Пеперуда в леда

5

Гарет влиза уверено и цялото открито пространство се свива около него. Изведнъж домът ми изглежда по-малък и по-интимен. Той незабавно се насочва към панорамната гледка, която превръща къщата ми от средновековно бижу в нещо наистина специално.

Все още стоя до отворената врата и вдъхвам аромата, останал след него. Наслаждавам се на силуета му на фона на огромното водно пространство. На начина, по който широките му рамене се спускат към тесния ханш и дългите силни крака. Виждам мощната форма на гърба дори през тениската му.

— Гледката ти е по-добра от моята — казва той.

Така, както съм го зяпнала, съм склонна да кажа, че и двете са великолепни. Но той говори за залива, затова… — Гледката ни е една и съща.

Той ми хвърля поглед през рамо.

— Ти имаш по-големи прозорци.

Не мога да оспоря това. Архитектурата от средата на миналия век се е стремила да вкара пейзажа вътре в къщата и моите сякаш безкрайни прозорци доказват колко резултатна е била.

— Лес и Мардж обожаваха къщата си.

Той повдига небрежно рамене, все едно не е стигнал до крайности, за да ги накара да му я продадат.

— Хубава е.

Стисвам зъби.

— Вероятно би могъл да купиш къща, която собствениците наистина са искали да продадат.

— Защо да се примирявам с това, което е налично, вместо с това, което искам?

Разглеждам изявлението му по много и най-различни начини и всички до един ме дразнят.

— Да не би да се опитваш да си противен?

— Да се опитвам? Не.

Обръща се бавно, с лекота. Погледът му обхожда всичко, спира се на картината на стената над дивана.

— От местна художничка е — казвам му.

— Хъм — обръща глава. — Не съм изхвърлил съседите ти. Те казаха цена, аз я платих.

— Не знаеш колко обичаха това място.

— Обичали са спомените, които са създали на това място — поправя ме той. — Спомените, създадени с хората, които обичат. Докато имат хората, мястото ще си е само място. — Изчезва в трапезарията.

Аз оставам още секунда, ще ми се пулсът ми да се успокои. Защо му позволявам всичко това? Сигурно е заради гласа му. Тази опияняваща дрезгавост.

Заобикалям камината от другата страна и го намирам загледан в красивите шишенца с козметика за лице върху масата. Вдига една от кутийките, чете текста, после отново ме поглежда смръщено.

— Нямаш нужда от тези неща — казва с нотка на отвращение. — Ти си най-сексапилната жена, която съм срещал.

Умът ми замръзва, въпреки че сърцето ми блъска лудо.

Оставам без думи при комплимента, който той подхвърля небрежно, все едно изтръсква пепел от цигара. Вземам се в ръце и се фокусирам върху другата част от коментара му.

— Помогнах за създаването на формулите им.

— Наистина ли? — Интересът му се събужда, той ги поглежда по-внимателно. — Как става това? Създаването на формулите имам предвид.

Приближавам се малко по-близо.

— Използвах опита си като пластичен хирург — терапиите и методите, резултатите, които търсят пациентите, и най-често срещаните проблеми, и работих с екип от учени, за да създадем оптималната комбинация от съставки, която води до видим ефект.

— Ооо! — Той обръща кутийката и чете текста.

— Хубави продукти са — казвам и осъзнавам, че искам да го впечатля. — Целта ни беше да използваме устойчиви, органични материали с минимум консерванти и без никакви синтетични или изкуствени добавки.

Гарет вдига глава и вниманието му отново се фокусира върху мен. Усещам напрегнатия му поглед, чувствам се гола под него.

— Къде е офисът ти? В Сиатъл? Такома?

— На нито едно от двете места. Продадох практиката си, когато се преместих тук. Сега се занимавам с разработката на продуктите на ЕКРА+, което означава честа комуникация онлайн и по някое и друго пътуване до Ню Йорк.

— Вече не правиш онова телевизионно риалити?

Поклащам глава.

— Технически то е в неопределено дълъг период на почивка, но продуцентите започват да вдигат шум, а аз все още не съм готова да се върна, така че…

Онези претърсващи душата очи пробягват по лицето ми.

Оставя кутийката, заобикаля масата и се насочва към мен.

Аз се изтеглям към вратата с надеждата, че ще успея да го отпратя. Присъствието му в дома ми става почти непоносимо.

Той спира на няколко крачки от мен и поглежда към стълбите, водещи към светлия приземен етаж. После минава точно покрай мен и се насочва към коридора.

— Извинявай. — Спускам се след него, но не достатъчно бързо, че да го спра да влезе в спалнята ми. — Минаваш границата, Гарет.

Без да ми обръща внимание, той оглежда стаята с един-единствен бърз поглед. После протяга ръка към вратата на гардеробната и включва осветлението.

Кръстосвам ръце на гърдите си.

— Какво, по дяволите, правиш?

Той изключва осветлението и се обръща към мен.

— Просто проверявам дали няма някой мъж на пътя ми.

Вдигам възмутено брадичка.

— Не че това би имало някакво значение.

Отново пуска онази усмивка. А аз просто стоя като глупачка, напълно изгубила равновесие. Отблизо извивката на устните му е дори още по-омагьосваща, смекчава острите ръбове. Напомня ми за мечтите, които имах и които отдавна са погребани, сладко-горчиви прозрения, от които сърцето боли.

— За мен би имало — казва той.

Приближава се, а аз бързо отстъпвам. Той протяга успокояващо ръка, все едно съм уплашено животинче.

— Да излезем на терасата.

Върви подчертано внимателно. Погледът му е върху мен, както и моят върху него, тялото ми се завърта така, че да не го оставям зад гърба си. Посяга за бравата на плъзгащата се стъклена врата, отключва я и отваря.

Полъхът на океанския въздух изпълва дробовете ми и охлажда пламналото ми лице.

Гарет разтваря щорите, излиза и отива до парапета.

Вървя след него. В мига, в който щорите се затварят зад гърба ми и двамата сме навън на открито, вече не се чувствам толкова притисната.

Следвам го до парапета, но заставам на няколко крачки от него. Дори от това разстояние сетивата ми са хиперчувствителни за присъствието му. За голямото му мощно тяло, за пълната му концентрация върху мен.

Сетивата ми са хиперчувствителни за всичко, осъзнавам стреснато. За синевата на небето и зеленината на моравата, за птичите чуруликания, за вкуса на сол във въздуха.

— Не очаквах някога отново да се чувствам по този начин, Тийгън — казва той. — По-силно е от мен. Казваш ми да го пренебрегна, но не мога. Ако си честна, ще признаеш, че и ти не можеш.

Откровеността му ме обезоръжава.

— Справях се добре, преди да се появиш.

— Не мисля. — Обръща гръб на океана и ме поглежда право в очите. — Тук няма нито една лична снимка на приятели или на семейството ти, нито дори на място, където си била. Всичко, което виси по стените ти, е избрано така, че да подхожда на къщата, а не на душата ти.

— Няма как да знаеш това.

— О, напротив, знам го. — Приближава се с още една стъпка. Сега пръстите на краката ни са едни срещу други, кубинки срещу кецове „Конвърс“. Дланта му хваща моята. Тялото му излъчва горещина, обещава топлина след дългите месеци студ. — На нощното ти шкафче има половин дузина шишенца с лекарства.

Сковавам се.

— Отиваш твърде далече, Гарет.

— Искам само да знаеш, че те виждам.

— Тогава виждаш една адска каша.

— Ей, и аз съм прецакан. Но все пак някак се оказахме тук и усещаме искра, която ми даде добра причина да стана от леглото тази сутрин. Някои неща се получават, когато просто ги оставиш да са това, което са. Нека просто да опитаме и да видим какво ще стане.

Умът ми превърта милионите начини, по които Гарет може да запрати живота ми по дяволите.

— Не знам как да го направя.

— Разбира се, че знаеш. — Главата му се свежда към мен. — Целуни ме.

— Лоша идея е, Гарет. Аз не съм къщата отсреща. Не може да получиш нещо, което не се предлага, просто защото го искаш.

— А какво би искала ти? — Взема лицето ми в ръцете си, палецът му гали скулата ми. — Да стоиш тук, да гледаш към моята тераса и да ме виждаш с друга?

Извръщам глава, опитвам се да не си го представям.

— Не може ли просто да се преместиш?

Гарет се разсмива и ме прегръща.

— Няма да приемам липсата на ревност лично. И не, докторке, няма да се преместя. Харесва ми да живея в съседната къща. Точно там, откъдето мога да те виждам всеки ден.

Ръцете ми обвиват кръста му, преди да успея да се спра, дланите ми го галят през меката материя на тениската. Той ме притиска към себе си.

Толкова е приятно да те държат здраво. Да те докосват, да си желана.

Мисля, че ще се предам. Иска ми се да обвиня него. Той е прекалено добър в прелъстяването и прекалено свикнал да получава всичко.

Но истината е, че когато съм с него, не се чувствам толкова отчаяна и самотна.

Отпускам глава назад, предлагам му устните си.

Той разтърсва глава.

— Този път не. Не искам да се възползвам от моментната ти слабост. Трябва да дойдеш при мен по своя собствена воля.

Не споря, не се оплаквам, дори и пред себе си. Вместо това плъзгам ръка към врата му, притеглям главата му и притискам устни в неговите.

Гарет изръмжава, навежда се, устата му се отваря, езикът му се плъзга в моята. Навива дългата ми плитка плътно около дланта си и изтегля главата ми назад, така че сега съм се извила върху ръката му, държи ме, притежава ме.

Начинът, по който ме вкусва, усещането, че изгаря от желание да ме почувства, са невероятно еротични.

Възбуждам се от това, че съм в негов плен, от силата на хватката му, която издава колко силно го привличам.

Във вените ми се стрелва огън. Сърцето ми бие все по-силно, запраща кръвта в главата ми. Олюлявам се, сякаш замаяна. Гарет помръдва, пуска плитката ми и ме вдига като младоженка. Изчервена и уязвима, притискам лице към гърдите му, поемам дълбоко аромата му.

Чувствам напрягането на мускулите на ръката му, когато избутва плъзгащата се врата. След секунди леглото е под гърба ми и аз потъвам в него, когато той отпуска тялото си върху мен.

Това, че съм в спалнята си, променя всичко. Вече не съм свенлива. Подпрял се здраво на лакти, Гарет разтваря с коляно краката ми и твърдата дължина на члена му се плъзга между тях. Опитното движение на бедрата му е достатъчно, за да ме накара да изстена, докато ме целува.

Отдръпва се назад и ме наблюдава, после отново се притиска в мен, гледа как се напрягам и как се извивам в дъга, докато удоволствието се плисва в тялото ми. Предавам се на желанието си, бедрата ми се надигат да посрещнат изкусителния ръб на пениса му.

— Тийгън. — Изрича името ми с глас, дрезгав от желание. — Подлудяваш ме.

Изправя се на колене, като ме вдига със себе си. Сменяме местата си, Гарет се обляга на таблата на леглото, проснат между краката ми като огромен звяр. Ръцете му обхващат бедрата ми и се плъзгат нагоре, докато палците му достигат мястото, което копнее за него.

Сграбчвам китките му, боя се, че напълно ще изгубя контрол.

— Може да го поемеш — казва ми той. — Но искам да те гледам как го правиш.

В изражението му няма осъждане. Няма присмех. Няма триумф. Независимо колко възбуден е, колко трескав е погледът, с който ме наблюдава, под желанието, което го движи, има търпение и приемане. А лицето му… то е произведение на изкуството. Виждам пукнатините в красотата, сякаш съвършената му маска се е разместила и разкрива нещо уязвимо, агонизиращо и дори още по-красиво.

Внезапно очите ми се наливат със сълзи.

— Хей — прошепва той. — Ела тук.

Поклащам глава и отказвам утехата, която той ми предлага, знам колко опасно е да си позволя да завися от друг, а не само от себе си. Вместо това се притискам към члена му и започвам да се движа.

Поглеждам го дръзко, задържам погледа му и завъртам таза си. Знам, че имам чувствено предимство. Той е обут с дънки, а аз съм по клин и с почти невидимо бельо от нищожно количество плат.

— Господи, красива си — стене той, а вратът му се извива в дъга, докато аз яздя ерекцията му.

Не отнема дълго. Видът му — изпънат под мен, готов да го имам, миризмата на сгорещената му кожа, окуражаващите звуци, които издава… всичко това е непоносимо. Оставам без дъх, когато първият силен еротичен спазъм разтърсва цялото ми същество, навеждам глава, когато невероятното усещане се разлива по крайниците ми. През мен минава неконтролируема тръпка и ритъмът ми се забавя.

Гарет се превърта, премества ме под себе си. Разтворил бедра широко, със силни тласъци той разпространява оргазма навътре в тялото ми, кара ме да го поема. Гърдите му се повдигат и спускат, докато ме чука през дрехите с яростна прецизност, стегнал захвата си, а аз се гърча под него.

— По дяволите — простенва дрезгаво. — Не мога… Мамка му.

Стяга се, дъхът му съска през стиснатите зъби. Бедрата му се блъскат в моите, темпото му се разколебава.

Осъзнавам, че той също е достигнал края. Така, както е напълно облечен, с кубинки, застопорени в бялата покривка.

Главата му пада до моята, мокрите му скули се притискат до моите. Дъхът му в ухото ми е тежък, ръцете му ме притискат невъзможно силно. Сякаш съм спасително въже.

Не знам как да се чувствам. Как може да изглежда толкова интимно, след като сме напълно облечени?

Едрото му тяло се разтърсва от смях.

— Господи. Не така смятах да ти покажа какво ти е липсвало.

С изненада усещам, че и аз се усмихвам. Чувствам се отпусната и топла. Все едно почти нямам кости, всички възли в раменете и в гърба са се стопили.

— Схванах идеята.

Гарет повдига глава, за да ме погледне, ръката му се протяга, за да махне кичурче коса от лицето ми.

— Кълна се, че не ми се е случвало подобно нещо дори като тийнейджър.

— Ама разбира се! Красавец като теб? Трябва само да се усмихнеш и гащичките се подмокрят.

Лицето му светва.

— Това ли става, когато ти се усмихвам?

— Да бе. Надявай се.

Целува ме бързо по устата.

— Имаш ли презервативи?

Въпросът ме обърква. Отдавна не съм се тревожила за профилактиката.

— Не.

Дарява ми една от своите високоволтови усмивки.

— Добре. Но ще трябва да вземем.

Повдигам вежди. Опитвам се да звуча небрежно, докато питам:

— Да не казваш, че жребец като теб няма кондом в джоба си?

— Ще ми се да имах. — Веселите искрички в очите му издават, че е наясно с уловката във въпроса ми. — Нямам дори в къщата и в колата. Но ще се погрижа за това, преди да дойдеш на вечерята довечера.

— Не помня да съм казала, че ще идвам. — Дразня го и той го знае, но е забавно да се включа в играта и да поддържам леко настроение след изживяване, което събори доста от бариерите, зад които съм свикнала да се крия.

— Ооо… не бъди такава, докторке. Наистина искам да дойдеш. Дори взех газиран ябълков сайдер за теб.

Не мога да кажа кое ме кара да се разсмея. Може би фактът, че газираният сайдер обикновено се смята за детско питие.

— Прекрасен звук. — Гарет потърква нос в моя. — Имаш най-хубавия смях.

Усмихвам се унило, знам, че чувството за вина няма да закъснее. Отдавна не съм се смяла и не искам да поглеждам назад към момента, когато го направих за последен път.

Болката ще е твърде силна.

— Трябва да ми позволиш да ти сготвя вечеря — настоява той. — Не може да те докарам до оргазъм и да не те нахраня.

— Виждаш ли? — изпъшквам аз. — Отново създаваш правила в крачка.

— Освен това ще направя суши.

— Обичам суши. — После присвивам очи. — Но не е ли рисковано? Да го правиш сам?

— Ще купя най-високо качество риба, докторке, обещавам.

Косата му е паднала на челото. Лицето му е още зачервено, изумителните му очи греят. Изглежда по-млад, по-щастлив, дори по-красив.

— Добре, добре. — Изпускам преувеличена въздишка. — Предполагам, че в такъв случай може и да дойда.

Гарет ми намига.

— Знаех си.