Непознатата от Ямайка

11.

Викарият, мистър Джейкъб Медърз, бе съсухрен човечец с кичур бяла коса, щръкнал като петльов гребен. Той естествено знаеше всички клюки, но за негова чест не допринасяше за тях. Честно казано, беше повече слушател, особено ако имаше чаша пунш в ръка. Слушаше, изслушваше, а носле се стараеше да забрави по-голяма част от чутото.

Повече от двадесет години беше близък приятел на Самюъл Грейсън и с радост прие поканата му за вечеря. А после, когато, разбра какво трябва да направи, попримигна, но Самюъл му се усмихна и кимна насърчително. Е, щом Самюъл смяташе нещо за правилно, значи Джейкъб щеше да го направи — щеше да бракосъчетае тия двама неравнопоставени влюбени.

Райдър Шербрук засмяно му предложи гостоприемството на Кимбърли Хол до идния следобед и той с готовност прие. Знаеше какви ги разправят за София Статън-Гревил, знаеше, че на Шърман Коул много му се ще да я арестува й си мислеше, че знае и защо — нали в крайна сметка човешките слабости бяха негова професия. Но понеже не беше нито глупав, нито безмилостен човек, пък и не смяташе, че любопитството задължително е добродетел, в случая предпочиташе да не знае подробностите.

Всички чакаха. Тази вечер, благодарение на трите чаши пунш, които бе изпил на вечеря, гласът на мистър Медърз звучеше още по-сладко от обикновено. Той бързаше да привърши кратката церемония, доволен, че младата дама не припадна. Тя беше пребледняла, гледаше с тъжни, безизразни очи и почти шепнеше.

За сметка на това Райдър Шербрук бе английски аристократ до мозъка на костите си. Гордо изправен, той отговаряше ясно и отчетливо и ако изпитваше същия ужас като булката, чудесно го прикриваше.

Райдър се чудеше какво ли си мисли Софи. Добре знаеше, че не иска да се омъжва за него и че към тази стъпка я бе подтикнала единствено мисълта, че може да увисне на въжето. А за един младоженец тази мисъл съвсем не беше приятна. Съмняваше се, че в друг случай би го взела за съпруг, дори и да беше бременна от него. Е, в крайна сметка, това съвсем скоро щеше да стане. С известна изненада осъзна, че всъщност иска точно това — тя да му стане съпруга и двамата с Джеръми да се почувстват в безопасност.

И когато тя съвсем тихо промълви своето „Да“, той стисна ръката й. Помисли си, че първоначалният й отказ говореше за честност и достойнство. Тя не го искаше, но можеше да я разбере, като знаеше какво е преживяла. Нищо, скоро щеше да промени мнението й за себе си. Не беше глупак, а и тя вече щеше да е негова съпруга. Припомни си всички жени, които беше имал досега, припомни си удоволствието, възбудата и смеха, които бе споделял с тях. А ето че трябваше да се обвърже с жена, която не го иска, която се омъжва за него само защото няма друг избор. Е, в това отношение си приличаха — и той никога не би помислил да се жени за нея, макар че определено си струваше. Беше просто въпрос на чест.

Софи бе доволна, че успя да изрече своето „Да“. Ненавиждаше се, задето почти го проблея, но макар да знаеше от какво я спасява, този мъж я плашеше до смърт.

В момента, в който станеше негова жена, той можеше да прави с нея, каквото пожелае. Знаеше това — чичо й непрекъснато й го повтаряше. Не вярваше, че ще я бие — не беше от този тип мъже. Плашеше я друго — че ще може да се възползва от тялото й, когато и както си поиска. От друга страна, той вече я беше обладавал, бе виждал тялото й, както и тя неговото, и не беше я наранил. На сутринта не усети нито болка, нито неразположение. Не, не беше я наранил.

Но беше изплашена. Докосна гладката муселинена рокля, която Коко й бе ушила следобеда. Беше красива, снежнобяла. Това я накара да се усмихне.

— Ще изглеждаш като девица на жертвоприношение — бе казал той, когато видя почти завършената рокля.

Щеше й се викарият вече да е свършил. Стомахът й се свиваше. Страхуваше се не само от Райдър, но и от Шърман Коул, и се чудеше дали наистина ще успеят с Джеръми да се качат на кораба и най-после да бъдат в безопасност.

Спомни си как Райдър дойде да я вземе за вечеря. Влезе в стаята усмихнат, дяволски елегантен и красив.

— Знаеш ли, че си прекрасна?

— По-скоро приемлива.

— Не, прекрасна си. Готова ли си? Викарият вече дойде. Ще вечеряме преди церемонията. Съжалявам, че от Кемъл Хол няма да присъства никой, но не можем да рискуваме.

— Райдър, не е нужно да правиш това.

— Стига де — мило я прекъсна той, предложи й ръката си и двамата заслизаха по широкото стълбище.

Райдър усети как тя потръпва, докато той произнася брачната клетва, и тихо й прошепна:

— Недей, Софи, не се плаши от мен. Имай ми доверие — много скоро всичко ще приключи и никога вече няма да ти се случи нищо лошо.

Тя не му повярва, но някак не вървеше да му го каже, след като вече беше неин съпруг. Видя как Джеръми се усмихва, сякаш светът е негов. За неин ужас Райдър беше спечелил малкия с лекота.

Церемонията свърши. Посипаха се поздравления. Самюъл изглеждаше доволен и много облекчен, обърна се към Софи, прегърна я и тихо й каза:

— Всичко ще бъде наред, мила моя. Винаги съм казвал, че има Провидение. Писано ви било с Джеръми да напуснете Ямайка и да се върнете в Англия. А младоженецът ще ти хареса, ще видиш — веднъж стъпил в правия път, той без колебание ще го следва. Така че вярвай му, Софи — много добър човек е.

Тя хвърли поглед към младоженеца, прегърнал Джеръми през раменете. Момчето бърбореше като сврака, а Райдър кимаше и се смееше.

Внезапно веселата глъчка замря. Райдър вдигна поглед и съзря Шърман Коул на вратата на залата.

На Софи й идеше да потъне вдън земя. Не можеше да помръдне. Видя как Райдър бързо се отправя към Кол.

— За мен е удоволствие да ви видя, мистър Кол, но не си спомням да бяхте поканен. Какво ви води насам?

Шърман Коул огледа залата, втренчи се в Софи, която с бялата си венчална рокля приличаше на мраморна статуя, видя как Самюъл я улови за ръката и му рече:

— Мили Боже! Да не смяташ да защитиш малката мръсница, като я омъжиш? И тоя глупак Грейсън наистина го направи?! Наистина ли те ожени за тая малка уличница, а?

Райдър въздъхна:

— Не ви ли предупредих вече? Сър, освен че сте досаден, вие сте бил и глупак.

— Но той не може да се ожени за нея! Чуваш ли, Самюъл?! Това с нищо няма да промени нещата! Та тя уби бедния си чичо! И аз още утре, като изследваме тялото на Бърджис, ще дойда да я прибера. Остава ти само една нощ с нея, така че гледай добре да я оползотвориш. А после ще дойде моят ред и аз ще се погрижа справедливостта да възтържествува и…

И Райдър го удари точно в челюстта: Шърман Коул се свлече на земята в безформена купчина. Райдър го вдигна под мишниците и го завлече зад един стол, но краката му останаха да стърчат отвън. Той придърпа стола, избута Коул зад него, после отново върна стола на мястото му. Погледна към Софи, ухили се и доволно и отри ръце:

— Беше истинско удоволствие — рече той и се приближи към нея. — Емил, защо когато се съвземе, не го изпратиш до Монтегю Бей? Нека си мисли, че Софи се е омъжила за баща ти — така ще бъде спокоен и доволен от себе си.

— Да вървим в трапезарията — подкани ги Самюъл. — Искам да вдигна наздравица за вас двамата с шампанското, което Джеймс успя да изрови специално за случая.

Но тя остана бледа и неподвижна. Райдър се намръщи:

— Хайде стига вече, де! — И понеже тя пак не помръдна, притегли я към себе си и я целуна. Целувката беше съвсем лека, устните му едва се докоснаха до нейните. После й прошепна на ухото:

— Аз съм ти съпруг и ще те защитавам. Не бой се, Коул нищо няма да ти стори.

Но тя все така стоеше, замръзнала от уплаха. Когато я пусна, вече не се мръщеше, изглеждаше замислена. Не бе отговорила на целувката му, но нали все пак току-що преживя нова неприятна изненада.

— Знаеш ли, Софи, не го ударих само за да те защитя, а просто защото изпитвах огромно желание да го направя. Но макар и мотивите ми да не бяха съвсем честни, бих ли могъл все пак да се надявам, че при случай ще ми се отплатиш със същото?

— Вече съм го правила.

Той се усмихна:

— И се справи чудесно. Ще продължиш ли да бъдеш моята амазонка? Ще продължиш ли да ме защищаваш?

— Ти не си Джеръми.

— Но съм твоят съпруг, така че вече съм по-важен и от Джеръми.

— Е, тогава — с въздишка отвърна тя — ще те защищавам, Райдър.

— Чудесно.

Райдър пак погледна през рамо краката на Коул, които стърчаха изпод стола. Какво, по дяволите, искаше той? Монтегю Бей беше далеч. Само за да злорадства ли беше дошъл? За да стресне Софи? Или да ги заплаши всички?

Но бързо забрави за Коул. Тази нощ щеше да бъде със Софи. Много скоро, след по-малко от три часа, тя щеше да лежи гола в прегръдките му и той смяташе да й се насити и за седмиците, през които щяха да останат разделени.

Тръгнаха към трапезарията и Райдър си затананика. Сложи Софи от дясната си страна, зае мястото на домакина и целуна пръстите на ръката й. Тя не помръдна.

— Емил ще изпрати Коул — рече той. — И навярно ще разбере защо дойде тази вечер.

— Бих искала да можех и аз да го ударя — отвърна тя.

Това страшно му допадна:

— Наистина ли щеше да го направиш? Е, ако трябва, ще го намеря и ще ти го доведа. Я ми покажи юмрука си.

Тя сви юмрук и той долепи палеца й до другите пръсти:

— Когато удряш, никога не изпъвай палеца си — може да го счупиш.

— Ожулил си кокалчетата си.

— Нямаше начин — такава е цената, която човек плаща за удоволствието да удари. А сега, моя младоженке, вдигни чаша и леко докосни моята. Точно така. Сега се усмихни… Браво!

Тя отпи от шампанското. Беше чудесно — студено и тръпчиво. Отпи по-голяма глътка.

Разговорът около масата се оживи и с всяка нова бутилка смехът и глъчката се засилваха. Викарият си спомни анекдота за светеца, изпратен по грешка в ада, и го разказа с ентусиазма на набожен грешник.

Райдър се посмя, сетне погледна жена си.

— Много си мълчалива. И нищо не ядеш.

— Не исках това да става — отвърна тя, вперила поглед в чинията си с ананасов пай.

— Но стана. Така че го приеми. Просто свикни с тази мисъл.

— Май не ми остава друг избор — промълви тя и пак отпи от шампанското.

— Да не смяташ да се напиеш до забрава?

— Не мисля, че е възможно.

— О, напълно възможно е, повярвай ми. В такова състояние хората правят невероятни неща. Младите мъже например продължават да пеят с цяло гърло, дори когато вече се търкалят под масата.

Той пусна в ход целия си чар, смееше се, опитваше се да я прелъсти с най-добрите оръжия от арсенала си, но всичко оставаше напразно.

— Уморена ли си, Софи?

— Да — машинално отвърна тя и едва тогава усети колко е изтощена.

— Как са ребрата ти?

— Болят ме ужасно, а и краката, и…

— Никак не те бива да лъжеш. Преди можех да се хвана, но сега, когато вече те познавам…

— Не си прави илюзии, Райдър, ти изобщо не ме познаваш.

— Нищо, ще те опозная. Имам най-доброто желание. За съжаление известно време ще останем разделени. Но ще ти дам препоръчително писмо до брат ми, граф Нортклиф, и достатъчно пари, за да можете в Саутхамптън двамата с Джеръми да си наемете карета и охрана. Обещай ми, че ще го направиш.

Тя обеща.

Той се загледа в извивката на гърдите й, която се подаваше над дантелата на деколтето.

— Слабичка си ми, но хич не се притеснявай — ще напълнееш.

— Щом съм бременна, това със сигурност ще стане.

Лъжи, помисли си Райдър. Толкова трудно му беше да се съобразява с тях, но все пак успя да каже небрежно:

— Както ти казах, не е сигурно, че ще имаш дете. Може да си бременна, а може и да не си. Надявам се, че това няма да те разочарова чак толкова.

— Не ми е добре, значи сигурно съм бременна.

Интересно, помисли си той, облегна се назад и повъртя чашата шампанско между дългите си пръсти.

— Софи, не бива да се боиш от мен. Не, изобщо не се опитвай да отричаш — казах ти, че познавам жените. Моля те, постарай се да запомниш, че щом веднъж съм бил с теб, ти вече не си девствена. А аз се възползвах от теб. Дори целунах оня чудесен родилен белег зад лявото ти коляно:

— Може и да е така, но все пак…

— Все пак какво?

— Ами когато си вършил с мен тия неща, аз изобщо не бях на себе си.

— Просто трябва да ми повярваш.

— Така, както ти ми повярва ли?

— Е, хайде да забравим всичките подли номера, включително и упояването. Макар че още побеснявам, като се сетя как с чичо ти ме съблякохте и ме оставихте на онова момиче. Между другото, как се казва тя?

— Далия. И още първия път, когато те видя, каза, че си опасен.

Райдър се засмя и Софи побърза да добави:

— Но не достатъчно, за да пожелае чичо ми да й плати.

— А ти гледаше ли, докато бях с нея?

— Съвсем малко, и то защото чичо ми реши, че трябва. Смяташе, че си от мъжете, които споделят с любовниците си интимните си преживявания, така че трябвало да знам какво е ставало. Но аз не издържах и излязох.

— Много подъл номер беше. А сега, скъпа моя, се качваме горе.

След по-малко от десет минути тя вече го гледаше от другия край на спалнята. Той затвори вратата, заключи и тръгна към нея с усмивка и победоносно блеснали сини очи.

Наистина изглежда като девица, която ще принасят в жертва, помисли си той, и в този миг най-после осъзна, че тя наистина е девствена, че предполагаемите й любовници са били с Далия и че Самюъл имаше право — тя за нищо на света не би станала проститутка.

Зачуди се дали да не й каже, че все още си е девица и че е използвал великолепната си лъжа, за да попречи на брака й със Самюъл, но се отказа. Щяха да имат предостатъчно време да си кажат какво ли не. Истината можеше и да почака.

Прегърна я, без да я целува, и рече:

— Знам, че си виждала част от това, което мъжете и жените правят заедно в леглото. От личен опит знам и това, че умееш да прелъстиш един мъж, да го възбудиш, докато стане твърд като камък и готов да ти обещае всичко на света. С мен не успя само поради особените обстоятелства. Няма да бързаме Софи. Искам да забравиш неприятните си преживелици — те вече нямат значение. Значение имаме само ти и аз. Разбираш ли?

— Не искам, Райдър. Имам нужда от време.

— Ще имаш цялото време, което ти трябва, или поне седем седмици, но не и тази нощ. Аз не съм като ония лигльовци. С мен ще ти бъде приятно и ще те накарам да забравиш всичките им неприятни навици.

Ръцете му успокояващо я галеха по гърба, сякаш опитомяваше някое дете или диво животно. А тя си спомни лорд Дейвид, спомни си ръцете му върху тялото си и устата му върху своята… Спомни си и Оливър Сасън, и Чарлз Грамънд, и Дики Мейсън — още един мъж, когото чичо й с нейна помощ опропасти. Имаше и двама други — единият вече бе мъртъв, а другият напусна Ямайка със славата на закоравял пияница. Господи! Нямаше да може да забрави. Мразеше всичко това. Мразеше и себе си, а и него, задето я беше принудил на тази женитба.

Отдръпна се така рязко, че Райдър не успя да я задържи, изтича на балкона и се обърна към него едва когато стигна до перилата.

Той не бе мръднал от мястото си, но вече събличаше връхната си дреха. Тя го изгледа вцепенена как сваля вратовръзката, ризата, бельото си, как сяда на столчето и събува ботушите си, и когато се изправи и посегна към копчетата на бричовете, му изкрещя:

— Не! Какво правиш?! Спри!

— Защо? — попита той. — Едва ли мога да накърня с нещо девическия ти свян, нали? Господи, жено, та ти си ме виждала гол, виждала си ме възбуден, с желание в очите — за теб това не е нищо ново. Не си ли виждала и други мъже в това състояние?

Най-сетне остана гол и тя можа да види колко я желае. Но не пристъпи към нея, а й протегна ръка:

— Ела тук, Софи. Време е да започнем брачния си живот.

— Не ми е добре — отвърна тя.

— Значи така — каза той, повече на себе си, отколкото на нея, и се приближи.

Предаде я сватбената й рокля. Опита се да му се изплъзне, но полите се набраха между краката й и не успя да се дръпне достатъчно бързо. Застъпи дантеления подгъв и усети как дрехата се разкъсва под лявата й ръка, а не искаше да я скъса — толкова беше хубава…

Нетърпеливият глас на Райдър я стресна:

— Не се бори с мен, Софи — няма смисъл. Ти даде клетва да ми се подчиняваш и е време да приемеш тази клетва сериозно.

Тя вдигна глава и го погледна в очите:

— Значи да премина от подчинение на чичо си в подчинение на съпруга си, така ли? Но аз искам да съм свободна, не разбираш ли? Защо мъжете се раждат свободни, а толкова малко жени успяват да се доберат до свободата? И ти не си по-различен от останалите, както и предполагах. Всички сте егоистични и брутални животни!

— Не, Софи. Аз не съм като другите. Аз съм твой съпруг, докато смъртта ни раздели.

Софи го изгледа с безразличие.

Изведнъж той с ужас си помисли, че тя може никога да не го пожелае. Това беше абсурдно! Нямаше да го допусне. Въздъхна.

— Добре, седни. Нека поговорим.

Тя седна и той раздразнено забеляза облекчението, което се изписа по лицето й.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо за мъжкото безчестие и бруталност?

Тя отвърна, без да го погледне:

— Предполагам, че е глупаво да се държа така, след като вече си ме виждал гола и си ме имал. Вярно, че не си ме наранил, тъй като на сутринта не изпитвах болка. Но разбери, аз не помня нищо. Нищичко.

Вдигна глава и го погледна в очите:

— Трудно ми е, Райдър.

— Знам, Софи, и искам да ти помогна, но трябва да ми вярваш. Нямам никакво намерение да те държа заключена вкъщи. Предполагам, че през повечето време ще правиш, каквото искаш. Но не си мисли, че ще те пусна да ми избягаш накрай света. Та ти си само една слаба жена и толкова лесно можеш да бъдеш наранена. А по-късно, кой знае, може пък двамата заедно да отплуваме накрай света.

Това никак не съвпадаше с представите й за свободата, но в момента нямаше смисъл да възразява.

— Аз никога няма да те нараня, Софи, няма да те бия, нито да те заплашвам — така правят само негодниците. Чичо ти беше един безсъвестен мошеник. При това извратен. Нито аз, нито приятелите ми сме такива. Никога няма да ти сторя зло.

— Не ти вярвам.

— А защо не ми повярваш? — Райдър стана и й предложи ръката си. — Ела, време е вече да си лягаме. Ще ти помогна да съблечеш роклята си.

Нямам избор, помисли си тя. Никакъв избор. Тръгна към него и скоро роклята й бе разкопчана и той нежно я смъкна от раменете й. Целуна я леко по рамото и почувства как тя потръпна.

— Съблечи я. Предполагам, че ще искаш да си я запазиш все пак това е сватбената ти рокля, нали? Можеш да зашиеш скъсаното. Имаш ли място в багажа си за нея?

— Да.

Софи предпочиташе да зашие роклята си сега, за да скъси дългата нощ, но разбра по изражението му, че повече не била да му се противопоставя. Припомни си лицето на чичо си и потъмнелите му от гняв очи, когато го предизвикваше, и отново усети ударите на юмруците му и разкъсващата болка.

Скоро остана само по риза и по чорапи.

— Значи на собствената си сватба остана без обувки, а? — отбеляза той развеселен. — Мислех си, че си по-висока. Нека събуем и чорапите, за да погледна как са краката ти.

Тя приседна на ръба на леглото, само по бялата си муселинена риза. Райдър се облегна на лакът съвсем близо до нея и тя още по-осезаемо усети голотата му.

— Раните ти зарастват добре — обяви той. — Останали са само няколко драскотини. На кораба не носи обувки, но внимавай да не се набодеш на някоя треска от палубата. Дай сега да огледам и ребрата ти.

Той я улови за ръка, привлече я към себе си, наведе се и повдигна края на ризата й — и замръзна. Чудеше се да закрещи ли, или да се изсмее на жестоката ирония на съдбата — това бе първата му брачна нощ, а той нямаше да може да се възползва от нея.

По ризата й имаше кръв.

— Не ти ли е добре, Софи?

— Не, Райдър. Не те лъжа. Коремът ме присвива.

— Нищо чудно — съгласи се той и много дълбоко въздъхна: — Съжалявам, ако те разочаровам, но не си бременна.

Тя рязко си пое дъх, погледна го и още повече пребледня.

— Нищо де, не се притеснявай от мен. Носиш ли си други дрехи?

Тя поклати глава.

— Добре, ще повикам Коко и ще ти дам лауданум. Много ли те боли?

След петнадесет минути Райдър седеше по халат на леглото и наблюдаваше бледото лице на жена си. Въпреки горещината, тя се беше завила до носа. Даде й да изпие лауданума и каза заядливо:

— Кълна се, че няма да ти посегна, докато си упоена.

На което тя раздразнено отговори:

— Защо не? Вече си го правил, нали?!

Това го отрезви. Погледа я още малко и промълви, повече на себе си:

— Толкова по въпроса за прословутия шербруковски късмет…

Повдигна чаршафа и легна до нея.

— Софи, не припадай и недей да се въртиш като побесняла, защото може да паднеш на пода. Успокой се, тази нощ няма да те насилвам да бъдеш моя. Лауданумът скоро ще подейства. А сега затвори очи и дишай дълбоко. Искаш ли да ти разтрия корема?

Не очакваше отговор, и не го получи. След малко дочу равномерното й дишане и разбра, че е заспала. Чак тогава улови ръката й в своята.

Небето просветляваше. Райдър и Софи стояха на палубата на „Харбинджър“.

— Не забравяй веднага да предадеш писмото на брат ми — за трети път й заръча той. — Не се безпокой, той ще се погрижи за вас с Джеръми. И изобщо не се притеснявай, ако майка ми се опита да ти създава проблеми — просто не й обръщай внимание, разбра ли? Не се съмнявам, че в лицето на Алекс ще намериш един добър съюзник. Прибра ли на сигурно място парите, които ти дадох?

— Да.

— По-добре ли е коремът ти тази сутрин?

— Да.

— Обещаваш ли в Саутхемптън да наемеш двама души за охрана?

— Да.

Той се намръщи:

— Сигурно си мислиш, че се отнасям с теб като с дете, нали?

— Да.

— Разбери ме, Софи, никога не съм имал жена, нито някакви отговорности, с изключение на де…

Той рязко млъкна и поклати глава. Толкова трудно му беше да се сдържа пред нея — ето, едва не се изпусна за децата. Е, рано или късно щеше да й каже, но когато сам реши.

Тя го изгледа, въпросително вдигна вежди, но той само поклати глава и продължи:

— Във всеки случай, вие с Джеръми сте моя отговорност и искам да съм сигурен, че ще бъдете добре.

— Ще се оправим, не се тревожи. Сигурен ли си, че семейството ти няма да ни изхвърли като мръсни котета?

— Не искам да те лъжа, определено ще са много изненадани. Изобщо не възнамерявах да се женя толкова скоро. Но ще ти бъда благодарен, ако създадеш у тях впечатлението, че поне малко ме харесваш, а не че ме смяташ за див звяр.

В този момент капитан Малъри изникна до Райдър. По широкото му, грозновато лице играеше усмивка:

— Време е да се оттеглите, мистър Шербрук. Ще се грижим за съпругата ви. А сега я прегърнете, целунете я и напуснете кораба ми.

Райдър се усмихна на Софи:

— Е, мога ли да получа една целувка?

Тя вдигна лице със стиснати устни. Той леко ги помилва, после я целуна толкова нежно, че сякаш едва я докосна. Почувства я как потръпва, но не разбра дали от страх, от нерви, или от желание. В последното, кой знае защо, се съмняваше.

— Бъди внимателна — заръча й още веднъж и я погали по бузата.

После се приближи към Джеръми, прегърна го здраво, разроши косата му и рече:

— Поддържай духа й, Джеръми. Връщам се в Англия веднага щом оправя нещата тук. Бъди добро момче. И не забравяй, че много те обичам. Пази се.

Райдър слезе. След него вдигнаха корабния трап. Изгревът изпълни небето. Над кораба ечаха командите на капитан Малъри. Райдър помаха за последен път на жена си и на шурея си.

Остана на кея, докато корабът се изгуби от погледа му, после се обърна и се усмихна. Тя беше в безопасност, в пълна безопасност. Заподсвирква си, яхна коня и пое към Кимбърли Хол.

А в един часа на обяд пристигна Шърман Коул. Райдър го наблюдаваше с усмивка как слиза от коня и приближава към верандата. Самюъл и Емил веднага излязоха от къщата.

— Каква изненада! — рече Райдър и широко се прозя, без да става. — Пак ли сте дошли да ни безпокоите? Или да ни заплашвате?

— Вървете по дяволите, Шербрук!

Райдър сви вежди:

— Моля? Май не съм ви ударил достатъчно силно.

— Сигурен бях, че ме лъжете. По дяволите, готов бях да се обзаложа на всичко, което притежавам, че сте ме излъгали. Значи наистина го направихте и спасихте малката мръсница, а?

— А къде са ти горилите? — побърза да се намеси Емил, преди Райдър да успее да скочи от стола и отново да простре Шърман Коул на земята.

— Търсят Томас.

— Обзалагам се, че и да го намериш, ще трябва добре да му платиш. Той едва ли ще ти повярва. Дълго ще трябва да го убеждаваш, че искаш да ти помогне да окачиш госпожица Статън-Гревил на въжето.

— Да му платя ли?! Ще го обеся това копеле! Той ме измами, направи ме на глупак!

Има някаква грешка в пиесата, помисли си Райдър. Това е комедия, а не трагедия.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Бърджис не е бил застрелян, нито намушкан, както казваше Шербрук. Бил е удушен с гарота. Така че, по дяволите, тя не е могла да го убие — не е чак толкова силна.

Обърна се, запъти се с тежки стъпки към коня си, яхна го и препусна, без да поглежда назад.

Райдър дълго стоя на мястото си вцепенен и най-сетне успя да промълви:

— Боже милостиви! Значи е нямало нужда да се женя за нея, нито да ги изпращам с Джеръми в Англия. Да си само на двадесет и пет години, и животът така да те изиграе!

— По-добре, че го направи — утеши го Самюъл. — Не се знае какво ще да предприеме Кол оттук нататък.

Но Райдър бе потънал в унили размисли за съдбата си. Е, може би пък нямаше да се окаже чак толкова лоша, а? Въздъхна, изправи се, поклати глава и повтори:

— Удушен значи… Негодникът бил удушен с гарота…

Отново поклати глава:

— Проклет да съм… — и се отправи към конюшнята.