Пеперуда в леда

6

— Съвсем бях забравила колко дълги крака имаш за толкова дребен човек — казва Рокси, седнала в светлосиния стол по дизайн на Бертоя в спалнята ми. — Първо, трябва да носиш рокли по-често. И второ, довечера трябва да си с точно тази рокля.

— Просто не знам. — Тъжен факт е, че отдавна съм загубила връзка с женствеността и сексуалността си. — Не ми се иска да съм прекалено официална.

— Аз също ще сложа рокля, съгласна? Така по-лесно ли ще е?

— Ще помогне.

Въртя се наляво-надясно. Проблемът е, че ежедневното ми облекло е удобно, но не е особено модерно или ласкателно за фигурата ми, а бизнес костюмите ми не са достатъчно всекидневни за вечеря с приятели у дома.

Притежавам една-единствена рокля, която може да мине за неофициална. Черна с черешовочервен тюл върху полата. Черният плат продължава нагоре към деколте с формата на сърце, стига до раменете, после се спуска по гърба ми в дълбок У-образен шлиц. Когато се носи с червено или черно сако, е скромна. Когато е без връхна дреха, е невъзможно да скриеш сутиена, а аз нямам достатъчно елегантни сутиени, които да показвам. Мога да нося косата си спусната за прикритие, но се притеснявам, че така ще отпусна твърде много спирачки наведнъж.

— Това е роклята — настоява Рокси. — Страшно ми харесва начина, по който се завърта, когато се движиш.

Срещам погледа й в огледалото.

Тя става и идва при мен.

— Радвам се, че даваш на Гарет още един шанс.

— Не че той знае как да приема „не“ за отговор.

— Браво на него. И на теб също. — Тя се усмихва на намръщения ми отговор. — Погледни го така: в тази рокля ще го шашнеш. Изобщо няма да разбере откъде му е дошло.

— Да бе. Караш ме да мисля, че не трябва да я слагам. Тя размахва пръст към мен.

— Ако не си с тази рокля, когато отново се видим, ще му кажа, че си се измъчвала какво да облечеш за него.

— Рокси! Би трябвало да си на моя страна.

— На твоя страна съм, момиче. Точно затова се грижа да се свалиш с господин Секси от съседната къща. — Запътва се към вратата. — Отивам да се приготвя. Не ни чакай. Отивай сега и му се порадвай малко насаме.

— Това значи да си търся белята — провиквам се след нея.

— Ами потърси я! И помни — после ще искам всички подробности.

Чувам входната врата да се затваря след нея. Взирам се една дълга минута в огледалото, обмислям възможностите си. Накрая се връщам в гардеробната за обувки. Избирам чифт черни меки пантофки. Връзвам косата си на кок и решавам да не слагам бижута, нито грим, за да не изглежда, че се опитвам да го впечатля. Гарет и без това е прекалено самодоволен. Няма никаква нужда от насърчение.

— По дяволите!

Излизам от спалнята, преди да съм имала време да размисля. Грабвам ключовете, телефона и чантата, която съм приготвила по-рано, и излизам от входната врата.

Заключвам резето зад себе си и вкарвам кода за алармата в приложението на телефона, докато вървя към къщата на Гарет.

Осъзнавам, че вървя бързо, и забавям крачка. Въпреки това стигам до верандата прекалено скоро. Въздържам се да хвърля поглед през големия еркерен прозорец до входната врата, за да не ме спипа, че го правя.

Потропвам с крак, след като натискам звънеца, нервите ми са опънати. Когато вратата се отваря, изпъвам рамене и опитвам да се усмихна, но усещам как усмивката ми замръзва заедно с мозъка ми, когато виждам Гарет.

Косата му е още мокра от душа. Облечен е в черно от глава до пети: свободна блуза без яка и тесни панталони.

Цветът му отива, върви с тъмната му коса и подчертава златистозелените му очи. Съсипващо красив е. Магнетизмът му ме удря право в гърдите. Въздухът между нас пращи от електричество.

Чак когато погледът ми се връща към красивото му лице, осъзнавам, че нито е помръднал, нито е казал и дума.

— Здрасти — поздравявам го.

— Здрасти и на теб — казва той дрезгаво, обляга се небрежно на рамката на вратата и оглежда тялото ми от глава до пети.

Неудобно е да се чувстваш толкова открит, толкова изложен на показ. Досега успявах да преценя какво да покажа и какво да пазя за себе си. Гарет безвъзвратно промени това. Ще го запомня такъв, както в моята къща, така на улицата, където живея.

— Аз съм най-щастливият глупав кучи син на земята.

Примигвам изненадано.

— Моля?

— Главозамайваща си, докторке. — Ухилва ми се с бавна, широка усмивка. — В момента се чувствам дяволски доволен от себе си.

— Разбира се — казвам саркастично.

Гарет се разсмива и изправя рамене.

— И съм пълен задник, че още те държа на верандата. Заповядай.

Минавам покрай него и оставям чантата си на масичката в антрето. Когато се обръщам, той ме хваща здраво през кръста и ме придърпва към себе си, като навежда лице към моето. Начинът, по който иска целувката си, е като танц, води ме леко, а аз го следвам, сякаш самата аз, по своя воля, съм се завъртяла, за да ме прегърне.

Може би е точно така.

Въздъхвам леко в мига, в който устните ни се срещат, очите ми се притварят и аз разтварям уста за него, докато ръцете му притискат основата на гърба ми и главата ми се отпуска назад. С неуловимо движение той синхронизира позите ни, устните му са меки и убедителни, езикът — кадифен камшик. Наслаждава ми се с дълги бавни близвания и всичко в мен изтръпва в очакване. Ръцете му се плъзват от раменете надолу по гърба ми, галят ме.

Тялото ми се притиска към неговото, безмълвно моли за още. Винаги ме е изненадвало колко бързо и лесно успява да разбуди похотта ми. Палците ми се пъхват в колана му, пулсът ми скача, когато той се втвърдява и простенва в устата ми. Пръстите му обхващат китките ми и отстраняват ръцете ми, което ме кара да издам лек звук на протест.

Той се отдръпва, поглежда ме с полузатворени очи, златото в тях е толкова ярко, сякаш светят отвътре.

— Внимавай — предупреждава ме с дрезгав глас. — Следващия път, когато ме накараш да свърша, ще е вътре в теб. И по-важното е, че ще трае дяволски дълго. Може би няколко дни.

— Дни? — При мисълта за това по гърба ми минава тръпка.

Погледът му потъмнява.

— Предизвикай ме да го докажа.

— Аз… аз само… — не мога да намеря думите и просто повдигам безпомощно рамене.

Той хваща ръката ми и нежно я стиска.

— Да ти донеса ли нещо за пийване?

— Не, и така съм си добре. О, донесох ти нещо. За теб и за партито.

— Така ли? — Усмивката му кара сърцето ми да трепне.

Отварям чантата и вадя кутията. Той я взема от мен и се вглежда в йероглифите върху хартиената опаковка.

Когато я отваря, усмивката му се разширява.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

Комплектът за саке представлява съд за сервиране и четири малки чашки от черен порцелан със златна вътрешност. Модерната им линия излъчва едновременно мъжественост и елегантност. Посягам отново към чантата.

— Донесох и бутилка саке, в случай че нямаш. А за теб взех крем с арника. Хомеопатично лекарство срещу синини и болки в мускулите — за дните, в които прекаляваш.

Гарет пъха бутилката саке под мишница и приема тубичката. Поглежда я с нахакана усмивка, а после среща погледа ми. Начинът, по който ме гледа, ме кара да пристъпя неловко от крак на крак.

— Тревожиш се за мен. Приемам го за добър знак.

— Не прекалявай, Фрост. — Обръщам се, за да огледам какво е направил с къщата.

— Не прекалявам. Просто се надявам.

Отивам към хола, който разкрива зашеметяващата гледка към Пюджит, на която се радват повечето къщи в квартала… и сапфиреносиния кадифен диван от моите мечти.

— О!

Гласът на Гарет долита от кухнята.

— Какво?

— Това е диванът, който исках!

— Така ли? Е, сега знаеш къде да го намериш. Може да правим и други неща, освен да седим на него.

Поглеждам го през портала.

— Мислиш ли за друго освен за секс?

— Ще трябва да ми простиш. — Очите му са съсредоточени върху нещото, което кълца, а тонът му е всичко друго, но не и извинителен. — Мина доста време, а ти си адски секси.

Едва не го питам колко точно време, но успявам да се спра. В края на краищата не е моя работа и няма никакво значение в случая.

Вместо това оглеждам останалата част от хола. Мардж и Лес го бяха напълнили с пъстър набор от мебели в бяло и златисто, които не пасваха особено добре на любимото им бежово двойно кресло. Гарет е сложил този зашеметяващ диван и почти нищо друго. Масичката за кафе е стар дървен пътнически сандък. Няма странични маси и лампиони, нито килим. Върху зелено-сивкава конзола в ъгъла е разположен голям телевизор.

Но това, което наистина доминира в стаята — и засенчва дори дивана, — е картината на стената. Стоя пред нея, толкова развълнувана от това, което виждам, че гърлото ми се свива и очите ми започват да парят. Внезапно осъзнавам какво означава коментарът му за картините, с които украсих своя дом. Дизайнерът ми беше предложил главно бели абстрактни творби с цветни петна, които са естетически приятни и обогатяват цялостния колорит на къщата. Но когато погледна някоя от тях, не чувствам нищо. Те просто завършват общата атмосфера на пространството.

Звънецът на входната врата звънва. Откъсвам поглед от картината, чувствам се емоционално разтърсена и имам нужда от няколко секунди, за да се взема в ръце, преди Рокси и Майк да се присъединят към нас. Обръщам лице към гледката на залива.

Регистрирам удоволствието и в трите гласа, докато се поздравяват. Колко странно е да се настроиш към това смесване на старото с новото. Колко бързо Гарет намира мястото си тук, колко неочаквано.

— А ето я и красавицата — казва Майк, силата на гласа му ми подсказва, че вече е влязъл в стаята.

— А ето и един невероятен диван! — възкликва Рокси.

Обръщам се навреме, за да видя, че вече се е разположила изящно върху него. Преоблякла се е в дълъг до земята кафтан в цветовете на залеза и изглежда като кралица в украсен със скъпоценни камъни трон. — И е много удобен.

Приближавам, за да прегърна Майк, и успявам да й се усмихна над рамото му, като се повдигам на пръсти.

— Еха! Я да видим това. — Майк ме пуска и отива пред голямото платно. — Виждал съм снимка онлайн, но на живо наистина е впечатляващо.

Гарет стои от другата страна на портала към кухнята и отваря бутилка вино. Погледът му е съсредоточен върху мен, сериозен и напрегнат.

Дали вижда как ми се е отразила картината? Какви емоции е разбудила в мен?

— Всеки ден ли рисуваш, Гарет? — пита Рокси.

— Едно време беше така. Преди няколко дни започнах ново платно, но мина почти година, откакто за последно почувствах вдъхновение за работа. Вече мислех, че напълно съм изгубил творческата си искра.

— Като блокирането при писателите? — пита Майк, пъхнал ръка в джоба на дънките си. — Блокаж на художника?

— Нещо подобно. — Гарет идва в хола с две чаши червено вино, което е толкова тъмно, че изглежда почти черно.

— Творческият импулс по принцип може да блокира — казва Рокси, взема чашата, която Гарет й подава, и му благодари с усмивка. — Трябва да си на точното място в ума си, за да се чувстваш съзидателен.

— Това е много вярно — съгласява се Гарет.

— Е, както Рокси може да ви каже, аз не съм експерт в изкуствата — казва Майк, докато все още изучава платното, — но независимо от това наистина харесвам творбите ти. Смятам за много яко, че картините ти не изглеждат като фотографиите, които са ги вдъхновили, но мога да усетя какво си чувствал, когато си правил снимката. Ако в това изобщо има някакъв смисъл. Никога не съм разбирал абстрактното изкуство, но мога да разбера това.

— Благодаря ти — тонът на Гарет е искрен. — Ако чувстваш нещо, когато гледаш работата ми, това е голям комплимент и съм щастлив да го чуя.

Усмивката на Майк се разширява и той видимо се отпуска, когато приема своята чаша. Напомням си, че Гарет е рок звезда в определени кръгове, великолепно изглеждащ мъж с безграничен талант. Благодарение на склонността му към запознанства със супермодели, името му се споменава често в таблоидни шоу програми и клюкарски блогове, седи на първите редове по време на седмиците на модата и се появява в новините на светските медии. Не го смятам за знаменитост, но разбирам, че за Майк и Рокси е такъв. И въпреки това накара Майк да се чувства удобно само за секунди.

— Тази по-специално — продължава Майк — направо ме изумява. Помислих си същото, когато я гледах на екрана на компютъра си. В нея има толкова много енергия. И… знам ли… Радост? Кара ме да се чувствам добре само като я гледам.

Личи си, че Гарет е трогнат. Аз също.

— И аз си мислех същото — подхвърля Рокси от своето място на дивана. Не е помръднала оттам, седи с кръстосани крака и ръка, прехвърлена през облегалката, и изглежда напълно у дома си. — Щастлива картина е. И ми напомня за сняг. Какво имаше на снимката, която я е вдъхновила?

— Купчина скиорски ръкавици върху маса — отговаря Майк. — Можеш ли да повярваш? Да видиш тях и после това тук. — Той размахва и двете си ръце към платното.

Гарет се връща към кухнята и отпива дълга глътка вино, почти изпразва чашата си.

— Това беше моят пробив — казва той сериозно и облизва капка вино от долната си устна. — Преди това бях фокусиран върху натюрморти. Съпругата ми беше тази, която ме предизвика да опитам да предам емоция чрез картините си, вместо да рисувам предмети и да ги карам да отразяват емоции.

Веждите на Рокси се повдигат.

— О! Мислех, че си ерген. Не че знам много за живота ти, но нищо подобно не изскочи, когато потърсих информация за теб в мрежата — напълно безобидно, повярвай ми, — явно просто съм предположила, че не си женен.

Леката му усмивка бързо изчезва.

— Когато ми потръгна, съпругата ми предпочете да остане в сянка, затова никога не съм разисквал личния си живот по време на интервюта.

— Страхотно е, че си запазил картината за себе си, а не си я продал на някого — казва Майк.

— Всъщност я продадох. И трябваше да я купя обратно, но фактът, че исках да си я върна, накара човека още по-решително да иска да я запази. Опита се да ми одере кожата.

Рокси кимва.

— Мога напълно да разбера привързаността към важна творба. Още пазя първата купа, която направих, бях толкова горда с нея.

— Това определено е фактор. — Гарет идва до мен при прозорците. — Но това, което прави платното толкова специално, е нещо, което не можете да видите. Под абстракцията на повърхността е оригиналният натюрморт на скиорските ръкавици на съпругата и на сина ми. Толкова й се ядосах, когато ми каза това, което не исках да чуя за работата си, че покрих онова, което вече беше там. Опитах се да докажа гледната си точка, но вместо това доказах нейната.

— Имаш син! — лицето на Рокси светва. — Колко е голям?

Гарет поема дълбоко дъх, преди да отговори:

— Дейвид щеше да стане на седем тази година.

Обръщам глава, поглеждам го и познатият студен здрав възел се стяга в стомаха ми. Ръцете му галят гърба ми, сякаш ме утешава, но всъщност неговото лице е изпито и бледо.

Мигът замръзва около нас като смола в кехлибар. Майк и Рокси застиват на място. На лицата им са изписани шок и тъга.

Прегръщам Гарет през кръста в опит на свой ред да му предам някакво спокойствие. Отпускам глава на гърдите му, напълно безпомощна.

— О, Гарет! — проплаква Рокси. — Не знам какво да кажа… много съжалявам!

— Аз също — казва той и с дълбока въздишка освобождава тялото си от сковалото го преди миг напрежение. — Съжалявам всеки ден. Минаха четиринайсет месеца, три седмици и четири дни, а все още имам чувството, че сънувам кошмар, от който чакам да се събудя.

— Аз… — тя отчаяно поглежда към Майк.

— Няма нужда да казваш нищо, Роксан — казва внимателно Гарет. — Да загубиш дете е ужасно, тежко е.

— Съжалявам — казва пресипнало Майк. Погледът му шари навсякъде, но не спира на Гарет, докато си взема питие. — Дори не мога да си го представя.

— Не се опитвай. — Гарет докосва челото ми с устни. — Просто бъди до хората, които обичаш. Намери време за тях. Радвай им се.

Въздухът сякаш натежава, появява се някакъв хлад, въпреки че през прозорците влиза слънце. Гарет свежда поглед към мен. В очите му виждам дълбоката бездна на мъката му.

Той стои до мен — непоклатим, с изправени рамене и вдигната глава. Един изстрадал мъж, който с все сила се опитва да не рухне.