Непознатата от Ямайка

9.

Той не преставаше да клати глава озадачено. Не можеше да се сети къде бе ходила тя. Бе очевидно, че не си е била в леглото. Разбира се, бе ходила по-надалече от нощното гърне, и то съвсем скоро, защото кръвта току-що бе избила на превръзките й.

Но, разбира се. Видяла е или е чула пристигането на Шърман Коул и се е уплашила. Слязла е долу и без съмнение е подслушвала зад вратата.

Мускулите на челюстта му се стегнаха, когато си спомни какво бе казал на Коул за нея. Бе още по-зле, защото тя бе започнала да му вярва, поне по отношение на Джеръми. Бе й нанесъл неочакван и извънредно жесток удар. Райдър се усети, че стои насред фоайето. Просто стърчеше там, когато Джеймс каза:

— Сър, има нужда от нещо?

— Не, Джеймс. Мис Статън-Гревил беше ли долу преди малко?

— Да, сър, била. В стара нощница на мистър Грейсън, косата рошава, а таз стара нощница виси около нейни беднички превързани крака.

— Благодаря, Джеймс.

— Да сър. А, сър, тоз Томас, получи ли въжето?

— Надявам се, много се надявам.

Райдър излезе на верандата. Видя Емил, който се приближаваше на коня си, и му помаха с ръка.

— Всичко в Кемъл Хол е наред. В момента не би могло да бъде по-добре — каза Емил и слезе от коня си. — Миризмата в къщата все още е отвратителна, но робите чистят саждите и мръсотията. Работят яко. Оставих един от нашите счетоводители, Клейтън, да се срещне със счетоводителите на Кемъл Хол и с коларите. Той е умен мъж и е добър организатор. Ще държи всички заети. Следобед ще отида пак да видя какво са свършили.

— И никаква следа от Томас?

— Ни вест, ни кост. Заровихме Бърджис. Гадна работа. Просто били пропуснали тялото му. Можеш ли да повярваш на това? Исусе, Райдър, отвратително нещо. Поне приключихме веднъж завинаги. Как са Джеръми и Софи?

— Добре са. Внимавай, Емил.

— Разбира се. Къде отиваш?

— В Кемъл Хол. Софи и Джеръми имат нужда от дрехи.

Емил смръщено го проследи с очи.

Клейтън бе енергично, жилаво човече, което сякаш се движеше непрестанно. Той посрещна Райдър на вратата, заговори и не спря.

Райдър внимателно слушаше и изучаваше голямата къща, като си отбелязваше наум какво трябва да се свърши, после освободи Клейтън и се качи на втория етаж. Едно младо момиче го заведе до стаята на Софи. Косата му бе увита в някакъв шарен шал и то не преставаше да се киска. Името й, както устатото същество го информира с един засукан поглед, било Дорси. Спалнята на Софи бе свързана с тази на вуйчо й. Райдър погледна вратата между стаите и си представи как тя се отваря и в рамката й се появява Тео с камшик в ръка.

Райдър отвори вратите на гардероба и видя поне половин дузина от най-ослепителните рокли на света. Само коприна и сатен в твърде ярки разцветки. Всички рокли бяха прекалено крещящи за нея, всичките сякаш надаваха вой, че тя е жена, която добре познава мъжете и няма тайни за нея, когато реши да ги накара да крещят от удоволствие. В гардероба нямаше окачено нищо друго, само тези, определено отблъскващи рокли.

В долните чекмеджета обаче Райдър откри дрехи, които напълно й отиваха — лек муселин в меки пастелни цветове. Там бе и бельото й — без изключение добре ушито и с красиви бродерии, но не такова, каквото би носила една мръсница. Всичко бе само от тънък лен и памук, нямаше нищо направено от сатен или коприна. Той извади една нощница и я вдигна. Беше бяла, батистена и изглеждаше момичешка.

Райдър струпа дрехите, които щеше да вземе в Кимбърли Хол на купчина. Направи същото и в стаята на Джеръми.

Всички дрехи щяха да бъдат доставени в ранния следобед.

Когато се върна в Кимбърли, Райдър, потен, сгорещен и със залепнала на гърба му риза, не можа да повярва на очите си — Шърман Коул и с него още четирима мъже — всичките въоръжени. Коул крещеше на Самюъл да доведе курвата. Тя била убийца и той бил тук, за да я отведе със себе си в Монтегю Бей.

Райдър профуча с жребеца си през мъжете и спря чак на първото стъпало на верандата.

— Ти! — извъртя се Коул. — Няма значение, сър, ще я отведа, хората с мен ще го направят.

Райдър нехайно махна с ръка на четиримата, които до един изглеждаха като в небрано лозе, а лицата им бяха зачервени от жегата.

— Защо не влезете, мистър Коул? Сигурен съм, че има вкусни кифлички, които можете да оцените по достойнство, докато изгладим това недоразумение.

— Не! Искам я! Веднага! — изкрещя Коул.

— Уморих се от тази канска жега — отвърна Райдър. Той слезе от коня си и мина покрай Шърман Коул. — А също и от вашите крясъци. Има две възможности: или да ме придружите вътре, или да си стоите тук и да лаете по слънцето, докато се разтопите.

Самюъл забърза след Райдър. Коул, които отново бе хванат по бели гащи от този младок, ги последва по-бавно. Чу, че четиримата мъже тихичко си говорят и се зачуди дали, копелетата му с копелета, нямаше да го зарежат тук сам. И четиримата не искаха да идват с него. Е, да си вървят. Можеше да я откара до Монтегю Бей и сам. След това ще я заключи в онази стаичка и ще си сложи ключа в джоба. Ще види тя! Без него нямаше да получи и глътка вода.

В салона Райдър се обърна към него и каза без предисловия:

— Твърдите, че мис Статън-Гревил е убила вуйчо си?

— Да, и този път разполагам с достатъчно доказателства. Простреляла го е два пъти, един от хората ми откри деринджъра. — Той извади оръжието от джоба си и го разлюля пред Райдър. — Както виждате, липсват два патрона.

— Интересно.

— Доведете я. Това очевидно е дамски пистолет. Доведете я. Ще я отведа със себе си.

— Къде ще я отведете, Коул?

Лицето на съдията бе доста зачервено, но сега стана направо алено.

— Има една къщичка, в която държим задържаните. Вярно, това е по-скоро една голяма стая, но върши работа за такива като нея.

Райдър само поклати глава. Би могъл да позволи на Коул да я види в сегашното й състояние — насинено подуто лице, приведена като старица заради болките в премазаните ребра, да не говорим за проклетите й крака. Без съмнение жарката му пламенност щеше да се поохлади при тази гледка. Отведеше ли я веднъж в тази къща, за която говореше, щеше да я насили. Щеше да я изнасилва отново и отново, до безкрая. Райдър усети червата си свити на топка и разтри стомаха си с ръка.

— Не съм на същото мнение, Коул — благо каза той. — Защо не се върнете в Кемъл Хол заедно с хората си. Ще намерите един чудесен пресен гроб, който ви чака да го разровите.

— Какви ги приказвате, сър? По дяволите!

— Не е толкова сложно, Коул. Тео Бърджис май не е бил погребан незабавно, така че Емил Грейсън можа да огледа тялото му, преди да го закопае. Оказва се, че Бърджис не е бил застрелян. Бил е прободен три пъти в гърдите. А сега, не искате ли да огледате тялото лично? Емил казва, че било доста противна работа. Жегата и нали знаете… Не?! Ами в такъв случай защо не се разкарате заедно с ония отвън и не се опитате да откриете Томас?

— Но този деринджър…

— Той е мой — обади се Самюъл Грейсън. — Благодаря, че ми го донесохте. И, сър, напълно сте нрав. Това е дамски пистолет, принадлежеше на съпругата ми.

Коул не обърна внимание на Грейсън, очите му бяха вперени в Райдър.

— Но какво е правила тя там?

— Мислех, че това е домът й. — Едната вежда на Райдър се вдигна недоумяващо.

— Ще огледам тялото лично.

— Добре. Там има един човек на име Клейтън. Той е счетоводител в Кимбърли, но сега наглежда работата в Кемъл Хол. Без съмнение той ще осигури на хората ви лопати. Работата няма да е от приятните, но сигурен съм, че и сам знаете това. Божичко, каква жега, а? Бих допълнил също така, че когато се върна след „погребението“, Емил бе зелен. Изминали са още няколко часа. Е, то тялото е толкова зле, че и без това няма накъде. Вървете, Коул. Уморен съм, а разговорите с вас ме уморяват още повече. Пожелавам ви късмет и приятно копаене. Бих се осмелил да предположа, че резултатът ще е по-неприятен дори от самия процес.

Райдър се обърна и излезе на предната веранда. Не каза нищо повече, просто изчака Коул и хората му да си тръгнат. Коул си мрънкаше някакви заплахи под носа.

— Наистина ли е бил намушкан? — попита Самюъл.

— Нямам представа. Емил не е казвал такова нещо.

— Да не искаш да кажеш, че току-що си го измисли?

Райдър погледна Самюъл с вдигнати вежди.

— Ами, да. Предполага някои интересни хипотези, нали?

— Все още съм притеснен, Райдър. Коул е твърдо решен да я отведе. Той е опасен, въпреки че ти го презираш. Много я иска.

— Нали го е отблъснала. Ударила го е, когато се е опитал да я целуне.

— Такива като него никога не забравят подобни неща. — Самюъл поклати глава. — Трябва да се направи нещо, и то бързо. О, горкичкото дете.

— Имаш предвид Джеръми? Вярно, така е, но той е млад и лесно свиква. Ще се оправи.

— Не! Имам предвид София!

— О! Надявам се, че е пазила постелята.

— Да.

Райдър не каза и дума повече, просто влезе обратно в къщата и се отправи към стълбището.

Бе късно следобед, когато той отново я посети в стаята й. Софи бе облечена в една от собствените си нощници. Изглеждаше свежа, чиста и много млада. Синините по лицето й вече бяха поизбледнели, отоците — поспаднали. Освен всичко друго, изглеждаше и много отегчена. Тя се начумери при влизането му и каза:

— Много е трудно да се изкъпеш във ваната, без да измокриш краката си.

— Това е нещо, на което бих присъствал с удоволствие. Би могла довечера да се изкъпеш за мен, а? Представление един вид. Предполагам, тази злонравна озъбена гримаса означава, че ми се отказва. Е, няма нищо. Дошъл съм да поговоря с теб.

— Говори тогава.

— Нещо сме изнервени, а?

— Искам да се прибера у дома. Чух, че един от твоите счетоводители надзирава работата в Камил. Това не е честно, Райдър. Трябва да съм там. Нашите хора са в състояние да се справят с проблемите ни и сами. Наистина трябва да се прибера.

— Още не можеш, така че замълчи. Колкото до Клейтън, Емил каза, че той е роден дипломат, тъй че не се кахъри за нечия наранена чувствителност. Коул отново бе тук, имам предвид след чудесната ти игра на криеница, но аз му казах, че вуйчо ти току-що е бил погребани че се е оказало, че е наръган с нож, а не застрелян.

Тя се облещи.

— Шегуваш се.

— Кой знае? Поне Коул се разкара оттук. Но ще ти кажа истината. Мисля, че наистина Томас е убил вуйчо ти, а човекът когото ти си простреляла, е бил той. Разбира се, това означава, че раната не е била смъртоносна, тъй като по-късно Томас е разговарял с Коул и го е насочил по фалшива следа. Но сега, сякаш е потънал в земята. Иска ми се да го открия и да го хвърля в мангровите блата. Да, точно това ще направя.

— Той няма да се върне в Кемъл Хол. Наистина искам да се прибера, Райдър. Толкова работа имам. Няма причина двамата с Джеръми да стоим тук. Ребрата ми вече са много по-добре, а краката ми… Е, няма да прекалявам с разходките, а?

— И какво точно смяташ да правиш, ако мистър Шърман Коул пристигне с хората си, за да те откара в Монтегю Бей?

Тя побеля като платно. Изобщо не го затрогна.

— Всъщност — продължи той, като гледаше над дясното й рамо — решил съм всички да заминем за Англия.

— Ти си луд!

— Много е вероятно. Джеръми има нужда от образование. Ще посещава Итън.

Мечта, превърнала се в действителност, ето какво бе това, само дето Софи не искаше да е по този начин, не и чрез него.

— Не — отряза тя. — Няма да го позволя.

— Нямаш никакъв избор — усмихна й се той.

— Имам. Няма да стана твоя любовница, Райдър. Няма.

— Не си спомням да съм те молил. Поне през последните три дни.

— Чух те! Чух какво каза на мистър Коул!

— В такъв случай ти е известно, че в момента запленението ми по твоята прекрасна особа е под въпрос. След като имах възможност да те изпробвам в детайли, вече не съм съвсем сигурен в собствената си заинтересованост. Всичко, което имаш, изглежда напълно задоволително на фона на собствената ти среда, но в Англия? Виж, това не знам.

Тя взе дебелия том с пиесите на Шекспир и го запрати по него. Книгата го цапардоса точно в гърдите и той изсумтя. В действителност болката, която това движение причини на самата нея, бе по-голяма от тази на Райдър. Тя не й обърна внимание, а тя запрати по него и каната с вода, нещо доста по-лесно, и го заля целия.

Нямаше какво друго да хвърли. Софи се отпусна на възглавниците. Дишаше тежко и на пресекулки, челото й бе покрито с капчици пот. Райдър изобщо не бе помръднал, дори и за да изтрие водата от лицето си.

— За втори път ме нападаш — благодушно рече той. — Какво трябва да направя според теб?

— Трябва да спреш опитите си да се разпореждаш с живота ми.

— Искам да се възстановиш и да си добре.

— Аз също!

— О, но аз имам съвсем различни причини да желая това. Искам те във форма, готова да се бориш. Искам да те чуя как пищиш, когато те… знаеш какво, и бъди сигурна, че ще го сторя. Искам да те чуя да ме кълнеш. Искам пак да се хвърляш върху ми, още и още… Познавам те, Софи, зная, че не се предаваш лесно. Но в крайна сметка аз ще съм отгоре, ще видиш и тогава ще си получиш заслуженото.

— Иска ми се никога да не беше идвал тук.

— О? А кой щеше да дойде на мое място? Сестричката ми Синджън? Трябва да призная, че на нея всичко това би й се сторило крайно забавно, но не съм сигурен, че отношението й към теб би приличало на моето, нито пък че би се справила с теб, както това направих аз. Тя е много пряма и честна и у нея няма и капчица коварство. Или може би набожният ми по-малък брат Тайсън, който в момента е в Оксфорд и се готви за расото. Той, въобще не се съмнявам в това, ще се ожени за не по-малко набожно момиче, което ще бъде противно благоприлично и добричко. Все пак, напълно е възможно и Тайсън да бе приел някоя от твоите усмивчици, от ония с премрежените очи, но в такъв случай той щеше да избяга през глава от острова и най-вероятно, за да се удави. А колкото до графа, скъпо мое момиче, той щеше да те схруска на закуска. Той не е от търпеливите, за разлика от мен. А освен това не обича и разните игрички като мен. И пак за разлика от мен не се отдава от сърце на обичайните забавления, които жените осигуряват. Не, той щеше да те озапти на мига, а след това да се отдалечи, отупвайки ръце. Така че, в крайна сметка, ти извади голям късмет с моето пристигане тук и ти обещавам, Софи, кълнати се, че ще те имам, но когато аз реша.

— Типични мъжки закани — все насилие, все фукни и доволство от болката, която причинявате.

— О, не, нямам намерение да боли.

— Добре тогава, да доминираш. Това е точно толкова лошо, колкото и физическото насилие. Всички мъже трябва да знаят, че командват, дори ако заповедите им са за една единствена жена.

— Струва ми се, че вече имахме случай да приключим с подобни обвинения.

— Майната ти, Райдър! Презирам те и теб, и всички мъже! Колкото до гадната ти рода, надявам се всички да се скапят! Да изгният, дано!

— Дори и Синджън?

— Ако и тя е като тебе! Върви по дяволите!

Райдър не бе свикнал с подобни избухвания. Той се смръщи, замислен за това напълно ново явление, за неговата внезапност, макар че, откакто я бе срещнал, тя го бе изваждала от равновесие повече пъти, отколкото изобщо му се бе случвало досега. Но това… Е, какво друго очакваше? Вуйчо й я бе пребивал, вероятно безброй пъти, и то заради болното удоволствие, което бе извличал за себе си, както и за да я накара да му върви по гайдата.

— Ти не ме отегчаваш — внезапно каза той. — Всъщност, намирам, че си много забавна, а дори не съм те… — Той замръзна насред думата. Не, нямаше никакво намерение да й признава, че онази нощ, когато я бе упоил, не бе спал с нея. В същия момент през съзнанието му ясно премина тази картина. Как бе стоял над нея, как я бе гледал и как много му се бе искало да я докосне, да я погали, но не го бе направил.

— Е, Софи, искаш ли да ми станеш любовница за известно време?

— Не.

— О, Оливър Сасън ти харесва повече? Всъщност, скъпа моя, той въобще не е пълноценен образец на мъжественост, въпреки че е много сговорчив, а това е добре за него. Тъкмо поради това не можах да те посетя по-рано. Отидох до Монтегю Бей, да се видя с мистър Сасън. Нека кажем, че сега той съвсем ясно разбира какво трябва да направи. Ще се погрижи моята опеката върху вас да се уреди незабавно. Получих обилни извинения за моралното му принизяване в случая с вуйчо ти и уверенията му, че ще изпълни задълженията си без финансова отплата. — Райдър замълча, за да й даде възможност да реагира, но тя остана безмълвна. Беше се скрила в черупката си, нещо, в което много я биваше. Той искаше да я измъкне оттам, да я подмами в клопката на яростта и затова продължи подигравателно: — Естествено, мисълта, че ще те загуби, ужасно го разстрои. Той дори падна толкова ниско, че предложи да се ожени за теб, макар и да съзнаваше, че това в изключително голяма степен би уронило авторитета му тук, на Ямайка. Дори ми се стори, че забелязах в очите му сълзи, когато разбра, че никога повече няма да има възможността да ти се радва в къщичката.

— Той никога не е имал тази възможност. Не и каквато си я представяш.

— О? Твърдиш, че никога не си била в къщичката с него?

— Била съм, но не съм… — тя замълча. Не биваше. — Просто трябва да погледнеш лицето и ребрата ми, Райдър — рязко каза тя. — И ще разбереш, че никога не съм била с тези мъже по собствено желание.

— Винаги с неохота, а? Може и да ти повярвам за копелдак като Шърман Коул. Но за останалите… Съжалявам, но добре си спомням първата нощ с теб, а също и с какво съвършенство кокетничеше. Въобще не се притесни, когато свлякох роклята ти на кръста и докато милвах гърдите ти. О, не, бе толкова обиграна… обещанията, нетърпението, което ме накара да изпитвам. Похотта се лееше от мен.

— Ще ми донесеш ли превръзки? Искам да превържа краката си. Трябва да ставам, Райдър. Толкова ми е писнало, че ми иде да викам, а разговорите с теб ме съсипват.

Толкова по въпроса за умишленото дразнене, помисли си той и кимна. Превърза сам краката й, доволен от факта, че изглеждаха по-добре, отколкото същата сутрин. Хубави ходила, помисли си той, тесни и с дълбоки извивки.

— След разговора си с мистър Сасън — каза той, докато изучаваше пръстите на краката й — проверих разписанието на корабите за Англия. Има няколко, които съвсем скоро тръгват оттам. Възнамерявам и тримата да сме още на следващия кораб за дома. Решението ми е окончателно.

— Сър, пак ли помагате на сестра ми?

Райдър бавно остави крака й на леглото. Той се обърна към Джеръми, който стоеше на вратата.

— Наистина трябва да свикна да заключвам тази шибана врата — каза той под носа си, но Софи го чу. Райдър се усмихна на момчето.

— Влез, Джеръми. На сестра ти й бе много горещо и аз просто се опитвах да я развеселя. Нали знаеш, скучно й е и има нужда от развлечения.

— Вие я държахте за крака.

— Да. Пръстите й се бяха схванали, но сега е по-добре. И както виждаш, отново превързвам ходилата й. Скучно й е.

— Аз ще й почета. За Бога, Софи, какво търси Шекспир на пода? Трябва повече да внимаваш. Някои страници са се подвили. Господи, страница четиристотин и тридесета е скъсана.

— Прав си, Джеръми. Тя скъса втора сцена от „Укротяване на опърничавата“.

— Върви си, Райдър — каза тя. — Просто си върви.

Той излезе, като си подсвиркваше.

Софи не разбра какво я е събудило. В един момент сънуваше, майка й също бе там и се смееше, решеше косата й и говореше за бъдещето и за всичките изискани млади мъже, които щяха да искат да се оженят за нея, когато отидеха в Лондон за осемнайсетия й рожден ден. В следващия момент тя бе съвсем бодра. Трепна, изправи се в леглото, замръзна неподвижно и се заслуша.

Ето го отново същият звук. Някакво движение. Идваше отвън.

Сърцето й заби със силни, бързи удари. Тя бавно отметна чаршафа и полекичка се измъкна иззад мрежата за комари. Бе много късно и много тихо, ако не се брои този странен шум. Човек беше. Движеше се тихо по балкона отвън, но не достатъчно тихо за нейния остър слух.

Тя стъпи на пода. Краката й все още бяха превързани, но от пожара в Кемъл Хол бяха изминали два дни и болката почти бе преминала. Софи бавно отиде на пръсти до отворената врата и надникна навън. Не чу нищо, само едно самотно кокуи. В следващия момент тя видя една сянка, дълга сянка, сянката на мъж, който крадешком се промъкваше покрай къщата.

Софи взе каната за вода, същата, с която преди два дни бе замерила Райдър, без да се двоуми изсипа водата в нощното гърне и излезе на балкона. Нямаше никакви пречки пред нея. Балконът, широк цели дванадесет фута, за да предпазва от слънцето, обикаляше открай докрай втория етаж на къщата. Тя се запромъква след мъжа. Изведнъж се оказа точно зад него и замръзна на мястото си. Той стоеше безшумно и се взираше в една спалня.

Спалнята на Райдър.

Видя го да вдига ръка. В нея имаше нож. Господи, това бе Томас! Щеше да убие Райдър.

Тя го изчака да влезе в спалнята и бързо го последва. Стъпките й бяха напълно безшумни заради дебелите превръзки на ходилата й. Софи надникна иззад отворената врата. Томас стоеше до леглото на Райдър. Бе вдигнал ножа. Тя видя, че гърдите му са омотани в голяма превръзка. Беше застреляла него, а не вуйчо си. Райдър бе прав.

Но не се бе прицелила добре. Жалко.

Томас бавно дръпна мрежата против комари.

Софи изпищя, и още, и още; пищеше като банши13, като някоя луда жрица на вуду. Изтича към Томас. Бе вдигнала каната в ръка.

Райдър се събуди и първото, което видя, бе сребристия отблясък от острието над тялото му. В главата му отекваше някакъв дрезгав писък. Исусе! Той се дръпна встрани и се изтърколи от леглото, но се оплете в мрежата за комари.

Софи видя Райдър как се хвърля към отсрещната страна на леглото си и как се оплита в мрежата. Той се стовари тежко на пода, оплетен в дългата десетки ярдове москитова мрежа.

Томас затича да заобиколи леглото. Дишаше тежко. Дори и не я погледна, бе зает с Райдър.

— Томас!

Той се извъртя към нея и тя видя изкривеното му от омраза лице.

— Томас, прострелях те аз, а не Райдър! Какво има, да не те е страх от мен? Копеле гадно, наистина те е страх от мен, от едно момиче, на половината на ръста ти. Страхливец, жалък хленчещ страхливец! Защо уби вуйчо ми? Мамеше те, а? Правеше те смешен.

Томас обезумя. Трепереше и размахваше ножа нагоре-надолу, сякаш се чеше въздуха около себе си.

— Знам, че ти ме застреля, кучко шибана! Като го убия, ще се разправя и с теб. Първо ще се позабавлявам, а после ще те накарам да се молиш за живота си. На колене, курво малка, на колене пред мен… Ще има да просиш пощада. — Томас бе забравил Райдър, сега дебнеше нея.

Софи нямаше време да си задава въпроси относно разумността на постъпката си. Ако Райдър не побързаше да се освободи, съвсем скоро тя щеше да се окаже в сериозно затруднение. Тя заобиколи един плетен стол и го бутна към Томас.

Всеки нерв в тялото й трептеше като струна. Изпитваше страх, ужас и странно, вълнение пред опасността. Тя погледна омразната мутра и очите й проблеснаха.

— Копеле страхливо! — подигра го Софи. След това, много бързо, тя заобиколи стола и като погледна зад гърба на Томас, изкрещя: — Давай, Райдър, виж му сметката!

Томас се извъртя, за да посрещне новия нападател, който бе мъж, а следователно и по-опасен. Това беше грешка.

Софи се спусна зад него и стовари тежката керамична кана върху главата му. Тя се разби в черепа му. Томас изохка тихичко и се свлече на пода. Ножът падна от ръката му и изтрополи на пода. Дългото сребристо острие зловещо проблясваше на бледата светлина в спалнята.

Райдър най-сетне се измъкна от мрежата и се изправи. Той отиде до Томас, коленичи и провери пулса му.

— Добре го фрасна — каза той, без да откъсва очи от Томас. — Простреляла си го. Ето, виж тук, ребрата. Сигурно още го боли. — Райдър вдигна очи към нея. Тя стоеше притихнала като камък, увита в една от своите широки бели нощници, косата й падаше на вълни по гърба й, лицето й бе по-бяло и от дантелата на нощницата й. Все още държеше дръжката на счупената кана. Вкопчила се бе в нея като в амулет.

— Благодаря ти, Софи — каза Райдър и бавно се изправи.

Тя рязко си пое дъх. Райдър бе гол и изглежда не съзнаваше това. Той отиде до лампата и я запали. Обърна се с лице към нея и в същия момент Самюъл, Мери, Емил, Коко, Джеймс и още няколко души от прислугата се втурнаха в стаята. Коко веднага припадна. За щастие Емил я улови и я положи на леглото на Райдър.

— Бременна е — обясни той и сви рамене.

Райдър се усмихна и вдигна ръка.

— Всичко е наред. Тоя на пода е Томас. Беше дошъл да ме убие. Най-малкото, бях първи в списъка му. Софи ме спаси.

— Райдър — с пресилен смях се обади Емил, — радвам се, че всичко свърши и двамата сте добре. Софи те е спасила? Тя винаги е била смело момиче и всеки, дръзнал да нападне някой, който й е скъп, си е навличал нейния гняв. Но, скъпи приятелю, ти си както майка те е родила. За втори път демонстрираш адамовия си костюм.

— Наистина — отвлечено каза Райдър. Той отиде до един стол и се намъкна в халата си. — Толкова е горещо, знаеш… Софи, добре ли си?

Тя все още не бе проронила и думичка. Всъщност не бе помръднала и на сантиметър дори. Райдър се приближи до нея и лекичко докосна бузата й с пръсти.

— Добре ли си?

— Софи!

Викът бе на Джеръми, който разблъска останалите и като се провря в стаята, тромаво изтича към сестра си.

Тогава тя се оживи и го притисна към себе си, поглаждаше разрешената му коса и много тихо и спокойно му говореше:

— Добре съм, любов, добре съм. Райдър също е добре. Томас обаче, не е. Това е страхотно, нали Джеръми? Край на грубияните. Вече няма кой да ни причинява болка, и на нас, и на другите. Никакви Томасовци вече.

— За нещастие светът гъмжи от такива като него — обади се Райдър. — Но сега поне са с един по-малко. Емил, какво ще кажеш да го занесем в мангровите блата и да го оставим на крокодилите. На мен този идея много ми харесва.

— И на мен — потвърди Емил.

— Трябва да известим Шърман Коул — намеси се Самюъл. — Сега сигурно ще повярва, че Томас е убил Бърджис.

— Предполагам, че си прав — Райдър изглеждаше опечален. — Може би двамата с Емил можем да го закараме до Монтегю Бей. Може пък да стане някакъв инцидент по пътя. Точно когато минаваме покрай…

— Мангровите блата — ухили се Емил.

— Сега е среднощ — каза Райдър. Хайде да го вържем и да го набутаме в някой тъмен килер. Има ли някое сигурно място, Самюъл?

— Да, ледницата.

Пет минути по-късно Томас бе здраво овързан и отнесен в ледницата, а пред вратата й бе поставен страж. Най-сетне спалнята на Райдър отново бе празна, с изключение на Софи и Джеръми. Момчето все още я държеше в прегръдката си. Бе се вкопчил в нея; тя бе единственото, което му бе останало от неговия свят.

Райдър без колебания седна на пода и тихо успокои момчето:

— Всичко е наред, Джеръми. Честно. Софи е в безопасност. Хайде, приятелю, двамата със сестра ти ще те сложим да спиш.

— Искаш ли преди това да изпиеш чаша мляко, а Джеръми?

Момчето поклати глава.

— Не, ще го повърна. Това беше страшно, Софи, много страшно. Вече се уморих да се страхувам.

— И аз, любов, и аз.

— Аз също — каза Райдър и когато момчето невярващо го изгледа, разроши косата му.

Трябваха им цели тридесет минути, за да успокоят Джеръми. И двамата останаха с него, докато не заспа. Райдър придружи Софи до спалнята й.

— Ела да поседнем малко навън. И аз като Джеръми съм прекалено възбуден, за да заспя.

Седнаха в два плетени стола. Стояха обгърнати от тишината, а ужасът бавно избледняваше. Много бавно.

— Благодаря ти, Софи.

— Пак заповядай.

— Как разбра?

— Просто чух някакъв странен шум — шум, който не принадлежи на нощта и той ме събуди. Видях сянка и я последвах. След това разбрах, че е Томас и че е дошъл да те убие.

— Ти реагира много бързо. — Гласът на Райдър звучеше малко раздразнено. — Никога не съм виждал жена да действа толкова бързо и вещо. Не се поколеба. Не припадна, нито издаде някое от онези деликатни покъртителни изписуквания. Крещеше като луда. Дори си носеше и оръжие.

— Както си спомняш и преди бях използвала каната. Знаех, че е надеждна. Ти се оплете в мрежата. Какво трябваше да сторя? Да го оставя да те изкорми като прясно уловена риба? А освен това едно изискано женствено изхленчване нямаше да свърши кой знае каква работа. А не забравяй, че следващата бях аз, а след мен и Джеръми.

— Да, ти бе следващата — бавно повтори Райдър. — Томас щеше да успее, ако не беше ти. Знаеш го, нали? Аз не се будя особено лесно.

Тя сви рамене, сякаш и пет пари не даваше и това го вбеси. Вбеси го тази сила в нея, това перчене, за които не бе сигурен там ли са, истински ли са… Май никога не съм бил наясно по този въпрос, мислеше си той. Той скочи на крака и я изгледа. Бе разтърсен от собственото си отношение към нея. Досега дори и не бе подозирал за собствения си егоизъм. Това бе прекалено. Тя бе обърнала света, а с него и целия негов опит, с краката нагоре. — Радвам се, че съм ти скъп.

— Какви ги плещиш?

— Емил каза, че освирепяваш, когато се наложи да защитиш някой, който ти е скъп.

— Казах ти, Райдър, след като се погрижеше за тебе, Томас щеше да убие мен. Не съм чак такава глупачка.

— Как са краката ти?

— Добре. Почти заздравяха.

— Хубаво — каза той и я изправи на крака. Притегли я към себе си, преди тя да успее да реагира. Сграбчи брадичката й и я усмири. Силно целуна стиснатите й устни.

— Това не ми харесва — каза той, без да отделя устни от нейните, а дъхът му бе горещ като желанието, което се разгаряше някъде дълбоко в него. — Ти не си такава, каквато трябваше да бъдеш. Не те разбирам. Вече няма да се примирявам с това. Дяволите да те вземат, бъди жена!

Той отново я целуна. Усети коремът й да се допира в него и ръцете му необуздано заслизаха по гърба й, милваха я, слизаха все по надолу и силно я притискаха.

Тя му се изплъзна. Не каза нищо. Просто продължи да отстъпва заднишком, стъпка по стъпка, все по-далече и по-далече от него. Обърса устата си с опакото на ръката си.

Райдър се разтрепери от ярост.

— Имаш наглостта да бършеш от устата си моя вкус след всичките проклети мъже, с които си спала?!

Тя отпусна ръка покрай тялото си и направи още една стъпка назад.

— Отиваш много далече. Така ще се озовеш в спалнята на Самюъл. Ще ти се наложи да изриташ от леглото му икономката, но съм убеден, че той ще е повече от доволен, ако ти смениш Мери.

Тя поклати глава, все така безмълвна.

— Кажи нещо, проклета да си!

Тя се обърна и избяга.