Пеперуда в леда

10

Гарет се обръща и тръгва, като ме повлича със себе си.

— Използваш това като повод да се махнеш оттук, вместо да продължим по план.

— Наистина трябва да замълчиш — предупреждавам го.

Докато вървим към рейндж роувъра, не си казваме нищо повече. Гарет ми отваря вратата и оставя почти пълната пазарска чанта на задната седалка. Наслаждавам се на краткия миг тишина, преди да заобиколи колата и да отвори шофьорската врата.

Мята се вътре, пали двигателя, пуска навигацията и ме поглежда остро.

— Като излезем на магистралата — казвам.

Гарет слага ръка зад седалката ми и се обръща назад, за да изкара колата.

— Играеш си с търпението ми, Тийгън. Наистина си играеш — промърморва той.

Тръгваме по стръмните улици, които криволичат ту надолу, ту рязко нагоре, почти като тези в Сан Франциско. Накрая излизаме на магистралата.

— Защо просто не говориш с Рокси? — пита той веднага. — Тя е добра приятелка, нали? Знам, че се притеснява за теб.

Побиват ме тръпки.

— Какво си й казал?

— Нищо не съм й казвал. — Той ме поглежда. — Забелязала е защитите в къщата ти, колко стриктно заключваш всичко. Мисли, че вероятно Кайлър е ставал агресивен, когато се дрогира.

За миг името на бившия ми съпруг увисва във въздуха помежду ни.

Поглеждам през прозореца към отдалечаващия се град, не искам да си хабя думите в разговори за този човек.

— Говорил ли си с Рокси след вечерята у вас?

— Не. Но си махаме за поздрав от време на време.

— Тя те отбягва — отбелязвам безизразно. — Ако не те отбягваше, вече да се е отбила при теб поне няколко пъти. Принципно прави така. Освен това съм сигурна, че си умира да те пита разни неща за работата ти. Все пак и тя се занимава с изкуство. Доста нетипично за нея е да стои на разстояние.

— Какво намекваш? Че не ме харесва?

— Обожава те. Но мисълта за Дейвид… — пръстите ми се сгърчват в скута ми. — Със сигурност се чувства неловко. Болка, депресия, тъга — повечето хора, колкото и добри приятели да са, предпочитат да стоят настрана от подобни състояния и от онези, които страдат от тях.

— Мислиш, че не е трябвало да й казвам? — Кокалчетата на ръката му, която държи волана, побеляват. — Не мога да се преструвам, че синът ми не е съществувал, Тийгън. Това ще е все едно да го изгубя отново.

Въздъхвам.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че — да, Рокси е добър и грижовен приятел, но хората предпочитат да стоят далеч от неудобни ситуации, а аз не мога да си позволя да загубя Рокси и Майк.

— И вместо това отиваш при екстрасенс? Защо не потърси психотерапевт? Някой, който наистина може да ти помогне?

— Нямаш представа колко пъти ме нарани през последния час — казвам тихо. — И че ми иде да крещя, докато чакам следващия миг, в който ще ме нараниш.

— Тийгън. — Гарет протяга ръка и я поставя на коляното ми. Докосването му е топло и сухо, целта му е просто да ме успокои. Въпреки това изпраща тръпка на сексуална възбуда по цялото ми тяло. — Никога не съм искал да те нараня. Наистина нямам представа какво ти минава през ума в момента. Трябва да ми обясниш.

— Казваш, че не ме критикуваш, но го правиш.

— Не е…

— Остави ме да довърша. Можеше да попиташ защо съм ходила при Занета. Знам, че тя няма реални отговори. Ясно ми беше всеки път, когато започнеше да налучква или предсказваше нещо съвсем отнесено или грешно. Но нямаше значение, защото имаше дни, в които не виждах никакъв смисъл да съм жива, а тя ми даваше фалшива надежда. Понякога е по-добре да имаш фалшива надежда, отколкото никаква.

Пръстите му се впиват в бедрото ми.

— Добре, разбирам. Аз…

— Не, не разбираш. Ти просто предположи, че трябва да съм откачила, за да ходя при нея, вместо да допуснеш, че съм го направила съзнателно. И стигна до извода, че съм си пиляла парите, без да го разбера. Но най-много ме заболя, че смяташ подхода ми за грешен само защото се справям с проблемите си по начин, който ти не би избрал.

Този път той не се опитва да ме прекъсне.

— Това, че се опитвам да реша проблемите си по различен начин, не означава, че начинът ми не е „правилен“.

Той си поема дълбоко въздух и издишва бързо.

— Не си давах сметка, че съм ти причинил това, съжалявам.

— Според теб е трябвало да говоря с приятел или терапевт, защото за теб е логично. Но знаеш ли какво, Гарет? Нито приятел, нито терапевт би създал за мен тази фантазия, която ме успокояваше, макар и за кратко. Платих на Занета за това и според мен тя ми даде всичко, за което платих.

Магистралата прави завой и пред нас се извисяват заснежените върхове на планината Рейниър.

Гарет ахва.

Аз също съм смаяна от величието на планината и контраста между гъмжащия от живот град и подобна изключителна природна забележителност в непосредствена близост. Удивително е, че през повечето време връх Рейниър е скрит в мъгла и облаци. Как е възможно нещо толкова величествено, толкова колосално, да остава скрито, при положение че е директно пред теб? Може би точно затова ми харесваше толкова.

— Съжалявам, Тийгън. Права си. Сгреших — казва той и ме поглежда. — Но преди всичко научих нещо. В бъдеще ще внимавам повече как реагирам.

Докато обмислям извинението му, за момент се любувам на профила му — на мъжествените линии на челюстта, на силния му врат. После пак поглеждам към планината.

— Ако продължиш да говориш — допълва той, — аз ще продължа да се уча и ще ставаме все по-силни.

Поставям длан върху неговата, която все още е на бедрото ми и стискам силно.

Прекарваме пътуването към къщи в мълчание, но не е неприятно. Пръстите на дясната му ръка са преплетени с моите, а лявата държи волана с лекота. Слънчевите очила предпазват очите му от слънцето. А аз често се обръщам, за да го погледна.

Мисля върху думите му и гледам планината. По пътя към къщи има места, от които връх Рейниър се вижда в цялата му прелест.

— Наистина ми харесва тук — казвам на глас. — Мисля, че е истински красиво.

Гарет ме поглежда и се усмихва.

— Определено има нещо красиво.

— Само толкова ли, Фрост? — свивам кисело устни.

— Пазя си добрите реплики за после. — Веждите му закачливо се повдигат над слънчевите очила и абсурдната гледка ме кара тихичко да се подсмихна.

Когато пристигаме, той паркира колата пред гаража и скача да ми отвори вратата.

— Сега в твоята къща ли отиваме или в моята?

— Нямам претенции.

Блясъкът в очите му се завръща.

— Аз имам син кадифен диван.

Усмихвам се, въпреки че все още съм ядосана.

— Значи у вас.

Той се връща до шофьорската врата, отваря я и натиска едно копче на огледалото за обратно виждане, което отваря вратата на най-близкия гараж. Очите ми се разширяват, когато виждам разнообразната фитнес екипировка вътре. Велоергометър, пътечка, стойка за дъмбели и всевъзможни уреди с тежести изпълват пространството, което иначе е предназначено за три коли. Докато минаваме през вратата, която води към къщата, подмятам:

— Мисля да пробвам фитнеса на Рокси.

— Добре дошла си и тук.

— Дори самата мисъл за това ме смущава.

Отивам при него до кухненския остров. Всички шкафове наоколо са бели, с изключение на тези на острова, чиито вратички са черни, плотът отгоре също е от черен гарнит с жилки сиво. Повърхностите са толкова празни, сякаш никой не живее тук. Но до мивката има кафемашина и сет професионални кухненски ножове.

После забелязвам в другия край на плота плетената кошница, която му бях изпратила, в нея има хляб. Става ми хубаво.

— Какво те смущава във фитнеса? Уредите ли? Или аз? Ако съм аз, мога да не ти се пречкам — предлага той.

— Всъщност и двете. Липсва ми твоята дисциплина. Рокси казва, че в нейния фитнес групите са малки, а тренировките са на принципа на следене на пулса, така че винаги знаеш дали се напрягаш прекалено, или пък недостатъчно.

— Интервални тренировки значи.

Той се обръща и слага част от храната, която купихме, в хладилника.

— Да. Искаш ли да наредя платото? Гладен ли си?

— Винаги съм гладен. А ти?

— И аз съм гладна.

Гарет пак отваря хладилника и връща нещата обратно на плота — парче мортадела и малко сирене.

— Искаш ли аз да нарежа каквото има за рязане, а ти да ги подредиш? — предлага той.

— Става.

Той улавя погледа ми.

— А искаш ли да те карам до фитнеса и да тренирам с теб?

— Наистина ли? Но ти имаш всичко необходимо тук.

— Това не означава, че няма да ми е приятно да се поизпотя с теб.

Усмихвам се.

— Добре.

Измива ръцете си на мивката.

— Чашите са в шкафа вляво от хладилника. Имам сок, вода, студен чай. Или да ти направя нещо топло?

— Ще си взема, благодаря.

Той се захваща за работа, а аз си наливам чаша студен чай. Докато той разопакова продуктите, си давам сметка, че ще има доста работа.

— Да ти помогна ли? — питам го.

— Не, ще се оправя.

— Да отида ли да взема дървеното плато за деликатеси от вкъщи?

— Аз имам.

— Наистина ли?

Той поглежда към мен и ми намига.

— Наистина.

— Чудя се с какво ли още ще ме изненадаш тук.

— Пълен съм с изненади, малката — отвръща той.

Вади един страшно изглеждащ нож от стойката на плота и се захваща да реже пръчка салам.

Признавам, че е прав — от деня, в който се появи, не е спрял да ме изненадва.

— Имаш ли нещо против да разгледам къщата?

— Аз не те питах, когато се разходих из твоята.

— Аз съм по-възпитана.

Той се ухилва.

— Заповядай! Държа боксерките си в горното дясно чекмедже, в случай че искаш да свиеш някой чифт, за да си го пазиш под възглавницата.

— Откъде ги вадиш тези лафове, Фрост?

Тръгвам по коридора.

— Тийгън?

Тежестта в гласа му ме кара да спра и да го погледна през рамо.

— Да?

Гарет оставя ножа, изражението му е сериозно.

— В кабинета ми има семейни снимки. Затворих вратата, преди да дойдеш, но може да влезеш. Ако искаш.

Единствената затворена врата.

Осмислям онова, което казва, и кимвам.

— Благодаря ти!

Той успява да извие устни в тъжна усмивка и се връща към заниманието си.

Тръгвам надолу по коридора. Първата врата, покрай която минавам, преди беше стаята за гости на Лес и Мардж.

По всичко личи, че сега той я ползва за спалня. Вдишвам дълбоко и усещам аромата му. Вечерта, когато ни покани на вечеря, тази врата беше затворена и тогава се зачудих за какво ли служи сега помещението.

В стаята има огромно легло върху платформа от масивна дървесина, със сиви чаршафи и завивка. Срещу леглото има скрин и само едно нощно шкафче, от страната на вратата.

Всички мебели са с изчистен и модерен дизайн, от естествена дървесина, без фурнир. На огромния прозорец няма нито перде, нито щори, и панорамната гледка към залива Пюджит се разкрива пред мен в пълния си блясък.

На стената е закачена една от картините му. Мъглива смесица от алени нюанси, които смътно очертават линиите на голо женско тяло. По-малка е от картината във всекидневната и за разлика от нея е силно еротична. Обръщам се и виждам маратонките му за бягане в ъгъла.

Върху скрина е поставена черна чиния, а в нея пръстен — златна халка.

На излизане от стаята сърцето ми пулсира от болка, дълбоко в гърдите ми отеква ехото на загубена любов.

Следващата врата води към някогашната баня за гости, която Гарет очевидно използва за лична. За вечерята беше изчистена, но сега виждам в стъклената душкабина самобръсначката и козметиката му. Винаги съм се възхищавала на мивката и душа от бял италиански мрамор със златисти нишки, както и на месинговите кранчета и смесители, които придават на мястото допълнителна топлина. Но сега, с пръснатите наоколо неща на Гарет, ми харесва още повече.

Освен това не мога да не си го представя под душа — с бронзовия му тен, с покритата с татуировки кожа, с изваяните му мускули и впечатляващ пенис…

Преглъщам, изключвам светлините и излизам.

Следващата врата е затворена. Спирам пред нея, разколебана дали е разумно да вляза. Не съм сигурна, че искам да видя мъжа от миналото, при положение че тъкмо започвам да опознавам мъжа, който е сега. Боя се, че ще започна да сравнявам двата образа и това ще застраши крехката връзка, която се формира помежду ни.

И все пак ръката ми хваща дръжката на вратата. Държа я достатъчно дълго, че матираният никел под пръстите ми да се затопли. Тогава чувам лек шум и поглеждам в коридора. Гарет се е облегнал на стената и ме наблюдава.

Взираме се един в друг известно време. Изражението му не издава нищо. Колкото и да е чаровен, когато се усмихва, така притихнал и сериозен, е наистина красив.

Отдръпвам ръката си от дръжката. Струва ми се, че въздъхва, но може и да си въобразявам.

— Може ли да се кача горе? — питам.

— Разбира се!

Завивам наляво и тръгвам по стълбите. Знам, че целият горен етаж е голяма спалня, нищо че никога преди не съм я виждала. Стълбището се извива нагоре, а пред мен нахлува все повече светлина. Усещам лек полъх, който носи мирис на неизсъхнала боя. В края на стълбите има малко преддверие, но то е празно. Право напред зее широко отворена двойната врата към стаята и през нея се разкрива гледка към залива почти като тази от моята всекидневна, която се намира на нивото на втория етаж на Гарет.

Очевидно е, че сега голямата спалня е превърната в ателие и не се използва за нищо друго. В единия ъгъл има малък хладилник, върху него микровълнова печка, а върху нея преносим котлон и чайник. Подът от естествен паркет е изцяло покрит с платнища, като тук-там се вижда, че отдолу има наредени плътен слой вестници. Алуминиеви стълби във всевъзможни размери са отворени, сгънати или подпрени по стените, а между тях са разпръснати кутии с боя. Има и различни по размер и форма четки, някои още нови и неразопаковани, други измити и оставени да се сушат на работен тезгях в индустриален стил.

Хвърлям бърз поглед към основната баня. Плотът на двойната мивка е отрупан с буркани, пълни с още четки.

Умишлено избягвам да погледна към картината, върху която Гарет работи в момента, преди да разгледам всичко останало. Когато най-после стигам до нея, просто ахвам.