Пеперуда в леда

1

— Едва девет сутринта е, а аз вече съм леко пийнала!

Току-що отворила широко входната си врата в отговор на моето почукване, съседката ми Роксан стои пред мен с блеснали очи. Двете й кучета — Силно лаещ ваймаранер и още по-силно лаещ мелез между корги и чихуахуа, се втурват да ме посрещнат.

— Какъв е поводът? — питам. Клякам и се приготвям за атаката на двамата любвеобилни пухчовци.

Поглеждам нагоре към Рокси. Нереално дългите й крака са обути в джинси, комбинирани с класическа бяла риза с копчета, чиито крайчета са вързани на кръста й. Както винаги, безупречната й външност изглежда постигната с лекота.

Тя се усмихва насреща ми.

— Понеделник е ден за мимоза1, докторке.

— Така ли било? — Намачквам енергично и двете кучета, поласкана от радостта им, че ме виждат. — Няма да споря. Вярно е, не предписвам по едно-две питиета от време на време.

— Но ти самата никога не пиеш.

Свивам рамене.

— Защото когато пия, не съм забавна. Ставам сантиментална.

— Липсваше им — казва тя, подтикната от горещото посрещане, което Бела и Мини ми устройват. — На мен също.

— Е, не отсъствах чак толкова дълго, че да ви залипсвам. — Изправям се и въздъхвам с облекчение — енергичното облизване от страна на двете четириноги незнайно как ми се е разминало.

Рокси ме прегръща толкова силно, че не мога да си поема дъх. Тя е десетина сантиметра по-висока от мен, няколко години по-голяма и на километри напред по блясък и красота.

Отстъпва назад, разглежда ме хубаво и явно стига до някакво заключение, защото кимва. Погледът ми се плъзга по спускащите се до раменете й буйни къдрици, които обграждат овалното й лице. Очите й са кафяви, няколко нюанса по-светли от кожата, и греят с добрината на една наистина блага душа.

— Как е в Манхатън? — пита тя, хваща ме за ръката и ме завлича в къщата.

— Все същата лудница.

— А любимата ми звездна двойка? — продължава с въпросите Рокси и затваря вратата с крак. — Все още ли са така разкошни, бляскави и ужасно богати? Бременна ли е вече? Можеш да ми кажеш, нищичко няма да издам.

Усмихвам се. И аз се бях затъжила за Рокси. Голяма клюкарка е, но никога не е злонамерена. И все пак не може да пази тайна повече от пет минути.

— Да, Гидиън и Ева Крос все още са невероятни във всяко отношение. А аз не съм й лекар, така че не мога да кажа дали е бременна, или не е. Но като знам колко си добра в изкопчването на информация, вероятно ще разбереш веднага щом се случи.

— Ха! Да бе, да. Тайната бременност на Кайли Дженър доказа, че дори знаменитостите могат да имат тайни — отбелязва тя. Очите й светват от вълнение. — Може би и Ева чака бебе, но го крие.

Не искам да я разочаровам, но…

— Във всеки случай видимо няма никакво коремче.

— По дяволите — въздъхва Рокси. — Е, добре. Те са млади.

— И заети — добавям.

Като човек, който работеше за тях, го знам от първа ръка.

— Как беше облечена, когато я видя? Искам пълно описание: тоалет, обувки, аксесоари.

— Кой тоалет? — питам невинно. — Видяхме се повече от веднъж.

Очите й светват.

— Ооо, скъпа! Хайде да обядваме в „Солти“ и да ми разкажеш всичко!

— Може и да се навия — дразня я аз.

— Междувременно… — започва тя. Ароматът на наситения й парфюм отслабва, когато тръгва към всекидневната. — Толкова много имам да ти разказвам!

— Нямаше ме само три седмици. Какво толкова може да се е случило?

Тръгвам след Бела и Мини към познатия хол и веднага се усещам у дома си. Обзаведено в традиционен стил, предимно в бяло, с нотки тъмносиньо и златно, жилището на Рокси е едновременно елегантно и уютно. Тук-там из стаята са пръснати акценти от глинени мозайки в ярки цветове — подложки за маса, декоративни купи, вази и други дребни предмети, — все неща, които тя изработва, а служителите й продават на пазара „Пайк Плейс“2.

Но всичко бледнее пред просторната гледка към залива, която се разкрива през прозорците.

Панорамата към Пюджит3 и островите Маури и Вашон спира дъха ми. Гигантска червено-бяла баржа, натоварена с купища разноцветни транспортни контейнери, внимателно се отдалечава от Такома и забавя ход, за да влезе в острия завой, който трябва да направи на излизане от Повърти Бей. Влекач, който изглежда като играчка в сравнение с нея, бръмчи в обратната посока. Крайбрежните кейове са осеяни с частни плавателни съдове с всевъзможни размери — от надуваеми лодки до круизни кораби.

Мога да гледам проблясъците на водата и пристигащите и заминаващи по всяко време кораби до безкрай.

Никога няма да ми омръзне. Всъщност, докато бях в Ню Йорк, тази гледка ужасно ми липсваше.

Като си помисля само, че по едно време се кълнях, че както съм родена в Голямата ябълка, така и там ще си умра. Определено вече не съм жената, която бях тогава.

Оглеждам короната на гигантското старо дърво на ръба на отвесната канара за издайническо светло петно — главата на някой белоглав орел. Голият клон, който им е любимо място за наблюдение, сега е празен. В далечината редица самолети захождат от север за кацане на летище Сиатъл-Такома и ми подсказват откъде духа вятърът.

Обръщам се към Рокси, която тъкмо нахлузва чифт удобни безупречно бели обувки.

Изправя се.

— Предполагам, знаеш, че пропусна събранието — отново. Май не си била на нито едно от празниците насам, нали?

Шмугвам се зад ъгъла, за да избегна въпроса, и вземам поводите на кучетата от закачалките в антрето.

— Дали наистина съм пропуснала нещо? Едва ли.

Всеки месец по улиците на квартала ни изникват табели с датата и мястото на следващото събрание на общността — полезна информация, по която се водя при планирането на командировките си до Ню Йорк. Събирането с много хора на едно място не ми се отразява добре и гледам да го избягвам на всяка цена.

— Емили се появи с градинаря си. — Рокси поставя на колана си карабинер с контейнерче, пълно с биоразградими торбички за събиране на кучешки изпражнения. — Сега „се виждат“, май така му казват днес.

Новината ме кара да спра, макар и с периферното си зрение да забелязвам, че кучетата нетърпеливо подскачат около нас.

— Онова момченце? Та той не е ли на шестнайсет?

— Божичко! — Гърленият смях на Рокси е истинска наслада за ухото. — Изглежда като на толкова, нали? Всъщност е на двайсет.

— Ти да видиш!

Емили е авторка на бестселъри, която наскоро преживя мъчителен развод. Изпитала съм го на гърба си и й желая всичко най-хубаво. За нещастие, една скорошна поредица от гаджета на възрастта на сина й скандализира малката ни общност.

— Травмите наистина може да объркат хората.

Колкото и да й симпатизирам, внимавам в гласа ми да не проличи прекалено съчувствие.

Всички се крием зад някаква броня. Моята е преоткриването.

— Слушай, разбирам те. Но е тъпо да водиш играчката си на кварталното сборище — особено ако тази играчка коси моравите и на съседите. Само да беше видяла погледите, щом тя обърнеше гръб! Леле!

И двете се навеждаме, за да закачим поводите на каишките на кучетата.

— Какви събития пропускам само — шегувам се аз, докато мислено си записвам да изпратя на Емили картичка в стил „мисля за теб“.

— Това не е всичко.

— О?!

Повеждам Мини, а Рокси взема Бела. Никога не сме се уговаряли за това изрично, просто ни е навик. Точно както ни е навик да извеждаме заедно кучетата няколко пъти седмично, планирано съвместно занимание, което ме вади навън, на слънце, както предписва лекарят ми.

Рокси подскача от възбуда.

— Лес и Мардж продадоха къщата си.

Примигвам.

— Не знаех, че я продават.

Тя се разсмива и тръгва към входната врата.

— Точно там е работата. Не я продаваха.

— Почакай, какви ги говориш? — Бързам след нея, когато тя излиза от вратата, а Мини подтичва до мен, като пази опашката си, докато затварям след себе си.

Поглеждам вдясно към моята къща и прелестно реставрирания й покрив от средата на миналия век, който прилича на крила на пеперуда, после към традиционната къща точно след моята, собственост — бивша — на Лес и Мардж. Заедно с къщата на Рокси трите имота имат уникално разположение между улицата и залива, което ни осигурява безпрепятствена гледка към водата, както и изключително усамотение, при това само на двайсет минути с кола от летището.

Рокси забавя крачка, за да ми даде възможност да я настигна, после ме поглежда.

— В деня, след като ти отлетя за Ню Йорк, на алеята им спря един рейндж роувър и човекът от колата им предложил пари в брой, за да му продадат къщата — и да се изнесат — до четиринайсет дни.

Оплитам крака и Мини незабавно опъва повода. Хвърля ми нещо, което мога да опиша само като раздразнен кучешки поглед, после продължава да се тегли напред.

— Това е лудост.

— Нали? Лес не пожела да каже каква е била офертата, но мисля, че е била огромна.

Изкачваме се по наклонената алея и аз отмятам глава леко назад, за да огледам къщите, накацали по склона на хълма.

Големите им прозорци, проектирани за максимална гледка, изглеждат като широко отворени очи, застинали в изумление. Нашата малка ивица от Пюджит бе нещо като тайна, но с бума на жилищното строителство в Сиатъл и Такома, вече ни бяха открили. Сега много от къщите минават през основен ремонт, за да удовлетворят вкусовете на новите си собственици.

Когато стигаме до пътя, свиваме вляво. Вдясно е задънена улица.

— Е, ако те са щастливи — казвам, — и аз се радвам за тях.

— На седмото небе са. Много им се струпа наведнъж, но мисля, че са доволни от решението си.

Роксан спира, когато Бела спира, и двете изчакваме кучетата да маркират едно от обичайните си места върху чакълената ивица до асфалта. В нашия квартал няма бордюри по улиците, нито тротоари. Само красиви морави и изобилие от цъфтящи храсти.

— Всички се опитахме да измъкнем някаква информация от тях — продължава тя, — но те не казаха нищо за продажбата. — Хвърля ми кос поглед. — Но пък споделиха нещо за купувача.

— Защо ме гледаш така?

— Защото и двамата с Майк смятаме, че купувачът е известен човек. Може би филмов режисьор. Или актьор. Представяш ли си? Първо Емили, авторка на бестселъри. След това ти — хирург от телевизионно риалити шоу. А сега и този мъж! Може би ставаме някакво ново Малибу — живот на крайбрежието без пожари и данъчно облагане.

Споменаването на Майк, мъжа на Рокси, ме кара да се усмихна вътрешно. За преселница от Ню Йорк като мен той добавя приятен щрих от някогашния живот към сегашната реалност, която създавам за себе си — реалност, сега разтърсена от загубата на съседите, които харесвах.

— И какви са уликите, с които работите? — питам, решила да се включа в играта.

Ако съм научила нещо от изминалата година, то е, че трябва да приемам нещата, които не мога да променя.

Трудна задача за маниак на тема контрол като мен.

— Лес каза, че купувачът дори не е разгледал вътрешността на къщата. Казал, че нямало нужда. Вече знаел, че „светлината е идеална“. Та кой би казал нещо подобно? Трябва да е човек, който се занимава с визуални изкуства, нали така?

— Може би — съгласявам се колебливо, обезпокоена от неочаквания разговор. Тук пътят се издига рязко под достатъчен наклон, че да усетя леко натоварване в бедрата. — Макар това да не означава, че е известен.

— Там е работата. — В гласа й се усеща съвсем леко задъхване. — Лес не пожела да каже число, но пък спомена, че било безумие, дето онзи не купил огромната къща в края на нашата улица. Тя е обявена за три и половина милиона!

Трудно ми е да го осмисля. Лес и Мардж имат — имаха — красив дом, но стойността му дори не се доближава до подобна сума.

— Мисля, че веднъж видях купувача през големия еркерен прозорец във всекидневната — продължава Рокси. — Блондинката с него беше зашеметяваща. Кльощава като супермодел и с безкрайни крака.

Когато стигаме върха, аз вече едва дишам, но не и Рокси, която ходи на фитнес почти всеки ден.

Половин километър по-нататък има улица към парка Даш Пойнт. След него и право напред пътят се спуска обратно надолу и завива леко, докато стигне нивото на водата. Там е плажът Редондо, както и „Солти“, ресторант на платформа във водата с просторна гледка към Повърти Бей и океана.

Точно се каня да кажа нещо поетично за супата с морски дарове на „Солти“, когато иззад ъгъла изскача бегач във вихрен спринт. Внезапната му поява ме стряска. Един по-внимателен поглед ме кара да замръзна насред крачката си.

Забравям да дишам.

Има прекалено много неща за регистриране наведнъж, затова умът ми се опитва да обхване мъжа като цяло. Облечен само в черни шорти и обувки, той е истинско пиршество за очите — потъмняла от слънцето кожа, сложни татуировки по ръцете и блестящи от пот потрепващи мускули.

А лицето му. Изсечено като скулптура. Със силна челюст. Брутално, зашеметяващо красиво.

Рокси, вече на няколко крачки пред мен, подсвирва тихо.

— Дяволски секси е.

Звукът на гласа й ми напомня да дишам. Кожата ми е гореща и влажна от потта. Пулсът ми се е учестил до нива, за които не мога да обвинявам физическото усилие.

В първия момент той не ни вижда, въпреки че тича в нашата посока. Умът му е другаде, тялото му е на автопилот. Дългите му силни крака гълтат асфалта под стъпалата му. Ръцете се движат в ритмично контролирано темпо. Впечатляващо е колко изящно е тялото му при тази скорост: аеродинамично и ефективно. В лекотата на бягането му има красота, има и мощ и аз… Не мога. Да спра. Да го зяпам. Знам, че го правя и че трябва да отклоня поглед, но просто не мога.

— Виждаш ли това? — пита Рокси, очевидно и тя е неспособна да отмести очи.

От транса ни вади яростен лай. Бела и Мини са зърнали непознатия бегач, устремил се в нашата посока.

— Ей — кара се Рокси на Бела и скъсява повода. — Престани!

Но аз все още съм прекалено замаяна, за да реагирам навреме. Мини решава да използва шанса си. Каишката се изплъзва от ръката ми, все едно изобщо не съм я държала. Изчезнала е, преди да успея да я хвана, късите й крачета се движат толкова бързо, че се сливат в размазано петно на път да се хвърли върху него.

— По дяволите!

Сега аз също тичам към него и той ме вижда. Не показва изненада, че е изваден от мислите си от две ококорени жени и техните неконтролируеми кучета. Плътната линия на устата му се стяга, когато разсеяното му изражение изведнъж се сменя с остро и съсредоточено. И не забавя скоростта си.

Първичният ми инстинкт е да изчезна, да избягам. Той е като беснеещ циклон, който ме връхлита, и чувството за самосъхрание изисква да се разкарам от пътя му.

— Мини — крещя аз и се спускам с ръка към каишката, докато тичам. Пропускам я. — По дяволите!

— Мини Беър! — изстрелва Рокси и дребното кученце незабавно забива крачета, спира и се обръща, за да побегне към своя човек.

Аз съм почти толкова пъргава. Сменям посоката, за да избегна сблъсъка с мъжа срещу себе си, и свивам към другата страна на улицата.

— Тийгън!

Уплашеният вик на Рокси ме кара да обърна глава… точно навреме, за да видя как един крайслер лети право към мен.

Адреналинът изригва и аз се хвърлям напред, косата ми настръхва от звука на виещи спирачки. Нещо ме блъсва отзад с достатъчно сила, че да ме изхвърли от пътя и да ме запрати на моравата на съседа.

Макар и зашеметена и все още ужасена, ми трябват само няколко секунди, за да осъзная, че съм добре.

И че онзи секси, як, потен мъж, от когото бягах, е върху мен.