Пеперуда в леда

15

— Не съм идвала тук от цяла вечност — отбелязва Рокси, когато влизаме в стъклената градина на Дейл Чихули5.

— Не мисля, че се променя — вметва Майк и поглежда към магазинчето за сувенири на входа. — Мисля, че изложбата е постоянна.

— Хей, нямаше нужда да си купувате билети, за да разглеждате пак — възразявам аз, макар че вече е прекалено късно, защото платихме входните такси на автомата отвън. — Можеше да се срещнем по-късно.

— Искаме да го разгледаме пак — уверява ме Рокси. — Наистина си спомням само лодките.

— Аз тъкмо се сетих за онази стая с морските обитатели — казва Майк. — Октопите са доста впечатляващи.

— Казва се „октоподи“ — поправя го Рокси.

— Какво? — възмущава се Майк и поклаща глава. — Не е вярно!

— Вярно е. Провери!

Майк вади телефона си и миг по-късно казва:

— Дявол да ме вземе! Права си.

— Разбира се, че съм права!

Гарет ме прегръща през рамо, докато чакаме да покажем билетите си на входа. Днес е приказен летен ден, малко по-топло от обикновеното за Сиатъл, но за щастие, няма нищо общо с лепкавата влага в Ню Йорк по това време на годината.

Облечена съм с един от тоалетите от последната кутия от стайлинг абонамента — бели къси дънкови панталонки и потник с тънки презрамки и азиатски мотиви. Дори съм си сложила обеци — малки златни халки, и тъмен грим тип „опушени очи“. Вече редовно се гримирам така. Струва ми се, че на художник рок звезда като Гарет му отива да е с жена със страстни очи.

Влизаме в музея. Криволичим сред тълпата и се любуваме на всяка експозиция. Стигаме до дълга тясна зала, в която изложбата е позиционирана над нас и защитена с прозрачна преграда. Разноцветни стъклени скулптури във всевъзможни форми и размери, някои с флорален дизайн, други с морски, са пръснати наоколо, преплетени или струпани една върху друга. През стъкления покрив се процежда светлина, която се пречупва в стъклото на фигурите и описва дъги по голите стени на помещението.

Движа се бавно с наклонена назад глава, за да разгледам всичко.

Гарет се промъква зад мен и ме прегръща през кръста.

— Трябва да отидем да видим експозицията му в „Беладжио“ в Лае Вегас. Може там да сложим началото на медения си месец и после да пътуваме за незнайни кътчета на света.

Спирам. Не съм убедена, че чух правилно. Обръщам се към него.

— Да не би току-що да ми предложи?

Прекрасните му очи блестят насреща ми.

— Не. Когато ти предложа, няма да има никакво съмнение. Просто повдигам темата. Давам ти време да свикнеш с идеята.

Присвивам очи.

— Може би аз ще поставя въпроса първа.

— Значи ще се състезаваме, а?

— Вие двамата се гледате повече един-друг, отколкото гледате изкуството — шегува се Майк, когато минава покрай нас с Рокси под ръка.

— Просто ме влече най-красивото в залата — казва Гарет, хваща ме над лакътя и ме повежда към следващата зала.

Облягам се на него.

— Как успяваш с всеки изминал ден да си все по-секси и все по-банален?

Намига ми.

— Всеотдайност, докторке. И природен талант.

По-късно отиваме до кулата „Спейс Нийдъл“, снимаме се на пейките от плексиглас на реновираната панорамна тераса, после разглеждаме музея на поп културата в Сиатъл, където прекарваме най-много време при изложбата за Принс. Оттам тръгваме към външните площи на „Сиатъл Сентър“ и попадаме на полски фестивал в амфитеатъра.

На сцената двойки в цветни национални носии танцуват на фона на весела музика. Около поляната има будки за закуски, на тревата хората са насядали на одеяла за пикник и на сгъваеми столове, има и специално обособена бирария. Забелязвам творчески кътове за деца, продавачи на тениски и сувенири, арт зона и какво ли не още.

— Хайде да пийнем по нещо! — предлага Рокси и поглежда към бирарията.

Тръгваме към бялата дървена ограда, която обозначава мястото, и намираме свободна маса до един рекламен чадър на полска бира. Двете с Рокси сядаме.

— Ще си взема една бира — обръща се Майк към Рокси. — Ти искаш ли? Или вино?

— Вино звучи добре.

Гарет ме поглежда въпросително.

— Искаш ли вода или сода?

— Ами… — поколебавам се с усмивка. — Мисля и аз да пия чаша вино. Шардоне, ако има.

Рокси плясва с ръце.

— Внимавай, Гарет! Сега ще се развилнее.

Той се усмихва.

— Няма проблем, мога да се справя.

Когато мъжете се отдалечават, Рокси грабва ръката ми и се навежда към мен.

— Добре, Майк ми каза да не го мисля, но не мога да не те питам — за брак ли си говорехте в галерията на Чихули?

Стрелвам я с поглед.

— По абстрактен начин. Недей да се вълнуваш много!

— О, боже! — възкликва тя и в очите й избиват сълзи. — Толкова се радвам за теб! Толкова се радвам и за двама ви!

— Рокси, какво казах току-що? Не сме сгодени. Всичко си е както преди.

— Но това е очакваният развой на нещата. И толкова ме радва! Като се сетя какво е преживял този човек и че е намерил жена като теб… Сещам се и за мъжете, с които се опитвах да те сватосам. — Тя скрива лицето си с длани и се разсмива колебливо. — Толкова си била права да чакаш Гарет да се появи!

— Рокси, стига! — Не успявам да се сдържа и също се разсмивам. — Майк ще откачи, ако види, че плачеш.

— Знам. — Започва да рови в чантата си и измъква пакетче носни кърпички. — Какво да ти кажа? Безнадеждна романтичка съм.

— Какво става тук? — пита Майк, който се връща с чаша вино в едната ръка и бира в другата. Поглежда към жена си и носните кърпички в ръката й. — Какво има?

— Алергията ми се обажда, това е. Шегувах се с Тийгън, че ще се напие.

Гарет сяда до мен, оставя питиетата ни на масата и отпуска топлата си ръка на бедрото ми.

— Спаси ме, моля те!

Той се ухилва.

— Работя по въпроса.

Изпивам само една чаша вино, но след година въздържание съвсем съм изгубила тренинг. Чувствам се леко замаяна и е толкова лесно да се смея на всичко. Рокси, Майк и Гарет си вземат по две питиета, но съм сигурна, че са много по-трезви от мен.

После продължаваме разходката. Гарет ме държи за ръка и се усмихва снизходително. Спираме да си купим сладолед от една количка, продължаваме напред и се озоваваме при „Международния фонтан“6. Музика и детски смях се конкурират с шума от пръскащата вода.

Самият фонтан е разположен на обширна поляна и представлява сребърна полусфера в центъра на огромна купа.

Хората седят по ръба на купата, както и по-надолу, по наклона на страните й. Деца и възрастни се веселят сред струите вода, някои по бански, други напълно облечени.

— Много обичам това място — отбелязва Рокси и се усмихва под слънчевите си очила тип котешки очи. — Сякаш винаги е пълно с щастие.

Повежда ни към ръба, сяда и протяга крака надолу към фонтана. Майк тръгва след нея.

Поглеждам напрегната към Гарет.

— Добре ли си?

Той кимва. В слънчевите му очила се отразяват играещите във фонтана деца.

— Добре съм.

Подава ми ръка, за да не падна, докато сядам, и на свой ред сяда до мен. Хапваме сладоледите си. Музиката, която звучи наоколо, ми е непозната и затова мога да я понеса.

Гарет непрекъснато слуша музика, докато работи, и аз лека-полека започнах отново да свиквам. Все още има моменти, в които определена песен ми навява болезнен спомен за някое място или събитие, но и в това отношение имам напредък.

Ден след ден се разкривам все повече и поемам нови предизвикателства.

— Дейвид!

Цялата изтръпвам, когато чувам женски глас да вика това име. Поглеждам към Гарет, за да се уверя, че е добре. Той хваща ръката ми и я стисва окуражително.

Търсещият ми поглед се връща към фонтана. Една червенокоса жена размахва хавлиена кърпа и гони рижаво момченце на около пет години, което въобще не възнамерява да излиза от фонтана. Ближа ментовия си сладолед с парченца шоколад и следя как ще се развие тази минидрама.

Въпреки навалицата ясно виждам как още едно момче се показа от другата страна на фонтана, където се е крило до този момент. То е по-голямо, може би на седем или осем. С тъмна коса, тъмни очи и силно изразена долна челюст. Смее се и гони момиченце в розово трико и туту поличка. И двамата са боси и вир-вода.

Докато ги гледам, по пръстите ми потича разтопен сладолед. Момченцето е високо и слабичко. Миглите му са гъсти и мокри от водата, езикът му се стрелва и бързо облизва горната устна. С изключение на очите, то толкова прилича на Гарет, че умът ми не може да го осмисли.

Сърцето ми блъска в гърдите и аз се изправям.

— Докторке?

Гласът на Гарет звучи някак далечно и е лесно да не му обърна внимание. Тръгвам надолу по наклонената купа.

Зад мен Рокси се смее.

— Мисля, че Тийгън ще влезе във фонтана!

Майк й отговаря нещо.

— Тийгън — в гласа на Гарет се усеща напрежение.

— Виждаш ли го? — питам, докато се отдалечавам. — Виждаш ли го?

— Тийгън!

Стигам в средата на фонтана. Вятърът насочва пръските към мен и ме измокря цялата. Наоколо тичат деца, стрелкат се напред-назад и играят на гоненица с пръскащата вода.

Малката балерина изтичва покрай мен, плътно следвана от тъмнокосото момче.

— Извинявай! — провиквам се, но то продължава да тича, няма представа, че се обръщам към него.

Гарет ме хваща за ръката и ме повлича обратно.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Видя ли го? Прилича на Дейвид.

Той стисва зъби.

— Да се махаме оттук!

— Още не! — противя се аз.

Гарет ме хваща над лактите и леко ме разтърсва. Сладоледът ми пада и се разтича във водата в краката ми.

— Това не е Дейвид.

— Знам. Но ти дори не го погледна! — настоявам.

Обръщам се да видя детето отново и да му го покажа.

Виждаш ли? Изглежда точно като теб, с моите очи. На същата възраст е.

Рокси идва към нас.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Трябва да тръгваме — отвръща Гарет. — Тийгън е уморена.

— Не съм уморена! — сопвам се. — Просто искам да поговоря с него!

— Не може да говориш с това момче! — избухва той. — Не те познава. Ще го изплашиш. Ще изплашиш и родителите му. Трябва да тръгваме.

— Гарет, ти не…

Той вдига слънчевите си очила и пълните му със сълзи очи срещат моите.

— Това не е синът ни, Тийгън. Това не е нашият Дейвид.

Дейвид е мъртъв.

Тези три думи пробождат сърцето ми. Толкова боли да гледам агонията по лицето на Гарет. Горещи сълзи се спускат по бузите ми и погледът ми се замъглява.

— Знам, че е мъртъв! — крещя през сълзи срещу него, докато поредната вълна от студени пръски залива и двама ни.

— Няма нужда да ми го казваш!

Толкова дълго сдържах сълзите си. Сега, когато са свободни, не мога да ги спра.

— Знам, че не е той… Знам… Боже, полудявам ли?

— Ела тук — тихо казва Гарет, прегръща ме и ме притиска силно към себе си. Докато сълзите ми попиват в тениската му, тялото му потръпва до моето.