Пеперуда в леда

3

— Къде отиваш? — пита Гарет, смръщил заплашително вежди.

— Моля? — Имам чувството, че съм се блъснала в него, макар да успях да избегна контакта с бързо отскачане назад.

Облечен в тясна черна тениска, износени свободни дънки и кубинки, сега е съвсем различен от мъжа, на когото налетях тази сутрин. Допълнителните дрехи обаче не притъпяват въздействието му върху мен.

Мисълта за това увисва в ума ми. Стряскащо е да осъзная колко силно ми влияе. Всяка язовирна стена държи само докато няма пукнатини.

— Смятам, че трябва да престанем да се срещаме по този начин.

— Слушай — казва той, — искам ново начало.

— Какво начало?

— Искам да забравим как се сблъскахме по-рано днес. Да започнем наново.

— Да започнем наново — повтарям аз.

— Да. — Той протяга длан към мен. — Аз съм Гарет Фрост.

Взирам се в татуираната му ръка, оглеждам дизайна, текстурата и размера.

Той въздъхва раздразнено и сграбчва ръката ми.

— А ти си доктор Тийгън Ренсъм. Приятно ми е да се запознаем.

— Ъъ…

— А сега ме покани да вляза.

Пулсът ми скача.

— Защо да го правя?

— А защо не?

Втренчвам се подозрително в него и питам:

— Ти ли се нанесе в съседната къща?

— Да. Видях те да се връщаш преди малко.

Чакам да каже още нещо, но той само ме гледа втренчено.

— Не ми се стори кой знае колко щастлив, че налетя на мен — казвам накрая, — та се чудя защо си тук.

— Никой не е щастлив да му налетят изневиделица. Той пъха ръце в задните си джобове, но продължава да стои на прага ми.

Точно пред мен.

— Бяха ми се струпали куп неща на главата — казва. — Работата, местенето тук, дреболии, които все някога трябва да бъдат свършени. Когато те видях да тичаш с все сили към мен, просто ме заслепи. Няколко секунди по-късно се озова под мен и отново бях заслепен. И ти го усети.

Трябва да призная, че оценявам откровеността му.

Той чака да отговоря, търпелив като паяк в своята мрежа.

— Значи между нас има физическо привличане — казвам предпазливо. Струва ми се, че трябваше да изчакаме малко повече, преди да признаем подобно нещо на глас.

Устните му се извиват в бавна непринудена усмивка.

— На една и съща вълна сме.

— Не мисля така. Смятам, че ти току-що направи голям скок.

— Напът съм. — Прекрачва прага с онази своя изящна животинска грация.

Изведнъж краката ми се отделят от земята и той накланя глава, за да поеме устата ми в хищна дълбока целувка, която изсмуква дъха ми. Устните ми парят под огъня на неговите. Едната му ръка ме е повдигнала като на люлка, другата притиска раменете ми. Пръстите му се вкопчват в хлабавата плитка, която се спуска на гърба ми, и отказват да я пуснат. Той затваря вратата зад себе си с крак.

Вдишвам го — аромат на цитрус и подправки. Вкусът му попива в мен с всяко движение на езика му, в гърдите му вибрира дълбоко възбудено ръмжене и отеква в моите.

Извивам се, предавам се на усещането и осъзнавам, че не съм в капан. Че вече съм в абсолютна сигурност.

Краката ми обхващат кръста му. Дланите ми се впиват в твърдата коприна на косата му. Стягам бедра и се повдигам, като накланям главата му назад, докато се изправям над него. Поема промяната на тежестта ми с лекота и отваря широко уста, когато го целувам още по-дълбоко.

Господи, устните му изглеждат толкова твърди, а са толкова меки. Тялото му е стегнато и парещо като нагрят на слънцето камък, но в ръцете ми той пулсира с живот.

Без значение как се движа в прегръдката му, той напасва телата ни — долините и равнините се плъзват в едно, сякаш за да докажат, че сме създадени единствено за това.

— Ухаеш толкова добре — прошепва, докато ме целува.

Някъде далеч в ума ми светва червена лампа. Блъскането на сърцето ми се ускорява от усещането, че постъпвам безразсъдно. Но не мога да спра.

Вътре в мен се събужда дълбоко заспала нужда и се впива в Гарет с хищнически глад. Не мога да се наситя на устните му, на вкуса, на дълбоките ласки на езика му.

Невъздържан е, но е толкова умел. В начина, по който ме целува, има дълбоко познание, опит, който обещава удоволствие и е твърде опияняващ, за да му устоя.

Той прави крачка и аз се вкопчвам още по-здраво, не успявам да спра ниския стон на протест, който се изтръгва от устните ми. Той ме придърпва по-близо, за да ми вдъхне увереност.

Звукът от звънеца ме кара да подскоча. Гарет ме притиска силно.

— Хей, Рокси е!

Вцепенявам се до болка, когато усещам как две напълно различни реалности се сливат.

— Ще си отиде — промърморва Гарет с устни на гърлото ми.

Сърцето ми блъска.

— Тя знае, че съм тук.

— И какво?

— Не мога просто да си мълча!

Той вдига глава, поглежда ме. Устата му е тънка, вбесена линия, челюстта му е стисната упорито.

— Може да си под душа. Може да си със слушалки. Може би се сдобряваш със съседа си.

Паниката ме прави истерична.

— Не може просто да се появиш да разбъркаш всичко!

— Тийгън — въздъхва той. — Успокой се, по дяволите.

— Не ми казвай как да се чувствам!

— Мамка му! — Той ме пуска на пода и тръгва към вратата.

Следва момент на облекчение. После паниката отново избухва. Едва имам време да се мушна в спалнята, преди той да отвори вратата.

— Здрасти, Роксан! — изръмжава. — Моментът не е подходящ.

— О! Аз… как си… Гарет, нали така беше?

— Бил съм и по-зле.

— Как е Тийгън?

— Панирана.

— Нали знаеш, че те чувам! — крещя през коридора.

Поглеждам се в голямото огледало на стената до дрешника и изтръпвам. Тениската и спортното ми долнище са напълно намачкани. Дългата ми до кръста коса е катастрофа и главата ми прилича на птиче гнездо. Кафявите ми очи са разширени и замаяни, а устните ми — подпухнало червено петно.

Гарет изглежда като секс бог, а аз приличам на наркоманка с долнокачествен филър за устни.

— Наред ли си, момиче? — провиква се Рокси.

— Ами… — погледът ми се стрелка насам-натам, оглежда се за чудо, което може да ме направи малко по-представителна. — Да.

— На верандата имаше пакет за теб. Слагам го на полицата до стълбището.

— Добре. Благодаря ти. — Въртя се в безцелен, трескав кръг. — Задръж. Ей сега идвам.

— Ще ми е приятно да дойдеш някой път на вечеря — казва Рокси с по-нисък глас, значи говори на Гарет. — Съпругът ми Майк прави фантастична домашна пица.

— С удоволствие, благодаря.

— Какво ще кажеш за утре вечер?

— Страхотно. Ще донеса вино. Червено?

— Червено ще е идеално.

Аз изръмжавам и дръпвам плитката си. Щом тя се предава, разресвам с пръсти възлите отгоре, разтърсвам краищата и прихващам косата си в нисък възел на тила.

След това бързо излизам в хола, където намирам Гарет небрежно облегнат на рамката на отворената врата, все едно къщата е негова.

Очите на Рокси се отварят широко, когато се обръщам към нея, както и усмивката й.

— Здрасти, госпожичке!

Аз завъртам неловко очи.

— Извинявай.

— За какво? Искаш ли и ти да дойдеш на вечеря утре?

— Ами… — Представям си как този мъж, подобен на торнадо, се втурва в спокойствието на моя живот. Дланите ми се изпотяват. Имам чувството, че по някое време днес съм загубила контрол над всичко.

Но не мога да позволя да си разменят шегички от личния си живот в мое отсъствие. Ако излезе някаква информация, искам да я чуя.

— Разбира се — казвам с небрежно повдигане на рамото.

— Не се вълнувай чак толкова — шегува се тя. — Както и да е, потеглям. Ще се видим с вас двамата утре около шест? Обади ми се по-късно, Тийгън.

Тръгва си. Гледам през прозореца как пресича напряко към двора си. Оставя ме сама с Гарет Фрост. Отново.

Той идва при мен, хваща лицето ми в ръцете си и задържа погледа ми.

— Докъде бяхме стигнали?

— Какво? Не!

Поразителната усмивка отново се появява и ме заслепява, после той ме целува по връхчето на носа.

— Възхитителна си, докторке. И адски секси.

— Ще затворя очи — промърморвам — и когато отново ги отворя, всичко това ще е просто един странен сън.

Посяга, обхваща китката ми с пръсти и вдига ръката ми, като притиска дланта ми към гърдите си. Оставам без дъх, когато усещам бясно биещото му сърце.

— Виждаш ли какво правиш с мен? — шепне той, притворил клепачи.

И за секунда от закачлив става прелъстителен.

— Ти ме манипулираш.

— А ти не спираш да мислиш. Съсредоточи се върху това, което е тук и сега.

Отдръпвам се.

— Това би било явно доказателство за разведена жена с лоша преценка. Не мога постоянно да губя почва под краката си и да правя едни и същи грешки.

Челюстта на Гарет придобива познатия упорит вид.

— Аз не съм грешка. И започвам начисто. Каквото и да е имало преди, не мога да бъда упрекнат в нищо.

— Пишеш правилата в движение — оплаквам се.

— Ние просто се чувстваме адски приятно заедно, Тийгън. Може ли да се фокусираме върху това? — посяга за ръката ми, стиска я. — Не си единствената, която има чувството, че земята се изплъзва под краката й.

Исусе! Да съм с него е като да съм на ринга с невидим боксьор срещу себе си. Изобщо не виждам откъде идва ударът.

Усмихва се триумфално, когато не успявам да измисля друго възражение. Прилича на момченце, което току-що е отворило мечтания подарък, който знае, че ще получи, защото е надникнало в оня проклет гардероб и е развалило изненадата.

— Дай ми шанс да те очаровам, докторке.

— И да ме чукаш.

— Това също. — Пръстите му се пъхат във възела на косата на тила ми, освобождават кичурите и те падат до кръста ми. Вдига шепа коса до носа си и вдъхва със затворени очи. — Знам, че малко насилвам нещата. Иска ми се да кажа, че ще намаля темпото, но би било лъжа, защото не мога да го направя.

Да. Още един от онези невидими удари, който спират дъха ми.

— Не можеш. Така ли? — Веждите ми се повдигат. — И защо?

— Нямам търпение.

— Наистина ли? — казвам саркастично, защото от самото начало е напълно ясно, че Гарет Фрост прави каквото си поиска.

Той издържа погледа ми и аз поразена забелязвам как нещо в него се променя. Очите му потъмняват. Крайчетата на прелъстителните му устни се свиват горчиво. Кожата на скулите му се опъва. Внезапно става призрачно красив, динамичната му сексуалност е разрушена от внезапната ми мисъл, че той страда мълчаливо.

— Всеки ден — прошепва той — надскачам собствените си граници само за да си напомня, че технически все още съм жив.

Посяга и хваща лакътя ми, лекото докосване се превръща в нежна милувка, която се плъзва надолу, докато пръстите ни се срещат. Усещам пътя на дланта му, голата ми кожа потръпва там, където плътта му е докосвала моята, сякаш нервните окончания се връщат към живот.

Устните ми се разтварят от учестеното дишане. Вцепенението беше моето спасение.

— Уморих се да страдам — казва той тихо. — Ти ми напомни, че тялото ми може да чувства и друго освен болка.

Гърлото ми се свива. Гарет би бил огромен риск във всяка своя форма, но наранен е още по-опасен. Страхувам се, че дори при най-повърхностната интимност ще съм прекалено уязвима за бурята, която вилнее в него, прекалено крехка да издържа болката, която го терзае.

— Гарет… аз… — Поклащам глава.

— Нямах намерение да се втурвам и да те сграбчвам така. Не съжалявам, че го направих, но не това беше начина, по който планирах да тръгнат нещата.

— Имал си план?

— Отиде по дяволите, но този, с който продължих, изглежда действа.

Навежда се и ме целува.

За разлика от мълниеносната целувка, с която ме атакува по-рано, тази е нежна. Устните му са меки. Изкусителни.

Езикът му се плъзва по моите и лекичко ги разтваря.

Продължава целувката бавно с лекичко близване, което ме кара да потръпна. Тихо изръмжаване издава удоволствието и сдържаното му желание.

Полагам неимоверно усилие да сложа ръцете си върху стегнатия му корем и да го избутам.

— Спри.

Гарет отстъпва крачка и ми дава място да дишам. Гледа ме и чака.

— Искаш да започнем отначало — казвам, като едва си поемам дъх, — опитай утре на вечерята. Сещаш се как, нали — да седнем на масата, да се видим с приятели… Така, както се опознават нормалните хора.

— Утре? — смръщва вежди той. — Какво ще кажеш за днес?

— Днес ти си отиваш, защото аз имам нужда от време да помисля.

Пуска разочарована въздишка и слага ръце на кръста си.

Когато повдигам вежди, той проклина под нос и се запътва към вратата.

— Знаеш много добре, че не сме нормални хора.

Присвивам очи. Творческите умове понякога са прекалено интуитивни и това не им се отразява добре.

— Може и да е вярно, но опитай поне веднъж да си нормален, Фрост. Току-виж ти хареса.

— Харесвам теб — мърмори той, докато се обръща, за да излезе. — Това е единствената причина, поради която си тръгвам.

— Ако те хванат, вината си е само твоя — прошепвам на себе си, докато вървя на пръсти по верандата на Гарет, стиснала внимателно кошницата в ръце. Показалецът ми увисва на звънеца, пулсът ми скача.

Работата е там, че е сам мъж в нова къща. Има голям шанс повечето от нещата му все още да са в кашони и да не е открил къде е бакалията.

Поне това си казах, когато отворих приложението за пазаруване на таблета и поръчах голяма бутилка „Сан Пелегрино“, сирене „Бийчърс Флагшип“, червени ябълки и домашни крекери. Подредих нещата в подплатена с лен кошница, която би могъл да използва повторно, като добавих нормален нож и две високи изящни стъклени чаши. Сложих и списък на близките магазини за хранителни стоки, дрогерии, бензиностанции и кафенета.

Поех дълбоко дъх и натиснах звънеца. След което с всички сили побягнах към къщи.

— Изненадваш ме, доктор Ренсъм. Наистина ме изненадваш. — Роксан спира да кълца пресния босилек и ме поглежда. Отново. — В един момент тържествено се кълнеш, че се отказваш от мъжете. В следващия някакъв разрошен самец отваря вратата ти.

— Разрошен самец? Слушаш прекалено много романтични аудиокниги. — Погледът ми се стрелва към часовника на микровълновата за милионен път. С всеки изминал миг стомахът ми се свива все повече.

Смехът й озарява стаята.

— Вината е твоя. Ти ме запали по аудиокнигите.

— Да, благодаря ти за това, Тийгън — провиква се Майк през отворения френски прозорец. Той е навън във вътрешния двор и се грижи за дървата, горящи в пещта им за пици. — Едно време слушахме музика. Сега слушаме актьори, които си преправят гласа, за да представят противоположния пол. Защо просто не четат книгата като нормални хора?

— Разбирам те. Но някои са по-добри от други — казвам с виновна усмивка. — След време се свиква.

Едно време и аз слушах музика. Сега новият ми навик са онлайн радиостанциите, подкастовете и аудиокнигите.

Предимно криминалета. И истории с нещастен край, които са по-реалистични.

Наблюдавам Майк за минутка. Въпреки че е няколко сантиметра по-нисък от Роксан, той пак е с няколко сантиметра по-висок от мен. Има впечатляваща изключително бяла коса и изтънчено лице, което често светва в момчешка усмивка. И освен че прави най-вкусната пица, която съм опитвала в живота си, той е присаден тук нюйоркчанин, така че с чиста съвест твърдя, че сърцето му е огромно като това на жена му.

— Значи той просто се показа на вратата ти? — притиска ме Рокси.

Обръщам се отново към нея и въздъхвам. Тя е с широки златни халки на ушите и червен колан „Гучи“ върху бели дънки и бяла блузка без ръкави. Както обикновено, изглежда по-елегантна с дънки, отколкото аз някога съм изглеждала на червения килим.

— Не може ли да говорим за нещо друго — питам я.

— Защо? Гарет изглеждаше поразително секси, когато отвори вратата.

В гласа й има въпрос и аз поклащам глава.

— Не? — усъмнява се тя, леко смръщила вежди. — Моля те, не ми казвай, че аз прецаках всичко.

— В никакъв случай. Беше идеалният момент да се появиш. Благодаря ти, че ме спаси. — Спасение, което оценявам все повече с всяка изминала минута.

— Тийгън? — Тя оставя ножа.

— Какво? Не ме гледай така. Наистина ли очакваш да правя секс с човек, когото сме срещнали само преди два часа?

— Че защо не? Голяма жена си. — Тя избърсва ръцете си в кърпа и подпира хълбок на кухненския остров. — Ако успява да пали двигателя ти, защо да не направиш едно кръгче?

— Първо ще трябва да се докаже — казвам нервно. — И вече е ясно, че няма да дойде.

Роксан най-после поглежда към часовника на микровълновата. Седем и петнайсет е. После се обръща към мен, искрено изненадана.

— Искаш ли да му звъннеш?

— Нямам телефонния му номер, а дори да го имах, нямаше да му се обадя.

Боли да ти вържат тенекия на среща — адски боли, но всъщност съм бясна, че изобщо му дадох възможност да ме нарани. Бясна съм на него, но най-вече на себе си. Знам всичко за яките, самоуверени, харизматични мъже, на които не може да се разчита. Това, че при целия опит, който имам, си загубих ума — макар и само за секунда, — означава единствено, че съм идиотка.

Устните на Роксан се свиват.

— Само ще отскоча до…

— Да не си посмяла.

Треперещият глас ме издава, но иначе се държа. Знаех си, че ще стане така, борех се да не го призная още когато Гарет не се появи на вратата ми, за да дойдем заедно дотук.

Не се бяхме уговаряли, но някак очаквах да го направи.

Изчаках до шест, преди да се запътя по краткия път сама. Въпреки това една мъничка частица от мен продължи да се надява до момента, в който повече не можех да се самозаблуждавам.

— Може би още не е настроил часовниците си. Знаеш как е, когато се преместиш на ново място.

— Не му търси извинения, Рокси. Ако за него беше важно, нямаше да има нужда от бавачка, за да го доведе.

Майк стиска рамото ми, докато минава покрай мен.

— Той губи. Ще съм повече от щастлив да го науча как трябва да се държи с една дама. Само ми кажи.

— Не си заслужава усилията.

— Съгласен. А сега, пещта е готова и чака само вашето решение, дами.

Рокси поглежда отново часовника, стиснала челюст.

— Хубаво. Да изнасяме нещата.

Натоварваме се с купите с гарнитури, а Майк вади подноса с топките домашно замесено тесто от чекмеджето за втасване на печката. Излизаме навън и разполагаме всичко върху външния кухненски плот.

Ято врани започва да кряска наблизо, познат звук. В двора на Лес и Мардж — вече на Гарет — има дърво, върху което се събират, и когато някой орел прелети наблизо, те се грижат всички в околността да разберат колко са нещастни.

За първи път не съм на страната на орела. Знам точно как се чувстват враните заради този натрапник.

Зад яда ми наднича раздиращо разочарование. Ужасно е да се надяваш, че нещо — или някой — е по-добро, отколкото е в действителност. Брутално изтезание е да извадиш някого от клетката на самотата му, а после отново да затръшнеш вратата й.

Независимо дали е умишлена грубост, или просто небрежност, пак е жестоко.