Пеперуда в леда

9

— Ти ли ще караш, или аз? — пита Гарет на излизане от тях. Държим се за ръце. Усещането да държа ръката му е неописуемо. Толкова ми е хубаво.

— Хм… — започвам смутено. — Може би трябваше да спомена, че нямам кола.

— Майтапиш ли се? — той изненадано повдига вежди. — За какво му е кола на човек, роден и израснал в Ню Йорк?

— Да, но сега не си в Ню Йорк, нали? Освен това вероятно в Ню Йорк има доволно количество шофьори, иначе нямаше да е пълен с толкова коли. Поне шофьорска книжка имаш ли?

— Разбира се. Това, че нямам кола, не значи, че не мога да карам.

— Как се оправяш без кола?

Повдигам рамене.

— Споделено пътуване, ако трябва да отида някъде. Но мога да си поръчам 99,9 % от нещата, които искам, по интернет, така че…

Гарет поклаща глава неодобрително и ме повежда към рейндж роувъра си.

— Това едва ли е много изгодно — отбелязва той.

— Зависи доколко цениш времето си. А и всичките разходи по колите, застраховките, вероятността да катастрофираш, екологичният отпечатък от производството…

— Добре, добре. Разбрах те. — Той ми отваря вратата. — В бъдеще да знаеш, че съм на разположение. Ако имаш нужда от нещо, отиваме и го вземаме.

Качвам се в колата и се намествам. Нямам нищо против още един повод да прекарвам повече време с Гарет, но се сещам за далеч по-секси неща за правене от пазаруването.

Целува ме бързо, затваря вратата, заобикаля колата отпред и сяда зад волана. През панорамния покрив влиза слънце и Гарет вади от жабката авиаторски слънчеви очила и си ги слага. Щом завърта ключа, от уредбата гръмва силна музика, но той бързо я намалява.

Задава на навигацията дестинация „Пайк Плейс“ с гласова команда и когато тръгваме, отново увеличава музиката, макар и не чак като в началото.

— Може ли? — питам аз и посочвам тъчскрийна.

— Заповядай — отвръща той. Поглежда през рамо, за да излезе на заден, и тръгва по пътя.

Синхронизирам телефона си с компютъра на колата, претърсвам подкастите и пускам един криминален аудиосериал по действителен случай, който харесвам.

Гарет ме поглежда. В очилата му виждам само собственото си отражение.

— Това окей ли е? — питам и му показвам екрана, така че да види какво съм пуснала. — Може и да си говорим.

Просто… вече не слушам много музика.

Той взема ръката ми, поднася я към устните си и я целува.

— Да, добре е.

Всичко продължава да е „добре“, докато стигаме до прочутите рибни щандове на „Пайк Плейс“, където сръчни мъжаги безгрижно си подхвърлят огромни риби. Намират се точно под неоновия часовник и надписа „Обществен пазар“ в сърцето на „Пайк Плейс“. На отсрещния тротоар се мъдри Рейчъл — бронзова статуя на прасенце касичка.

Хората постоянно я снимат или се струпват да я гледат и да снимат клипчета с „летящи“ риби.

Гарет носи пазарската чанта, която вече е понатежала с бутилка вино, сушени мезета, ядки, сушени плодове, дипове, крекери и сирене, всичко от прекрасните „Де Лауренти“4 и карамелизирана ябълка с шоколадова глазура от сладкарската верига „Роки Маунтин“.

Минаваме покрай пивоварната за крафт бира „Пайк“ и ресторант „Атриум“, където показвам на Гарет дървената статуя на Голямата стъпка (с чиито гениталии очевидно е злоупотребявано често) и огромния метален калмар, който виси във въздуха над него. Разхождаме се покрай разни магазинчета за индианско изкуство, мексикански ръкоделия, тениски с принтове и идиотски надписи, покрай азиатски търговци, аптеки и всичко друго, което човек може да си представи.

Продължава да е добре…, до момента, в който излизаме навън и потъваме в тълпата.

Вниманието ми е приковано от смеещите се деца, които се катерят по Рейчъл, и нехаещите им родители, концентрирани върху рибите във въздуха. Шумът е оглушителен. Крещят се цени и поръчки и се водят разговори на висок глас на всевъзможни езици. Някой наблизо от доста време не се е къпал, а двама мъже от лявата ми страна се гледат заплашително и всеки момент ще се сдърпат.

Когато една майка минава покрай мен и се втурва към детето си с разтреперан от нетърпение и раздразнение глас, дъхът ми изведнъж секва, пулсът ми се ускорява. Гърлото ми се свива, а очите ми пресъхват и започват да парят.

Искам да се махна. Само няколко стъпки и ще съм далеч от задушаващата ме навалица.

Но оставам. Заради Гарет. Приковавам поглед право напред и се абстрахирам от обстановката, като започвам да си представям как скоро ще подредя платото с деликатеси, как ще нарежа мезетата, кое сирене с кое ще върви…

— Тийгън — в гласа на Гарет се усеща напрежение.

Поглеждам го и осъзнавам, че стискам ръката му твърде силно и дланта ми е потна. Пускам го ужасена. Но той не пуска мен.

Едва когато вдигам поглед към лицето му, разбирам, че не аз, а той ме стиска толкова силно, и че е пребледнял.

Погледът му е спрял върху статуята на Рейчъл… и множеството катерещи се по нея деца.

— Хей! — обръщам гръб на тълпата и го прегръщам през кръста, но той не пуска ръката ми и дланта ми се оказва прикована към гърба. — Добре ли си?

Той кимва, но челюстта му продължава да е болезнено стисната.

— Глупав въпрос — промърморвам. — Разбира се, че не си. Да се махаме оттук.

— Не. Каза, че има още.

— Няма нужда да гледаме повече. Така или иначе искам да гледам само теб.

Това признание го кара да се обърне към мен.

Сякаш в огледалното отражение на слънчевите му очила за миг се мяркат призраците, които го преследват.

Пъхвам свободната си ръка под тениската му и докосвам голата кожа.

— Струва ми се, че имаш температура и пулсът ти е ускорен. А за човек с тен като твоя изглеждаш прекалено блед.

Около нас се разнася силен писклив детски смях и Гарет рязко потръпва.

— По дяволите! Да се махаме оттук! Опасявам се, че няма да е достатъчно да се махнем.

Неговият миг на слабост разклаща и малкото ми останала увереност. Отдръпваме се и спираме на ъгъла на улиците „Пайн“ и „Пайк“. Наоколо гъмжи от народ. Превръщаме се в остров насред морето от хора, които се движат във всички посоки.

— Да тръгваме към паркинга — предлагам аз.

Повече ми допада идеята да се приберем, отколкото да продължим.

Гарет се навежда към мен и ме прегръща силно. Долепя буза до моята.

— Трудно ми е… да гледам хора с деца. Особено когато не им обръщат внимание. Идва ми да ги сграбча и да им кажа да започнат да оценяват това, което имат, мамка му!

Тонът му е нисък и рязък.

— О, Гарет!

Искам да заплача, но не мога.

— А когато е обратното и те се радват на децата си, сякаш ми забиват нож в сърцето. И се чудя защо трябва да страдам така. С какво съм заслужил подобна болка?

Отпускам глава на гърдите му. Притискам го още по-силно към себе си. Де да можех да го избавя от болката…

Той усеща всичко толкова дълбоко. Знам го от работата му и от способността му да говори за мъката си.

— Толкова съжалявам…

Някакъв минувач с присмех ни подмята да си вземем стая.

Гарет го игнорира и ме прегръща толкова силно, че дори лекият полъх на вятъра не може да мине помежду ни. След няколко минути усещам как дишането му се нормализира.

Ритъмът на биещото под бузата ми сърце започва да се забавя. Отнема ми повече време да осъзная, че и аз съм се успокоила.

Ръката му най-после пуска моята и се плъзва нежно по тила ми.

— Извинявай — шепне той.

— За какво? Не ми се извинявай.

— Плаша ли те? — пита той и се отдръпва от прегръдката, за да ме погледне в очите. Докосва бузата ми с върха на пръстите си.

— Тълпата ме плаши. Не ти — отвръщам аз.

Той се оглежда, пазарът е пълен с туристи навсякъде.

Остава да разгледаме цветарските магазини, щандовете на земеделски производители, магазинчетата за кожени изделия, подправки и бижута и всевъзможните занаятчийници. Отсреща е първото „Старбъкс“ кафене, с оригиналното лого и меню, както и „Пирожки, пирожки“, известни със сладкишите си от многолистно тесто, и любимият ми магазин за ръчно правени сирена „Бийчърс“, където исках да заведа Гарет, за да вземем последния продукт за платото ми с деликатеси — прословутото им сирене „Флагшип“, което бях включила в подаръчната кошница за добре дошъл, когато се нанесе.

— Хайде да се прибираме — подканвам го ентусиазирано. — Защо да си причиняваме още болка, щом не ни се налага?

— Защото ни се налага. — Той се обръща към мен, плътните му устни са извити в горчива усмивка. — Животът продължава, а ние още го живеем. — Отдръпва се крачка назад, плъзва длан по ръката ми и ме хваща нежно за лакътя. — Хайде! Да продължим!

В този момент друга ръка ме докосва по рамото, обръщам се и сърцето ми подскача при вида на застаналата зад мен красива русокоса жена.

— Тийгън! Знаех си, че си ти! — В гласа й се усеща нотка на акцент от Централна Европа, а усмивката й е по момичешки чаровна. Дългата й гладка коса грее като слънце и се спуска почти до кръста й. Облечена е стилно — с черни ботуши, декорирани с черна кожа, която подхожда на кожения елек, който е облякла върху тъмносиво боди.

— Занета. — Присъствието й ме изнервя. — Здрасти!

— Отдавна не си минавала да ме видиш — отбелязва тя.

Поглежда Гарет, забелязва, че ме държи за ръката, и се усмихва. — Нали ти казвах, че пак ще започнеш да излизаш с мъже? Сигурна бях, че ще се случи.

Прекалено съм притеснена, за да ги запозная.

— Имаш ли… — опитвам се да преглътна, но устата ми е пресъхнала. — Имаш ли новини?

Тя ме хваща за ръката.

— Не можем да говорим тук. Ела да ме видиш. Звънни и ще се уговорим.

— Извинявайте — намесва се Гарет и закрилнически ме прегръща през рамо. — Коя сте вие?

— Занета — представя се тя и му протяга ръка. — С Тийгън се познаваме от доста време.

Тя накланя леко глава и го поглежда внимателно, дългата й руса коса се плъзва по рамото.

— Очаква те нещо голямо, нещо свързано с работата ти. И ти трябва да дойдеш при мен.

Трепвам, когато виждам, че бърка в преметнатата на рамото й чанта „Луи Вютон“ и вади визитка. Подава я на Гарет и пак ме поглежда.

— Имам да ти разказвам толкова много, Тийгън.

— Не можеш ли да ми кажеш сега? Малко поне?

Щом прочита визитката, Гарет впива пръсти в талията ми.

— Сега си тръгваме, Занета. И няма да се видим повече. Никога.

— Гарет!

Поглеждам нагоре и виждам бясното му ледено изражение.

Занета се усмихва в отговор.

— Разбирам скептицизма ти. Но Тийгън ще ти каже колко полезна мога да бъда.

— Госпожо, ако можехте да ми помогнете — отвръща той с нескрита неприязън, — трябваше да го направите преди петнайсет месеца. В сегашната ситуация мисля, че сте шарлатанка и се възползвате от една уязвима жена, а това ме вбесява достатъчно, че да направя нещо необмислено. Вярвайте ми — не искате да си имате проблем с мен. Така че се махайте! Веднага!

Тя присвива устни, сините й очи стават безизразни и студени. Поглежда към мен.

— Знаеш къде да ме намериш, Тийгън, и знаеш, че мога да ти помогна.

— Не ни търси повече! — провиква се след нея Гарет.

Тя ни обръща гръб, показва му среден пръст и пресича улицата. Разкъсвам се дали да тръгна след нея, или да остана с Гарет. Знам, че е лудост, но ако наистина има новини…

— Екстрасенс?! — изсъсква Гарет. — Ти майтапиш ли се?

— Спри! — Свивам рамене. — Не трябваше да й говориш така.

— Тя е мошеничка, по дяволите!

— Е, и?

— Е, и? Това ли ще ми кажеш? Накарала те е да се изръсиш с бог знае колко пари?

— Не съм се изръсила. — Тропвам с крак. — А и мога да си го позволя.

— Въпросът не е в парите, мамка му! Тя се е възползвала от теб, Тийгън!

— Не ме критикувай! — сопвам му се аз. — Уморих се да ме критикуват!

Той кръстосва ръце пред гърдите си — изглежда едновременно отбранително и нападателно.

— Не те критикувам.

— Лъжеш!

— Стига вече! — избухва той. — Ядосан съм на нея, не на теб!

Изправям рамене и го поглеждам.

— Мислиш ме за идиотка.

— Мисля, че знаеш какъв е проблемът — поправя ме той. — Прекалено умна си, за да те лъжат по този начин.

— Така ли… и какво? За момент съм си изгубила разсъдъка и съм направила нещо глупаво? Това ли намекваш?

Гарет поглежда нагоре към небето. Един мускул на челюстта му видимо потрепва.

— Извърташ нещата.

— Не, изяснявам нещата!

Отдалечавам се, имам нужда да се махна от тълпата, от шума и миризмите.

— Тийгън! Не ми обръщай гръб!

Вървя бързо, мушкам се сред хората, фактът, че съм дребна, ми дава предимство пред Гарет сред тълпата.

— По дяволите, Тийгън! — крещи той след мен.

Гласът му се отдалечава, но аз вървя все по-бързо, обзета от яд и адреналин. Завивам покрай „Уестърн“ и тръгвам към паркинга. Преди да стигна, Гарет ме хваща за лакътя и с едно завъртане ме обръща така, че да го погледна.

Как, по дяволите, е възможно да е толкова секси, когато е ядосан, когато и аз съм му ядосана?

— Стига си бягала — избухва той, сега е още по-вбесен, отколкото при сблъсъка със Занета. — Водехме разговор. Няма да си тръгваш по средата. Няма да си тръгваш никога! Разбра ли ме? Ще изясним нещата!

Разни хора минават покрай нас и се обръщат да ни зяпат.

— Не бягам — отвръщам. Изплювам думите една по една. — Спестявам ти унижението от това да те сдъвча на публично място.

— Защо си ми ядосана? Не съм направил друго, освен да се притеснявам за теб!

— О, тук грешиш, Фрост! Адски грешиш! Единственият човек тук, който не е прецакал нищо, съм аз!

Изражението му става заплашително.

— Обясни ми, ако обичаш!

Поглеждам го със скована усмивка.

— Нямам търпение. Но първо ще се качим в колата.