Пеперуда в леда

4

— Майк, пицата ти е божествена, както винаги.

Той ми хвърля бърз поглед.

— Не яде достатъчно.

— Ядох до пръсване — уверявам го. — Сигурна съм, че няма да мога да хапна нищо друго през следващите няколко дни.

Всички вървим към входната им врата — три човешки същества и двете кучета. Въпреки че е почти девет часа и по това време на годината все още е достатъчно светло, аз съм повече от готова за леглото. За мен енергията е въпрос на деликатен баланс.

— Благодаря, че дойде. — Марк ме придърпва в здрава прегръдка. — Винаги е приятно да видя хубавото ти лице.

— Благодаря, че ме покани — прегръщам аз Рокси, после потупвам кучетата за довиждане. — Доскоро.

Майк отваря вратата и аз излизам. Тази страна на къщата гледа на североизток и тук изглежда малко по-тъмно, за разлика от страната, обърната към залива, чиито води сякаш задържат сиянието на залеза завинаги. Въпреки това виждам тъмната фигура, която тича през моравата им в сумрака и цялото ми тяло се стяга.

Когато Гарет приближава достатъчно, че да видя бутилката вино в ръката му, аз се обръщам, за да махна за чао на Майк и Рокси, после минавам покрай него в момента, когато той пристъпва в осветената зона пред верандата им.

— Ей, почакай! — Сграбчва ръката ми, но аз я дръпвам. — Съжалявам. Изгубих представа за времето.

— Не се извинявай на мен. Рокси те покани.

— Знам. Проклет да съм.

Чувам как изкачва двете дървени стъпала до верандата.

Гласът му се носи в тишината, докато говори с Рокси и Майк, тонът му тежи от трескаво нетърпение. Аз ускорявам крачка, минавам покрай навеса на гаража им, после свивам напряко през тяхната морава, за да стигна до моята къща. Сърцето ми започва да блъска на високи обороти, когато чувам стъпки зад себе си.

— Тийгън, почакай. Нека обясня.

— Не ми пука, Фрост.

Той ме настига и тръгва до мен.

— Майк и Рокси ме поканиха да вляза, донесох хубаво вино. Върни се, пийни чашка и ще обясня на всички ви какво стана.

— Уморена съм, не пия и както казах, не ми пука, така че не ми е необходимо обяснение.

— Не пиеш? — Когато не отговарям, той продължава: — Имах телефонен разговор с приятел, който е в беда. Мислех, че е по-рано. За бога, та навън е още светло!

Отказвам да го погледна.

— Значи е по вина на слънцето, че не си включил някаква аларма или че просто не си погледнал телефона си, за да видиш колко е часът? Разбирам.

— Прецаках всичко. — Хваща ръката ми, когато стигам до алеята към входната ми врата, което ме принуждава да забавя крачка. — Добре ли е така? Издъних се и съжалявам.

Обръщам се към него. Лицето му е в сянка, която подчертава изсечената му челюст и ясно изразените линии на скулите му.

— Да, освен това си лъжец.

Гарет скръства ръце.

— Не лъжа.

— Излъга вчера, когато каза, че не си грешка. И изобщо не започваш начисто. — Махвам с ръка. — И все още измисляш правила в движение.

— И заради това — казва той ядосано — ти ме отписваш просто ей така?

— Да. — Продължавам по пътя си. — Най-добре ще е да се върнеш при Майк и Рокси, преди и те да са те отписали.

— Няма да се откажа — казва той и върви до мен към вратата. Спира в края на алеята и гледа, докато аз отключвам и я отварям. — Мога да поправя грешката си.

— Довиждане, Гарет. — Затварям, заключвам ключалките, после се облягам на студеното дърво.

Гласът му достига през вратата достатъчно ясен, което ми подсказва, че се е приближил, след като влязох.

— Наистина съжалявам, Тийгън.

Затварям очи и изпускам въздишка.

— Да. Аз също.

— В първия момент бях бясна на Гарет — разказва Рокси, загледана в осветеното професионално огледало, което съм поставила върху красивата си маса за хранене по дизайн на Сааринен. Размазва ЕКРА+ серум върху бузите и челото си и върти главата си ту на едната страна, ту на другата. — Но двамата с Майк му простихме. Обадила му се приятелка на ръба на самоубийството — каза ли ти го…? Страхувал се, че ако приключи разговора, тя може да се нарани.

Обърната с гръб към нея, аз плъзвам чашата си под кафеварката и чакам. Не мога да оспоря подобно извинение. За момент се чувствам като абсолютна кучка. И все пак цялата ситуация ми напомня, че съм прекалено уязвима, за да рискувам отново да бъда наранена.

— Това нещо е невероятно — възкликва Рокси. — Веднага попива.

— Чудесно! Нямаше да е от особена полза, ако просто стои върху кожата ти.

— Как мога да си поръчам?

— Избери си комплекта, който искаш, и аз ще уредя да ти го изпратят. Тази колекция е за нормална кожа, но имат серии, които третират всякакъв вид проблеми. Някъде тук трябва да има брошура…

— Намерих я. — Тя отваря красивия лъскав каталог и започва да го прелиства, докато аз вадя от хладилника бадемова сметана с аромат на ванилия. — Той ни покани тази вечер у тях като извинение за вчера. Трябва да дойдеш.

— Не. Няма да стане. — Връщам се на мястото си срещу нея.

Тя вдига глава от брошурата, кожата й сияе без никакви лъщящи петна.

— Беше отчаян, когато се върна у нас без теб. Наистина съсипан.

Свивам рамене.

— Нима аз трябва да чакам и да оставам до късно само защото той не може да се появи някъде навреме, колкото и благородна и разбираема да е причината? Не аз съм лошата в случая, Роксан.

— Не казвам, че си. Просто посочвам, че може би и той не е лошият. Няма значение… Просто нямам желание да се замесвам с никого точно сега. Може ли да сменим темата, моля?

Тя поклаща глава.

— Трудно е да се намери някой, който да е толкова секси, колкото бившия ти. Колко мъже биха могли да се конкурират с филмова звезда? Е, Гарет може.

— Външният вид не е всичко.

И все пак, изглежда, аз винаги си падам първо по него.

— Не е само външният вид, въпреки че той определено е от значение. Говоря за това да си известен и талантлив, и богат. Кайлър Джордан е висока топка в доста отношения. Плюс това ти самата си великолепна, умна, даровита и богата. Та ти си лекар знаменитост, по дяволите. Това със сигурност плаши мъжете, но Гарет е замесен от по-кораво тесто.

— Така ли?

— Така ми изглежда, поне засега.

— Хъм… — Отпивам от кафето си. — Е, благодаря ти за подкрепата. Работих здраво, за да получа нужното образование и да основа своя собствена лекарска практика, след това имах късмета — или нещастието, зависи откъде ще го погледнеш — да съм хирургът, който оперира Кайлър след катастрофата. — Последвалият ни брак доведе до създаването на Доктор Манхатън, което на свой ред привлече вниманието на Ева Крос и ЕКРА+. И до ден днешен ми се струва невероятно колко невъзвратимо се преобърна животът ми. — Но точно сега… ми се иска единствено да съм здрава.

— Ще стигнеш и дотам — казва Рокси твърдо.

— Но не достатъчно скоро. — Напоследък депресивните периоди са се разредили, но все още се налага да водя ежедневна битка. — Смятам, че е по-добре да се справям сама, отколкото да стоваря проблемите си на някой нещастник.

— Пфу — присмива ми се тя. — Никой мъж няма да изтегли късата клечка с теб. Ти си улов мечта.

Избухвам в смях.

— По-скоро повредена стока.

Тя се навежда през масата.

— Не си ли самотна, Тийгън?

— Намирам себе си за блестяща компания. Ти не си ли на същото мнение?

— Не се шегувай. Наистина искам да знам.

— През повечето време в ума ми се въртят други неща. Оставих всичко зад гърба си, когато се преместих във Вашингтон в опит да избягам възможно най-далече от миналото си, без да напускам страната. Като изключим съседите и колегите в работата, в живота ми вече няма много хора и ми е добре така.

— Може би е време да помислиш за излизане извън черупката — предлага внимателно тя.

— В момента нямам енергия за това.

— Една добра връзка може да те зареди. Да ти даде опора. Партньор. Секс, за бога. Това поне не ти ли липсва?

Не ми липсваше, мисля си наум, докато преди ден тялото ми не предяви нуждите си с отчаяна ярост. Независимо колко съсипана съм психически и емоционално, очевидно съм се възстановила физически.

— Честно казано, не бих се справила с още един провал.

Тя седи мълчаливо за момент, но мислите й направо крещят. Накрая казва:

— Никога не говориш за Кайлър.

— Разведохме се преди векове. Няма за какво да говоря.

— Знаеш, че това не е нормално, нали? Повечето жени могат да говорят до безкрай за бившите си. Всички гадости, които са направили, какви задници са били.

Погледни Емили. Започва да плюе по Стивън при всяка възможност, която й се открие.

— Все още е огорчена.

— Сладурче — Рокси ме поглежда с повдигната вежда, — а нима ти не си? Една жена никога не си взема цяла година почивка от мъжете, ако не е била наистина сериозно наранена от някого.

Поглеждам голите си ръце, пръстите, по които няма пръстени.

— Няма смисъл да се гледа назад.

— А може би трябва да се насилиш да погледнеш, за да можеш да продължиш напред. — Гласът й омеква. — Онзи ден прочетох, че Кайлър се е сгодил за продуцентка.

— Това не е състезание — казвам остро, усещам как гневът се надига у мен, независимо от добрите й намерения. Всички са изпълнени с добри намерения, но изобщо нямат представа какви ги говорят. — Тя е успяла да му помогне да се изчисти, а той е свестен тип, когато е трезвен, така че им желая всичко най-хубаво.

— Извинявай. — Рокси вдига ръце в знак на отстъпление. — Прекалих.

На ръба съм, което обаче не е по нейна вина.

— Искам да кажа само още едно нещо — продължава тя. — Не е необходимо да стоиш на полицата и да събираш прах.

Звънецът на вратата се обажда и аз поглеждам през прозореца. Не виждам кой е отпред, затова ставам и тръгвам натам.

Отварям рязко вратата с широка усмивка и почти подскачам, когато виждам Гарет, застанал на прага ми.

— Здрасти!

Гласът му е тих, а по лицето му се чете едновременно извинение и предпазливост.

Разкаянието не го прави по-малко самоуверен. Давам си сметка колко секси е това. Както и пръските боя върху черните му кубинки.

Защо ли гледката на тези малки капчици ме вълнува така?

По дяволите. Този мъж ми въздейства на толкова много нива, не най-маловажното от които е физическата му сила.

Изглежда толкова непринуден и отпуснат, а в същото време излъчва такава свирепа енергия и сексуалност, че магнетизмът му ме връхлита както вълна.

На някакво първично ниво той сигнализира, че ще ме чука толкова здраво и дълго, че ще забравя собственото си име. И тялото ми разчита съобщението високо и ясно.

— Гарет! — Гласът на Рокси е пълен с искрена топлина. — Как си?

— Зависи — отговаря той с поглед, впит в мен. — Тук съм, за да пълзя по корем в прахта. За момент обмислях варианта да донеса бели рози в знак на помирение, но не искам да мислиш, че не приемам нещата сериозно. И като го казвам, държа да знаеш, че с удоволствие ще те засиля с подаръци, ако ще помогне.

— Всичко това е абсолютно ненужно — казвам бързо. — Рокси ми каза защо си закъснял. Чувствам се отвратително, че те сдъвках заради подобно нещо. Надявам се това да изравнява нещата поне малко.

— Е, водиш и с онази голяма кошница с подаръци, която остави на верандата ми. Все още не съм имал възможност да ти благодаря за нея.

— Нямам представа за какво говориш.

Устните му се извиват в усмивка.

— Сега кой е лъжецът?

— Само не се надявай много, Фрост. Реших, че съм достатъчно щастлива сама.

Усмивката му се разширява.

— Добре. Но все пак може да ме поканиш да вляза.

— Разбира се, че бих могла. Но вече имам гост.

— Аз и без това трябва да бягам — изстрелва Рокси. Вече е станала и се приближава към нас. Застава до мен, преди да съм успяла да й кажа нещо. — Имам да изпълнявам една поръчка за подложки и трябва да се захващам с работата.

Но очаквам с нетърпение вечерята довечера, Гарет.

— Аз също — отговаря той, като й се усмихва така, че пулсът ми скача. Прекалено е красив и това не е в мой плюс. Той ме поглежда. — Да се надяваме, че ще успея да я убедя да се присъедини към нас.

— Късмет — потупва го Рокси по рамото, докато минава покрай него. — Тя е инат.

— Благодаря за подкрепата — казвам аз и поклащам глава укорително, а тя ми намига и изчезва.

Гарет поглежда над главата ми към хола.

— Искам да разгледам къщата ти.

Въздъхвам. Да показвам къщата си е нещо, което правя с удоволствие. Когато я купих, беше като машина на времето — късче от миналото чак до електрическата инсталация от петдесетте години, а основите бавно се плъзгаха към отвесния бряг. Да запазя къщата, като същевременно я докарам до съвременните строителни стандарти, беше предизвикателно — и доста скъпо, — но крайният резултат ми дава повод да се гордея. Взех нещо счупено и му вдъхнах нов живот.

И все пак Гарет Фрост е нещо повече от любопитен съсед, налетял на мен на кварталното събрание. Да го поканя в дома си означава да се справя с всички подводни течения, които той носи със себе си.

Погледът му се насочва надолу към мен и ме фиксира.

— Покани ме вътре, Тийгън. Моля те.

Няма човек, който би могъл да му откаже, когато гледа така. Поне това е оправданието ми, когато отстъпвам крачка назад и му махвам да влезе с театрален жест на гостоприемство.