Непознатата от Ямайка

17.

Последното място, където се отби Райдър следобеда, бе просторната триетажна къща на Джейн Джаспър, близо до селцето Хадли Дейл, на седем мили източно от Нортклиф Хол. Около къщата и от двете страни на алеята, водеща към нея, растяха дъбове и липи, чиито гъсти зелени клони се преплитаха. Още преди да види децата, Райдър дочу викове и смях. Усмихна се в очакване, насочи Дженезис по късата алея и заби пети в хълбоците му.

Джейн и трите й помощнички, които той сам бе подбирал — все млади жени, енергични и доброжелателни, седяха в двора пред къщата и наблюдаваха как децата играят. Бяха четири момченца и три момиченца, всичките между четири и десет годишна възраст, добре облечени, чистички, шумни, и само като ги видя, направо му се дощя да се разкрещи от радост.

Видя Оливър, височко, тъничко десетгодишно момче, застанало малко по-встрани от останалите, което се подпираше на патериците си. По лицето му плъзна усмивка, когато подвикна на едва шестгодишния, но вече фуклив като истински мъж Джейми, да смачка физиономията на Том — момченце с ангелско личице, което ругаеше по-цветисто и от саутхемптънски моряк. А Джон, осемгодишният миротворец, се опитваше да ги разтърве, преди да са се сбили, и по петите му търчеше и лаеше един шпаньол.

Джейми пръв мерна Райдър, нададе вик и в мига, в който Райдър отпусна юздите на Дженезис и се обърна, едва не бе повален на земята от размаханите ръце, крака и от трите кучета, които подскачаха и лаеха като полудели.

Всички крещяха, смееха се и говореха в един глас, всички му разказваха какво са правили, докато го е нямало — всички освен Джени, разбира се, която изчакваше встрани, захапала палеца си. Рошавите тъмнокестеняви къдри засенчваха личицето й, панделката отдавна бе изгубена. Райдър отдели на децата цялото си внимание. Опитваше се да отговори на всички едновременно и дори успя да хвърли една усмивка към Джейн над главичката на Мелиса, която на свой ред обви тъничките си ръце около врата му и се притисна към него, а той извика престорено от болка и всички деца прихнаха в смях. И тъкмо Джейми започна да му разказва каква битка бил удържал с един потънал пън, докато се учел да плува, Джейн и помощничките й изнесоха чаши с лимонада и чинии със сладкиши и кифлички. Райдър се настани сред децата, пиеше лимонадата си, подхвърляше на кучетата парчета кифла и слушаше разказите, споровете и общо взето прекрасно се забавляваше. А недалеч безмълвно седеше Джени и съсредоточено ядеше лимонов кейк.

Райдър раздаде подаръци на всички, отстъпи назад и известно време наблюдава как с едва прикрита алчност децата се нахвърлят върху пъстро обвитите пакети. Сетне се приближи към Джени. Тя вирна личицето си и сините й очи — сините очи на фамилията Шербрук, светли като синевата на лятното небе — му се сториха големи и вече не толкова безизразни, колкото предишния път. Усмихна му се и в погледа й се мерна радост — да, точно така, не грешеше — истинска радост!

— Моя малка любов — промълви той, коленичи пред нея, измъкна палеца от устата й, прокара пръсти през меките й коси и нежно я притисна към себе си. Момиченцето тихо въздъхна и плъзна ръчички около врата му. Той я целуна по косите, притвори очи и дълбоко вдъхна сладката детска миризма. Господи, колко обичаше това дете, на което бе отдал сърцето си!

— Тя се оправя, Райдър. Вече се учи, схваща нещата, осъзнава ги…

Без да изпуска дъщеричката от прегръдката си, той вдигна очи и видя Джейн, застанала зад нея.

— Ужасно много й липсваш, и особено пък този път — и това е добър признак. Всеки божи ден питаше за теб.

— Тате.

Райдър замръзна на мястото си, а Джейн се усмихна:

— Това е изненадата, която ти е подготвила. През последните две седмици казваше „тате“ всеки път, когато й покажех малкия ти портрет.

— Тате!

За миг той усети как гърлото му се свива, после зарови лице във вратлето й и усети меките й устни върху бузата си. Тя отново повтори:

— Тате!

— Донесъл съм ти подарък, тиквичко.

Той извади от джоба на сакото си пакетче, увито в ярка хартия, и очите й светнаха.

В пакетчето имаше златен медальон. Райдър й показа как да го отваря. От едната страна бе нарисуван нейният миниатюрен портрет, а от другата страна — портретът на майка й, починала при раждането. Райдър си припомни това раждане, страха и безконечната си болка, спомни си и как се зарадва, когато момиченцето най-сетне се появи от мъртвата утроба на майката, при това живо. Не съвсем здраво, но все пак живо, а това бе всичко, което имаше значение за него.

Джейн закопча медальона на шията на Джени и тя веднага изтича да покаже подаръка си на Ейми, шестгодишното момиченце, което вече се усмихваше доста по-често, отколкото преди пет месеца. Той дочу Джени да вика:

— Тате даде! Тате даде!

— Чудесно се оправяш с нея, Джейн. С всичките деца се оправяш чудесно. Господи, колко ми липсваха! Както виждам, кракът на Оливър е доста по-добре. Какво казва д-р Саймънс?

— Че костта заздравява и че се съмнява дали Оливър изобщо ще накуцва. Късметлия е това момченце. Колкото до Джейми, белезите от изгарянията по краката и по гърба му вече напълно изчезнаха. Умник е той, Райдър — изчита всяка книга, която изпращаш, а и всеки шилинг от личните си пари дава само за книги. Често ходи в селото при мистър Майърз, книжаря. Мелиса пък рисува доста талантливи акварели. А Ейми, да ме прости Господ, иска да стане сопрано и да пее в Италия.

Райдър кимна и се засмя, после двамата с Джейн отидоха до широката веранда и седнаха да наблюдават децата. Тя му разказваше за напредъка и за нуждите на всяко дете, а той внимателно я слушаше.

И не можеше да откъсне очи от Джени, която гордо показваше медальона си на Мелиса, която пък получи френска кукла и изобщо не ревнуваше. Райдър знаеше — децата прекрасно разбираха, че Джени му е родна дъщеря, но се съмняваше това да има голямо значение за тях, дори и за Оливър, когото понякога чувстваше по-стар и от себе си.

— Дочух, че си се оженил — внезапно каза Джейн, изгледа го и той усети, че тя се надява това да е само мълва.

— Да — усмихна се той. — Така е. Жена ми се казва Софи.

— Много чудно. Поне за мен. А мисля и за останалите ти жени.

— Тук грешиш. Беа май прекалено много обича да клюкарства. Вече се видях с всичките.

Тя повдигна тънката си черна вежда.

— Така де, Джейн, вече съм женен човек — и гласът му прозвуча сурово като на викарий, което я смая.

— Ами децата?

— Какво искаш да кажеш?

За миг тя извърна очи към децата, проточи шия, наостри уши и викна:

— Том! Престани да повтаряш тази ужасна дума! Боже мой, къде ги учиш тия неща?! Престани да ругаеш! Особено пред Джон — знаеш, че той мрази това!

Райдър, който оценяваше Джейн по достойнство, съвсем не се учуди, че Том веднага млъкна, сви рамене, демонстрирайки пълно безразличие, за да запази мъжката си гордост; обърна се и подхвърли някаква топка към Оливър, който майсторски я удари с патерицата си, а Джон се развика и хукна подир топката.

— И какво мисли за децата новата ти жена?

— Още не съм й казал.

— Както не си казал и на брат си, и на семейството си, нали? — язвително продължи тя, но той само се засмя и небрежно отговори:

— Това изобщо не им влиза в работата. Само сестра ми знае, и то доста отдавна. Но си мълчи, както в повечето случаи. И нарича децата Моите Ненагледни.

— И как е разбрала?

— Ами проследило ме, хлапето му с хлапе, преди повече от година и ни наблюдавало от клоните на ей оня дъб. Но Синджън е умница и ще си държи устата затворена — Райдър сви рамене. — А колкото до останалите, винаги съм имал чувството, че това си е моя работа — не виждам никаква причина да знаят за това. Е, сега, след като се ожених и дадох на брат ми да разбере, че ще бъда най-верният съпруг на света, поне няма да ми се налага да понасям повече тримесечните му срещи на копелетата.

— Наистина ли си сигурен в това, Райдър? Че ще останеш верен само защото си се оженил? Доколкото разбирам, това не е в стила на хората от твоята класа.

— За много хора може и да е така, но не и за мен. Ех, и ти, Джейн, дори и графът като че ли ми има повече доверие от теб, а? Той е убеден, че ще бъда верен на жена си, защото собствената му жена така му е завъртяла главата, че и самият той се е сврял в ъгъла на благоверността. Така че, никакви деца повече — поне не по начина, по който той, горкият, вижда нещата.

— Е, поне най-сетне ще престанеш с твоето комедиантство.

— Ти пък, Джейн, не всичко беше комедиантство.

— Ами, аз ли не знам! Сара ми разказваше как срещнала в селото някаква жена. Жената знаела коя е тя, разпитвала я как си и после тръгнала да й разправя, че за пръв път се запознала с тебе, когато си бил на шестнайсет. И най-глупашки се подсмихвала. Кога всъщност започна с тия работи, Райдър?

Райдър смръщи вежди:

— От тази трънка няма да изскочи заек, Джейн. Забрави тая жена, забрави ги всичките. А колкото до жена ми, смея да кажа, че много скоро ще се убеди какво вярно куче мога да бъда. Макар все още да не вярва в това. Всъщност тя вече се срещна със Сара и с Тес, и то случайно. — Райдър се загледа към зелените хълмове в далечината и се усмихна: — Така се развълнува — беше направо чудесна! Харесва ми острият й език — толкова е богат на ругатни, че дори и Том ще може да го оцени по достойнство. Надявам се в най-близко бъдеще да подочуя и още нещичко от устата й.

Джейн го изгледа удивено и бавно промълви:

— Значи не виждаш никаква причина семейството ти да промени мнението си за теб, така ли?

— Абсолютно никаква. Защо? Те и така достатъчно много държат на мен.

— О, Райдър, ти определено искаш да изглеждаш извратен. Не мога да те разбера. Значи ти харесва репутацията ти на донжуан, а? Харесва ти да си прочут като женкар, като някой сатир, така ли?

— А не съм ли си го заслужил?

— Разбира се, но не това имах предвид.

— Имал съм много жени, винаги съм имал. И никога не съм го крил. Познавам жените, знам как мислят и как обикновено чувстват нещата. Да, Джейн, така е, дори и за теб знам всичко. Не, недей да ми повтаряш колко съм циничен. Но децата… Те, както чудесно знаеш, са нещо съвсем друго. Имам чувството, че това, за което всъщност искаш да ме попиташ, е дали сега, когато си имам свое собствено семейство, ще ги забравя, така ли е?

— Е, едва ли би направил точно това, но навярно вече няма да идваш да ги виждаш толкова често, както досега. Което, естествено, ще е напълно разбираемо. Но просто не понасям да ги гледам оскърбени.

— Децата са си моя отговорност и аз ги обичам. Нищо няма да се промени. Утре рано сутринта ще отведа жена си в имението си в Котсуолдс21. Ако се случи нещо непредвидено, просто изпрати някого при мен. Намира се съвсем близо до Лоуър Слотър, само на ден и половина път оттук. О, и знаеш ли, по една случайност жена ми има братче, което накуцва. Не е ли това едно доста странно съвпадение?

Джейн само поклати глава. Ако беше десетина години по-млада и тя самата с удоволствие щеше да лудува в кревата на Райдър Шербрук. Имаше у него нещо, което привличаше жените — нещо, което нямаше нищо общо нито с хубостта му, нито с добре сложеното му тяло. Просто успяваше по някакъв начин да убеди жената, че никога няма да бъде егоистичен и няма да пренебрегне нейните нужди или желания. Но те бяха просто приятели, и то още от времето, когато той, двадесетгодишен млад мъж, необуздан като вихър, ненавиждаше жестокостта спрямо деца повече, отколкото да кара жените да крещят от удоволствие. По онова време Джейн беше на тридесет, скърбеше по двете си деца, загинали при пожар, и откровено не й пукаше за бъдещето. Райдър просто я спаси. Даде й едно момченце на годинка — Джейми — да се грижи за него. Беше й казал с безразличен глас, че намерил бебето заровено в купчина смет. Съвсем случайно дочул скимтенето му и го изровил. А след една година й донесе и Джени — и тогава тя за пръв път видя в очите му скръб, равна на собствената й.

Проследи го с поглед как става, изтупва бричовете си от прахта и се запътва да играе с децата. И много й се щеше да се запознае с тази негова жена.

Софи стоеше неподвижна. Мисис Плак, шивачката от Рай, й пробваше костюм за езда. Костюмът беше от бледозелен вълнен плат, със златисти ширити на раменете, и Софи се бе съгласила с Алекс, че наистина е много елегантен.

Но не можеше да не я терзае мисълта за цената на всичките тия дрехи, бельо, шапки и пантофки, че и на тези три — Боже милостиви, цели три! — костюма за езда. Тя изстена, но Алекс само едва-едва поклати глава и рече:

— Така нареди мъжът ти, скъпа ми Софи. Престани да се тормозиш. В началото, когато се омъжих за Дъглас, той не искаше да ми купи и една носна кърпичка. Не, нито дума повече. Имам чувството, че всичката тази щедрост те плаши, тъй като представлява за теб нещо като дълг, който ще имаш към Райдър и който нараства с всяка нова вещ или дреха. Права ли съм?

Софи си замълча.

След още един час Алекс я попита:

— Умори ли се вече, Софи?

Софи само поклати глава, понеже мисис Плак работеше упорито и много се стараеше да й угоди.

— Е, аз пък се уморих. Мисис Плак вече почти привърши с пробите. А дрехите, които не довърши, докато вие с Райдър заминете за Чедуик Хауз, ще ти изпратя веднага щом ми ги донесе.

— Но това е абсурдно — обади се от вратата графиня Нортклиф.

— Кое, мадам? — смигна Алекс на Софи.

— Че Райдър отвежда това момиче в Чедуик Хауз.

— Това момиче е неговата съпруга, мадам.

— Погледни само този оттенък на зеленото — ами той я прави прекалено меланхолична. И колко от парите на сина ми успя да пропилееш? Ще трябва аз да му кажа колко си алчна и че си се омъжила за него само затова!

Софи замълча и притвори очи. Стори й се, че дочу как мисис Плак изсумтя.

— Аз пък смятам, че това зелено много й отива — рече Алекс.

— Ами! — отвърна графинята. — И ти нямаш никакъв вкус по отношение на цветовете. Нали Дъглас ти избира дрехите.

— Права сте — развеселена отвърна Алекс. — Направо имам късмет, че Дъглас е толкова чудесен.

— Хм — изсумтя старата графиня. — Я не ме занасяй, госпожице — ти изобщо не говореше за дрехите.

— Ами да, но Дъглас е чудесен и тогава, когато става дума за дрехи. Е, с изключение на това, че иска всички деколтета да са ми до брадичката и ако не мога да достигна якичката с език, направо ме обвинява, че се излагам на показ.

Софи се изкикоти.

Графинята се втрещи, отвори уста, после пак я затвори. Но тъй като си беше костелив орех, само след четири секунди изстреля:

— Чудя се защо ли и Райдър не е тук. Това момиче тук не го ли смята за чудесен?

— О, разбира се — побърза да отговори Алекс. — Просто има да върши страшно много неща, преди да заминат за Чедуик Хауз. О, знаете ли, мадам, тя всъщност се казва Софи.

Изминаха още цели пет минути, преди графинята да се оттегли, без да промълви нито една помирителна дума.

Щом тя излезе, Алекс потърка очи, после разтри с пръсти слепоочията си:

— Никога в живота си не бях имала главоболие, додето не се запознах със свекърва си.

Половин час по-късно мисис Плак привърши пробите. Беше останала много доволна от сумата, която получи от господаря Райдър, и възторжено поблагодари на Софи.

Когато останаха сами, Алекс скочи на крака и потри ръце:

— Хайде, Софи, ела да отидем в кабинета и да откраднем малко от брендито на Дъглас, а?

Софи направо зяпна етърва си:

— Всеки път, когато си помисля, че вече поне малко те познавам, ти все казваш нещо неочаквано за мен.

— Точно това твърди и Дъглас.

— И е прав — отвърна Софи. — Да вървим.

И тъкмо графът бе човекът, който час по-късно завари две кикотещи се дами, проснати на обюсонския килим насред кабинета, с полупразна бутилка от първокласното му френско бренди помежду им. Алекс лежеше по гръб, притиснала бузите си с ръце, и се смееше, отметнала глава назад, а Софи лежеше по корем, увила коси около показалеца си, и тъкмо казваше:

— Не, Алекс, не, точно така беше, честна дума. Пиратът действително бил еднокрак, но и трите жени го желаели, всяка по някаква собствена причина.

— Ами тази Гуси? Софи, това име ти си си го измислила! Та казваш, че искала от дървения му крак да си издялка корабче, а? И че вече била издялкала цяла дузина палми, така ли беше?

— Аа — намеси се графът и коленичи до тях, — значи Райдър ти е разказал за еднокракия пират и неговото приключение на острова, а?

Софи беше пияна. Ако не беше, сигурно щеше така да се смути, че още цяла година нямаше да може да го погледне в очите. Но сега двете с Алекс, развеселени, избухнаха в смях и тя, едва поемайки си дъх, отвърна:

— Значи и ти я знаеш тази история, така ли, Дъглас? Разкажи ни тогава какво става накрая. Райдър още не ми е разказал, а Алекс иска да разбере.

— Искаш ли наистина? — попита Дъглас жена си, която вече се беше отпуснала по гръб и глупаво му се хилеше.

— Тия имена Райдър си ги е измислил! Що за име е това Гуси?! А и Браси — толкова е смешно!

Дъглас вдигна ръка:

— Не, точно така си е, честна дума. — Очите на Дъглас се спряха на бутилката бренди, той се усмихна на жена си, наведе се и я целуна по устата. — Положението май е безнадеждно. — Взе чашката на Алекс, наля малко бренди и я пресуши, после остави бутилката, седна по турски и заразказва:

— Е, колкото до тази история, Гуси била една много високопоставена дама. Всъщност, тя първа успяла да избяга от острова. Тъкмо започвала да дялка дървения крак на пирата, едва успяла да оформи кила, и я взел „Сейнт Томас“ — целият екипаж бил холандски, всичките били много руси и никой не й разбирал нито дума. Но капитанът… да, той не бил холандец, датчанин бил, и, разбира се, също бил рус, но владеел универсалния език, а това бил единственият език, който Гуси говорела свободно. — Дъглас се наведе и отново целуна жена си.

— За френския ли говориш, Дъглас?

— Не, Алекс, не — обади се Райдър от вратата. — Брат ми говори за езика на любовта.

Софи изгледа съпруга си, после бутилката, отпусна се по гръб с притворени очи и изпъшка.

— Ще ме приемете ли на празненството? — попита Райдър.

— Ти нали каза, че цял ден си зает — сряза го Софи, все още със затворени очи.

— Да, бях зает целия ден. Но вече минава пет часът.

— Вземи — рече Дъглас и подаде на брат си полупразната бутилка.

Но Райдър нямаше никакво намерение да се напива — за разгонен мъж това би било истинска катастрофа. Цели десет минути стоя и ги гледа от вратата и беше направо очарован — Софи беше пияна. Беше я чул да се смее — и този скъп, весел звук направо бе стоплил душата му. Дявол да го вземе, утре всички щяха да се чувстват отвратително, но дотогава оставаше още толкова време… Така че вдигна бутилката, престори се, че допива останалото бренди, сетне я занесе на шкафа, взе оттам още една и я донесе.

— Разкажи ни какво станало с еднокракия пират — подкани го Алекс. — Сигурна съм, че Дъглас не знае. Искам да разбера какво е станало с Браси. А Дъглас през цялото време избягва да ми отговори и все ми разказва разни други истории.

— Историята на Браси всъщност е представена долу в парка.

— За какво говориш? — попита Софи, все още отбягвайки погледа му.

— В потайните кътчета на градината са скрити различни групи статуи. Не си ли ги виждала, Софи? Донесъл ги собственият ни чичо Брандън — нали знаеш, тоя, дето ми завеща Кимбърли Хол. Хайде да идем да ти ги покажа и като се върнем, ще разкажеш на Алекс.

— Отлична идея — съгласи се графът и се повдигна на лакът. В този момент Райдър осъзна, че брат му изобщо не е пиян — мошеникът му, той просто безкрайно се забавляваше: леко прокара пръсти по ръката на жена си, после нагоре към рамото, сетне пръстите му нежно докоснаха ухото й… Без съмнение, подло копеле беше Дъглас. Райдър му се усмихна, протегна ръка на Софи, дръпна я така, че тя политна към него, задържа я за миг в прегръдката си, после повдигна брадичката й с пръсти, целуна я и я пусна.

Софи изглеждаше много разтревожена, леко залитна и попита:

— Какви са тия статуи, Райдър? Да няма някоя статуя на Браси? Възможно ли е това? И защо пък точно на Браси, а не на Гуси например?

— Ще видиш — отвърна Райдър и добави: — Дъглас, погрижи се добре за жена си. — И изведе Софи. И в мига, в който затвори вратата, дочу как Алекс се кикоти.

— Предполагам, че причината за тази пиянска оргия е нещо ужасно отвратително, така ли е?

— Причината беше майка ти — отвърна Софи.

— Напълно ви разбирам.

— А ти наистина ли ще ми покажеш Браси?

— Ще ти покажа всичко, което поискаш да видиш — успокои я той.

Поведе я по тесните пътеки на парка. Дърветата бяха засадени толкова нагъсто, че се преплитаха като балдахин над главите им.

— Красиво е тук — рече тя. — Този кът не го знаех. Защо е скрит така умело?

— Ще видиш — отвърна Райдър.

Тя разгледа първата статуя — всъщност, първата двойка статуи. Жената беше яхнала мъжа през бедрата, гръбнакът й бе извит като на котка, мраморните й коси бяха разпуснати, а ръцете му сякаш тъкмо я приповдигаха от пениса.

— Направо ужасно — въздъхна Софи.

Но гласът й съвсем не беше ужасен — даже напротив, прозвуча много заинтересувано. Тя отново леко залитна, Райдър я прихвана през кръста и я притисна към себе си.

— Както виждаш, Софи, той е вътре в нея. Съвсем не е зле за една статуя — да застинеш във вечността, замръзнал в спазмите на страстта.

— Да, но това изглежда трудно.

— Глупости. Искаш ли да го опитаме, или ще разгледаш и други статуи? Има още много, най-различни.

Тя кимна, учуди се на себе си, задето е кимнала, и пъхна ръката си в неговата. Райдър почувства до болка познат пристъп на страст, но и на нежност, което го накара да смръщи вежди. Не беше честно това, което правеше — възползваше се, че е пияна. Но какво значение имаше?

Заведе я до следващата двойка, скрита съвсем наблизо зад пет-шест тисови храста. Софи само въздъхна, но не отмести поглед.

— Да не би да предпочиташ тази поза, а, Софи? За една жена е малко трудно да изпита удоволствие по този начин, но си мисля, че аз бих се справил. Освен това, когато жената е на лакти и на колене, мъжът навлиза много по-надълбоко в нея. Но пък за сметка на това ръцете му са свободни да шарят насам-натам… — Внезапно той замлъкна. — Дай да ти покажа.

Тя вдигна поглед към него. Очите й бяха замъглени, а гласът й прозвуча неуверено:

— Недей, Райдър. Бих искала да разгледам и други. И ако нямаш нищо против, бих искала сама да си избера.

— Нищо против нямам — съгласи се той, впечатлен от съвсем непознатата жена, която откриваше. — Нищичко. Значи си традиционалистка, така ли?

За миг тя се позамисли, после внезапно пребледня и конвулсивно преглътна.

— Райдър, това хич не е хубаво… — Отдръпна се от него, падна на колене и започна да повръща.

— Ех, по дяволите — измърмори Райдър.

На Софи й идеше да умре. Чувстваше се така, сякаш устата й беше натъпкана с отвратително мръсен парцал, главата й пулсираше и дори сърцето й биеше като изтръпнало.

Райдър я отнесе до къщата и я сложи да си легне, после двамата с брат си се срещнаха в коридора на горния етаж, посмяха се, но бързо отрезняха.

— И Алекс ли е толкова зле, колкото жена ми?

— Може би още по-зле. Но аз имам лек за това. Проблемът е само как да накарам Алекс да го изпие.

— Е, ако искаш, можем да си разменим жените — само докато влеем лекарството в съответните гърла, какво ще кажеш?

Така че Райдър завари Алекс, легнала неподвижно по гръб и закрила очи с ръка.

— Алекс, аз съм, Райдър. Не се притеснявай. Сега ще повдигна главата ти и ти ще изпиеш ето това, всичкото. И, честно казано, най-късно след час ще ти се доще да наругаеш Дъглас.

Алекс погледна девер си и така се учуди, че не вижда мъжа си, че отвори уста и изпи лекарството.

Дъглас не мина толкова лесно, но Софи все още изпитваше такова притеснение пред него, че само изстена веднъж, преди да глътне отвратителната течност.

Двамата братя отново се срещнаха в коридора.

— Софи вече заспа — рече Дъглас, — и навярно ще спи чак до утре. Съжалявам, Райдър, тази вечер просто ще ти се наложи да сдържиш страстите си. Я ми кажи сега, как ще пътувате до Чедуик Хауз и с какво мога да ти помогна аз?

В мъгливата петъчна утрин семейство Шербрук се беше събрало пред господарската къща, за да изпрати Райдър и Софи. Софи прегърна Джеръми и Райдър се отдръпна встрани.

— Ще ми липсваш, обич моя — за първи път призна тя. — Ще бъдеш послушен, нали? Понито ти е чудесно, не забравяй добре да се грижиш за него.

— То се казва Джордж, Софи. — Джеръми прие съвета й присърце, но се чудеше къде да се дене от смущение. Райдър го спаси, като го вдигна на ръце и му каза:

— Плясвай Синджън по тиквата от време на време — няма да й е излишно. Доскоро, Джеръми. — После пусна момчето на земята, стисна ръката му и помогна на жена си да се качи в каретата.

По дългата алея затрополиха три карети. Във втората пътуваха Тинкър, несменяемият камериер на Райдър, и момичето; което Райдър препоръча за камериерка на Софи — казваше се Кори и беше болезнено стеснително.

А третата крета беше претъпкана с планини от багаж, най-вече на Райдър.

— Доста ще им е трудно — промърмори Дъглас, загледан подир каретите. После се обърна към Джеръми, който тайничко бе проронил сълза, и му се усмихна: — Райдър ще се грижи добре за сестра ти, момчето ми, не се безпокой. И много скоро всички пак ще се съберем заедно.

Колкото до Софи, тя ни най-малко не искаше Райдър да бъде близо до нея, а още по-малко да се грижи за нея. Мисълта й бягаше единствено към ония наистина ужасни статуи — спомняше си как ги разглеждаше и как й се дощя Райдър да прави с нея всичко това. Беше ужасно смущаващо, още повече че той прекрасно знаеше за какво точно си мисли тя и как се чувства.

— Негодник си ти — продума тя.

— А ти си традиционалистка — отвърна й той. — Въпреки целия ти опит с мъжете. Но вероятно ще искаш да си правиш какви ли не експерименти с бедното ми мъжко тяло. Е, не се безпокой, няма да забравя нито една от интересните пози на статуите в парка.

— Изобщо не си мислех за ония ужасни статуи. И мразя да се досещаш за какво си мисля.

— Боже, каква извратеност! Благодари на Бога, че съм ти съпруг — инак щеше да посрещнеш края на живота си в смъртна агония.

— Какво пък, бременна съм не повече, отколкото бях в Ямайка.

На Райдър му се дощя да се разкрещи, но премълча. Усмихна й се широко, погали ръката й, облечена в ръкавица, и рече:

— Знаеш ли, навярно има нещо хубаво в това, да си имаш харем — не се полага нищо да отлагаш.

Чедуик Хауз беше само на пет мили източно от Стробъри Хил, седалището на виконт Ратмор, и почти по средата между Лоуър Слотър и Мортимър Куум22. Райдър нямаше никаква представа дали Тони Периш и прекрасната му съпруга Мелисанда са все още в Стробъри Хил, или Тони най-сетне е отвел Мелисанда в Лондон, но това всъщност нямаше значение. Късно следобед навлязоха в земите на Чедуик Хауз.

— Идвала ли си друг път в Котсуолдс, Софи?

— Не, не съм. Много е красиво.

— Е, наслаждавай му се. Но само почакай до октомври — тогава листата блестят, въздухът е кристален и направо ти се доплаква, толкова е прекрасно.

Но когато каретите изтрополиха и спряха пред Чедуик Хауз, от главата на Райдър изчезнаха всички идеи да плаче от красота. С изненада откри, че не беше идвал тук почти от година. От единадесет месеца и половина. Нима само за толкова време е станало всичко това?!

Къщата беше елегантна, от времето на Тюдорите. Стъклата на някои от прозорците, които обикновено блестяха от чистота, сега бяха изпочупени и сградата изглеждаше така, сякаш бе изоставена на произвола на съдбата. Бръшлянът бе пропълзял до втория етаж и всичко бе прорасло в трева и бурени, поникнали дори и по напуканите камъни на входното стълбище. Конюшнята изглеждаше опустяла, а край нея се търкаляха ръждясали градинарски инструменти.

Софи се намръщи:

— Нищо не разбирам — промълви тя.

— И аз.

Райдър скочи от каретата и й помогна да слезе.

Чу Тинкър да казва:

— Божичку, кво по дяволите е станало тука?

— Ей сега ще открия Ален Дюбюс и ще разбера — отвърна Райдър. Софи го погледна и в същия миг осъзна, че не го е виждала толкова вбесен още от Ямайка, когато я намери пребита.

— Стой тук — кратко нареди той, заизкачва напуканите стъпала към входа и затропа с юмрук по двукрилата дъбова врата.

Потропа отново.

Най-после едното крило на вратата много бавно се открехна и през цепнатината надникна съсухрено старческо лице.

— Господарю Райдър! Божичку! Божичку! Най-сетне добрият Господ дочу молитвите ми!

— Мисис Смитърз, какво е станало тук? Къде е Ален Дюбюс? Какво, по дяволите, става?

— Божичку! Божичку! — продължи да мърмори мисис Смитърз, докато отваряше двете крила на вратата.

— Хайде, Софи, влизай. Тинкър, доведи Кори и се погрижи за багажа — май няма да се намери кой да ти помогне.

Вътре в къщата цареше същински хаос. Райдър започна да ругае, но в този момент забеляза, че мисис Смитърз се подпира на две дръжки от метли, грубо пригодени за патерици.

— Я ми кажете какво се случи — заразпитва той, но с ъгълчето на окото си мерна Софи и добави: — Това е жена ми, мисис Шербрук. Софи, това е мисис Смитърз, която живее тук, откакто се помня и сега ще ни обясни какво точно е станало.

Станало бе това, че Ален Дюбюс, след като освободил цялата прислуга, бе блъснал мисис Смитърз надолу по стълбището, понеже отказала да му повярва и го заплашила с местния мирови съдия.

— Казах му, че в него има нещо гнило, и че винаги съм го знаела, и че изобщо няма да напусна, и че не може да ме накара да го направя. Казах му, че ще кажа на всички какъв е. Но това не му хареса и той ме повдигна и ме хвърли надолу по стълбите…

Обрал къщата до шушка, взел всички пари, които намерил, продал част от земята, без да има никакви пълномощия да продава, и напуснал областта.

— И ми каза, честна дума, каза ми, че разправил на всички, че сте продали Чедуик Хауз!

За нещастие мисис Смитърз не видяла нито една жива душа, понеже, в края на краищата, нали къщата била празна; и тъй като не можела да ходи, нямало как да стигне до селото и да разкаже какво се е случило. Едва успяла да се дотътри и до входната врата.

— Мисис Смитърз — прекъсна я Софи, — ей сега ще накарам Тинкър да препусне до Лоуър Слотър и да ви доведе лекар.

— Ами къщата! — изплака мисис Смитърз.

Но Софи я потупа по прегърбеното старческо рамо и нежно й каза:

— Къщата си е просто къща. Пак ще я оправим, ще видите. Но сега се безпокоим за вас. Справили сте се чудесно, нали така, Райдър?

Той погледна към жена си и си помисли: Господи Боже! Тя определено не беше вече наплашеното, боязливо момиченце, което живееше с него в дома на брат му. Прокашля се и рече:

— Всичко ще си дойде на мястото. Но най-напред трябва да се погрижим за вас, мисис Смитърз. Гордея се с вас и ви благодаря.

Два часа по-късно мисис Смитърз бе положена в кревата, натъпкана с лауданум, и счупеният й крак бе наместен от доктор Прингъл, който през цялото време поразен клатеше глава и повтаряше:

— Просто не мога да повярвам, че е оцеляла. Направо не мога да повярвам, че тази бабичка не се е предала.

В момента, в който докторът си тръгна, останали сами във вестибюла, Райдър и Софи се спогледаха.

— Чак такъв кошмар дори и аз не бих могъл да измисля. Съжалявам, Софи — рече той.

За негова изненада Софи се засмя:

— Хайде да идем в кухнята да видим останало ли е нещо за ядене.

За ядене нямаше нищичко, и трошичка дори. Но за сметка на това имаше плъхове, огромни плъхове, които бяха вилнели из кухнята цели три седмици.

Софи сви вежди и се обърна към разтрепераната Кори:

— Стига си пищяла! Ще пробиеш тъпанчетата на господаря. Я по-добре иди при мисис Смитърз, а ние с мистър Шербрук ще идем до Лоуър Слотър да наемем помощници и да купим нещо за ядене.

— Ами да — съгласи се Райдър и учудено зяпна жена си. — А ти, Тинкър, помогни, моля те, на кочияша за конете и за багажа.

После потри ръце:

— Ама че предизвикателство, а?