Непознатата от Ямайка

19.

Тя го удряше, блъскаше го, извиваше се, задъхана от усилие, крещеше му, наричаше го с всички мръсни имена, които бе чувала в Ямайка.

Но той само се смееше и я притискаше под себе си.

Когато започна да я целува по корема, тя яростно заскуба косите му. Райдър само въздъхна, смъкна калъфката на една възглавница и завърза ръцете й за резбованата колона на леглото над главата й.

Все още бе в състояние да го удря с крака, но това се понасяше. После се върна към приятната си задача. Целуна я по белия корем и плъзна език навътре в пъпа й, а ръцете му галеха бедрата й отвътре. После спря и я погледна:

— А ей това ще ти хареса, Софи.

Наведе се внезапно, повдигна бедрата й, покри я с уста и тя изпищя силно и пронизително, но той изобщо не помръдна.

Средният му пръст нежно навлезе в нея. О, помисли си, та тя е влажна, макар и съвсем леко. Е, няма значение, нали вече изпитва удоволствието.

А тя се отпускаше, разтваряше се, и дълбоко в себе си, ниско в корема усещаше нещо, някаква болка, която я завладяваше, караше я да изпитва желание, и макар да му крещеше какви ли не ругатни, надигаше бедра, за да се доближи по-плътно към него. Пръстът му бе навлязъл дълбоко в нея, движеше се навътре навън, а устата му откликваше на ритъма и я влудяваше.

Тя усещаше, че нещо ще се случи, нещо, което отчаяно желаеше, и все пак й се щеше да го проклина за това, което прави с нея. После изстена, изметна се така рязко, че той едва не я изпусна и застина, но само за миг.

Райдър надигна глава за момент:

— Още ли се чувстваш омърсена, Софи?

Бедрата й конвулсивно се свиха и тя му кресна:

— Ти, проклети негоднико, копеле такова, ти…

— Още мъничко, любима, и ще разбереш. Но продължавай да ругаеш — от това още повече ми се дощява да закрещиш от удоволствие.

Тя вече крещеше, дишаше задъхано и тежко, не разбираше, че й остава още съвсем малко. В следващия миг той рязко я дръпна, пръстът му навлезе дълбоко, устата също, почувства как краката й се изпъват и усети надигащите се контракции, спазмите, от които тя се надигна в леглото.

Задържа я в този върхов момент, накара я да забави удоволствието, да не спира, докато тя не закрещя от мощта му, от това, че най-после го е приела. И когато най-сетне се отпусна меко в ръцете му, той разтвори широко краката й и навлезе дълбоко в нея.

Почувства последните конвулсии на оргазма й и това му бе достатъчно — още в следващия миг се освободи и изкрещя от удоволствие, не поради собствения си оргазъм, който бе невероятно мощен, а заради нейния, който най-сетне бе успял да предизвика.

Плувнала в пот, тя дишаше тежко и учестено. Лежеше върху й, все още дълбоко вътре в нея, и нежно постави длан върху сърцето й.

Целуна влажните й устни и продължи да я гледа, докато тя най-после отвори очи.

Беше шокирана — замаяна и шокирана.

Целуна я отново, тя усети собствения си вкус, облиза устни и просто не можеше да разбере какво бе станало — не можеше да повярва, че дотолкова е изгубила контрол над себе си, въпреки ненавистта си към него в тялото й бе избухнало такова страхотно удоволствие. И при това го бе желала, о, да, беше го желала повече от всичко на света… А той я беше наблюдавал, усетил бе необузданите спазми и знаеше, прекрасно знаеше какво върши с нея, знаеше как я владее, знаеше как точно се чувства тя… Целуна я отново, после се изправи на лакти.

— Най-сетне сърцето ти започва да бие нормално.

Тя погледна брадичката му, но почувства топлината му върху гърдите си, върху сърцето си. Ей сега ще й се подиграе, помисли си, ще разтръби победата си над нея, ще я потъпче и ще обяви господството си. Тя потръпна в очакване.

Но той нежно отметна косите от челото й, коси, овлажнени от безумието на страстта й, и много бавно и пресипнало изрече:

— Обичам те, Софи Шербрук. Никога не съм смятал, че такова нещо съществува, но очевидно го има. Обичам те и ще те обичам, додето ритна петалата и ида на оня свят, но дори и да се зарея във вечността, пак ще те обичам. И ще продължавам да те докарвам до страст, додето най-сетне приемеш любовта ми и ме допуснеш в сърцето си така, както в тялото си.

Внезапно той я изгледа озадачено, тя усети как отново се възбужда вътре в нея и как за неин ужас тялото й се изопва.

Но той не се разсмя, не й се подигра, само отметна глава, притвори очи и изстена:

— Имаш ли представа как ме караш да се чувствам? Хайде пак, а, Софи? Просто се отпусни, забрави всичко, което е минало, забрави ония проклети привидения. Мисли само за мен, за това, как се чувствам аз вътре в теб, за това, което правят пръстите ми, езикът ми…

Тя не искаше отново да губи контрол, но явно не й оставаше голям избор. Когато й каза да обвие крака около хълбоците му, стори го бързо и с огромно желание. Прегърна го здраво, надигна таз, за да се доближи по-плътно към него; той изстена и тя усети как се надигат същите ония чувства, същите ония безумни варварски чувства, които отричаха всичко друго освен оная мъчителна страст, силна почти като болка. Но не беше болка — тя беше и в нея, и в него и някак ги сливаше в едно. Ръката му се плъзна между телата им, галеше я, милваше я, устните му бяха върху нейните, езикът му — дълбоко в устата й, точно както пенисът му бе дълбоко в тялото й. И тя се извиваше и подскачаше обезумяла, а той я насочваше насърчаваше. После изведнъж навлезе така надълбоко, че се докосна до матката й, тя се изви от удоволствие и изкрещя.

А Райдър бе с нея, притискаше я силно към себе си, целуваше я по носа, по бузите, по веждите по ушите и отново и отново й повтаряше, че я обича.

— Тежа ли ти?

Не, не й тежеше, но китките й се бяха схванали — не защото бяха стегнати с калъфката на възглавницата, а защото тя се дърпаше и извиваше така яростно, желаейки го все повече и повече, че…

— Би ли ми отвързал ръцете?

Той с усилие се надигна, после отново наведе глава, целуна я и се усмихна:

— Не мога да ти се наситя, Софи.

— Нямам нищо против да те целувам — отвърна тя, докато той развързваше китките й. После излезе от нея и легна на хълбок. Разтри китките й, видя зачервеното и смръщи вежди:

— Не исках да те връзвам толкова стегнато. Извинявай.

— Не беше от това — отвърна тя, без да го поглежда. — От друго беше.

— От какво друго?

Тя го погледна право в сините очи:

— От това, как ме накара да се чувствам. Като животно.

— А, така ли? Това да не е някой нов укор, основан на прекрасния ти житейски опит, а? Не ми се щеше да ти го казвам, Софи, но ние и двамата сме си животни, дяволски похотливи и толкова прекрасни, че се моля всяка божа нощ все така да обезумяваш. — Замълча, сви вежди и добави: — А може би и всяка сутрин. А, да, знаеш ли, а може би и веднага след като обядваме, когато още не си уморена и…

Тя се засмя.

Райдър така се изненада, че направо я зяпна. После я целуна, и още веднъж, и още веднъж…

И тя отвръщаше на целувките му, но тялото й бе толкова отпуснато, че се съмняваше дали ще може да се надигне, дори и мисис Чивърз да викне „Пожар!“. Всичко това бе по-силно от нея. Нищо не разбираше. Просто не знаеше какво да мисли, така че пак се засмя.

— Наистина ли ме обичаш?

— Да.

— И не ми го казваш само защото беше вътре в мен и похотта ти… Е, нали разбираш какво искам да кажа…

— Да, разбирам. Добре де, нали не съм вътре в теб. Вече два пъти ме изтощи — чувствам се изцеден и почти издъхнал, и мозъкът ми не работи — остава ми единствено сърцето. Но пак те обичам.

— Никога досега не си ми го казвал.

— Досега не съм и съзнавал, че те обичам. Но нещата се промениха, Софи, и трябва да ти кажа, че съм доволен от това. И престани да живееш с чувството, че си длъжна да запълваш тишината.

— Както кажеш, тук ти си господарят.

Той в миг я разбра и веднага весело отвърна:

— Да, така е. Искаш ли да ти кажа нещо? Хубаво ми е, дяволски ми е хубаво. В Нортклиф Хол никога не съм се чувствал нужен, а и никога не съм бил. Там беше и е домът на Дъглас, с неговите отговорности като граф Нортклиф. Но Чедуик Хауз е моя, Софи, наша е. Тук ще раснат децата ни, тук ще бъде техният дом и аз бих могъл дори да си ушия една селска риза и всяка сряда и петък да се правя на селянин. Как мислиш, а?

— Мисля, че по риза и подковани ботуши ще изглеждаш направо чудесно.

— Така ли? — рече той и я целуна по устата. — Господи Боже, толкова обичам да те целувам.

Кажи му, помисли си тя, кажи му — но се боеше, боеше се, че той ще издири и лорд Дейвид, и Чарлз Грамънд, и че ще ги заплашва или ще ги убие — не знаеше кое от двете. Но знаеше, че ще стане ужасен скандал и че не можеше да му докара такова нещо на главата — на семейство Шербрук, на Джеръми и на самата себе си.

Настойчиво отвърна на целувката му с огромното желание да прикрие мъката си, да я забрави поне още за миг, поне за момент, и успя. Той я погали и когато отново влезе в нея, тя крещя по време на оргазма си, а Райдър си мислеше, че направо ще умре от удоволствие. И когато заспаха, той сънува децата и съзнаваше, дори и в съня си, че вече много скоро ще трябва да й разкаже за тях, и се молеше тя да го разбере.

Но не й каза нищо — просто нямаше възможност. Когато на сутринта излезе от къщи, тя все още спеше дълбоко, изтощена — изтощена от него.

А следобеда, докато бе в северните поля при трима от арендаторите си, пред Чедуик Хауз спря една карета, от която изскочиха граф Нортклиф, Алекс, Джеръми и Синджън.

Графът просто застина, уловил жена си за ръка, загледан в къщата и околностите й.

— Чудесно сте се справили — рече той на Софи, която тоя ден поне не приличаше на безпризорно дете, а носеше една от роклите, които мисис Плак й бе ушила. Е, косите й бяха малко поразбъркани, тъй като излъскваше кристала на полилея в стаята, която бе определила за себе си — в задната част на къщата, с врата към градината.

— Здравейте — поздрави ги тя, сетне се обърна към Джеръми с разтворени обятия. Той закуцука към нея, прегърна я и веднага забърбори:

— Чудесно е, Софи! Божичко, колко ми липсваше! Погледни, Синджън, само погледни конюшните — достатъчно големи са, за да поберат Джордж и…

— Кой е този Джордж?

— Понито ми, Софи — арабски жребец, черен, с две бели чорапчета, и е бърз като вятъра.

— Като при Джордж Втори или като при лудия Джордж Трети?

Дъглас се засмя:

— Този Джордж всъщност е един търговец от Хедли, който забележително прилича на понито на Джеръми.

— Извършили сте чудеса — намеси се Алекс. — Направо се смаяхме, когато чухме какво е сторило онова нищожество Дюбюс.

— Мебелите ще пристигнат до два три дни, но уви, в момента долу имаме само три стола и една маса.

— Напълно достатъчно — отвърна графът, после се огледа и сви вежди: — А къде е Райдър?

— Отиде да се види с едни арендатори.

— Арендатори ли?! — повтори Дъглас и зяпна: — И какво прави?

— Мисля, че щяха да говорят за сеитбообращението. Очевидно мистър Дюбюс е бил не само крадец, ами направо престъпник — не позволявал, видите ли, на селяните да засаждат нови култури и ги обезсърчавал да засяват полята както трябва.

— Даа — бавно изрече Дъглас, — да, разбирам. И Райдър се занимава с това, така ли?

— Не само се занимава, но и много му харесва.

— Дъглас, можем ли двамата с Джеръми да потърсим Райдър? — попита Синджън. — Вече е късно и той трябва да е привършил с всичките си сеитбообращения. Моля те!

— Добре, малката, тръгвайте.

— Вървете все на север — викна подире им Софи. — Виждате ли ония следи, точно покрай обора?

След един час Райдър, Джеръми и Синджън влязоха в дневната, където имаше само три стола. Райдър се приближи до жена си и я целуна:

— Я виж кой ме намери. А аз дори не бях сложил подкованите си ботуши и селската си риза.

Само като го видя. Софи изпита такова удоволствие, че едва успя да кимне.

Райдър й се усмихна и леко я погали.

— Не, Дъглас, ако обичаш, нищо не казвай. Нещата се променят, нали? Така че, за да изразиш съответното уважение, наричай ме Господарят Райдър, или Фермерът Райдър. Започвам да си мисля, че трябва да конструирам нов вид плуг, който да е достатъчно елегантен и достоен да бъде изработен от прословут майстор като Хоуби или като Уестън например.

— А аз си мисля, Райдър, че си полудял — напълно полудял и много щастлив.

— А какво ще кажеш за нашия дом, а?

— Че е истински дом, и че сте го направили такъв за много кратко време.

— Трябва да призная, че за осъществяването на това малка, съвсем мъничка заслуга има и Софи, но не искам да я карам да се чувства безполезна.

Софи изпищя и се втурна към него, а Райдър, с очи, просветлели като следобедно небе, я грабна, притисна я към себе си и я завъртя.

Графът забеляза как жена му ги наблюдава с усмивка.

Граф и графиня Нортклиф нямаха никакво намерение да спят на куп одеяла в някоя от гостните. Макар че, ако можеше да се вярва на Райдър, а той определено разбираше от тия неща, брат му и снаха му чудесно се забавляваха помежду си — брат му бе творческа натура.

Графът и графинята останаха само до следващия ден на обяд, тъй като бяха тръгнали да посетят херцог и херцогиня Портсмут. А Синджън и Джеръми щяха да останат за по-дълго. Както през смях обяви Синджън, целта на нейното посещение била да види Райдър, облечен в селската му риза.

Нямаше и час след заминаването на графа и графинята и Синджън завари брат си и съпругата му доста пламенно прегърнати. Тя се изкашля, Райдър вдигна поглед и се намръщи:

— Изчезвай, Синджън! Ти си едва петнадесетгодишна и не бива да ставаш свидетел на целия този изблик на чувства.

— Амии! — отвърна Синджън. — Да можеш само да видиш Дъглас и Алекс, когато смятат, че никой не ги гледа — няма да повярваш какви съм го виждала да ги вършат. А Алекс всеки път отмята глава и издава ония смешни тихи звуци, и…

— Млъквай, малката! Е, казвай какво има, и ако не е спешно, да знаеш, че ще ти отупам задника.

— Трябва да поговоря с теб насаме, Райдър — много сериозно рече тя и Софи, възвръщайки си равновесието, леко кимна и се оттегли.

Райдър скръсти ръце на гърдите си и се облегна на рамката на камината.

— Хайде, че закъснявам.

— За какво?

И за невероятно учудване на брат си, Синджън се изчерви и закърши ръце:

— Те ще пристигнат всеки момент. Яздих дотук възможно най-бързо, за да те предупредя. О, Райдър, съжалявам — нищо друго не можех да направя. Знам какво ще ти е, ако Дъглас или някой друг от семейството разбере колко си чудесен, но…

Райдър изпита някакво странно усещане под лъжичката си:

— За какво става дума?

— След по-малко от две минути пристигат децата.

— Значи имаш две минути, за да ми обясниш всичко това.

— Двамата с Джеръми яздихме до Хадли, за да посрещнем Джейн и децата. Е, по-късно можеш и да ми отупаш задника за това, но, Райдър, той наистина си намери мястото сред тях, а и толкова забавно му беше… Двамата с Оливър вече са чудесни приятели. О, скъпи, остава само една минута. Джейн се разболя от шарка. И веднага ми изпрати писмо, в което пишеше, че децата трябва да заминат, за да не се разболеят и те. После в Нортклиф Хол се получи писмо и от Лора, една от помощничките й, която пишеше, че не знае какво да прави. Така че й казах двете с Джейн да изпратят всичките деца тук. Какво друго можех да направя, Райдър? Да кажа на Дъглас ли?

Погледът на Райдър се зарея в далечината:

— Е, така поне един проблем се разрешава, нали така? А това, което дочувам, да не е шум на колела? Най-вероятно. И кой заплати всичко това, Синджън?

— Аз. Похарчих почти всичките си спестявания, но се справих. Не исках децата да пътуват с дилижанса, така че наех четири карети — три за тях и една за багажа, и успях да им запазя четири стаи в странноприемницата „Златният телец“ в Рийдинг.

Райдър се усмихна на сестра си и я потупа по бузата:

— Добре си направила. А сега да вървим да посрещнем домочадието ми. Божичко, надявам се никой от тях да не се е заразил от шарка — би било направо ужасно.

— Ами Софи?

— Софи не е глупачка — отвърна той, но наострените уши на Синджън доловиха, че гласът му звучи някак много странно.

Когато двамата със Синджън заслизаха по предното стълбище на Чедуик Хауз, Софи и Джеръми вече смъкваха децата от каретите. С тях пристигна само Лора Бракън, тъй като и останалите две помощнички покрай Джейн се бяха изпоразболели от шарка. Лора, милата, беше напълно изтощена, но за щастие всички деца се чувстваха отлично.

Джейми пръв забеляза Райдър, нададе вик и се втурна към него. А Райдър грабна момчето на ръце, подхвърли го във въздуха и здраво го притисна към себе си. В същия миг и останалите деца вече бяха при него и през следващите пет минути настана пълна бъркотия.

Софи забеляза малкото момиченце, което остана настрана, захапало палеца си. То явно не разбираше какво точно става, но, много странно, бе съгласно да изчака.

— Кълна се, Софи, че нещата не са точно така, както си ги мислиш — дръпна я за ръката Синджън.

— Да, съмнявам се, че може да са точно така. Онова момченце например трябва да е някъде около единайсет дванайсетгодишно, така че Райдър определено не може да му бъде баща. Не, аз просто се опитвам да свикна, че когато си с Райдър, нищо не е така, както изглежда.

— Това са неговите деца, неговите Ненагледни — заобяснява Синджън, вече напълно отчаяна, — но не са точно негови, с изключение на Джени. Знаеш ли, Райдър в даден момент е спасил всяко едно от тях. Той обича децата и ненавижда жестокостта спрямо тях, и…

В този момент Райдър слезе по стъпалата, влачейки след себе си четири от децата, прегърнал други две, и широко се усмихна, но не на Софи — просто погледна над рамото й каза:

— Това са моите деца. — После едно по едно ги представи на жена си. Софи се усмихна на всяко дете и поприказва с тях, но в следващия миг осъзна, че Райдър е смутен.

Той погледна към момиченцето, което бе останало само и мълчаливо ги наблюдаваше, и отново широко се усмихна:

— А сега, малки дивачета, искам със Синджън и с Джеръми да отидете в кухнята. Е, все още нямаме никакви мебели, но можете да се настаните на кухненския под, а мисис Чивърз и готвачката със сигурност ще ви нагостят със сладкиши, бисквити и лимонада. Хайде, тръгвайте, а по-късно ще ви разкажа за моите приключения и за това, защо в къщата няма никакви легла за вас.

— А пък аз ще ви разкажа разни нови неща за Невестата-дева — добави Синджън. — Кой знае, може пък да е последвала Райдър и Софи чак дотук.

Ейми възбудено и ужасено изпищя.

А Райдър улови Софи за ръка и я поведе към момиченцето. Софи остана права, а той коленичи, разтвори обятия и момиченцето се приближи до него. Той я притисна към себе си, целуна косите й, започна да я гали по гръбчето и да й повтаря:

— Джени, моя малка любов, толкова ми липсваше. Искаш ли да се запознаеш със Софи? Тя не е толкова хубава като теб, но е чудесна и ме прави щастлив. А може би и теб ще направи щастлива, а?

Вдигна очи към жена си и тя разбра, че това дете си е негово, че това момиченце не е съвсем като останалите деца. По лицето му се четеше истинско отчаяние и тя разбра, че се безпокои да не би тя да отблъсне момиченцето, така че каза:

— Би трябвало да имаш поне малко вяра в мен. — Коленичи до него и подаде ръка, без да се приближава към детето, което се бе свило на гърдите на баща си:

— Здравей, Джени. Каква красива рокля имаш — много по-хубава е от моята, нали? Много се радвам да се запозная с теб, и много се радвам, че дойде тук — толкова му липсваше на татко. На колко си годинки?

Райдър улови дясната й ръка, сгъна палеца й и много бавно изрече:

— Една…

— Една — повтори Джени.

Райдър сгъна показалеца й и каза:

— Две…

Когато стигна до малкото й пръстче, той го сви само до половината и заключи:

— Точно така, аз съм на четири години и половина.

— Да, тате.

И по лицето му премина вълна от гордост и обич. Това беше един нов Райдър, или по-скоро една нова страна от него. Тя продължи:

— Значи си едно голямо момиче. О, я виж какъв хубав медальон имаш. Мога ли да го видя?

Джени бавно, съвсем бавно протегна ръка и нерешително, едва-едва, докосна ръката на Софи с крайчетата на пръстите си. После й подаде медальона и Софи го отвори.

— Я, какви хубави рисунки. Това си ти, а това е майка ти, нали? Да, точно така, ти си също толкова хубава като нея. А имаш и красивите очи на баща си.

— Тате — изрече Джени, отново обви ръце около врата на Райдър и скри лице в него.

— Това е най-новата й думичка — поясни Райдър с огромно задоволство. — А сега, моя малка любов, вече просто усещам как старите ми кокали ще запукат. Хайде, ела да те гушна — Софи е права, ти вече наистина си едно много голямо момиче — и да влезем вкъщи. Ще пиеш лимонада, нали?

Бъркотията се беше пренесла в кухнята. Мисис Чивърз изглеждаше така, сякаш, без да иска, бе попаднала в лудницата, но, слава Богу, се усмихваше. А готвачката, мисис Бедлок, непрестанно притичваше до килера и обратно. Но с цялото домочадие се бе нагърбила Синджън и в крайна сметка всяко дете бе настанено на пода с чиния, пълна с лакомства.

— Нищо няма да остане за ядене — рече мисис Чивърз, прехвърляйки поглед от едно дете на друго. — Знам какво е — имам си трима внуци, и всичките ядат така, сякаш им е за последно.

— Значи просто трябва да изпратим мисис Бедлок в Лоуър Слотър, за да изкупи целия град — разсъди Софи, а Райдър погледна към нея, все още отбягвайки погледа й, и тя можеше да се закълне, че страните му пламнаха.

През следващите няколко часа той все така успешно продължаваше да я отбягва. Не му беше трудно, тъй като всяко едно от децата обсебваше вниманието му. Той ги разведе из източното крило, разказа им за мистър Дюбюс, като го изкара такъв злодей, който едва ли не можеше да разруши света, но леля му, скъпата леля Милдрид, го познала и извикала подире му, и сега щял да си плати за престъпленията.

А през това време Софи просто изчакваше благоприятен случай и решаваше кой къде ще спи.

Най-сетне успя да го приклещи в ъгъла, когато Райдър се опитваше да се измъкне от къщата иззад гърба й:

— Я стига, Райдър! Искам да говоря с теб, и то веднага — иначе, обещавам ти, много ще съжаляваш.

Това го накара да отърси мъжествената си перушина и остро да отвърне:

— Така ли? И какво смяташ да ми направиш? Да ме овържеш и да се погавриш с тялото ми ли?

— Хайде — усмихна се тя. — Ела да се поразходим.

Тръгнаха из ябълковата градина зад къщата. Бяха съвсем сами, зад дърветата не се криеше нито едно дете — с тях беше Синджън, която изпълняваше ролите на посредник, на майка и бавачка едновременно. Райдър мълчеше. Софи си затананика. Внезапно тя се разсмя:

— Значи се смути, а?! Никога нямаше да го повярвам, но ти наистина се смути. Не можа дори да ме погледнеш в очите. Да не би за това, че дори и за миг не повярвах, че всичките тия деца може да са твои? Е, ако е така, това е бил страхотен удар по мъжкото ти самочувствие.

— О, я върви по дяволите, Софи!

— Не, не е така. Просто се надявах да те изтръгна от проклетото ти мълчание. Не, ти беше и все още си смутен, защото не желаеш никой да разбере, че изобщо не си такъв развратен нехранимайко. Харесва ти да бъдеш homme terrible, а всичко това, скъпи мой, направо разбива представите за твоето безразсъдство.

— Може пък и да не ги разбива. Какво знаеш ти, по дяволите? Да не би оная нещастница Синджън да ти е казала нещо?

— Ами да. Отначало беше отчаяна, защото се боеше да не би да грабна пушката и да те застрелям. А после я притиснах до стената и я накарах да изплюе камъчето — нали разбираш, тогава, когато ти часове наред усърдно ме отбягваше. Каза ми, че се е надявала вече да си ми разказал за всичко това: че държиш Ненагледните си в пълна тайна, че смяташ, че те са си лично твоя работа, в която никой, дори и семейството ти, няма право да ти се бърка, че тия проклети пари са си твои и можеш да правиш с тях каквото си щеш. Каза и че чичо ти Брандън навярно се обръща в гроба поради твоята филантропия, но заради добрата кауза, в която влагаш парите му, може би ще остане в ада за доста по-кратко време.

— Явно е издала и майчиното си мляко. Обзалагам се, че е изпяла дори и за тримесечните срещи на копелетата, нали така, проклетията му?

Софи го изгледа неразбиращо.

— Тогава забрави. Божичко, хлапето е премълчало поне едно нещо, което не му влиза в работата!

— И до края на нищожния ти живот няма да го забравя. Срещи на копелетата ли? Що за срещи са това? Казвай веднага!

Райдър изруга, а Софи се разсмя:

— Това с нищо няма да ти помогне. Е? Какво означават тия срещи на копелетата? А?

— Добре де, по дяволите. На всеки три месеца двамата с Дъглас се събирахме да преброим копелетата си, за да не би, разбираш ли, случайно да пропуснем някое. Той вярваше, че всичките тия деца са мои копелета.

— Чудя се какво ли ще си каже, когато разбере истината.

— Да, ама няма да я разбере — отсече Райдър. — Това изобщо не му влиза в работата.

Тя го погледна и сви вежди:

— О, да, ти си толкова добър, толкова мил, такъв чудесен рицар, че направо ще ми се доплаче.

— Я по-добре си затваряй устата. Това съвсем не значи, че не обичам жените — сряза я той, явно раздразнен от това, колко спокойно възприема всичко. — По дяволите, Софи! Сбогувах се с пет — с цели пет! — жени! И дори съставих списък с евентуални съпрузи за всяка една от тях. На трите, които искат да се омъжат, ще им дам зестри, а другите две заминават за Лондон, и аз ще осигуря и тях. Аз съм един търсен любовник и те всичките са наскърбени, направо са изпаднали в дълбока депресия от това, че вече няма да им доставям удоволствието да бъда с тях.

Софи се разсмя:

— Райдър, знаеш ли колко си смешен? Направо си смешен! Да се хвалиш с любовниците си, а да премълчаваш за децата си. Знаеш ли, изобщо не мога да си представя, че мъж като теб няма да се погрижи за жената, в чието легло се пъха. И много се изненадвам, че брат ти те познава толкова слабо.

— Не обвинявай Дъглас — Райдър изведнъж стана сериозен. — Той се уволни от армията преди по-малко от година. Повярва на това, което аз му разправих, а както съм ти казвал, надлъж и нашир съм прочут с успехите си сред жените, така че клетвата за вярност, която дадох пред теб, дълбоко го разтърси. Той вярва в истинската любов. А по-рано просто приемаше, че онова, от което се ръководя, е похотта. Колкото до него самия, той има дъщеричка на годините на Джени.

— Е, когато двамата с Алекс дойдат пак и намерят къщата, пълна с деца, сигурно ще заподозре, че представите му за теб не са съвсем верни.

— Дявол да я вземе Джейн с проклетата й шарка — изруга Райдър.

— Истинско щастие е, че Чедуик Хауз е толкова огромна. Мисля си, че чудесно ще се поберат в източното крило. Аз всъщност вече се погрижих за стаите им — докато ти не ми обръщаше внимание. Я ми кажи сега, как мислиш, ще поиска ли Джейн да остане да живее тук?

— Не зная. Тя обича независимостта.

— Е, все едно, още е рано. Ще видим. Но без съмнение двете с нея все ще измислим нещо.

Лицето му се изопна. Между веждите му се появи бръчка, устните му се свиха. София развеселено продължи да го наблюдава, а той ядно подритна някакво камъче:

— Твойта кожа! Стига с това твое проклето разбиране! Все пак можеше да проявиш поне мъничко ревност, като моя жена. Мразя го проклетото ти разбиране, това твое отвратително, подмазваческо съчувствие! То е чудесно, когато си е на мястото, но сега не му е нито мястото, нито времето. Дявол да те вземе, Софи! Не бъди толкова отвратително толерантна!

Тя се нахвърли върху него, подложи му крак, събори го и се метна отгоре му. Сграбчи го за косите и покри с целувки лицето му. После промълви:

— О, скъпи — и продължи да го целува. Притисна се към него и той изстена. Тя вдигна глава, съзря отляво едно ябълково дръвче и попита:

— Боже мой! Смяташ ли, че ще имаме достатъчно завивки за всичките деца?

— Софи Шербрук, престани, или ще те напердаша!

— Надявам се, че не си дал чак толкова много пари на бившите си любовници, та да не можем да изхраним всичките тия малки гърла. Божичко, да не би пък да си задлъжнял покрай всичките ония рокли, дето ми уши мисис Плак, а? Та аз имам три костюма за езда, Райдър, цели три! Възможно ли е да има някой по-великодушен, по-щедър, по-благороден човек на света? Или поне в целия Котсуолдс?

Той я обгърна здраво и се претърколиха така, че се намери отгоре й.

— А сега ме изслушай, ти, проклет трън в плътта ми. Не желая да ме целуваш така само защото си решила, че не съм негодникът, какъвто вярваше, че съм. Ами така де! Думите ти са пълни със сарказъм, и ти дори не го прикриваш добре, дори не се опитваш да го прикриеш, а направо ми го натриваш в носа. Изведнъж решаваш, че аз съм някакъв си милосърден филантроп, някакъв светец, при това ми го натякваш така подигравателно, че от всичко това направо ми се повдига. Дявол да те вземе, аз едва ли съм чак толкова добър и едва ли трябва да проявяваш към мен такова разбиране. Да не си посмяла повече да ме целуваш и да се радваш, само задето си решила, че съм по-различен и така ужасно добър!

— Добре — съгласи се тя и го прегърна. — Ти си си все същият. Смятам, че си едно гадно копеле, един негодник, един безотговорен човек, на когото не му пука за нищо друго, освен за самия него си и за собственото му удоволствие и…

— Дяволите да те вземат! Не съм и лош. Точно така, Софи! Престани да обръщаш така ловко всичко, което аз, глупакът, съм казал за себе си. Като си помисля само, че се опитах да си върна опърничавата девойка, за която се ожених! Стига толкова. Няма повече да те оставя да ми стъпваш на врата — прекалено добре се справяш с това, когато благоволя да те оставя. Не, сега вече пак ще взема юздите в свои ръце и ти ще трябва да мълчиш и да пъшкаш, а не да ми дрънкаш проклетите си баналности, които ме вбесяват.

— Но, Райдър, та ти се смути, понеже добрите ти дела буквално се намъкнаха у дома да те преследват.

Той рязко дръпна полата й, разкъса ризата й, разкопча бричовете си и потъна дълбоко в нея.

Тя направо не можа да повярва колко жадно бе тялото й.

— Да не би още да се чувстваш омърсена, дявол да те вземе, а?

Тя го захапа за рамото, после облиза следите от захапването, зарови лице във врата му и изстена. Той усети как ръцете й го притискат към нея и отново попита:

— Чувстваш ли се омърсена?

— Не — отвърна тя, после изкрещя, а той заглуши вика й с уста и самият той свърши.

— А ти още ли се чувстваш смутен? — прошепна тя, сгушена до врата му.

— О, имаш късмет, че съм толкова отзивчив и щедър човек — отвърна той.

— Разбира се, при това дори и към мен, твоята жена.

— Престани да се подиграваш, Софи!

— Добре — съгласи се тя и го целуна.

Райдър възнамеряваше да продължат да се любят, когато дочуха силния, ясен глас на Джеръми:

— Райдър! Софи! Къде сте? Мелиса си поряза ръката и плаче за вас.

— Какво ни остава? — засмя се Райдър, стана и издърпа Софи.