Пеперуда в леда

12

— ̀Колко сме изискани само! — шегувам се. Седим по турски на синия кадифен диван, голи и омотани с одеяла, и ядем с ръце от набързо спретнатото плато с деликатеси

— Гладен съм като вълк — промърморва Гарет с парченце сирене в уста и го преглъща бързо.

Толкова е красив с безумно разрошената си коса, че не бих могла да го опиша с думи. Пресяга се за прошуто, завивката се смъква от широките му рамене и се свлича в скута му. Голото му тяло е произведение на изкуството.

В небето зад него преливат розови и оранжеви нюанси, слънцето още слиза лежерно към хоризонта. Искам да го снимам така. Да запазя този миг завинаги.

— Може да си поръчаме нещо? — предлагам.

Гарет избърсва уста с опакото на ръката си.

— Нещо друго ли ти се яде? Мога да сготвя?

— Не, няма нужда.

— Мога да направя спагети болонезе. Или рамен — но истински, не смотаните полуфабрикати. Или да спретна закуска? Яйца, бекон, палачинки?

— Тази храна ми е достатъчна. Наистина — отвръщам с усмивка.

Поглежда ме преценяващо.

— Сигурна ли си?

— Все пак аз избрах всички тези неща, нали? — посочвам към блюдото. Навивам на руло парче мортадела с шам-фъстък и отхапвам. — Предложих да поръчаме нещо, защото се притеснявам дали ще ти стигне. Наясно съм, че това изваяно тяло вероятно се нуждае от много гориво.

Той се усмихва широко.

— Притесняваш се за мен, докторке. Това ми харесва. Много ми харесва.

Дръпвам парченце пикантна сопресата и я увивам в сирене проволоне като в сандвич.

— Къде ти е фотоапаратът?

— В кабинета. Защо?

Изтръпвам при мисълта за кабинета му и снимките, които са там. Поклащам глава.

— Няма значение.

— Защо попита?

— Просто исках да те снимам в този момент, какъвто си сега. Но ми се искаше да е хубава снимка, не с телефон.

Защото моментът, който споделяме сега, е на една стъпка разстояние от действителността, вълшебно време, в което виждаме само най-хубавото в себе си и избягваме всички минуси. Искам да хвана малко парченце от този „меден месец“, докато мога. Защото лошите мигове със сигурност ще дойдат и колкото и да се надявам на най-хубавото, очаквам най-лошото.

Гарет ме стрелва с премерен поглед изпод абсурдно гъстите си вежди.

— Да отида ли да го взема?

Поклащам глава и изпъвам крака, за да се изправя.

— Не. Стой така, както си. Ако станеш, ще развалиш кадъра.

Погледът му ме следи, докато се изправям.

— Ти ли ще го вземеш?

Поглеждам към коридора замислено и се увивам още по-плътно в завивката. Толкова много неща се промениха само за ден. Аз се промених. Ние се променихме. Но някои неща остават същите.

— И без това е сложен кадър — промърморва и лапва резенче салам. — Светлината е зад мен.

Разбирам, че ми дава причина да се откажа. Но човек, който си изкарва хляба със снимки, със сигурност има фотоапарат, който може да се справи с всеки кадър, дори и без идеална светлина. Поглеждам го.

— Ти самият искаш ли да го взема?

Той облизва пръстите си и ме поглежда внимателно.

— Искам да прекараш нощта тук. Нямам по-амбициозен план.

— Добре — кимвам замислено.

Изтичвам боса до шкафчето при входната врата и си вземам телефона. Връщам се на дивана, включвам камерата, натискам настройките за „нощен режим“ и правя снимка.

— Е? — пита той и мята една маслина в устата си.

Обръщам екрана към него, за да му покажа. Усмихвам се.

Той повдига вежди.

— Не е зле.

— Не е толкова добра като оригинала, но ще свърши работа.

Той се навежда към мен и устните му докосват моите.

— Оригиналът е тук — шепне, докато ме целува. — И никъде няма да ходи.

Чувствам се като палава тийнейджърка, когато излизам от душа и обличам дрехите, които съм носила вчера.

Поглеждам в огледалото, докато връзвам влажната си коса на висок хлабав кок. Устните ми са сочни и червени, около очите ми има тъмни кръгове. Усещам тъпа болка от изтощение по цялото тяло и леко изтръпване от по-интимно естество. Едва девет сутринта е, а аз вече обмислям да си легна. Гарет обаче е готов за работа.

— Заповядай!

Той стои пред вратата на банята с чаша горещо кафе в ръка. Обут е в изтъркани дънки, изцапани с пръски боя.

Прилагателното, което го описва най-добре в този момент, е „раздърпан“, но дори така изглежда невероятно.

— Благодаря ти! — отвръщам. Още по вида и аромата на кафето знам, че е направено точно както го обичам.

Отпивам глътка и леко простенвам от удоволствие.

Гарет ме гледа втренчено.

— Не може да издаваш този звук в мое присъствие!

— Защо не? — усмихвам се.

— Знаеш защо не. Защото сега ми е толкова твърд, че мога да вадя пирони.

Поглеждам, за да се уверя.

— Това е впечатляващо!

— Радвам се, че мислиш така — казва той и обляга рамо на касата на вратата. — Ще се върнеш ли веднага?

— О, не знам — отпивам още глътка кафе. — Мислех да те оставя да работиш и да отида с Рокси да разходим кучетата. Може би ще подремна малко. Може и аз да свърша някаква работа.

— И аз ще подремна с теб.

Повдигам вежди.

— Мисля, че вече установихме, че ти и аз в едно легло не е равно на сън.

— Просто много ми се беше събрало — казва той. По устните му бавно се разлива усмивка. — Мога да се държа и прилично.

Цяла сутрин мисля за извънредно силния сексуален нагон на Гарет. Колко ли време не беше правил секс? Или може би беше. Може би съм просто последната в дълъг списък. Казвам си, че нямам право да го съдя нито в единия, нито в другия случай. Нито да си вадя каквито и да е изводи.

— Какво има? — пита той и се изправя.

По дяволите, този мъж усеща всичко! Неизбежно следствие от прекомерното внимание, което проявява към мен.

Още се опитвам да се настроя към това. Свикнала съм да съм на заден план.

— Нищо — отвръщам и се усмихвам колебливо.

— Това означава, че има нещо.

— Невинаги. Понякога нищо си е нищо — казвам и сменям темата. — Искаш ли да излезем на вечеря довечера?

— С теб ще отида навсякъде.

Неистовият стремеж да ми угоди ме смущава. Не трябва да пренебрегва собствените си желания и нужди, за да прави това, което смята, че искам аз. В дългосрочен план тази стратегия е обречена на провал.

— Ако си зает или имаш вдъхновение, или… каквото и да е, просто ми кажи — опитвам се да обясня. Знам, че след начина, по който реагирах, когато пропусна вечерята у Рокси и Майк, той няма да посмее да ми откаже нищо. — Обещавам да не се разстройвам, просто ми кажи, че моментът не е подходящ.

Той пристъпва към мен и буквално заема цялото пространство в банята.

— Винаги съм вдъхновен от теб. Ти си моята муза.

Сърцето ми лекичко подскача, но се опитвам да го прикрия.

— Аз си мислех, че просто ме използваш за секс, но явно дори скритите ти мотиви си имат мотиви.

— Каквато и нужда да имам, Тийгън, ти я задоволяваш — отвръща той и ме хваща през кръста. — И съм твърдо решен да направя така, че да е взаимно. Ще ти стана нужен. Това е планът ми.

Оставям кафето на мивката, вглеждам се в него и се опитвам да прочета мислите му. Пръстите му се плъзгат по бузите ми и аз затварям очи.

— Казвал ли съм ти колко харесвам луничките ти? Радвам се, че не ги криеш.

— Прекалено много са и няма смисъл дори да опитвам — отбелязвам аз.

Гарет ме целува по носа, навежда се и хваща дупето ми с длани.

— Обичам и дупето ти.

Присвивам очи.

— Азиатките не се славят със сочни извивки и аз не съм изключение.

— Ти си наполовина азиатка и напълно перфектна, включително и в тази си част — казва той закачливо и стисва дупето ми.

— Просто ми се подмазваш, за да те оставя да работиш — отвръщам сухо.

— Не е вярно, въпреки че имам една нова идея и искам да я започна.

Очите му светват от самата мисъл за това.

— Добре тогава, няма да те задържам.

— Точно обратното. — Усмивката му е истинска прелест. — Ти ме правиш свободен.

Гарет ме изпраща до вкъщи въпреки възраженията ми.

— Ако решиш да подремнеш — вметва той и влиза след мен, — искам да ми кажеш.

— Ще си помисля.

— Тийгън — изрича името ми с нотка на предупреждение в гласа. — Ако се окаже, че не си заета, ела пак при мен.

— Хайде, тръгвай си, Фрост! Имаш разни неща за оправяне.

— Така е — съгласява се той и се ухилва. — Ти си едно от тях.

— Държиш се безумно!

— Така ме харесваш.

Хваща ме и целува врата ми. Отпускам длани върху голите му гърди.

— Хайде просто да се уговорим за вечеря, какво ще кажеш? — предлагам. — Седем часа? Можем да слезем до „Солти“ в шест и ти да пийнеш едно-две в бара, преди да хапнем.

Игривостта му преминава в размисъл.

— Какво става, когато ти пиеш алкохол? — пита той.

— Плача. Много.

— Това лошо ли е?

Поемам си дълбоко въздух и решавам да съм малко пооткрита.

— През по-голямата част от времето животът ми е като постоянен опит да дишам под вода. Когато добавя и сълзи, усещането е сякаш се давя.

— Малката ми! — възкликва той и ме целува по челото.

— Няма да те оставя да се удавиш. Обещавам.

Ръцете ми, опрени в кожата му, се свиват в юмруци.

Той не разбира, че когато счупиш нещо и цялото му съдържание се разлее, накрая ти остава само черупката.

Целувам го по гърдите и го прегръщам.

— Отивай да работиш.

Той се намръщва.

— Не обичам да си тръгвам от теб. Винаги се чувствам така, сякаш правя грешка.

— Хей! — усмихвам се. — И аз няма да ходя никъде.

— Надявам се да си удържиш на думата.

Пуска ме и посяга към дръжката на вратата зад себе си.

Когато отваря, Рокси стои на прага с пръст на звънеца.

— Добро утро, Роксан! — поздравява я той.

За момент тя просто зяпва срещу него, за което не мога да я виня. Той все пак е гол до кръста. Ръката й се отпуска до тялото.

— Гарет, добро утро! Как си?

Веднага щом задава въпроса, тя потрепва.

Той отстъпва назад, за да я пусне да влезе, после на свой ред прекрачва прага и излиза навън.

— Идваш тъкмо навреме! Бях решил да се държа като джентълмен и да изпратя момичето до вкъщи, а се оказвам жертва на целувки и опипване.

— Гарет! — казвам възмутено, като се опитвам да не се разсмея.

— Бих ти разказал подробно на какви мъчения съм подложен като обект на нейните потресаващи сексуални фантазии — продължава той, отстъпвайки назад. — Но няма да е вярно, защото ми харесва.

— Млъкни! — възкликвам и тръгвам след него.

Той намигва на Рокси и ме поглежда.

— Не страдай прекалено много за мен, докторке!

Гарет се отправя към къщата си, а аз се връщам при ухилената Рокси.

— Само да не се спънеш в огромното си его! — извиквам след него.

Рокси ме хваща приятелски за рамото.

— Това е прекалено — казва тя.

— Самочувствието му ли, така е — отвръщам.

— Красотата му.

— Твърде сексапилен е — продължавам аз. — И инатлив като магаре.

— Точно какъвто ти трябва.

— Ха! Да бе!

Затварям вратата и се обръщам към Рокси, която ме оглежда от глава до пети.

— Изглеждаш страхотно — отбелязва. — Харесва ми тази блуза.

— Благодаря! Но понеже съм с тези дрехи от вчера, ще отида набързо да се преоблека. Сега се връщам!

— Толкова се гордея с теб в момента! — провиква се тя подире ми. — Ясно е защо изглежда толкова самодоволен.

— Не го насърчавай!

Свалям блузата, измъквам се от панталонките и ги мятам в коша за пране. Грабвам един клин от рафта, една тениска от закачалката и се обличам набързо.

Когато се връщам във всекидневната, Рокси си прави кафе. Тя поглежда надолу към пълнещата се с кафе чаша и казва:

— Трябва да поговорим.

— Добре.

Поглежда към мен.

— За Гарет.

Кимвам.

— Предположих.

— Така ли? — учудва се тя. Въздъхва тежко и се обръща към хладилника.

Днес е облечена с тъмносини три четвърти панталони и блуза с шпиц деколте на бели и сиви райета. Както винаги е избрала и подходящи аксесоари — златни гривни на китките, обеци с формата на големи златни топки, бледозлатисти мокасини.

— Не си говорила с него след вечерята у тях — посочвам аз. Рокси взема кутия мляко от хладилника и се обръща към мен с покрусен поглед.

— Той каза ли нещо?

— Не. Всъщност не мисля, че въобще беше забелязал, преди аз да го спомена, но дори и тогава не беше притеснен. Вероятно по някое време може да му направи впечатление, ако не поговорите.

Тя отново въздъхва.

— В момента той е добре — продължавам. — Но аз не съм.