Непознатата от Ямайка

2.

Кемъл Хол

Юмрукът му я удари в ребрата, точно под дясната гърда. Ударът бе толкова силен, че я запрати към стената. Главата й се отметна назад и се удари в горния край на дебелата дъбова ламперия.

Зашеметена, тя бавно се свлече на пода.

— Защо не ми каза, да те вземат дяволите? А, малка глупачке?

Софи разтърси глава. Тя вдигна ръка и леко докосна задната част на черепа си с върха на пръстите си. От острата болка й се зави свят и тя усети жлъчката си в гърлото.

— Да не си посмяла да ми кажеш, че те боли. Сама си си виновна, ако е така.

Естествено, че сама ще си е виновна. Той неизменно внимаваше никога да не я удря някъде, където после ще си личи. Никога. Тя премести ръката си на ребрата си. Болката я накара рязко да си поеме дъх, но от това още повече я заболя. Тя задиша с къси, съвсем повърхностни вдишвания и зачака, като се молеше ребрата й да не са счупени и гаденето й да премине. Чудеше се какво ли щеше да е обяснението му, ако й е счупил някое ребро. Но той все щеше да измисли някакво правдоподобно обяснение. Досега винаги беше успявал.

Сега стоеше изправен над нея, с ръце на бедрата. Беше пребледнял с присвити от бяс очи.

— Попитах те нещо. Защо не ми каза, че Райдър Шербрук е пристигнал в Монтегю Бей?

Тя отвори уста, за да излъже, но той я изпревари:

— И не ми казвай, че не си знаела. Днес беше в града, видях те, като тръгна. Аз ти разреших да отидеш, дяволите да те вземат!

— Казах ти, че не… — тя спря. Мразеше страхливостта си, мразеше собствения си глас, който звучеше тънък като батистата на нощницата й. Тя се умълча за момент. Подхранваше яростта, която клокочеше в нея. Тя открито погледна омразното лице. — Исках да е тук, та да те спипа. Молех се да дойде. Той нямаше да повярва на тези вуду глупости. Знаех, че може да те спре.

Той вдигна юмрук. След това бавно свали ръка.

Всъщност той й се ухили и за миг тя видя това, което виждаха другите хора — един остроумен, надарен с чувство за хумор човек; човек благ, малко свит, с добро възпитание и благородно потекло, което бе вън от всякакво съмнение. В следващия момент всичко това се разнесе и тя го видя такъв, какъвто го познаваше.

— Ако Томас не го беше прострелял със стрелата можеше и да успее. Хвана ме съвсем неподготвен. Естествено, Емил, синът на Грейсън ми беше като трън в петата, но този младеж, дето тичаше след мен, гол като сатир и крещеше, колкото му глас държи, ми дойде твърде много. Направо ме шокира. След това Томас го пипна.

Софи пребледня.

— Ти си го убил? Ти си убил собственика?

— О, не. Томас го улучи в ръката. Томас винаги внимава. Странна работа, наистина, Шербрук беше гол, носеше камък и виеше по мен точно като някакъв шибан карибианец. Томас казва, че сигурно е обработвал някоя от робините, когато излезе на поляната да огледа сярата, пушека и онези отвратителни стенания, дето така ги усъвършенствахме. Олекна ми, когато Емил Грейсън спря, за да се погрижи за Шербрук.

Тя не каза нищо. Като бе запазила информацията за себе си, тя бе застрашила един човешки живот. Не й беше минало чрез ума, че той би могъл да се изложи на истинска опасност. Тя беше глупачката, а той трябваше да плати за нейната глупост. Тя също си бе платила, но това не бе нещо ново. Поне той щеше да се оправи, както евентуално и тя. Болката в ребрата й намаля мъничко и тя постепенно задиша по-дълбоко.

Вуйчо Тео се отдалечи от нея. Дръпна стола от малкото си писалище, седна, прехвърли един върху друг глезените си и я загледа положил ръце на мършавия си корем.

— Глупостта не ти отива, Софи — каза той най-накрая, като поклати глава. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че покорството е единствената ти алтернатива. Верността към мен е единственият ти избор. Можеше да си зададеш простичкия въпрос: какво щеше да стане с теб и скъпия ти Джеръми ако ме бяха заловили. Ти си непълнолетна, ти си курвата на острова; ти нямаше да имаш никакви пари, нито къде да живееш; ти щеше да свършиш, като продаваш тялото си по улиците, а Джеръми — в някой изправителен дом. Може би той би могъл да започне да води сметките на някой чирак и да прекара целия си живот сред измета. Не, мис, повече няма да се опитваш да ме убиеш или кълна се… — той замълча, изправи се бързо и с големи крачки се върна при нея. Тя се сви и се притисна към стената, когато той приседна до нея. Движението й бе им импулсивно, нищо не можеше да направи, за да го предотврати. Той сграбчи брадичката й в шепата си и дръпна главата й към себе си. — Заклевам се, София, ако още веднъж се опиташ да направиш нещо подобно, ще те убия. Разбираш ли ме?

Тя замълча. Той забеляза омразата в очите й и каза, вече по-меко:

— Не, няма да те убия. Ще убия трогателното ти братче. О, да. Точно това ще направя. Сега разбираш ли ме?

— Да — каза тя най-накрая. — Да, добре те разбирам.

— Чудесно. — Той се изправи и й подаде ръка. Тя се втренчи в неговите тънки и дълги пръсти с добре поддържани нокти, след това го погледна в лицето. Надигна се много бавно. Той отпусна протегнатата си ръка.

— Инат си, но аз харесвам такива жени. Освен това ме мразиш, а това е забавно. Ако ми беше любовница, би ми доставило удоволствие да избия високомерието от погледа ти. Марш обратно в леглото. Трябва да обмисля много неща. Най-после Райдър Шербрук е тук. Господи, дълго време чаках Грейсън да предприеме нещо, та графът на Нортклиф да изпрати някого. И той изпраща брат си. Точно както се бях надявал. Сега е време да приведа плана си в изпълнение. А, още нещо, скъпа, тъй като си виждала наистина внушителен брой голи мъже, нека ти кажа, че този младеж е много добре сложен. Той е атлет, тялото му е слабо и силно. Да, ще видиш, този Шербрук е чудесен екземпляр. — Вуйчо Тео отново замълча, зареял поглед в нищото. — Мисля, че ще стане доста добре, но трябва още малко да обмисля детайлите. Човекът не е глупав. Предполагам, очаквах някакъв по-различен лорд Дейвид, Шербрук въобще не прилича на млад пройдоха. Сутринта ще ти кажа какво ще правиш.

В осем часа на следващата сутрин Софи се опитваше да закопчае предните копчета на роклята си. При всяко движение я болеше. През нощта плътта над ребрата й бе станала жълтовиолетова на цвят. Успя да вкара още едно копче в илика му и почувства толкова силна болка, че се усъмни дали някога ще й олекне. Спря и се преви като старица. Беше отпратила прислужницата си: не можеше да допусне Мили да я види — щяха да тръгнат клюки, а това тя не можеше да си позволи.

Не можеше да си го позволи заради Джеръми.

Когато откъм вратата се чу леко почукване, последвано от надничащата глава на по-малкия й брат, тя се усмихна въпреки непоносимата болка. Джеръми влезе в спалнята.

— Искаш ли закуска? Вече изстива, а знаеш го вуйчо Тео. Няма да получиш и залък преди обяда.

— Да, зная. Само да свърша с тези копчета.

Вечно любопитен, Джеръми се зае да обикаля из стаята й, изпълнен с енергията на деветте си годинки. Винаги в движение, винаги неуморим, винаги готов да работи толкова, колкото и всеки роб, само дето не можеше.

Софи най-накрая се оправи с копчетата. Зърна се в огледалото и видя, че не е сресала косата си. Беше пребледняла и разчорлена и изглеждаше съблазнителна, колкото и някоя потрошена мидена черупка. Ама и тя е една уличница. Под очите й имаше тъмни кръгове. Ох, от дърпането на четката през заплетените й коси болеше. Всяко прокарване на зъбите през косата й разпращаше вълни от болка през гръдния й кош.

— Джеръми, би ли ме сресал?

Той сведе главата си на една страна в безмълвен въпрос. Изглеждаше изумен. Когато тя само поклати глава, той се приближи до нея, като се мръщеше.

— Уморена ли Софи? Или нещо…

— Да. Нещо. — Тя му връчи четката и седна. Брат й не свърши кой знае каква работа, но и това бе достатъчно. Софи успя да издърпа назад гъстата си кестенява коса и да я върже на тила си с черна кадифена панделка.

— Сега, господарю Джеръми, напред към закуската.

— Ти си болна, нали, Софи?

Това не беше въпрос. Тя забеляза в очите му тревога и страх, че е станало нещо много лошо и докосна бузата му с пръсти.

— Добре съм. Само малко ме боли стомахът, кълна ти се: Някоя и друга от чудесните кифлички на Тилда, и ще съм екстра. Окуражен, Джеръми заподскача пред нея. Вероятно някой друг би окачествил движенията му като тромави, зле координирани, но не и тя. Не, той бе щастливо малко момченце и се справяше чудесно. Обичаше го повече от всеки друг на този свят. Той бе неин, тя носеше отговорност за брат си. Той бе единственият човек на света, който я обичаше, без въпроси без уговорки.

Вуйчо Тео беше в трапезарията. Вратите към верандата, изработени от преплетени зелени летви, високи от пода до самия таван, както и всички останали врати в къщата, бяха отворени и лекият бриз раздвижваше натежалия въздух. В далечината морето блещукаше под пламтящото слънце на ранното утро. Навън, точно пред отворените врати, въздухът бе изпълнен от презрелите летни аромати на рози, жасмин, хибискус, тропически храсти, ясмин и рододендрон. През най-горещата част на деня уханието бе почти непреодолимо. Но сега, в ранната утрин, то бе райска смес от благоухания, която възбуждаше сетивата. Днес Софи не почувства никаква възбуда при тази красота. Точно сега за нея много малко неща бяха красиви. И така бе през цялата изминала година. Не, вече наближаваше краят на тринадесетия месец.

Тринадесет месеца, откакто се бе превърнала в уличница. Тринадесет месеца, откакто жените на другите плантатори, без заобикалки я оскърбяваха, когато се случеше да ги срещне, докато пазарува в Монтегю Бей. Тук, в Кемъл Хол, не я оскърбяваха: прекалено много се възхищаваха на скъпия й вуйчо, за да го нараняват по този начин. Не, тук се отнасяха към нея с ледена учтивост.

— Няма кифлички, Софи — обади се Джеръми. — Искаш ли да питам Тилда?

— Не, не, миличък. Ще хапна малко пресен хляб. Няма нищо. Сега седни и изяж закуската си.

Джеръми стори това с необичаен ентусиазъм.

Теодор Бърджис вдигна очи от вестника си — лондонския „Газет“, който се внасяше на острова и бе само на седем седмици, тъй като английските кораби пристигаха редовно.

В продължение на един дълъг миг, той остана загледан в лицето й, без да сваля от него изучаващия си взор. Остана доволен от стаената в очите й болка и каза:

— Двамата с теб ще се срещнем, след като се нахраниш, скъпа. Има някои неща, които трябва да обсъдим, а аз знам, че ти винаги и с готовност се съобразяваш с моите желания. О, хапни още малко, Джеръми. Знам, че жегата е изтощителна, но си започнал прекалено много да заслабваш.

Джеръми продължи в забрава, доволен от възможността да намаже още масло върху препечения си картоф.

— Да, вуйчо — отвърна Софи. — В кабинета ти, след закуска.

— Да, скъпа, точно това е и моето желание; Колкото до теб, млади момко, днес ти ще ме придружиш до дестилатора. Искам да научиш някои процеси на преработката. Ще бъде горещо като в казаните на ада, но ние няма да стоим много. Само колкото да научиш нещо за производството на рома и за мерките, които взима мистър Томас, за да не допусне робите да окрадат и изпият цялата ни печалба.

От удоволствието в очите на Джеръми ребрата я заболяха още повече.

Самюъл Грейсън бе видял Райдър да се връща в къщата. Гъстата му светлокафява коса бе потъмняла от потта, ризата бе залепнала на гърба му, а лицето му себе зачервило от слънцето. През цялата сутрин бе яздил из плантацията с Емил. Сега, по пладне, предполагаше Самюъл, се е сврял някъде на хладно. Откри го да седи на верандата на билярдната зала. Беше се настанил на най-сенчестото място, където бризът повяваше непрестанно.

— Има покана, Райдър — каза тихо Грейсън, като видя, че очите на Райдър са затворени. — От Теодор Бърджис, от Кемъл Хол. Този петък ще има бал и ти ще си почетният гост.

— Бал? — каза Райдър и отвори очи. — Исусе, Самюъл, не мога да си представя, че ще танцувам в тази адска жега. Този Бърджис сигурно се шегува.

— Ще има роби, които ще правят вятър с преплетени палмови листа. Освен това цялата стена на балната зала на Кемъл Хол е от врати, които се отварят от пода до тавана. Ще бъде доста приятно, обещавам ви.

За момент Райдър се умълча. Мислеше си за жената, която спеше с трима мъже. Искаше да се запознае с нея.

— Едно момче чака отговора ви, сър.

Райдър вяло се усмихна.

— Ще отидем, естествено.

Грейсън отиде да напише потвърждение и Райдър отново затвори очи. Избягваше да се движи: бе прекалено горещо. Знаеше, че все още не може да отиде да поплува, пъкленото слънце щеше да го опече за десетина минути, а лицето и ръцете му вече бяха поизгорели. Така че остана на мястото си и скоро заспа.

Когато се събуди, следобедните сенки се бяха издължили, а до него, протегнал крака пред себе си, седеше Емил.

— Баща ти казва, че ще свикна — каза Райдър. — Мисля, че ме баламосва.

Емил изсумтя.

— Малко. Но през лятото е особено противно.

— Чудя се дали понякога не става прекалено горещо дори за любов.

Емил се засмя.

— Да, става. Чувам, че в петък вечерта сме на бала в Кемъл Хол?

— Да, ще бъда почетен. Струва ми се, обаче, че ще предпочета да поплувам, може би дори да се опитам още веднъж да се изкача по някоя кокосова палма или даже да преследвам, наметнал чаршаф негодник.

Емил се ухили.

— Ще бъде забавно, Райдър. Ще се запознаеш с всички плантатори и прекупвачи от Монтегю Бей, както и със съпругите им. Ушите ще те заболят от клюки. Тук няма какво толкова да се прави, нали разбираш, освен да се наливаш с ром, в което, за съжаление, повечето стигат до крайности. Освен това татко много си пада по София Статън-Гревил, а тя е племенница на Бърджис и домакиня на Кемъл Хол. Не се съмнявам, че ще предизвика на дуел всеки дръзнал да каже нещо обидно за неговата богиня.

— Разбрах, също така, че била курва.

— Да — каза Емил, без да поглежда Райдър, — така се говори.

— Това те дразни. От дълго ли я познаваш?

— Родителите й се удавиха при буря по време на завръщането им от Англия преди четири години. Софи и брат й Джеръми бяха дадени под опеката на вуйчо им Теодор Бърджис — по-малкия брат на майка й. Живее тук от петнадесетгодишна. Сега е на деветнадесет, почти на двадесет. Подвизите й с мъжете започнаха преди повече от година. Оттогава се разнесе и славата й. Прав си, това ме дразни, а още повече ме разочарова. Твърде много я харесвах. Беше храбро момиче, забавно, без следа от коварство или суетност. Действително, някога си мислех, че можем… но сега това няма значение.

— В такъв случай, си сигурен в това?

— Среща се с любовниците си в онази малката къщичка, дето е срещу плажа. Веднъж се случи така, че посетих къщичката след една нощ, която тя бе прекарала с лорд Дейвид Локридж. Дейвид все още беше там — гол-голеничък. Наливаше се с ром. Мястото смърдеше на секс. Той изглеждаше твърде доволен от себе си. Беше доста пиян и това ме изненада, защото още не беше минало девет сутринта. Говореше свободно за нея, за качествата й, колко е умела в това, да достави удоволствие на един мъж, за смелото й парадиране с условностите на общоприетото.

— Тя не беше ли там?

— Не. Очевидно тя оставя мъжете си да се събудят сами, така каза Дейвид. Обаче там има роби, които се грижат за тях. Не изглежда някой от мъжете да има нещо против навиците й.

— Ти повярва ли на този Локридж?

Гласът на Емил бе безизразен, но той все още не поглеждаше Райдър.

— Както казах, там смърдеше на секс. Освен това беше прекалено пиян за да си измисля. Не го харесвам особено много, но няма защо да ме лъже. Къщичката е на земята на Бърджис.

Райдър размаза един комар.

— Значи така. Момичето става на осемнадесет и решава да обърне гръб на условностите. Не се връзва много, Емил. Сега сигурно няма да се намери кой да се ожени за нея. Как смяташ, защо се е решила на такава услужливост?

— Не зная. Винаги е била волево момиче, храбро, както вече ти казах. Винаги е закриляла братчето си. Един плантатор я нарече „необуздана“, защото веднъж се ядосала на надзирателя му, задето обиждал брат й, и му разбила главата с кокосов орех. Човекът една седмица лежа на легло. Това беше преди около две години. Можеше да се омъжи за всеки джентълмен на острова, знайно е, че е надарена с голяма красота. Винаги ми е било втълпявано, че жените нямат мъжкото желание за секс. Така че, за какъв дявол би могла да го пожелае чак толкова много, та да зареже всичко, с което е била възпитана, което дори се очаква от една жена да иска?

— Всяка крушка си има опашка — отсъди Райдър. Той се изправи и се протегна. — Слава Богу, май захладява мъничко.

Емил се ухили.

— Чух татко да дава на готвача нареждания да ти приготви за вечеря нещо студено: може би купа пресни плодове и малко замразени скариди. Никакви печени картофи или задушени миди. Не му се ще да залинееш от недохранване.

Райдър плесна още един комар и зарея поглед из полята захарна тръстика, които блещукаха под слънцето чак до прострялото се в безкрая синьо море зад тях. Толкова беше красиво, и все пак толкова чуждо.

— Както ти казах, всяка крушка си има опашка. Винаги се намира нещо, което кара мъжете и жените да се държат по един или друг начин, да вършат едни или други неща. Замесени са, доколкото разбрах, трима мъже, а преди тях вероятно е имало други. Разбира се, има някакъв мотив и ти знаеш нещо, Емил. Предполагам, че ще ми бъде забавно да открия какво кара тази немирница да вдига крака под толкова много мъже.

— Потискащо е — каза Емил и въздъхна.

До петък вечерта Райдър започна да мисли, че би могъл да изтрае тежката, неподвижна жарава, макар че понякога бе толкова горещо, че болеше при всяко поемане на дъх. Този следобед дори беше поплувал, но не много, тъй като не искаше да изгори. За негово разочарование след инцидента през първата нощ нямаше никакви други странни явления. Никаква горяща сяра, никакви чаршафосани типове, никакви стенания или пъшкания, никакви пищови, лъкове и стрели.

Не се бе случило нищо необикновено. Беше се запознал с „икономката“ на Самюъл Грейсън: млада жена с кафява кожа, весели очи, стегнато тяло и устни, винаги готови за смях. Живееше в стаята на Грейсън и денем работеше в къщата. Казваше се Мери. Колкото до Емил, той също си имаше „икономка“ — слабичко, съвсем младо момиче, което отговаряше на името Коко. Нейните очи бяха неизменно сведени надолу в присъствието на Райдър и тя така и не обели и думичка пред него. Едва ли беше на повече от петнадесет. Емил не й обръщаше и капчица внимание, освен, както Райдър предполагаше, през нощта, когато я водеше в леглото си. Тя се грижеше за облеклото му, поддържаше стаята му чиста и подредена и бе извънредно хрисима. На Райдър този обичай, смятан за напълно почтен на Ямайка, и то от всички заинтересовани страни, му се струваше едновременно забавен и отблъскващ.

Грейсън, естествено, му бе предложил жена и за първи път през своята сексуална зрелост бе отказал. Просто това му се струваше прекалено студено в своята предумишленост, прекалено нагласено. Точно така, той не желаеше да върши това, което се очакваше от него. Райдър се засмя на собствената си суетност и превзето държание.

В петък, в девет часа вечерта, тримата мъже възседнаха конете си и се отправиха към Кемъл Хол. Стъмняваше се, имаше пълнолуние, а звездите бяха едри и ярки. Райдър никога не бе виждал подобна гледка — все още не можеше да свикне и й се любуваше със зяпнала уста.

Светлините на Кемъл Хол се откроиха на около миля пред тях. Независимо от състоянието на главния път имаше карети и поне три дузини коне, всичките вързани близо до господарската къща и пазени от дузина малчугани. Къщата блестеше обсипана в светлина. Всички врати към верандата бяха широко отворени.

Райдър я видя веднага. Стоеше на самия вход, до един по-възрастен мъж. Беше облечена в бяло — чисто и девствено, с голи рамене; кестенявата й коса бе вдигната и само два гъсти кичура падаха надолу и лежаха върху голата бяла кожа. Райдър погледна и се усмихна точно когато и тя вдигна очи и го забеляза. Той видя как тя притихна. Разбира се! Осъзна, че в тази негова усмивка има нещо близко да презрение. Той я свали от лицето си. Отпусна се. Нямаше никакво значение дали момичето спи с всички мъже на острова. Просто нямаше значение.

Но мотивите за това определено го интересуваха.

Той тръгна към нея, рамо до рамо с почтения Самюъл Грейсън. Когато се вгледа по-отблизо, разбра, че тя не е божествената красавица, каквато се струваше на Грейсън. Изглеждаше доста по-възрастна от своите осемнадесет години. Очите й бяха ясно сиви, кожата й, бяла като голите й рамене, твърде бяла. Но тя носеше повече грим, отколкото бе редно за момиче на нейната възраст. Приличаше по-скоро на лондонска актриса или оперетка, а не на млада дама на бал в собствения си дом. Тъмното червило бе нанесено в изобилие на устните й, очите и веждите й бяха почернени. На бузите си имаше руж и дебел слой бяла пудра. Как й позволяваше вуйчо й да се гизди като проститутка в собствената му къща? И тази проклета девическа рокля, дето я беше облякла, това вече беше прекалено. Сякаш се подиграваше с вуйчо си, с всички присъстващи, може би дори и със себе си.

Райдър чу представянето и като пое ръката й, я обърна и лекичко целуна китката й. Тя се дръпна и той бавно, много бавно пусна ръката й.

Теодор Бърджис бе нещо съвсем различно. Висок, кльощав като пръчка, с благородно лице, макар и с упорита брадичка и прекомерно стеснителен на вид. Освен това изглеждаше напълно забравил деветнадесет годишното момиче, което се развяваше току до него.

— Приятно ми е, сър. Много ми е приятно — ръкостискането му не бе много силно. — Мистър Грейсън често ми е говорил за семейство Шербрук и уважението, което храни към рода ви. Тук сте добре дошъл, сър. За нас е удоволствие. Разбира се, няма да откажете един танц със моята сладка племенница?

Тоя да не е идиот? Или сляп?

Сладката племенница приличаше на изпомацана пачавра.

— Може ли да ви поканя за този менует, мис Статън-Гревил? — учтиво се обърна към нея Райдър.

Без да каже нищо, без да се усмихне, тя кимна и го хвана под ръка.

Той осъзна, че тя въобще не бе продумала на Емил. Не му бе обърнала никакво внимание. Поведение, повече от объркано и неочаквано. Ставаше му все по-интересно. И любопитно.

— Разбрах, че двамата с Емил се познавате от деца — каза той и я пусна, за да изпълни стъпките на менуета.

Когато отново се събраха, тя каза:

— Да. — Нищо друго, само това безизразно, равно „да“.

— Човек се чуди — продължи Райдър, когато отново се оказа близо до нея — защо хората започват да пренебрегват приятелите от детството си, когато пораснат. Да, чудна работа.

Изминаха няколко минути, преди отново да се хванат за ръце. Тя каза:

— Предполагам, че има много такива неща. — Нищо повече. Проклетницата му!

Менуетът свърши. Райдър още не бе започнал да се поти. Какво облекчение! Грейсън не го бе излъгал. Балната зала бе осветена до блясък от хиляди свещници. Бризът подухваше откъм морето през отворените врати. Малки момченца, облечени в бели панталони и бели ризи, с боси крака, неспирно помахваха с палмови листа.

Райдър я върна на вуйчо й. После се обърна, за да бъде представен на другите плантатори. Грейсън вървеше до него. Райдър хвърли един поглед назад, тя стоеше съвсем изправена с изопнати рамене. Вуйчо й й говореше нещо. Райдър се намръщи. Дали вуйчото не й се караше, задето се е наплескала толкова? Надяваше се да е така, но се съмняваше. Ако зависеше от него, щеше да й завре лицето в кофа с вода, а след това щеше да го натрие със сапун за пране. Но както и да е.

Танцува с дъщерите на всеки търговец и плантатор в радиус петдесет мили от Монтегю Бей. Ласкателствата не спираха, сипеха се комплименти за какво ли не, като се започнеше от блясъка на ботушите му и се стигнеше до прекрасното синьо на очите му — последното от едно седемнадесет годишно девойче, което не спираше да се киска. Райдър превзето се усмихваше, докато не го обзе досадата. Краката го боляха. Искаше му се да седне и да не помръдва поне час. Най-накрая, почти в полунощ, той успя да обходи Грейсън, трима целеустремени и плантатори, както и три не по-малко целеустремени плантаторски съпруги с дъщерите и да се измъкне на верандата. Каменни стъпала се спускаха към прекрасна тиха градина, благоуханна с аромата на рози, хибискус, рододендрон и още много ярки цветове, които той не познаваше. Райдър дълбоко пое дъх и влезе в градината. Покрай алеите имаше каменни пейки и той седна на една от тях и облегна гръб на розовата кайсия зад себе си. Затвори очи.

— Видях ви, като излизахте.

Той едва не скочи от пейката, така се стресна. Беше София Статън-Гревил, застанала много близо до него.

Той вдигна очи към нея, без да промени изражението си, без да помръдне дори.

— Исках да си отдъхна. Още не съм свикнал с жегата, а всяко момиче в тази проклета бална зала иска да танцува.

— Да. Доколкото знам, на баловете си прави точно това.

Гласът й бе студен, Много отчужден. Звучеше сякаш Райдър й е неприятен. Тогава защо го бе последвала тук? Не се връзваше.

Той още повече се отпусна. Протегна крака, прехвърли един върху друг глезените си и кръстоса ръце на гърдите си. Позата му бе нагла. Никога в своята зрялост не се бе държал толкова грубо в присъствието на жена.

— Какво искате от мен, мис Статън-Гревил? — Гласът му не отстъпваше по студенина на нейния. — Може би още един танц, след като сме на бал, както любезно изтъкнахте?

Тя се стегна и той отново се запита какво по дяволите изобщо търсеше тя тук. Софи вдигна очи и се загледа в мрака.

— Не се държите като повечето мъже, мистър Шербрук — най-сетне продума тя.

— О, имате предвид, че не удрям чело в пантофките ви ли? Че не съм зяпнал вашите твърде червени устни или, без съмнение, възхитителни гърди?

— Не!

— В такъв случай какво му е на държанието ми?

Тя се извърна. Той забеляза как пръстите й мачкат меките муселинени гънки на роклята й. Тя бе много стройна и макар роклята й да бе скроена високо, по новата мода, наложена от Жозефин, той бе сигурен, че талията й е съвсем тъничка. Чудеше се какви ли са краката и бедрата й.

— Вие сте безсрамник, сър — каза тя, като се обърна. Сега на начервените й устни се долавяше следа от усмивка. — Сигурно дори и в Англия джентълмените не говорят така.

— Дори и на изпоклепани курвета?

Той чу как тя рязко си пое дъх. Би могъл да се закълне, че в действителност тя направо се олюля назад. Софи несъзнателно вдигна ръка към бузата си и започна да търка грима.

Спря внезапно. Отпусна ръка покрай тялото си. Сега тя се усмихна. Очите на Райдър заблестяха при тази демонстрация на съвършен самоконтрол.

— Не — спокойно рече тя. — Не, дори и на изпоклепаните курви. Казаха ми, че сте духовит човек. Бях решила да се убедя в това сама, но очевидно слуховете не отговарят на истината. Вие сте един недодялан грубиян.

Той се изправи. Надвеси се много близо над нея, но тя не отстъпи назад.

— Сега ти ми пускаш кръв — каза той, — и не го правиш съвсем зле. Но не и толкова добре. — Той измъкна носна кърпичка от джоба си и бързо я прокара по начервените й устни. Тя се опита да се дръпне, но той я сграбчи за гърлото и продължи да трие устата й. Хвърли носната кърпа на земята. — Така — каза той, наведе се и силно я целуна. Беше много дълга целувка. Само след миг той стана по-нежен и тя усети страхотната му вещина, по-голяма тя не бе познала досега. Устните му милваха нейните, езикът му търсеше пролука, но не бе настоятелен. Без да помръдне, без въобще да реагира, тя му позволи да продължи.

Внезапно ръцете му обхванаха гърдите й и тя подскочи. Не можеше да стои така.

— Шшшшт! — Дъхът му бе топъл и сладък от рома в изпитите коктейли. — Нека те почувствам. Толкова ли е мека и топла кожата ти, колкото ми се струва? — Също толкова внезапно, както си говореше, ръцете му се спуснаха в деколтето на корсажа й и обхванаха голите й гърди. За момент той спря, вдигна глава и я погледна. — Сърцето ти бие, но не достатъчно бързо, струва ми се. Гърдите ти са хубави, мис Статън-Гревил. Затова ли влезе да ме търсиш тук? Заради милувките ми? Може би дори си искала да те оправя тук в градината. Може би точно тук под тази красива кайсия? Ароматът й е силен, сигурно е достатъчно силен, за да убие миризмата на секс.

Тя не каза нищо, просто си стоеше там, много спокойно и му позволяваше да гали гърдите й. Той отново я целуна, този път по-дълбоко, с разтворена на сърцето й длан. Пулсът й се учести, макар и съвсем мъничко, и той се засмя в устата й.

— Това ли е то? Да не смяташ да ме сравняваш с другите си мъже? Няма да стане, да знаеш.

Дъхът му бе много топъл. С езикът си чувстваше неговия, нежен и умел. Но тя не отвръщаше на целувката му. Оставаше пасивна. Той не можеше да я разбере. Искаше тя да отвърне на ласките му и щеше да получи този отговор. Бог му бе свидетел, щеше да го получи. Той измъкна ръцете си от корсажа й, хвана раменете на роклята й и я смъкна на кръста й. В бледата светлина на луната гърдите й изглеждаха меки и бели. Не бяха големи, но бяха много красиво оформени, пълни и високи, с бледорозови зърна. Той се наведе и зацелува топлото й тяло.

Тогава тя се разсмя — дразнещ, порочен смях. Той се изправи изненадан и я погледна. Тя се завъртя грациозно като танцьорка и се изплъзна от ръцете му, обаче не направи никакъв опит да се прикрие.

— За мъж не сте лош — с лек и гальовен глас каза тя.

Държеше раменете си изправени, от което гърдите й, бледи на лунната светлина, изпъкваха още повече. — Не, съвсем не сте лош. Вие сте смел, арогантен, мъж, който не чака дамите да го канят. Би трябвало да сте по-сдържан, сър. Или пък може би искате да ви поканя, все пак, но нямате търпение да почакате?

— Може би — отвърна той. — Може би. Но аз не деля, мис Статън-Гревил. Държа, когато имам една жена, единствената пика, която я пронизва, да е моята. Няма да има никакви сравнения, поне не непосредствени.

— Разбирам — каза тя игриво, а проклетият й глас бе по-съблазнителен от всичко, което Райдър бе чувал в живота си. — В такъв случай, сър, засега можете да ми се наслаждавате — продължи Софи и той зяпна гърдите й, докато тя бавно и с безкрайно обаяние вдигна роклята си и леко я нагласи по тялото си. Когато свърши с роклята, тя изглеждаше така, сякаш не се бе случило нищо необикновено. — Не, мистър Шербрук — каза тя, — действахте прекалено прибързано. Вашите крайности не ми допаднаха. Вие искате, не молите. От друга страна, арогантността ви не ми е неприятна. Намирам я освежаваща. Не му цепите басма. Говорите това, което мислите. Ще мисля за вас, мистър Шербрук. Решила съм да пояздя с вас утре сутринта. Ще се видим тук в осем часа. Не закъснявайте. Мразя да чакам мъжете.

Той искаше да й каже да вземе и ездата си, и коня си, и другите си проклети неща и да върви по дяволите с тях, но не го стори. Гледаше устните й. Шибаното червило вече го нямаше. Красива уста, наистина. А тя все още бе една загадка. Райдър не можеше да устои на една загадка.

Той протегна ръка и като й се усмихна, леко погали брадичката й с пръсти.

— Една заповед и за теб. Недей да цапотиш лицето си. Не ми харесва. Сега ще ме извините, мис Статън-Гревил.

Той я остави и се отдалечи, без да поглежда назад. Подсвиркваше си.

Софи остана втренчила очи след него, докато той не изчезна в мрака. Не помръдваше. Сърцето й биеше силно. Почувства, че главата й се върти. Той я ужасяваше. Не го бе излъгала, той не приличаше на никого, от мъжете, които познаваше. Тя се отпусна на пейката и захлупи лице в шепи. Какво ще прави сега, какво?