Прокълната целувка

ШЕСТА ГЛАВА

– Да си обръсна главата – промърмори Аня мрачно. Как ли щеше да реагира Лушън, ако наистина го направеше? Ако му се появеше с гола глава? Вероятно щеше да я нарече грозна и наивна и щеше да ù се съпротивлява още по-яростно. – Тъпак.

И все пак той ù липсваше. Глупаво.

Когато се беше плъзнал в духовния свят, за да придружи душите до ада, тя се беше пренесла в дома на хората, защото знаеше, че той скоро ще дойде. И се беше развълнувала дълбоко, когато го видя отново. Едва не му се беше хвърлила на врата, доволна, че е здрав и цял и че лицето и вратът му вече заздравяват. Беше успяла да овладее порива и да потисне емоциите си.

След това се беше върнала на плажа си в Хавай, обезсърчена, и беше танцувала в любимия си бял цял бански. Сега крачеше близо до водата и разпръсваше блестящ пясък във всички посоки. Косата ù висеше по гърба мокра и къдрава. Слънцето грееше и галеше с горещите си лъчи кожата ù. Водата се плискаше по розовите песъчинки и отмиваше някои от тях от краката ù, а временно потиснатите ù емоции я заляха отново със същата незбежност, с която вълните заливаха плажа.

– Аз исках само да му помогна.

И какво беше получила в замяна за своята щедрост? Той се беше престорил, че я иска, дори я беше оковал за леглото си, а после беше изчезнал. От това още болеше. Тя го желаеше и бе отчаяна, че не можеше да го забрави.

– Такава съм тъпачка.

Защо не можеше да го забрави?

Никой мъж не ù беше въздействал така, а въпреки проклятието си, тя се беше срещала с много. Всички те бяха смъртни. Забавляваха я за малко, докато я засипваха с комплименти, които тя винаги беше копняла да чуе от боговете, но ги забравяше толкова лесно, колкото би искала да забрави Лушън. По-забележителните бяха ставали нейни приятели, въпреки че тя отказваше да спи с тях.

Един по един всички бяха умрели. И колкото и обикновено да беше приятелството им, от загубата още я болеше. Тя беше започнала да презира тяхната човечност и слабост. От няколко години вече не се събираше със смъртни и понякога нощем беше толкова самотна, че гушкаше плюшеното мече, което беше откраднала при откриването на голяма верига магазини за играчки.

Когато беше с Лушън, не се чувстваше самотна. Беше развълнувана. Всеки миг с него беше изненада. А той не искаше да има нищо общо с нея.

Бррр! От този миг нататък тя щеше да стои далеч от него. Щеше да го накара той да дойде при нея. Накрая щеше да дойде, ако искаше да се подчини на Кронос. Търпението обаче не беше нейната най-голяма добродетел и въпреки всичко, докато денят преминаваше, тя осъзна, че копнее да го види отново.

– Аз не съм тъпачка. Аз съм шибана тъпачка.

Да гледа как Лушън се бие, беше най-сексапилната гледка, която някога беше виждала. Изобщо. Той беше смъртоносна сила и тотална Смърт и владееше онези ками с изключителна бързина и плавност. Различните му очи блестяха с обещанието за вечни мъки и тя намираше това за неустоимо.

Все още го намираше за неустоимо.

Харесваше ù да се бие с него. Наслаждаваше се на компанията му и се чувстваше отегчена, когато беше разделена от него.

Сериозно. В това нямаше смисъл. Той беше изключително сериозен и трябваше да е скучен. Но я забавляваше, предизвикваше я и я караше да се чувства жива. Странно, след като беше обладан от Смърт.

Дали той изпитваше нещо към нея? Изобщо нещо, освен презрение и раздразнение? Ако изпитваше, значи го криеше добре. Освен когато я целуваше. Тогава беше напълно различен мъж. Страстен и нежен, и малко див. Целуваше я и го правеше със страст, обливайки я с онзи аромат на рози.

– Кого се опитвам да заблудя? Отивам при него.

Кронос добре беше избрал екзекутора ù. Тя не можеше да стои далеч от него, не искаше той да стои далеч от нея и щеше дори да го остави да се опита да я убие отново само за още една целувка.

– Може да е забавно – промърмори тя, докато се пренасяше.

* * *

Бризът с аромат на ягоди пръв извести на Лушън за присъствието на Аня, когато той се материализира на гръцкия остров, след като беше придружил група души до рая. Беше станала катастрофа с автобус в САЩ – безгрижна компания на път за църковната служба. Бяха ударени от пиян шофьор и всички бяха загинали.

Загуба. Той беше станал толкова безчувствен, че дори загубата на децата не можеше да му въздейства. Не можеше да го позволи. Имаше работа с толкова много смърт, че щеше да бъде развалина, ако го позволеше.

„Ти си развалина и сега, докато мислиш за Аня.“

Мисълта дойде от него, но демонът му бързо отговори:

Нужна ни е още една целувка.

Този път Лушън не беше изненадан. Смърт мъркаше като развълнувано коте, когато жената беше наблизо. Феномен, който той все още не разбираше. „Защо я искаш?“ Мисълта някой да копнее за нея така, както той, дори ако това е собственият му демон, му беше омразна.

„Вкусна е.“

Не можеше да обори това.

Все повече и повече Лушън усещаше гнева на Кронос да се излъчва към него. Беше като пожар във вътрешностите му, като разбиване в душата му. Кралят нямаше да чака още дълго и със сигурност щеше да го прокълне скоро, ако не побързаше. Или да прокълне приятелите му.

Но дори само мисълта да види отново Аня запалваше неумолим огън в него и засенчваше мисълта за смъртта ù и за неговото наказание. След битката с Ловците преди два дни той не беше отишъл при нея и тя не му се беше появила. Беше му липсвала и той си спомни как тя веднъж му беше заявила, че ù липсва.

Лушън огледа Храма на всички богове за някакъв физически знак за присъствието ù. Видя покрити с лишеи колони, купчини срутен камък и езерца с кристална вода. Не и Аня.

Толкова много пъти си я беше представял тук. В ума му колоните блестяха бели, покрити с тучен изумруден бръшлян и бяха идеалната рамка за екзотичната красота на Аня. В ума му локвите бяха бълбукащи вирове, а тя лудуваше в тях. Гола.

– Аня – каза той.

Тя не отговори.

Той изчака няколко минути, после отново извика името ù.

Отново нищо.

– Знам, че си тук.

Нищо. Каква игра играеше тя сега?

Като се опитваше да не се мръщи, той се наведе над една купчина с пясък и започна да пресява песъчинките. Ако не можеше да я подмами да се покаже, поне можеше да търси доказателство за съществуването на четирите артефакта.

Нещо меко забърса гърба му и ароматът на ягоди стана по-силен и изпълни ноздрите му. Той не се обърна, не призна чувството. Не външно, поне. Вътрешно потрепери.

– Какво правиш? – попита тя. Най-после се материализира.

Стомахът му се сви от възбуда, когато я погледна. Богове! Дрехите ù... Той преглътна. Аня се облегна на една от извисяващите се бели колони. Срутени камъни и мраморни стени се извисяваха около нея, а сложните шарки обрамчваха съвършеното ù палаво лице. Кичури от косата ù я галеха и той изпита мигновена ревност.

Той искаше неговите пръсти да я галят и нищо друго.

Носеше прозрачна бяла рокля (безкраен запас ли имаше?), която скриваше едното рамо и оголваше другото. Плетен златен колан, обвит около талията ù, обхващаше извивките ù. По цялата дължина на бедрото ù се простираше цепка, която разкриваше гладка сметанена кожа, както и намек за снежнобели бикини.

Внезапно му стана трудно да диша. Слънцето грееше точно зад нея и той виждаше очертанията на ягодовите ù зърна.

„Ягоди.“ Дума, която винаги щеше да свързва с Аня.

„Накарай я да се махне! Тя те разсейва, а ти не можеш да си го позволиш.“

Искам да остане! – изръмжа демонът.

Само ако можеше...

– Не остават много часове светлина, така че... – Гласът му беше дрезгав.

В дълбините на сините ù очи проблясна обида.

– Така че се разкарай? Това ли ми казваш?

– Да! – Той ù обърна гръб („за добро, знаеш го“) и загреба още една шепа пясък.

Целуни я! Целуницелуницелуни...

Той стисна зъби.

Мина миг в мълчание. После:

– Тц-тц-тц. Не е мъдро да ми обръщаш гръб.

– Другите воини са наблизо. – Те бяха пръснати по целия остров, достатъчно близо, за да чуят, но не достатъчно, за да убият този, който го заплашва. – Ще оставя те да се тревожат за гърба ми – излъга той. Просто не можеше да се обърне към нея отново. Тя пораждаше опасни емоции в него. Емоции, без които той щеше да се чувства по-добре.

– Добре тогава. Няма ли да ми се нахвърлиш или нещо такова? Аз съм на върха на списъка ти за унищожение.

– По-късно. Точно сега съм зает. – Той чу как тя се премести, чу падането на камък. Искаше да погледне. Не погледна. Още един поглед към нея и никога нямаше да отвърне очи. Щеше да се нахвърли върху нея, но нямаше да я нарани. Щеше да я целуне, както копнееше Смърт. Отново и отново. Докато дрехите им паднат и той се озове в нея.

В този миг усети невероятно напрежение и неудовлетворени страстни желания.

– Лушън – извика Парис откъм далечната стена на храма и гласът му беше напрегнат.

Лушън се изправи. Но все още не се обръщаше към Аня.

– Да?

– Надушвам жена. Твоята жена.

– Стой, където си! – Той не искаше другите да я видят в този вид. – Всички вие. Продължавайте да търсите нещо, което да ни насочи в правилната посока!

Парис измърмори нещо под носа си. Страйдър извика:

– Щастлив кучи син.

Амън и Гидиън не отговориха.

– Предполагам, че няма да пазят гърба ти все пак – каза Аня и тонът ù беше странно лишен от емоции.

Не му харесваше, когато тя ставаше толкова неразгадаема. Боеше се, че го прави, за да се защити от болката. Болка, която той ù причиняваше.

– Значи вие, момчета, търсите артефакти, а?

– Не се преструвай, че не знаеш! Ти ни прати тук. – Той клекна отново и претърколи един голям сребрист камък, под който забеляза дребни камъчета и мъртви миди. Стисна зъби. Чувстваше се нетърпелив като пълен глупак. Що за воин си играеше в пясъка?

– Храмът е бил заровен под морето хиляди години – каза Аня. – Солената вода вероятно е отмила всички доказателства от миналото.

– Може би нещо е останало. – Той трябваше да вярва в това.

– Мислех, че безценната ви Ашлин ви е казала, че кутията се пази от Хидра – каза Аня и този път говореше подигравателно.

Да, Ашлин беше чула нещо за Хидра по време на пътуванията си за Световния институт по парапсихология. Но защо Аня се подиграваше? Беше помогнала на Ашлин веднъж и изглежда я харесваше. „Няма значение.“

Според многобройните източници, Хидра имаше много глави и отровен дъх. Говореше се, че Херкулес я е победил при езерото Лерна. Но Ашлин твърдеше, че е била забелязвана няколко пъти през годините. Винаги на различно място – Арктика, Египет, Африка, Шотландия и дори в САЩ.

Хората я наричаха Неси, Голямата стъпка и с всякакви други имена. Смъртните не знаеха какво има точно под носовете им.

Лушън се колебаеше – искаше да изостави храма и да търси на някое от тези места. Може би, ако намереше Хидра, щеше да намери кутията. Вероятно можеше да я унищожи най-накрая и да попречи на Ловците и дори на боговете да заловят демоните и да убият него и останалите Повелители.

Но любопитството го задържаше тук. Титаните бяха съживили този храм по някаква причина. Да, планираха да върнат хората към дните на преклонение и жертви. Но тук имаше още нещо.

Трябваше да има. Защо иначе Ловците търсеха толкова усърдно?

– Обичам да търся съкровища – каза Аня и привлече вниманието му отново. – Толкова е вълнуващо.

– Не ни помагаш.

Мълчание. После тя внезапно се озова до него и кичури от косата ù докоснаха голата му ръка. Беше си свалил ризата преди час – слънцето беше твърде ярко и беше твърде горещо. Пот се стичаше по корема му и косата на Аня залепваше за кожата му. Трябваше да стисне зъби при опияняващото чувство, което предизвикваше допира до нея, дори по толкова фин начин.

– Защо да не мога да помогна? – попита Аня и в дрезгавия ù глас имаше уловка. Цупене. Богове, той обожаваше това цупене. – Досега съм се доказала като неоценима.

Беше глупаво, но той най-накрая се осмели да погледне към нея. Видя първо бикините ù и трябваше да потисне надигналите се желания. Принуди се да отмести погледа си и я погледна в очите. Беше невероятно красива. Той се изправи. Проклетите му крака трепереха.

Тя моментално погледна гърдите му. Върху черната пеперуда, татуирана върху торса и рамото му. Той преглътна и се насили да не я гледа. От Аня се излъчваше силно желание. Тя дори посегна да го докосне, но осъзна какво прави и отпусна ръка.

„Направи го! Докосни ме!“ Твърде много дни бяха минали, откакто беше усетил огъня на пръстите ù.

Но тя не го направи.

– Прекрасна е – каза тя и кимна към пеперудата.

– Благодаря – заля го разочарование, когато Аня не се пресегна отново, но той знаеше, че така е по-добре. – Аз я мразя – призна той.

– Наистина ли? Защо?

– Това е белегът на демона. След като Смърт беше натикан в тялото ми, татуировката просто се появи.

– Е, за твоя информация, тя е магнит за мацките. Може и аз да си направя. Кама или може би дори ангелски крила. О! О! Сетих се! Ще си направя подобна пеперуда. Ще бъдем близнаци!

Аня татуирана. Рисунка, която езикът му да проследи. Той преглътна. „Докосни ме! Моля те, докосни ме!“

– За да отговоря на предишния ти въпрос, не може да ни помагаш, защото ще ни разсейваш от целта ни – каза той малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Почти не можеше да се концентрира върху нещо друго, освен върху аромата и красотата ù всеки път щом тя беше близо до него. – Извинявай!

Тя го стрелна с поглед.

– Не си искрен, но няма значение – каза тя сковано и скръсти ръце на гърдите си. – Сега няма да ти кажа къде е кутията.

В следващия миг той вече я стискаше за раменете.

– Знаеш къде е?

Тя сграбчи китките му и стисна. Не за да го отблъсне, а да го задържи на място.

– Ще правиш ли отново опити да ме убиеш, ако знам?

– Да.

Тя се намръщи и тупна с крак. Действието накара гърдите ù да подскочат нежно под ръцете му.

– Дори не знам защо се занимавам с теб.

– Каза го и преди.

– Ами достатъчно важно е, за да бъде споменато два пъти.

Той въздъхна.

– Защо си тук, Аня?

Изражението ù стана упорито.

– Не е твоя работа, Цветенце.

– Още се опитваш да ме ласкаеш ли?

Тя притвори очи, но през малките цепки той виждаше синия огън на неутолима емоция.

– Ти си истински трън в задника, знаеш ли?

Неспособен да се спре (винаги ли щеше да е така?), той я дръпна към себе си. Телата им се прилепиха. Не беше се чувствал толкова извън контрол от онези ранни дни с демона. Зърната на Аня се триеха в гърдите му възхитително.

– Ти също. Подлудяваш ме.

– Как не! Ти подлудяваш мен.

Той я разтърси и тя внезапно ахна, а гневът ù изчезна моментално. Дори изстена. Изстена!

– Ммм! Сигурно е щастливият ми ден. Отново имаш ерекция.

Ноздрите му трепкаха от могъщото желание, което сгорещяваше тялото му. Е, още желание. „Концентрирай се!“

– Какво знаеш за кутията, Аня?

Тя беше ли я споменала? Не можеше да си спомни. Помнеше само какъв беше вкусът на целувката ù – горещ и див.

Сочният ù малък език се стрелна навън и проследи очертанията на устните ù.

– Признание. Не знам къде е, но знам, че никога няма да я намерите.

Без емоция. Никаква проклета емоция.

– Защо?

– Дори боговете не знаят къде е. Ако знаеха, кутията щеше да е намерена и използвана досега.

Да. Това имаше смисъл.

– Какво още знаеш?

Тя изви бедра, докосвайки го леко, и изстена.

– След като титаните победиха гърците, е победиха повечето гърци, някои се измъкнаха. Във всеки случай имаше гадна игра на мъчения и разпити. Кронос и отборът му искат да си върнат тези артефакти. Зевс му каза какво е било сторено с тях и Кронос започна да ги търси, но нямаше късмет.

Лушън стисна зъби, за да потисне удоволствието, което тя разпалваше в него.

– Защо Кронос ги иска?

– По-добрият въпрос е кой не би ги искал. Те са велик източник на сила. Ако попаднат в ръцете на враговете му, малкият Крони може да бъде победен отново. Но ако ги има, му е осигурен вечен успех.

– Но как артефактите водят до кутията? Защо боговете дори искат кутията? Тя приютява демони, нищо повече.

– Ъ, грешка. Само помисли! Кутията е направена от костите на богинята на гнета. Може да засмуче духа от всичко. След като Тартар се разпада и Кронос трябва да използва войниците си, за да пази гърците заключени вътре, кутията би била перфектното решение – дом за враговете му и за вашите демони. Какво по-добро отмъщение? Боговете, които са му създали толкова проблеми, заключени с демоните, които са създали проблеми на тях.

За миг пред очите на Лушън падна червена мъгла. Смърт беше изтърпял хиляда години затворен в тази проклета кутия. Съществуване, което не беше истинско съществуване. Имаше писъци, толкова много писъци. И мрак, толкова много мрак. Демонът нямаше да бъде върнат обратно доброволно. Смърт щеше да унищожи първо него, в това Лушън беше сигурен.

– Изглеждаш готов да се биеш, Цветенце. Искаш ли да се биеш с мен? Така ли? Моля!

„Успокой се!“ Той пусна ръцете ù и се опита да отстъпи. Да се бие с нея... да я прикове към земята... да я целува... „Успокой се!“ Аня задържа китките му и не му позволи да се отдалечи.

– Защо Кронос просто не убие гърците?

– Прекарал си известно време с боговете, нали?

– Много отдавна.

Тя неочаквано го пусна. Никой от тях не се отдръпна. Не, дори се приближиха.

– Може да се каже, че са вманиачени по развлеченията си. Също така живеят според кодекса на отмъщението. Зевс няма да страда така, както е страдал Кронос, ако е мъртъв. И Кронос няма да има на кого да се фука с победите си, няма да има кого да дразни, няма да има кой да го предизвиква, ако Зевс го няма. Вечността би била скучна без никакви изненади на хоризонта.

– Защо Кронос не е тук да търси?

Аня се ухили.

– Защо да е? Вие вършите цялата работа вместо него.

Което означаваше, че богът нямаше да иска Лушън и другите воини мъртви. Което на свой ред значеше, че Лушън има малко време, за да реши какво да прави с Аня. Внезапно му се прииска да се ухили като Аня. Единственото, което съсипваше искрата щастие в гърдите му, беше фактът, че Кронос щеше да грабне всеки артефакт, който Лушън намери. Освен, разбира се, ако не откриеше начин да ги скрие.

– Как Клетката, Жезълът, Окото и Наметалото водят до кутията? – попита той.

– Ето това не знам. – Тя сви рамене, отривайки се в него.

Той захапа бузата си от вътрешната страна, а Смърт започна да мърка диво. Удоволствието от докосването ù, дори толкова невинно, го разтърси изцяло.

– Може би са като ключ или карта и насочват търсещия в правилната посока – каза тя без дъх. – И какво ще правим ти и аз?

Докосването сигурно беше развълнувало и нея.

– Не знам.

Чертите ù омекнаха и очите ù заблестяха.

– Какво искаш да правим?

– Да продължа търсенето в храма – принуди се да каже той, когато искаше да я помоли за целувка. Внезапно завидя на Гидиън, който плетеше мрежи от лъжи с лекота. Без вина.

Аня присви очи и се отдръпна от него. Лушън се почувства ограбен и чу демонът да ръмжи в главата му.

– Използваш ме за информация, а? Подвеждаш ме, гледаш ме, сякаш ме желаеш, но е само за да ме накараш да споделя знанието си.

– Да – излъга той.

Изражението ù помръкна.

Той усети още една вълна от срам. Трябваше да спре да е жесток с нея. Тя можеше да е безразборна като Парис и може би (най-вероятно) използваше Лушън за своите цели, въпреки че беше обвинила него в същото. Но беше мила и забавна, и предизвикателна.

– Отблъскваш ме, добре – каза тя и преметна косата си през рамо. – Мислиш, че си по-добър от мен. Все едно. Но знаеш ли какво? Не си. Ти просто си седиш и не правиш нищо, докато боговете ти дърпат конците. Аз поне се опи­твам да се боря с тях.

– Аня...

Тя не беше свършила.

– Какво ще направиш, когато малкото ти приятелче Аерон избяга от тъмницата и убие Даника и семейството ù? И тогава ли няма да направиш нищо? Когато той си върне разума, животът му ще бъде съсипан навеки, заради действията му. Действия, на които ти ще си помогнал. Ти ще си отвел техните души в рая, въпреки че животът им е бил прекратен преждевременно.

Той осъзнаваше, че тя е права, и се мразеше за това. Що за мъж беше той? През цялото това време беше марионетка на Кронос. Не се беше борил с бога, както би трябвало да направи един воин. Не се беше опитал да среже проклетите конци по никакъв начин.

– Може би жените не са невинни – каза той, знаейки, че думите са лъжа. Просто не знаеше какво друго да каже. – Може би има причина Даника и семейството ù да са избрани да бъдат убити.

– Прав си. Има причина да са избрани.

– Кажи ми! – Да мисли за смъртните, беше по-лесно, отколкото за себе си и за провала си.

– Разбери сам, задник! Мисля, че ти казах достатъчно.

Той се обърна. Беше видял лъжата в очите ù. Тя не знаеше. Но явно беше оскърбена и той искаше да я утеши, а нямаше право да го прави.

– Поне ми кажи дали да си губя времето да търся указания тук! – Тя не му дължеше нищо, но той не можеше да не я попита.

Тя не отговори дълго време. Той се съмняваше, че дори е помръднала, защото не издаде никакъв звук.

– Не си губиш времето тук.

– Благодаря ти. Какво...

– Не. Без повече въпроси. Няма да ти кажа какво да търсиш и няма да ти кажа как да го намериш. Въпреки че това „благодаря“ беше направо страхотно, по дяволите! – В последните ù думи се усещаше сарказъм.

– Моля – каза той, с надеждата да върне доброто ù нас­троение.

Тя мина пред него, полюшвайки бедра. Изражението ù отново се отпусна и тя се облегна на друга колона.

– Да се върнем на темата! – каза тя. – Колко време има, докато започнеш отново да се опитваш да ме убиеш?

Да я убие. Остра болка го сряза през гърдите. Щеше да го направи, мислеше си той. Щеше да я убие. Засрамен, Лушън се наведе и поднови безплодното пресяване на камъни и пясък.

– Не знам.

– Крони-Уони няма ли да се вбеси, ако чакаш твърде дълго?

– Не ми даде краен срок.

– Вероятно можем да обсъдим това отново, да кажем след сто години.

Лушън изсумтя. Осъзнаваше, че тя се опитва да оправи неговото настроение.

– Значи не и в скоро време? Изцяло си ангаржиран?

– Нещо такова – промърмори той.

– Ами утре? Свободен ли си?

– Ангажиран съм за следващите няколко седмици.

– И не можеш да вмъкнеш един бой с мен? – тя звучеше почти нетърпеливо.

„За теб всичко.“

– Съжалявам.

– Започвам да мисля, че не приемаш заповедта да ме убиеш сериозно.

– О, сериозен съм. – За съжаление. – Не се тревожи!

Тя въздъхна печално.

– Ами да отделиш време да се натискаме? Можеш ли да го направиш?

Скорошен спомен възпламени желанията му – Аня, окована за леглото му, краката ù са разтворени, а сърцевината ù блести. Членът му се вдърви. Отново.

– Съжалявам. И това не.

Аня сви рамене, сякаш не ù пукаше, но той видя обидата в очите ù. Тя се загледа надолу към обутите си в сандали стъпала и ритна един камък.

– Не се изненадвай, ако се промъкна и ти взема главата!

– Благодаря за предупреждението.

– Удоволствието е мое. Мамка му! – извика тя внезапно.

Той се скова и посегна за оръжие.

– Какво има?

– Гледах в краката си.

Лушън постепенно се отпусна.

– И това лошо ли е?

– Ужасно е. Най-лошото нещо изобщо. Никога не гледам в краката си.

Погледът му се премести към пръстите на краката ù, лакирани с ярък нюанс на червеното.

– Мисля, че са прекрасни. – Не ù даде време да отговори. Изчерви се, когато каза: – Може би ще намеря време в графика си да се промъкна при теб.

Усмихна се и изражението ù стана нежно.

– Толкова си сладък, когато мислиш, че имаш такова умение.

Той трябваше да стисне устни, за да не отвърне на усмивката ù. Тази жена го развеселяваше не по-малко, отколкото го възбуждаше.

– Може би аз също ще търся тези артефакти – каза тя, почти сякаш ù беше хрумнало току-що. – Ако ги намеря, може да те заключа в клетката. Тогава ти ще трябва да си мил с мен.

Преди Лушън да успее да изръмжи нещо в отговор, тя се ухили отново, показа му среден пръст и изчезна.