ли ще му се отплати, защото беше сигурен, че ще го направи. Познаваше я достатъчно добре и знаеше, че ще приеме жеста му като дълг.

Софи препусна в галоп и той се остави да го изпревари по тясната ливада, която очертаваше северната граница на имението Нортклиф. После дръпна юздите на своя жребец, Дженезис, кокалест и черен като смъртта и по-издръжлив и от двадесет португалски мулета.

Започна да си подсвирква. Беше си у дома, денят бе слънчев и топъл, беше успял да зарадва жена си. Всичко щеше да се оправи. Вече знаеше какво ще направи с предишните си връзки и решението му беше непоколебимо. Колкото до децата, просто трябваше да избере подходящ момент и да каже на Софи за тях. Те му липсваха. Още утре щеше да иде да ги види — беше донесъл подаръци на всички.

Софи спря кобилата под сянката на огромен дъб, стар като варовиковите хълмове няколко мили по на юг. Пое си дълбоко дъх и се почувства чудесно. Райдър се държеше много учтиво, като се изключи, разбира се, изминалата нощ, когато отново се превърна в арогантния и безмилостен мъж, когото помнеше от Ямайка. Но днес може би щеше да разбере, че тя не иска повече да я докосва. Може би просто щеше да е учтив с нея и нямаше да иска повече. Тя се намръщи.

Изчака го десетина минути, погледна назад дали не се задава от завоя, но от него нямаше и помен.

Поколеба се за миг, обърна Опал и се върна по пътя, внезапно разтревожена. Дали не беше му се случило нещо?

И изведнъж го съзря. Беше си цял и невредим. До него, яхнала дореста кобила, бе спряла някаква жена, двамата стояха насред пътя и разговаряха. Жената протегна ръка и леко докосна ръката му. Дори и отдалеч се виждаше как той се усмихна, зъбите му блеснаха в познатата усмивка и се наведе към жената.

Нещо у Софи трепна от болка. Нещо се разбунтува и закипя. Тя стисна зъби, сви ръце в юмруци и без да се замисля, пришпори Опал и полетя право към съпруга си и жената, която изглеждаше готова всеки момент да скочи на коня му и да се свие в скута му.

Райдър вдигна глава и видя Софи, която препускаше към него като фурия, с навъсено и бледо лице. Господи, изглеждаше готова да убива! Той глуповато се усмихна. Отначало, когато Сара го настигна, се почувства неловко, но сега, щом видя жена си да препуска към него, зла като оса, направо се зарадва, че Сара беше дошла. Гневът доказваше чувства, а не безразличие.

Сара нещо му говореше. Още не беше забелязала вбесената жена, която се задаваше към тях, и нежно и кротко го попита няма ли да я целуне. После се наведе, ръката й, облечена в ръкавица, го подръпна и той почувства меките й устни върху бузата си. Отвори уста, за да я спре, но си замълча — нека пък Софи да види как друга жена го целува. Устните й бяха меки и свежи, но той не изпита нищо освен любопитство как ли ще постъпи Софи. В същия миг тя връхлетя върху тях и той трябваше да дръпне коня си, за да не се сблъскат. Сара я погледна и пребледня.

— Ти пък коя си, по дяволите?! — кресна Софи с тон, който Райдър не беше чувал вече два месеца — студено, гневно и арогантно. Почувства се направо щастлив. Очите й горяха: — Дявол да те вземе! Стой настрана от съпруга ми!

— От кого?

Горката Сара се опитваше да отстъпи с коня си, но животното като омаяно гледаше Опал и отказваше да помръдне.

— Много добре ме чу! Какво му говориш?! Защо го докосваш?! Как смееш да го целуваш! Махни проклетите си ръце от него, и гадната си уста!

Сара примигна и отмести очи от жената към Райдър, който най-спокойно седеше на коня си, гледаше я и се усмихваше. Очите му блестяха. Действително, Райдър беше най-безочливият тип, когото Сара познаваше, но сега блясъкът в очите му не беше циничен, а издаваше наслада, която тя не разбираше — ако очите му бяха тъмни, щяха да изглеждат направо похотливи.

— Жена ти ли е това, Райдър?

Той кимна:

— Тъкмо щях да ти кажа, но тя ни връхлетя като някоя от ония проклети гръцки фурии. Софи, прибери си ноктите! Това е Сара Клокуел, една моя приятелка. Сара, това е жена ми, Софи.

В този момент Софи разбра какво е направила — беше се държала като някоя скандалджийка, като ревнива, досадна и свадлива съпруга. Бе крещяла, ругала и обидила жената. И на Райдър това страхотно му беше харесало — изглеждаше изключително доволен и развеселен. Току-що му беше дала повод да извиси самолюбието си до небето. Почувства се унизена.

Кимна на жената, която онемя като гроб — много хубава млада жена, с едри гърди и неловка усмивка на устата, после ледено каза на съпруга си:

— Съжалявам, че прекъснах разговора ти с твоята приятелка. И тъй като не сте се виждали с месеци, ще ви оставя да си поговорите насаме. Обърна Опал и се понесе като вятър.

Райдър се усмихна след нея, очите му закачливо блеснаха. Дъглас се оказа прав — Софи наистина го изненада. Беше прекрасно. Небеса! Все пак имаше някаква надежда.

— Жена ти ли беше това, Райдър? — повтори Сара.

В гласа й нямаше болка, само недоверие. Той погледна обърканото й лице:

— Да, жена ми. Срещнах я в Ямайка и се оженихме там, но до вчера бяхме разделени. Огън е, нали? И винаги казва точно това, което мисли. Извини я, много ме ревнува. Но това страшно ми харесва. — И потри доволно ръце.

— Харесва ти?! — успя да промълви Сара, която все още се опитваше да вникне в странната ситуация. — Но ти никога не си харесвал ревниви жени! Беатрис ми каза, че… — тя млъкна и се изчерви. Райдър вдигна вежди:

— Виждала си се с Беа, така ли? Хайде, Сара, кажи ми истината.

— Беа казваше, че мразиш женските капризи и че не обичаш да се обвързваш. И че не обичаш жената до теб да приема нещата сериозно, да се опитва да те надхитри и да… Казваше също и че си почтен и може да ти се вярва, но си лекомислен и весел и че жените те забавляват само в леглото. И че умееш да доставяш много удоволствие… и аз й казах, че го знам от опит.

Райдър дълго мълча. Значи любовниците му го обсъждаха. Това го накара да се почувства странно. Беше естествено мъжете да обсъждат своите връзки, но жени да говорят за него?! Накрая каза тихо:

— Беа греши. Софи е категорична и смятам, че за мен дните за закачки с други дами свършиха.

— И ти наистина се съгласяваш с нея?

Райдър й се усмихна.

— Е, аз исках да те видя, за да ти кажа, че…

— Че какво, Сара?

Тя някак прибързано отвърна:

— Че се омъжвам за Дейвид Дебс. Нали го знаеш, има ферма близо до Суинли.

— Моите поздравления. Значи повече няма да имаш нужда от мен.

Тя неуверено поклати глава и реши, че най-добре ще е да се засмее. Но изкуственият смях не й се удаваше, а Райдър не го беше грижа — той обожаваше гърдите и ушите й и дори когато се любеха, й нашепваше, че малките й ушета имат вкус на сливи и праскови. Не го разбираше, но бе споделяла с него много повече мигове на удоволствие, отколкото можеше да очаква от строгия Дейвид. Е, все пак съпругът си е съпруг, той ти е за цял живот. А след като и Райдър се беше оженил, какво друго й оставаше? Беше смешно, беше невероятно, но той изглеждаше доволен от това. При това жена му беше ревнива!

Но той вече се мръщеше.

— Трябва да я настигнеш, Райдър. Ядоса се, като ни видя заедно. Бясна е, задето те целунах и задето ти… нали разбираш.

Райдър я погледна и й се усмихна — в гласа й звучеше истинско задоволство, че жена му го ревнува от нея. Суетността й винаги му беше харесвала. Навярно някой ден Софи щеше да стане малко по-разбираема и той щеше със същата лекота да отгатва какво става и в нейната душа. Наведе се и целуна Сара по бузата:

— Желая ти щастие с Дейвид, Сара. Сбогом!

Но не последва Софи. Обърна коня и препусна към Нортклиф. Съпругата трябва от време на време да се задушава в собствените си ревниви сосове. Нямаше никакво намерение да й се извинява заради Сара или някоя от останалите. Но какво ли правеше тя сега?

Той смушка жребеца си и весело си заподсвирква.