Пеперуда в леда

16 Гарет

С тоя на прага на една от трите спални на приземния етаж в къщата на Тийгън. Дори самата гледка е толкова болезнена, че не мога да вляза.

Леглото на Дейвид, идеално оправено. Етажерката с книжките му, кутията с играчки. Дрехите му са подредени в дрешника. Из цялата стая са пръснати рамки със снимки от предишния ни живот — снимка от сватбата ни, снимка, правена точно след като Дейвид се роди, снимки от рождени дни, от училище, от почивки.

Защо не съм слизал тук досега?

Затварям вратата и поглеждам към втората стая на този етаж. Подобно на горния етаж, тя е в съвършен ретро стил и напълно стерилна. Само в едната спалня има нещо от жената, която обичам.

Отгоре се чува леко колебливо почукване на входната врата. Хуквам и вземам стълбите през една. Искам да отворя, преди звънецът да звънне и да събуди Тийгън.

Отварям и въобще не съм изненадан да видя Роксан.

— Здравей — поздравява тя тихо. — Как сте? Тийгън добре ли е?

Цялата светлина, която съм свикнал да виждам в нея, е изчезнала. Въздъхвам. Ще трябва да поправим и тази връзка. Тъгата е като счупено огледало — пукнатината в средата се разпростира навсякъде.

— Тя спи — отвръщам и я каня в кухнята. — Ще пийна нещо. Ще ми правиш ли компания?

— Добре.

Роксан влиза и започва да се оглежда, сякаш очаква мястото да изглежда по различен начин. Тръгвам към кухнята.

— Взех малко скоч от нас, но тя има бутилка вино в хладилника.

Тя тъжно се усмихва.

— Аз й я подарих, когато се нанесе. Дали още става за пиене?

— Може да проверим — отвръщам. Виното е от австралийска винарна, бутилката е с капачка на винт. Отварям я, помирисвам, сипвам малко в една чаша и опитвам. — Да, добро е.

Рокси поема чашата, която й наливам, и отпива стабилна глътка. Сипвам си голям скоч и сядам на масата при нея.

Тя ме поглежда.

— Наистина съм объркана.

— Със сигурност.

Пийвам от скоча и усещам как топлината от алкохола се разлива надолу към гърдите ми.

— Тийгън е твоята съпруга, така ли?

— Беше. Разведохме се няколко месеца след като загубихме Дейвид.

— О! — Роксан обхваща чашата си с длани. — Предполагам, че често се случва след загубата на дете.

— Това са митове — отвръщам. Усещам язвителната нотка в тона си и мигновено съжалявам. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Само шестнайсет процента от двойките се разделят — продължавам с по-мек тон — и обикновено не е заради загубата, а защото нещата така или иначе не са били наред. Детето е било „лепилото“, което е пречело на брака да се разпадне. — Отпивам още глътка. — Или поне в нашия случай беше така.

Рокси също отпива от виното си и започва да си играе със столчето на чашата.

— Тя изглеждаше изненадана, когато се срещнахте за пръв път — отбелязва.

— Да, ами… аз бях още по-изненадан, когато ти ни запозна и тя не каза нищо. Всъщност бях бесен. Почувствах се така, сякаш е изтрила целия ни живот заедно, сякаш го е накарала да изчезне. — Отпивам отново и задържам алкохола в устата си, преди да преглътна. — След като спрях да крещя пред психолога си по темата, той ми разказа за нещо, наречено „сложна скръб“.

— Наскоро четох за това.

Кимвам.

— Щом разбрах, че тя не просто не е продължила напред, а още се лута в мъката си, осъзнах, че се нуждае от мен точно толкова, колкото и аз от нея.

— Нямах представа — шепне Рокси.

— Страхувах се да ти кажа.

В миг и двамата се обръщаме към вратата. Тийгън стои на прага на кухнята пребледняла и с подпухнали очи. Бях й помогнал да облече една широка тениска, след като я измъкнах от омазаните със сладолед дрехи. Изглежда малка и изгубена, пръснатите по бузите и по носа й лунички изпъкват на фона на бледата кожа.

Ставам и отивам при нея. Отмятам надвисналите пред лицето й кичури коса. По целия път към къщи тя плака.

Изтерзани разтърсващи хлипове, които раздираха сърцето ми.

— Добре съм — казва сега и хваща китките ми. Гримът се е размазал в тъмни петна около очите й.

Толкова е красива. Години наред скицирам лика й в тетрадки, по салфетки и по пощенски пликове. И насън мога да нарисувам овала на лицето й. скулите и бадемовата форма на очите й.

— Извинявай за случката при фонтана, Гарет — прошепва тя. Устните ми леко докосват челото й.

— Не се извинявай.

— Не знам какво ми стана — тя свива рамене. — Искам да седна.

Придърпвам й един стол и отивам до кухнята за чаша сок.

Рокси хапе долната си устна и очевидно не знае какво да каже или да направи.

— Нуждаех се от твоето приятелство, Рокси — започва Тийгън. — Толкова много от приятелите ни изчезнаха, след като загубихме Дейвид, а онези, които останаха, вече не гледаха на нас по същия начин. Идваше ми в повече. Съжалението в погледите им. Да се отнасят с мен така, сякаш всеки момент ще избухна. Това, че никой вече не се смееше. Трудно е да носиш този допълнителен товар, когато и без това си сринат.

Когато се връщам и оставям чашата портокалов сок пред Тийгън, Рокси плаче.

— Не мога да ти се ядосам — казва тя и избърсва сълзите си с ръце. — Не и след начина, по който реагирах, след като Гарет ни разказа за Дейвид. Толкова мъчно ми става, като помисля, че си живяла с всичко това сама. И съм убедена, че несъзнателно съм казвала неща, които са били болезнени за теб.

Откъсвам парче кухненска хартия и й го подавам.

Тя ме поглежда.

— Благодаря. Все пак вие двамата наистина сте заедно, нали? Това поне е истина?

Поглеждам към Тийгън. През последните няколко седмици тя бе започнала да се разтваря като цвете, но сега отново се е свила в себе си. И все пак в погледа й има твърдост. Надявам се, че е успяла да загърби миналото. А ако не е, е… ще стигнем и дотам. Сигурен съм и това ми стига.

— Всичко е истина, Рокси — отвръща тя. — Има някои неща, които не знаеше, но всичко, което знаеш, е самата истина.

Погледът на Тийгън за миг среща моя и се връща към приятелката й.

— Мисля, че сме се променили достатъчно и този път ще се получи. Не го очаквах. Когато Гарет ми писа и ме пита дали искам да опитаме да започнем от нулата, аз се съгласих само защото смятах, че дължа на Дейвид поне това. Бяхме толкова съсипани, когато се разведохме… някъде по пътя бяхме изгубили любовта си.

— Аз продължавах да те обичам — казвам твърдо и заставам прав до кухненския остров просто защото не мога да седя на място. — Съгласих се да се разведем, защото исках да си щастлива. Когато се срещнахме, ти вече беше минала през ада с Кайлър. Не исках да имаш чувството, че си се измъкнала от един провален брак, за да попаднеш в друг.

— Когато се съгласи без възражения, реших, че си приключил с мен — намръщва се тя.

Рокси гледа ту мен, ту Тийгън. Изглежда едновременно притеснена и смаяна, но мен не ме е грижа, че става свидетел на този така закъснял разговор. Самото й присъствие е подкрепа за Тийгън.

— Карахме се прекалено много — казвам и си спомням онези мрачни, болезнени времена. — Мислех, че след като не си щастлива, ще е най-добре да те оставя да си тръгнеш. Едва след като събрах мислите си, осъзнах, че правилното решение е било просто да положа повече усилия.

Тийгън ме гледа втренчено в продължение на една дълга минута.

— Аз ще тръгвам — казва Рокси и става. — С Майк много ще се радваме, ако ни дойдете на гости за вечеря утре. Заръча да ви предам, че прекалено отдавна не е правил пица.

— Супер! — отвръщам. Тя тръгва към мивката, но аз вземам чашата от ръката й. — Аз ще я измия.

Тя обхваща лицето ми с длани и ме целува по бузата.

— Обадете се, ако имате нужда от нещо!

С Тийгън гледаме след нея, докато излиза. После аз отивам до мивката, измивам чашата и я оставям на сушил ника. Подскачам от изненада, когато Тийгън ме прегръща през кръста, но после се отпускам в обятията й. Тя се обляга на гърба ми. Слагам ръце върху нейните.

— Какво следва сега? — шепне тя. Топлият й нежен дъх гали кожата ми.

— Хмм… Вечеря?

Тя ме пуска и аз се обръщам с лице към нея. Виждам толкова много от сина ни в чертите й, в жестовете, в смеха й. През последните няколко седмици осъзнах, че той още е с нас по един или друг начин.

— Аз ще сготвя — предлага тя.

Усещам, че и последните следи от напрежение в мен се отцеждат.

— Така ли?

— Ще направя спагети. Винаги си харесвал спагетите ми.

— Така е, нямам търпение да ги опитам отново.

Думите са твърде слаби, за да предадат нетърпението ми. Да имам възможност да преживея нещо от миналото, било то и толкова просто като любимо ястие, което тя приготвяше за семейството ни, е нещо, за което жадувах толкова дълго, че се превърна в болезнена празнина вътре в мен.

Ръцете й леко се плъзгат нагоре-надолу по моите.

Тийгън оглежда изображенията, които ги покриват.

— Това сигурно е боляло — отбелязва тя.

— Първоначално това беше целта.

Вдига поглед към мен.

— Мисля, че татуировките ти са много секси.

— Радвам се да го чуя — отвръщам. По тялото ми се разлива топлина, която можеше да се конкурира с тази на скоча.

— Означават ли нещо?

Кимвам.

— Лабиринти са. Единият започва и свършва при сърцето ми, другият започва и свършва при китката ми, където се усеща пулсът.

Очите й се разширяват, погледът й следва извивките и ъглите на изображенията.

— Дейвид беше жизнената ми енергия — обяснявам аз. — Ти си сърцето ми. Каквито завои и преврати да направи животът, всичко започва и свършва с нас двамата.

В очите й блесват сълзи, но не потичат.

— Ще ги проследя и двата — казва тя с дрезгав от вълнение глас. Хваща ръката ми за опора и се повдига на пръсти, за да ме целуне.

— Може да отнеме известно време — посочвам. — Вероятно години.

— Никъде няма да ходя.

Тийгън отпуска глава на гърдите ми.

— Обичам те — казвам.

И пак — думите са твърде семпли, за да опишат силата на емоцията, която изпитвам.

— Аз те обичам повече — отвръща тя.

— Това напълно ме устройва — шегувам се.

Облягам се на мивката, придърпвам Тийгън между краката си и я притискам към себе си. Ще я държа близо до себе си до последния си дъх.

— Стъпка по стъпка, нали? — казва тя тихо.

— Да, докторке. Ще го направим точно така — стъпка по стъпка.