Пеперуда в леда

7

— Не хапна почти нищо — отбелязва Гарет, докато ме изпраща към къщи.

Хваща ме за ръка и пръстите ни се преплитат. По-късно е от вчера. Толкова късно, че навън наистина е тъмно. — Просто не съм гладна.

Не пита защо, докато изкачваме няколкото стъпала между неговия двор, който е разположен малко по-ниско, и моя. Заобикаляме подпорната стена, благодарение на която имам равна ливада, и излизаме на пътечката пред входната врата.

— Спря да говориш, когато споменах Дейвид — казва той.

Въздъхвам и стискам ръката му.

— Съжалявам, ако ти се е сторило така.

— Не ми се е сторило, така беше.

Почти ми се иска да ми е ядосан, за да почувствам нещо друго освен тъга, но не е ядосан. Тонът му е равен, държи ръката ми спокойно и леко.

— Извинявай, Гарет.

— Не се извинявай. Просто искам да се уверя, че си добре.

През по-голямата част от вечерта беше някъде другаде.

Където и да е това, искам да съм с теб.

— Сбъркана работа, нали? Би трябвало да е обратното. Би трябвало аз да се уверявам, че ти си добре — поклащам глава, ядосана на себе си, че съм толкова безполезна за него.

Спирам пред вратата. Вдигам ръка и го галя по бузата.

След година лутане в мрака, осъзнавам, че Гарет внася светлина в живота ми. Чувствам към него нещо, което мислех, че никога повече няма да изпитам. Затова не искам да съм бремето, което го дърпа назад.

— Заслужаваш жена, която може да ти бъде опора.

— Като теб. — Той леко ме придърпва към себе си. — Стига ми, че беше до мен тази вечер.

— Не мисля така.

— Знам по-добре от теб от какво имам нужда, Тийгън — тонът му е нежен, но твърд. — Просто се натъжи, когато повдигнах темата. Нормално е.

Нормално. Едно време имах нормален живот. Едно време бях нормална, но вече не е така. Тъгата е нещо, което нормалните хора изпитват като част от спектъра на емоциите. Но за мен тъгата е пукнатина, която бързо прераства в бездна, и ме поглъща цялата. Минават дни, докато успея да издрапам навън.

— Много съм уморена, Гарет — казвам искрено. Усещам крайниците си като олово. Дори дишането ми коства усилие. — Още не съм преодоляла часовата разлика, а и беше дълъг ден.

— Не ми харесва идеята да те оставя сама точно сега — мръщи се той.

— Не се притеснявай за мен. Освен това Рокси и Майк те чакат.

Той опира челото си до моето и въздиша.

— Ако не се върна, те ще разберат и ще си тръгнат. Усещам как се отпускам в ръцете му като полюшваща се във вода тръстика. Потъвам все по-надълбоко и повърхността се отдалечава.

— Само да подуша възглавницата и ще припадна — собственият ми глас ми звучи някак далечно.

Той с неохота ме пуска. Следи ме с поглед, докато отключвам и затварям вратата под носа му. Ключовете ми падат на земята. Пускането на резето е достатъчно голямо усилие. Копнея да се отпусна на дивана, но се насилвам да се добера до спалнята.

От доста време не съм се чувствала така, но добре познавам пътеката. Знам къде ще ме отведе. Единственото, което може да ми помогне сега, е сън до безпаметност.

От устните ми се откъсва тих стон, когато осъзнавам, че някой чука на входната врата. Силно и нетърпеливо удряне, придружено от настоятелно натискане на звънеца.

Докато се откъсвам от съня, се чувствам така, сякаш ме издърпват рязко от дъното на езеро. Потънала съм в кал и пясък, но бавно започвам да се измъквам от тежестта им, нещо ме дърпа към повърхността. Боря се с тази теглеща сила, завъртам се настрани, отказвам да отворя очи. Още съм прекалено уморена.

Усещам лъчите на слънцето. Не съм спуснала щорите. Не мога да преценя колко е часът по светлината. През лятото слънцето изгрява рано. Придърпвам завивката и се завивам като пашкул. Шумът утихва и пак се унасям.

Дразнещ звук от почукване по стъкло ме изтръгва от съня. Свивам се на кълбо и го игнорирам. В този момент вратата се отваря. В стаята нахлува лек полъх, който носи песента на птиците и далечно бръмчене на самолети. Защо вратата е отворена? Опитвам се да си спомня.

— Тийгън.

Гласът на Гарет извиква сълзи в очите ми. Вратата се затваря. В стаята отново настава тишина. Той хваща завивката и нежно я издърпва изпод отчаяно вкопчените ми в нея пръсти. Накратко — вече няма какво да ме скрие.

— Ох, докторке — отронва тихо, гласът му пулсира от болка.

На пода пада обувка, после още една. Матракът се огъва под тежестта му и той ляга зад мен. Прегръща ме през кръста и ме притиска плътно към себе си, докато пасваме един към друг като лъжици. Топлината на устните му се разлива по врата ми. Отново потъвам в блаженството на съня.

Необходимостта да пишкам най-после ме кара да стана.

Разтърквам подпухналите си гуреливи очи, преди да ги отворя. На стената се оранжевее мека слънчева светлина, която ми подсказва, че слънцето вече е обходило небето. В корема ми топката лед тежи като камък, а студът й ме изгаря.

Как може нещо толкова твърдо да се усеща като зинала агонизираща празнота? Изпъвам крака и трепвам, мускулите ми са схванати от прекалено дългото стоене в една поза.

Ръката, обхванала кръста ми, отпуска хватката си и аз сядам на ръба на леглото. Не поглеждам към Гарет, когато се изправям, нито докато вървя към банята, просто затварям вратата зад себе си. Не поглеждам в огледалото, след като ползвам тоалетната и измивам ръцете си. Но когато на връщане отварям вратата на спалнята, Гарет е там. Стои до леглото, по черни шорти за бягане и по чорапи. Чака ме.

Поглеждам плъзгащата се стъклена врата зад него и осъзнавам, че явно съм забравила да я заключа, когато се прибрахме от терасата предния ден.

Всичко това като че ли се е случило много отдавна.

Погледът ми се връща на него. Сбърчил е вежди намръщено, а очите му са потъмнели до тъмнозелено. Изглежда блед и угрижен и притеснението за него внезапно пронизва обзелата ме безчувственост.

Поемам си дъх. Боли, но успявам.

— Съжалявам.

Той ме придърпва към себе си и ме прегръща силно.

— Единственото, за което трябва да ми се извиниш, е, че снощи не ми позволи да остана с теб. По дяволите, Тийгън! Знам какво е депресията, знам какво е усещането. Не е нужно да страдаш сама.

На замъгленото ми съзнание му отнема време да разбере какво всъщност означават думите му. Облизвам пресъхналите си устни.

— Не съм добре.

Целува ме по челото.

— Виждам.

— Ти си много по-силен от мен.

— Нима? Може и да съм. Но ти си доста по-умна от мен. И адски по-красива. На това му се казва баланс.

— Погледни се в огледалото, Фрост!

— Не страдам от излишна скромност. Знам, че съм симпатичен тип — цял живот се възползвам от този факт с готини мадами като теб.

Бих се озъбила на подобно изказване, ако имах достатъчно сили.

— Опитваш се да ме разсееш.

— Не е престъпление.

— Толкова съм уморена — казвам с прозявка, — нереално уморена.

— Поръчах храна, докато ти беше в банята. Ще хапнеш нещо и пак ще си легнеш.

Сгушвам се в него, противно на всяка трезва мисъл.

Гарет ме гледа намръщено и упорито поднася лъжицата към устата ми.

— Продължавай! Едва до половината си.

— Не мога повече.

— Можеш.

Отварям уста само защото не искам да ме полее със супа.

Не и след като по негово настояване вече съм се изкъпала.

Супата е поизстинала, но още топла. Нямам представа какво има в нея, освен някакъв бульон.

— Няма вкус на нищо — протестирам, след като преглъщам.

Седим в трапезарията и ядем храната, която е поръчал.

Аз съм начело на масата, с гръб към кухненския бокс. Той е до мен, с гръб към прозореца. От този момент нататък никога вече няма да мога да погледна към този прозорец, без да видя него — гол до кръста и осветен от лъчите на залязващото слънце.

— Всъщност това е адски добра пилешка супа — отвръща той. — Но ако искаш, ще ти дам от сандвича си.

— Не съм гладна — чувствам се като парцал и освен това виновна. Той вероятно умира от глад, след като не е ял цял ден, но настоява първо аз да се нахраня.

Отварям уста, за да обясня, че не съм малко дете, но той ми набутва лъжицата, преди да успея да обеля и дума.

Поглеждам го ядосано.

— Точно така — промърморва той и избърсва брадичката ми със салфетка. — Виждам някакъв пламък в тези хубави кафяви очи.

— Тази супа ще ти я излея във врата!

Дълбоката бръчка между веждите му се стопява.

— Така ли? Мислиш, че можеш да ме надвиеш?

Самата мисъл е абсурдна. Той е висок поне метър и деветдесет и вероятно тежи около сто килограма. Почти две глави по-висок и два пъти по-тежък е от мен. Имаше период от живота ми, когато се грижех за себе си, тренирах, хранех се пълноценно. Сега… ами сега съм препалено слаба, нямам никакъв мускулен тонус и вероятно не бих могла да надвия и боричкащо се коте.

И все пак…

— Ти размахваш четка, хубавецо. А аз скалпел.

— О, бойни слова. Харесват ми!

Той най-после оставя пластмасовата кутийка със супа настрани. Хваща стола ми за подлакътниците и го придърпва между краката си.

— Като стана дума за четки… Снощи те сънувах. Бях постлал пода със защитно покривало, ти се беше излегнала гола върху него, а аз те влудявах, като прокарвах четки по цялото ти тяло.

Не бях в състояние да оценя тази му сексуална фантазия.

— Нищо ли няма да кажеш? — учудва се той.

— Какво мога да кажа? Полагаш големи усилия да ми бръкнеш в бикините, но си прекалено красив, че да се стараеш толкова за единия секс с една депресарка.

— Еха! Това беше голямо прозрение — отбелязва той.

Въпреки шегите, сенките не изчезват от очите му. — Но за протокола — боря се за повече от едно отърколване в сламата.

— Какво стана с това да я караме стъпка по стъпка? С фокусирането върху тук и сега и така нататък?

— Мда, минахме тази фаза. — Гарет хваща ръцете ми. — Сега сме ние — ти и аз — и утре, и денят след утре, и денят след това.

Навеждам се към него, не откъсвам поглед от очите му.

— Заслужаваш да бъдеш по-щастлив. Не се наказвай с мен.

— Тийгън — въздъхва той, — не знам какво си мислиш, че трябва да ходя да търся, при положение че тук, пред мен, стоят всички загадки на най-дълбоките океани.

Думите му ме вцепеняват за миг.

— Аз не съм велика загадка, Фрост — възразявам после. — Не крия никакво съкровище. Аз съм само това, което виждаш.

— Аз съм човек, за когото пътешествието е по-ценно от съкровището. Първото може да продължи вечно, докато при второто пътят свършва.

Погледът му е искрен и директен. Свеждам глава. Взирам се в дланите си.

— Виж, аз също имам гадни дни — продължава той. — Уверявам те.

— Не ме вземаш насериозно.

— Гледната ти точка не е правилна. — Той стисва ръцете ми по-силно. — Ти си счупена. Аз съм счупен. Но не е нужно да изхвърляме парченцата. Може да ги съберем и да ги наместим така, че да се получи нещо ново.

От мъглата в съзнанието ми изплува картина.

— Като мозайките, които прави Роксан? — прошепвам.

— Точно така.

— Рокси носи ръкавици, за да не се пореже на острите ръбове.

— Ние не носим ръкавици. Копаем с голи ръце, а ако се порежем, е… ти си хирург. Ще оправим нещата.

— Смесваш метафора и реалност — отбелязвам равнодушно.

Гарет се усмихва искрено.

— Нее, смесвам теб и мен, малката.

Отказвам се от борбата. Аз съм прекалено изтощена, той е прекалено уверен… и прекалено изкусителен. Щом иска да се занимава с моите глупости, ще го оставя. Навремето, когато удрях дъното, ми трябваха дни, за да се свестя достатъчно, че да се изкъпя и да ям.

Той прави света ми по-добър.

Съмнявам се, че съм способна да направя същото за него, което ме кара да се чувствам егоистка. Но мога да опитам. Той го заслужава.

— Готова ли си да се върнеш в леглото?

— Не и докато не си изядеш сандвича.

— Ще ми правиш ли компания? — Той отмества един влажен кичур коса, надвиснал над лицето ми.

Обръщам се настрани и целувам дланта му.

— Такъв е планът.