Прокълната целувка

ДЕВЕТА ГЛАВА

Парис скиташе по павираните улици на Атина, а слънцето блестеше ярко и златно. Нямаше вятър и цареше спокойствие, а белите древни останки привличаха погледа. Нежните морски вълни наблизо създаваха съвършен звук.

Той трябваше да се приготвя за предстоящото си пътуване до САЩ.

Но не се подготвяше.

Той търсеше жена, каквато и да е жена, която би го искала. Но независимо какво казваше или правеше, жените в Гърция не му отвръщаха така, както жените в Будапеща. По дяволите, както жените навсякъде другаде по света.

Той не го разбираше. Физическата му привлекателност не се беше променила. Той беше красиво копеле. Поведението му не се беше променило. Той беше най-чаровният тип, когото познаваше. Нищо у него не се беше променило. Но преди да дойде тук, трябваше само да спре погледа си върху жена, за да започне тя да се съблича и да се подготвя за неговото удоволствие. А тук – нищо. Нула.

Жени от всякаква възраст, размер и цвят се отнасяха с него като с прокажен.

Тъжно, но в този момент се нуждаеше единствено от пет минути и чифт разтворени крака.

Без секс отслабваше. Ставаше уязвим и неспособен да се защитава от Ловците и от ожесточените им атаки.

Ако беше възможно, щеше да е избрал една жена и щеше да се е оженил за нея. Щеше да я е отвел някъде, за да се наслаждава само на нея. Но това беше невъзможно. Човешките жени бяха смъртни, а и демонът в него нямаше да позволи такова нещо. Веднъж спал с дадена жена, Парис не можеше да се възбуди отново с нея. Независимо колко много искаше да бъдат заедно.

Затова Парис беше спрял да се опитва да има нещо повече от една нощ. Ако имаше съпруга, щеше да му се налага да ù изневерява постоянно, а отказваше да направи такова нещо.

„Някоя трябва да ме погледне, да ме поиска!“ Защото ако не можеше да намери жена... от нещата, които щеше да бъде принуден да прави, му се гадеше.

Без изнасилване, моля те, без изнасилване! Демонът нямаше предпочитания към пола. Парис имаше. Парис искаше единствено жени. Стомахът му се сви, когато спомените се опитаха да нахлуят. Омразни спомени. Той стисна зъби и искаше да ги изтрие от паметта си.

Намери проститутка! – предложи Безразборност, който се нуждаеше от секс, колкото и Парис.

„Опитах. Сякаш се крият от мен.“ Парис всъщност предпочиташе проститутки. И двамата получаваха нещо от сделката, а жената не си тръгваше с очакванията за повторно изпълнение.

Една брюнетка се разхождаше бавно по другия тротоар. „Жена.“ Той я подуши, преди да я види и обърна глава, за да поеме още от сладкия ù женски аромат. „Тя става.“

Беше на половината път към нея, когато осъзна, че е тръгнал.

– Извинете! – извика той, когато стигна до нея. В тона му се усещаше отчаяние.

Погледът ù се плъзна по него. В изражението ù се прочете висока оценка, но само толкова. Нищо повече. Не желание като в транс. Толкова отблизо той виждаше сребърни кичури в косата и бръчките около очите ù белязали годините ù.

Нямаше значение. Устата му се изпълни със слюнка за нея.

– Да? – каза тя със силен акцент, но не забави крачка.

Обикновено жените спираха, вече горящи от желание да го докоснат. Какво правеше тези гръцки жени по-различни?

– Искате ли да... – Мамка му! Не можеше да ù предложи секс, не направо. Вероятно тя щеше да се уплаши. – Искате ли да вечеряте с мен?

– Не, благодаря. Вече ядох. – И с това тя ускори крачка и се отдалечи от него.

Парис спря зашеметен и разстроен. Ядосан. Какво ставаше, по дяволите?

Боговете, може би? Дали не се намесваха те? Той изгледа небесата кръвнишки. Копелета! Напълно в стила им. Но защо изобщо им пукаше? Те искаха да си намерят артефактите, нали? Той и другите воини бяха най-добрата им възможност.

– Не съм ви направил нищо – излая той.

Още докато го казваше, го споходи една мрачна мисъл. Мадокс – Насилие – беше забелязал промяна в себе си – беше станал по-див и неконтролируем точно преди да срещне Ашлин – любовта на живота му. Лушън изглежда изживяваше подобен феномен с Аня, не че стоикът Смърт щеше да признае нещо такова на глас.

Ако Парис го споменеше, подозираше, че новият Лушън ще го налага до смърт в пристъп на раздразнителност. Чувство, което рядко беше проявявал преди.

„Мили богове! Аз ли съм следващият?“

Не. Не, не, не. След като Парис не можеше да остане с една жена, той се молеше никога да не среща такава, в която би могъл да се влюби. Всъщност, ако срещнеше красавица, чието име започва с А (първо Ашлин, после Аня), той щеше да побегне като от ада. Нямаше да стане. Не и с него.

Подмина го блондинка, която носеше две хартиени торби, от които се носеше ароматът на прясно изпечен хляб.

Парис скочи и я настигна.

– Позволете да ви помогна! – каза той. Богове, звучеше отчаяно.

– Не, благодаря. – Тя дори не го погледна, а продължи да върви.

Той отново спря. Мамка му! Какво трябваше да направи той? Ако трябваше да лети до Буда, щеше да го направи. Или щеше да открие Лушън и да изтърпи още едно замайващо пренасяне, за да може да стигне там по-бързо. Проклети да са артефактите и кутията на Пандора. Той щеше...

Още една блондинка мина покрай него.

Последва още един отказ.

Още една брюнетка.

Пореден отказ.

Час по-късно тялото му беше твърдо и горещо и (мамка му!) продължаваше да отслабва. Ръцете му трепереха и Парис усещаше как нуждата от секс изпълваше всяка негова клетка. Ето защо когато някой се блъсна в него, той се препъна напред и едва не се пльосна по лице, преди да успее да се изправи.

– Толкова съжалявам – каза женски глас.

При звучния ù тембър по тялото на Парис пробяга тръпка. Той се обърна бавно, уплашен, че ако се движи твърде бързо, тя ще избяга от него като другите. Около краката ù бяха пръснати листове, забеляза той първо, и тя се беше навела да ги събира.

– Това ще ме научи да не чета, докато вървя – промърмори тя.

– Радвам се, че четеше – каза той и се наведе да ù помогне. – Радвам се, че се сблъскахме.

Клепачите ù се вдигнаха и погледът ù срещна неговия. Тя ахна.

От желание? „Моля те, моля те, нека е желание!“

Жената беше обикновена, с пъстри очи, лунички и вълниста кестенява коса, която падаше върху раменете ù. Очите ù бяха твърде големи за лицето, а устните ù бяха толкова пълни, че изглеждаха като ужилени от пчела. Но в нея имаше нещо хипнотизиращо. Нещо, което караше погледът му да се задържи, да я поглъща и да се наслаждава. Скрита чувственост, може би. Или порочното проблясване в тези зелено-кафяви очи.

Тихите, скучни жени винаги бяха най-диви.

– Името ти не започва с А, нали? – попита той, внезапно подозрителен.

Веждите ù се свиха объркано, но тя поклати глава.

– Не. Казвам се Сиена. Не че те интересува и не че наистина попита. Съжалявам. Нямах намерение да избълвам всичко това.

– Интересува ме – каза Парис дрезгаво. Нямаше търпение да я съблече.

Червенина плъзна по бузите ù и тя побърза да отклони погледа си от него и да събира останалите листове.

– Ти... американка ли си? – попита той и ù подаде листовете, които беше събрал.

– Да. Дойдох тук на почивка и за да работя по ръкописа си. Пак отговарям, без да си ме попитал. Не мога да определя твоя акцент.

– Унгарски – каза той. Е, беше живял в Будапеща достатъчно дълго, за да претендира за националност. Той отново насочи вниманието към нея.

– Значи си писателка?

– Да. Е, поне се надявам да бъда. Чакай и това не е точно така. Аз съм писателка, но още нямам издадена книга. – Тя подреди купчината и загриза плътната си долна устна. – Съжалявам, че дрънкам. Неприятен навик. Само ми кажи да млъкна, щом решиш, че ти стига.

– Не бих искал да спираш. – Заля го облекчение, силно като гъсто вино, смесено с амброзия. Най-после жена, която не бягаше от него, сякаш е отрова.

Тя отново се изчерви и приглади кичур коса зад ухото си.

Парис проследи движението ù, а членът му потрепна в отговор. Ръцете на тази жена бяха изящни – може би най-чувствената телесна част, която беше виждал някога. Меки, нежни, с квадратни нокти с бял връх. Дебела сребърна верига обвиваше също толкова изящна китка. Жената носеше три пръстена. Два от тях бяха прости и също сребърни, а третият беше с голям многоцветен опал.

Омъжена?

Не му хареса мисълта, но нямаше да ù позволи да го отклони. Той си представи тези ръце върху тялото си и замалко да свърши на мига.

Трябваше да я има.

„Може да е Стръв.“ Мисълта го споходи по навик, защото беше нещо, което го тревожеше постоянно. Той я огледа по-внимателно. Луничките покриваха почти цялото ù лице, а устните ù бяха почти деформирани, толкова бяха големи. Вероятно не е Стръв, реши той. Те обикновено бяха прекрасни. Като Ашлин. Като Аня. Сиена не беше прекрасна. Беше много далече от това. Но той нямаше да свали гарда.

Трябва да я имам. Сега! – изръмжа демонът.

Скоро... скоро...

– Просто си мил – каза Сиена и развали мълчанието, което ги обгръщаше. Тя се изправи на крака и пъхна ръкописа си под мишница. Беше много слаба, с почти плоски гърди.

Парис се изправи. Харесваше му колко дребна изглеждаше тя, сравнена с него.

– По дяволите, не. Аз съм мил, но не лъжа. Искам да знам всичко за теб.

– Наистина ли? – попита тя обнадеждено.

– Кълна се.

Дрехите ù бяха неприятни, тъмносини и провиснали. Парис се зачуди дали тя не носи секси бельо отдолу. Искаше му се да я види в смарагдовозелена дантела.

– Искаш ли... ъм... да пием кафе или нещо друго? – попита тя.

– Да.

„Богове, да!“

Тя се усмихна бавно.

– Къде?

Тази усмивка го разтърси до дъното на душата му. Той почувства сиянието ù като удар в корема.

– Води, аз ще те следвам! – Членът му вече беше твърд, но Парис беше ободрен. Щеше да я очарова и ласкае, а после щеше да ù подари най-страхотния оргазъм в живота ù. След това щяха да се разделят приятелски.

Тя щеше да има нощ, която да помни, а неговата сила щеше да бъде възстановена. За останалата част от деня поне. Честна размяна.

– Хайде! – каза той. – Ще намерим нещо.

„Скоро.“

Те тръгнаха бавно по тротоара един до друг. Усещането му за нея само нарасна. Тя миришеше на сапун и... той подуши. Диви цветя. Какви ли бяха най-тайните ù фантазии?

– Има кафене точно зад ъгъла – каза тя.

– Перфектно. – Разтърси го тръпка. Слабост или желание? Той не знаеше и не му пукаше. „Трябва да отвлечеш вниманието си.“ – За какво е ръкописът ти?

– О! – Тя размаха ръка във въздуха. – Ти вероятно не искаш да знаеш, а аз се чувствам неудобно да ти кажа.

– Значи е любовен роман?

Очите ù се разшириха и тя се взря в него.

– Как разбра?

– Налучках. – Той познаваше жените, въпреки че не можеше да доближи никоя от тях. Повечето си падаха по романтиката, но криеха любовните си романи, сякаш бяха нещо, от което да се срамуват. Жените не знаеха, че той също чете тези романи, а сега щеше особено много да му хареса, ако успееше да достигне до щастливия край.

А докато невъзможното станеше възможно (иначе казано титаните да облекат полички на балерини и да размахат вълшебните си пръчици, докато танцуват и пеят за любов), той просто трябваше да потърпи.

Най-накрая двамата със Сиена завиха зад ъгъла и пред тях се появи кафене на открито. Пред огромната витрина на заведението бяха подредени кръгли маси и столове с високи облегалки. Намериха свободна маса и бързо се настаниха.

– От колко време си в Гърция? – попита тя, като настани листовете и чантата в скута си.

– Малко повече от седмица, но работех.

– О, това е ужасно. Значи не си имал възможност да разгледаш забележителностите? – Тя подпря лакти на масата и го загледа с отнесено изражение. – Сам ли си тук, или с група?

Той не отговори на въпроса ù и каза:

– В момента гледам най-интересната забележителност.

„Само така, момче! Това беше малко евтино, дори за теб. Какво? Сега ще я помолиш да проучите любовните сцени в книгата ù ли? Намали темпото!“

Тя обаче се изчерви отново. Червенината изглеждаше красиво на луничавата ù кожа. Пенисът му запулсира в отговор.

Сервитьорката дойде и те поръчаха. Парис се изненада, че придружителката му (как каза, че ù беше името?) поръча чисто черно кафе. Той би заложил на нещо сладко. За себе си поръча двойно еспресо.

Когато кафетата им пристигнаха след няколко минути, той отново обърна внимание на луничките. Осъзна, че тя става все по-прекрасна с всяка секунда. Под луничките кожата ù беше с оттенък на перла, а очите ù сега бяха повече зелени, отколкото кафяви.

– Благодаря за кафето – каза тя и отпи. Пресегна се със свободната си ръка и потупа пръстите му. В мига на контакта стремителни горещи тръпки плъзнаха по ръката му, неочаквани и толкова изящни, колкото беше и жената.

Тя ахна. Той едва приглуши стона, изтръгнал се от гърдите му.

– Удоволствието е мое – отвърна той. Възбудата му растеше и растеше. Твърде рано ли беше да действа? Щеше ли тя да избяга?

– Е, ти така ù не ми каза. Какво правиш в Гърция? – Тя отдръпна ръката си, но зяпна неговата, сякаш имаше нещо нередно с нея.

– Просто ми се пътуваше – излъга той. Беше споменал нещо за работа преди малко. – По работа. Аз съм... модел – това беше лъжа, която използваше често.

– Еха! – каза тя, очевидно разсеяна. Намръщи се, пресегна се и отново докосна ръката му.

Тръпките отново се втурнаха през него. А изглежда през нея също. Тя ахна за втори път и обърна ръката си, за да я огледа. Може би сега беше моментът да направи своя ход.

– Харесва ми допирът на кожата ти.

Тя се размърда нервно и отмести поглед.

– Благодаря.

Съвсем бавно той хвана ръката ù и я поднесе към устните си. Целуна леко вътрешната страна на китката ù. Горещите тръпки отново пламнаха между тях, вече постоянни и толкова еротични, че той беше готов да я умолява да спи с него.

Когато тя не възрази, той плъзна език по вената ù.

Тя ахна и се дръпна. Не от него, а от изненадана... От наслада? Никога преди не се е чудил, но в този момент не можеше да разгадае изражението ù. Не можеше и да я пусне. Допирът до нея му действаше като оголена жица – заковаваше го на място и го държеше в плен на тези електрически сътресения.

– Аз не правя това – каза тя, докато си поемаше въздух. – Никога не пия кафе с непознати мъже, нито им позволявам да ме целуват. Особено с мъже модели.

– Но аз не те целувам.

– О! Ами... Имах предвид... просто имах предвид китката ми. Ти целуваш китката ми.

– Бих искал да те целуна. – Той я изпиваше с поглед през гъстите си мигли. – Да те целуна истински.

– Защо? Не ме разбирай погрешно! – побърза да добави тя. – Радвам се. Но защо мен?

– Ти си привлекателна жена.

– Така ли?

– О, да! – Гласът му беше дрезгав от възбуда. – Не усещаш ли желанието ми?

– Аз... аз... – Тя отново задъвка долната си устна. Нервен навик?

Беше мило, но той искаше да дъвче тази устна.

– Не знам какво да кажа – каза тя. Прокара пръст по устните си, сякаш и тя си представяше езика му там.

– Кажи „да“!

– Но ние сме непознати.

– Няма нужда да сме познати. – Богове, той нямаше търпение да я вкуси. Цялата.

– Бихме могли, не знам, да отидем в моята хотелска стая – предложи тя срамежливо. – Ако искаш, разбира се. Може да пийнем по нещо. Имам предвид нещо повече от кафе. Но не предлагам да имаш нещо повече, ако не искаш. Мамка му! Нервна съм. Съжалявам.

– Да отидем на ново и за двама ни място! – Той никога не влизаше в домовете на смъртните. Беше направил грешката само веднъж. А не можеше да я отведе във временния си нов дом. Това щеше да постави на опасност другите воини, ако Ловците го проследят. Така оставаше да наеме хотел. – Някъде наблизо.

– Аз... аз... – заекна тя отново.

Той се изправи, наведе се към нея и притисна устните си към нейните. Тя незабавно ги отвори, без да протестира и той плъзна език за една гореща, изгаряща целувка. Вкусът ù беше по-добър, отколкото си беше представял. Мента и лимони, кафе и страст. През него вече течеше сила.

Каква ли щеше да е на вкус между краката?

– Дддобре – каза тя задъхано, когато той се дръпна. Зърната ù бяха твърди. – Трябва ли да си вземем стая?

Той щеше да прокара език около тези зърна, преди да ги засмуче. Щеше да я накара да се гърчи, докато ù доставя удоволствие първо с пръстите си, а после тя щеше да крещи, докато я изпълва и с члена си. Щеше да прекара часове да ù доставя удоволствие.

Парис изстена, изправи се и пое ръката ù. Тя не възрази, когато ù помогна да се изправи. Той хвърли няколко монети на масата.

– Насам! – каза той.

Държаха се за ръце, докато бързаха по тротоара и Парис отново се замечта да може да се пренася като Лушън. Не беше сигурен колко дълго би могъл да чака, за да има тази жена. Разбира се, когато утолеше страстта му, тя щеше да изгуби привлекателността си. Но дотогава...

– Чакай! – каза тя внезапно.

Той осъзна, че диша тежко и едва не изкрещя „не“. Дръпна я в една уличка. Беше толкова отчаян. Мястото беше изпълнено със слънчева светлина, но поне щяха да имат малко усамотение.

– Да – каза той и я притисна към стената. Моряшката ù фланелка имаше цепки от двете страни и разкриваше малки участъци кожа.

– Дори не знам името ти. – Тя не го избута, както се страхуваше той, а го гледаше със страст, докато обвиваше ръце около врата му.

„Пак съм тук“ – помисли той и промърмори:

– Парис. Казвам се Парис. – И я целуна така, че дъхът ù спря.

Тя изстена и той погълна звука. Краката ù се разтвориха. Еректиралият му член се притисна в най-сладката част от нея, потривайки се и имитирайки секс. Този път изстена той.

Съвършенство.

Тя мачкаше гърба му и ноктите ù го драскаха през материята на тениската му. През цялото време езиците им се дуелираха. Когато обви с длан гърдата ù, целувката се задълбочи и завъртя като в див прилив.

„Трябва да докосна кожата ù.“ Той пъхна ръка под тениската ù (гладка кожа, ах, толкова хубаво!) нагоре по плоския ù корем (тя потрепери) и той отново обви гърдата ù.

Тя не носеше сутиен и той усети мекотата на кожата ù, както копнееше. Милостиви небеса! Гърдите ù бяха малки, но съвършено оформени. Той нежно стисна едно зърно и го завъртя между пръстите си алчно, наслаждавайки се на усещането. Тя изви бедра и погали члена му.

– Толкова сладка – изръмжа той.

– Парис – каза тя задъхано.

– Трябва да бъда в теб.

– Аз... аз... съжалявам.

С целувки той проправи пътека по бузата и брадичката ù. Тя нямаше да съжалява, че му се е отдала. Той щеше да се погрижи добре за нея. Щеше да си го спомня с усмивка до края на живота си.

– Защо?

– За това – каза тя. Вече не звучеше задъхано или възбудено. Звучеше решително.

Остра болка го прободе във врата. Той се дръпна объркан. Олюля се. Усети странна летаргия да се разлива в него и да кара коленете му да треперят.

– Какво... защо? – Гласът му беше слаб. Нередно.

Лицето ù изплува пред него, но той виждаше само че тя носи безчувствена маска. Луничките ù се замъглиха и сляха. Той я гледаше, докато тя затвори капака на опаловия пръстен, скривайки острия връх вътре.

– Злото трябва да бъде стъпкано – каза тя решително.

„Все пак е Стръв“ – помисли той и тогава светът му почерня.

* * *

Рейес седеше в сенчестия ъгъл на един италиански стриптийз бар и мислеше, че всяко такова заведение прилича на останалите, независимо в коя страна се намира. Беше дошъл в Рим, да търси кутията на Пандора, но му беше трудно да се концентрира и беше успял единствено да вбеси приятелите си, вместо да им помогне.

Най-накрая му бяха казали да се махне и да се успокои, преди да се върне при руините на храма на Тези, за които не се говори.

Затова седеше и режеше ръката си под масата, за да не види никой какво прави. Обладан от духа на Болка, той трябваше да чувства острото жило на агонията ежедневно. Нищо друго не го успокояваше.

Особено сега, когато не можеше да мисли за друго, освен за Даника.

Къде беше тя? Дали беше добре? Дали го мразеше, или прекарваше нощите си в мечти по него, както той мечтаеше за нея?

Образът ù проблясна в ума му. Руса, слаба, мила като ангел. Чувствена, смела, страстна. Е, той си представяше, че е страстна. Дори не я беше целунал още, камо ли да я докосне или съблече.

Но искаше. Богове, как искаше!

Трябваше да не мисли повече за нея и това беше причината да дойде тук. Но четирите голи жени на сцената, колкото и да бяха красиви, не му влияеха. Дори не беше възбуден. Не можеше да се възбуди вече, ако не мислеше за Даника.

Толкова силно искаше да я проследи и да я пази... да я обича. Но не можеше. Въпреки че засега беше затворен, Аерон щеше да я убие скоро, защото трябваше да изпълни заповедта на титаните. А Рейес не искаше да се обвързва с нея, след като знаеше, че ще я загуби. Защото нямаше кой да спре Аерон. За да го спре, Рейес трябваше да го убие или да осъди приятеля си на живот в мъки.

За съжаление Рейес не беше егоист. Аерон беше негов брат във всичко, освен по кръв. Беше воин, който беше стоял до Рейес и беше беше пазил гърба му по време на битките им с Ловците. Бяха кървили заедно. Бяха си спасявали живота. Как да забрави това заради една жена, заради моментно удоволствие?... Той прехапа вътрешната страна на бузата си.

Ножът сряза дълбоко китката му и закачи вена. Рейес усети топлината на бликнала кръв надолу по ръката си. Раната заздравя моментално и тъканта бързо се събра.

Той сряза нова бразда и направи гримаса. Въздъхна от сладкото облекчение.

– Искаш ли да танцувам в скута ти? – попита една от танцьорките на италиански.

– Не – отвърна той по-грубо, отколкото възнамеряваше. От него се откъсна още една въздишка, но този път лишена от всякакъв намек за облекчение. Изобщо не беше добре за него да стои тук. Не се успокояваше, а изпадаше в още по-мрачно настроение.

– Сигурен ли си? – Танцьорката обви в шепи облечените си в дантела гърди. – Ще те накарам да се чувстваш добре.

Само веднъж след свързването си с демона на Болка беше почувствал истинско удоволствие и това беше, докато гледаше Даника. Болката от това удоволствие беше... пристрастяваща. Нищо друго очевидно вече не вършеше работа.

– Сигурен съм. Остави ме!

Стриптийзьорката забърза намусена.

Рейес прокара ръка през лицето си. Със сигурност имаше нещо, което можеше да направи, за да помогне на Даника. Мисълта, че тази изпълнена с живот жена ще бъде убита, беше почти непоносима. Твърде болезнена дори за него.

Вероятно можеше да се обърне към боговете и да ги помоли да отменят заповедта си към Аерон-Ярост да убие Даника.

Може би, помисли той, като се облегна назад в стола си. За първи път от седмици изпитваше някакво спокойствие. Щеше да се нуждае от нещо, да се пазари, нещо, което те желаеха силно. Той не знаеше много за титаните, които отскоро бяха на власт. Какво искаха? И как можеше той да се сдобие с него?

* * *

Аерон клечеше в ъгъла на килията. Тялото му беше натъртено и окървавено от многото изблици на ярост. Но болката не го тревожеше. Не, тя го укрепваше.

Убий, убий, убий!

Трябваше да избяга от този затвор. „Затворник в собствения си дом.“ Жаждата за кръв го държеше в здрава прегръдка и стискаше, стискаше... толкова силно, че Аерон виждаше света в червена мъгла. Не можеше да се храни, без да си представя как ножът му реже гърлото на Даника, после на сестра ù, на майка ù и на баба ù. Не можеше да диша, да спи или да се движи, без да си го представя. „Убий!“

Толкова дълго се беше надявал и молил да се отърве от желанието да убива. Но всеки ден подтикът ставаше по-силен. Приятелите му вече не го посещаваха, освен за да му пъхнат поднос с храна в килията. Сякаш го бяха отписали от живота си.

„Убий, убий, убий!“ Трябваше да излезе от тази тъмница. Трябваше да унищожи жените. Тогава това непреодолимо желание щеше да го напусне. Беше сигурен в това. Можеше да усети вкуса на смъртта в устата си. Да, той трябваше да излезе.

Без повече чакане. Без повече надежда за мир. Щеше да направи каквото е необходимо, каквото му беше заповядано.

Аерон се загледа през решетките. В главата му започна да се оформя план. Усмихна се. Скоро.