Прокълната целувка

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Парис се взираше в тапицираната бяла стена със замъглен поглед и блуждаещ ум. Знаеше, че е би съблечен и завързан за друга маса. Знаеше, че не е правил секс от дни. Но вече дори нямаше сила да повдигне главата си. Беше мушкан и дупчен, и Ловците дори бяха довели блондинка, която да го възбуди, за да могат да наблюдават как действа демонът, но той не беше успял да се възбуди от нея.

Това се беше случило веднъж преди.

Много отдавна, непосредствено след като беше обладан, той беше достигнал до такава точка на отчаяние. Беше стигнал до такава точка на слабост. Твърде груб за която ù да е смъртна жена, той беше принуден да приеме първият, склонен да го чука.

Беше се заклел никога повече да не допусне това да се случи.

Не искаше мъж Ловец да му дава сила. Можеше да мисли единствено за брюнетката с луничките. Сиена. Най-накрая си беше спомнил името ù и то сега беше запечатано в мозъка му. Ако не можеше да я има, просто искаше да умре. По някакъв начин и по причини, които той не разбираше (или може би не искаше да разбере), тя беше омаяла демона.

Друга нямаше да свърши работа.

Защо? Малката Сиена го беше излъгала и предала, беше го упоила и заключила, а той все още искаше да я чука. Искаше я влажна за него и само за него. Искаше устните ù да крещят името му и насладата да озари лицето ù.

След това той искаше демонът да я пороби, да я подлуди от желание по него до такава степен, че тя да прави всичко, което Парис поиска. Да го следва, където и да отиде. Дори да го моли за още едно докосване. Той щеше да ù откаже, разбира се, неспособен да я обладае отново. И така тя щеше да страда от желанието си, а той щеше да се смее.

Можеше дори да чука друга жена пред нея.

Самата мисъл го накара да се усмихне. Парис искаше тя да страда така, както той страдаше сега. Никога не беше желал или мразил жена повече, а двете чувства само растяха с всеки миг, който той прекарваше в тази тапицирана стая.

За да изпълни тази мечта, той трябваше само да убеди Ловците да му я пратят. Как обаче? Отговорът изглежда не беше по силите му.

– Какво да правим с него сега? – попита някой.

Парис затвори очи. Клепачите му бяха толкова натежали, че вече не можеше да ги държи отворени. В стаята имаше парад от лекари, но на него вече не му пукаше кой влиза и излиза.

– С тази скорост ще е мъртъв след няколко дни. Тогава няма да ни е от полза, а демонът ще избяга от него, за да тероризира света. Тази грешка вече беше правена веднъж. Не можем да позволим да се повтори. Не се знае какви бедствия би причинил Безразборност. Изнасилвания, край на всеки брак по света, вълна от полово предавани болести и забременявания сред тийнейджърките.

– Ако не друго, трябва да го опазим жив, докато не разберем как да удържим демона.

Пауза. После въздишка.

– Сиена е единствената, с която е говорил, и единствената, на която откликва по някакъв начин.

Образът на Сиена се появи в ума му. Миша коса, обикновени черти. Бледа кожа с лунички. Тяло, толкова слабо, че едва имаше гърди. Членът му обаче потрепна и показа първи признаци на живот от дни насам. Нежни ръце... меки устни... по цялото му тяло...

– Видя ли това? – отбеляза един от мъжете. – Сиена.

Членът му отново помръдна.

– Доведи я! Веднага!

– Сигурен ли си? Тя е...

– Доведи я!

Внезапно отекнаха стъпки. Плъзна се врата.

Щяха ли да му доведат Сиена? Ще я накарат да го поеме с уста или да бъде обладана от него? Все едно. Той почти се усмихна. Не трябваше да казва нищо. Те просто му даваха това, което иска, опаковано като подарък с панделка отгоре. Вероятно беше използвал своя дар да проектира мислите си, за да докосне умовете им, но не беше разбрал. Вероятно желанието му за нея беше прекалено силно.

Тя наистина ли щеше да го направи, или щеше да откаже?

Не, нямаше да откаже, помисли той и силно вълнение премина през изтощеното му тяло. Нямаше да ù позволи. Каквото и да трябваше да направи или каже, тя щеше да бъде негова.

След това щеше да избяга. И щеше да я вземе със себе си. До този момент никога не си беше падал по отмъщението. Той обичаше жените. Те бяха кръвта на живота му. Но за Сиена щеше да направи изключение. Щеше. Мрак покри ума му и прекъсна мислите му.

Сигурно беше заспал, защото следващото, което осъзна, беше, че топли пръсти се движат по гърдите му, разпръсвайки в тялото му електрически тръпки.

– Здравей, Парис! – чу той и самите думи предложиха повече удоволствие и повече сила, отколкото беше усещал от дни.

Той не знаеше колко време е минало. Знаеше само, че когато отвори очи, Сиена се беше надвесила над него и пъстрите ù очи го гледаха несигурно. Беше свалила очилата си. Стаята беше слабо осветена, не ярка, както обикновено и обгръщаше Сиена в сенки.

Но той виждаше, че тя е облечена точно като преди – торбести, сиви дрехи и косата ù беше опъната назад в стегнат кок. Когато дръпна ръката си от него, тя излъчваше уязвимост, която той искаше да използва.

Тя стисна пръсти в очевиден признак на нервност.

– Дошла си да ме задоволиш, така ли? – подигра ù се той, преди да може да се спре.

Бузите ù порозовяха и тя погледна настрани.

– Ако предпочиташ някоя друга, мога да си тръгна.

– Ще свършиш работа – каза той и дъхът ù спря. Надяваше се думите му да я засегнат. Надяваше се да я боли много, много време. – Осъзнаваш ли, че това те прави тяхна курва? Да се чукаш с някой заради приятелите си, за кауза, за пари дори, след като съм сигурен, че си на заплата при тях.

„Млъкни! Не я отблъсквай!“

Устните ù изтъняха, когато тя отново го погледна и каквото и да беше видяла на лицето му, накара вече бледата ù кожа да стане още по-бяла. Тя отново сведе поглед. Но този път започна да се отдръпва назад.

– Нямаше да дойда, ако не бях привлечена от теб.

– Ловец, привлечен от Повелител. Колко тъжно за теб!

Настъпи тежка пауза.

„Просто млъкни, по дяволите! Преди да я накараш да си тръгне. Нуждаеш се от тялото ù, не от гнева ù. Още не.“

– Съжалявам – насили се той да каже, – Сиена.

Устните ù се разтвориха от шок и тя ахна. Вдигна поглед към него и остана.

– Знаеш името ми?

– Разбира се. Също като теб и аз съм привлечен. – Въп­реки всичко – тъжно, но това не беше лъжа. Глупав демон.

Тя трепереше, но се доближи до него. В пъстрите ù очи имаше истинско желание точно като първия път, когато я беше видял. Парис усещаше как членът му се втвърдява и се надига за нея. Все още малко отмъстителен, той се опита да го спре. Ситуацията беше опасна, но той искаше да накара Сиена да се понапрегне.

Сиена стигна до леглото му, спря и облиза устните си.

– Развържи ме! – каза той с дрезгав глас.

– Казаха ми да не го правя – отвърна тя тихо.

– Гледат ли?

Тя поклати глава.

– Помолих ги да изключат камерите и те се съгласиха.

Тя беше толкова наивна, отново помисли той. Едва не извъртя очи. Нямаше начин Ловците доброволно да се откажат от възможността да наблюдават такъв като него в действие. Те гледаха. Не му харесваше мисълта да видят как Сиена го задоволява, но щеше да се примири.

– Тогава ме развържи. Те няма да разберат.

– Аз... не мога.

Е, струваше си да опита.

– И какво чакаш, Сиена? Да довършим това, което започнахме в кафенето!

* * *

Рейес не се нуждаеше от местоположението на Аерон. Труповете оставяха диря. Смърт и разрушение придружаваха Ярост, където и да пътуваше. Това натъжаваше Рейес, защото знаеше, че ако Аерон беше с ума си, щеше да е отвратен от себе си.

„Както съм аз от себе си.“

С години Рейес чувстваше морален срив – мразеше се за нещата, които се налагаше да прави, за да усмири демона си. Убийство на невинни, мъчения, унищожаване на цели градове. Но това беше най-лошото – да преследва приятел, когото обичаше като брат. Мъж, който някога му беше помогнал да контролира чудовището в себе си. Защото... Рейес преглътна насъбралата се жлъч. Защото беше решил да убие обсебения воин.

„Аз съм повече демон, отколкото мъж, щом мога да планирам такова деяние“ – помисли той мрачно, но не промени намерението си. Той знаеше, че ще стигне до това да избира между Аерон и Даника. Винаги беше смятал, че ще избере приятеля си. Сега, когато беше дошло време да вземе решение, знаеше, че това е лъжа.

Не можеше да понесе мисълта Даника да пострада. Тя беше единственото нещо на света, което му носеше удоволствие, въпреки че никога не я беше докосвал. Той не я заслужаваше. Тя вероятно и без това не би го искала, но той щеше да я спаси.

„Побързай! Намери я, стигни до нея!“

„Как?“ – едва не извика той. Рейес беше в САЩ, в Ню Йорк по-точно, а сигналът на Аерон пиукаше от телефона му, сякаш воинът летеше пред него. Но Рейес не го виждаше, нито чуваше. Нямаше пляскане на крила, нито животински рев.

През целия ден новинарските станции пускаха печални истории за необясними и жестоки убийства, за тела, обезобразени от нокти и зъби, които не принадлежаха на човек. Сега Рейес стоеше на многолюдната улица, зад него свиреха клаксони и хората се тълпяха на тротоара до него.

Дали Аерон я беше намерил вече? Дали най-после не спеше отпуснат и успокоен, след месец постоянна жажда за кръв?

Рейес едва устоя на порива да сграбчи някой смъртен, да го разтърси, да настоява и да реве.

Внезапно от нощното небе падна тяло и се размаза на земята пред него. Мъж. Човек. Окървавен. Мъртъв. Няколко души ахнаха. Някои изкрещяха. Напрегнат, Рейес вдигна поглед към небето. Най-после зърна Аерон, който се хилеше надолу към него присмехулно, а крилата му пляскаха ожесточено към точно определена сграда.

Рейес закова поглед върху приятеля си – върху мишената си – и се задвижи.

* * *

„Притежавам ли нужното, за да убия?“

Даника Форд се взираше в нащърбеното огледало в банята. Някога се смяташе за артистка, за художничка на (предимно) красиви неща. Всичко, което погледнеше, беше подходящо за изкуството ù. Хора – жест с ръка, елегантата извивка на гръб. Животни – гъвкавост и грация. Цветя – нежни венчелистчета и чувствени цветове.

Сега смяташе себе си за боец. За човек, който оцелява.

И (тя преглътна) за убиец.

Трябваше да бъде.

Само преди малко повече от месец беше отвлечена, докато беше на почивка в Будапеща и беше държана като заложник от шестима гиганти, които искаха да я убият. Те обаче не я бяха убили. Дори не я бяха наранили, но тя никога не се беше чувствала толкова безпомощна, толкова лишена от контрол и толкова отчаяна. И нямаше да позволи повече да се чувства така.

Никога.

Гигантите отново бяха тръгнали след нея, тя го знаеше. Ето защо сменяше мястото си на всеки няколко дни. Независимо къде беше обаче, тя намираше някой да я обучава на самоотбрана. Също така тренираше с ножове, с пистолети и с всичко, до което можеше да се добере.

Днес най-новият ù инструктор я беше повалил по задник и ù беше казал, че ù липсва инстинктът на убиец, необходим, за да оцелее в ситуация на живот и смърт.

Сега по бузите ù се търкаляха горещи сълзи и тя заби юмрук в стъклото. То потрепери, но не се счупи. „Толкова ли съм хилава?“ Може би инструктурът ù беше прав. А той не знаеше дори половината. Един от похитителите ù – Рейес – все още тормозеше сънищата ù. Тя не желаеше да го рани. Той беше мургав и чувствен мъж и тя искаше да го целуне, искаше най-после да го прегърне, да усети силните му ръце около себе си.

Сънуваше го всяка нощ.

– Аз съм болна жена.

Отиде до малката си стая под наем, падна на матрака и взе предплатения си мобилен телефон. Някога живееше в хубав, нормален за средната класа апартамент, беше доволна и се чувстваше удобно. Сега се местеше от бараки в мотели, в кашони и в коли, бедна и ужасена, постоянно озъртаща се.

Нуждаеше се от някакво уверение, от някакво спокойствие, от нещо, затова набра номера на майка си. Цялото ù семейство се криеше (четирите жени се бяха разделили, за да затруднят търсенето на мъжете), но оставяха новите си номера на приятели и се стараеха да говорят всеки ден.

Майка ù вдигна на третото позвъняване с хлипане, което моментално надигна жлъч в гърлото на Даника.

– Какво има? – изстреля тя.

– Баба ти... тя е... тя е... О, Господи, бебче.

Беше мъртва. Баба ù беше мъртва.

– Убита? – успя да попита.

– Не знам. Не мога да я намеря. Не съм я чувала. Изглежда е изчезнала завинаги. Толкова се тревожех за теб. – Майка ù плачеше и хълцаше.

Даника щеше да се срине, ако беше права. Обзе я гняв, дори пред очите ù причерня. Гняв и някакво странно изтръпване, сякаш се намираше в някакъв сън и трябваше само да се събуди, за да разбере, че всичко е наред.

– Трябва да се скриеш, бебче. Не мога да загубя и теб.

В съседната стая се пръсна стъкло.

Даника ахна, внезапно изтръгната от този вкочаняващ гняв и сърцето ù пропусна удар болезнено.

– Какво става? – попита майка ù.

– Мисля, че ме намериха – прошепна тя разтреперана. – Крий се, мамо! Където и да си, бягай и се скрий! Обичам те. – Борейки се с причинената от страха парализа, тя пусна телефона и се изправи на вкочанените си крака. О, Боже! Баба ù най-вероятно беше мъртва, а сега бяха открили и нея. Без оръжия. „Знаеше, че не трябваше да ги оставяш. Мисли, мисли!“ С разтреперани крака и разбунтуван стомах тя се върна бързо в банята и грабна бръснача, който държеше на мивката.

През отворената врата видя висок мускулест мъж да крачи по коридора, а крилата му дращеха по стените като нокти по черна дъска. Даника едва не припадна. Аерон. Аерон я беше намерил. Тя го помнеше добре. Свирепите му татуировки, пронизващия поглед. Ако Рейес витаеше в сънищата ù, то Аерон въплътяваше кошмарите ù. Той не беше човек, можеше да лети като дракон от митовете и беше свиреп и смъртоносен като всеки воин от легендите.

Той спря пред вратата на банята и подуши въздуха. Кръв беше опръскала лицето и ръцете му. Кръвта на баба ù?

„Направи нещо!“ Даника шокира себе си като скочи към него с насочен към гърлото му бръснач. „Нямам инстинкт на убиец ли?“ Тя замахна към югуларната му вена. Ако не успееше да го убие, той щеше да е свободен да нападне майка ù и сестра ù, а това беше нещо, което тя нямаше да позволи. Контакт. От раната моментално бликна свежа кръв.

Той не падна. Той не падна, мамка му!

Обърна се към нея, стисна врата си и изръмжа. Очите му блестяха с червен огън, а зъбите му бяха издължени и щракаха към нея.

Тя вдигна бръснача, от който сега капеше кръв.

– Искаш ли още? Копеле! – изкрещя тя. – Ела и си вземи!

– Убий! – изрева той. Сграбчи косата ù и я дръпна напред.

Носът ù се заби в гърдите му. В гърлото ù набъбна писък, но тя бързо го потуши. „Първо правило в битката – остани спокойна!“

Тя позволи на краката си да се отпуснат и той изгуби захват върху косата ù, отскубвайки няколко кичура. Даника се извъртя и падна по гръб, сви тялото си и заби крака в корема му. Той се препъна назад със съскане и се заби в масичката за кафе. Дървото и стъклото се пръснаха. Той падна.

Винаги търси гърлото! – чу тя инструктура в ума си. – Най-добрият начин да оставиш противника безпомощен.

С присвити очи Даника изпълзя на колене, съкрати разстоянието между двама им и удари Аерон в гърлото точно там, където го беше срязала, като по този начин отвори раната още.

Гневът в нея нарасна до отчаяние и тя отново удари Аерон.

Той изръмжа към нея и оголи блестящите си остри зъби.

– Убий! Убий, убий, убий!

– Майната ти! – удар. Мили Боже! Тя виждаше очертанията на нещо под лицето му. Нещо... опасно, зло. Скелет, демон. То ù се озъби като маска на омраза и мрак.

– Убий!

Тя се опита отново да го удари, но той сграбчи ръката ù и я стисна. Това беше просто леко стискане, но тя усети как някои от костите ù изпукаха. Вик на болка се откъсна от нея.

И тогава с периферното си зрение видя как Рейес нахлува през вратата и се втурва в стаята. Той беше мъгла от тъмна коса, тъмна кожа и тъмни, яростни очи. Камите му бяха вдигнати. Той дишаше тежко и се потеше.

– Рейес! – извика тя, когато Аерон се изправи и я обърна по гръб, като продължаваше да стиска ръката ù. От една страна искаше да се отпусне с облекчение, а от друга – искаше да избяга и от него.

Той я видя и замръзна.

– Даника – той произнесе името ù с такова благоговение, че тя едва не се срина.

„Мисли за майка си! За сестра си!“ Тя се изви и изрита Аерон в челюстта. Най-после той пусна ръката ù. Боже, каква болка! Пръстите ù бяха безжизнени и тя не можеше да ги движи, а ставите ù вече бяха подути, сякаш беше натъпкала топки за голф под кожата.

Аерон я удари с опакото на ръката си и тя полетя настрани. Цялото ù тяло завибрира от болка. Зъбите ù изтракаха и умът ù се замъгли. Рейес изрева и нападна. Двамата мъже се счепкаха и преплетоха тела в купчина на пода до нея. Аерон посичаше със зъби и нокти, а Рейес с камите си. Те ревяха, ругаеха и ръмжаха.

Даника примигна, за да се ориентира и се изправи на крака. Олюля се и едва не повърна.

– Бягай! – изкрещя ù Рейес.

Тя се препъна напред, успявайки да набере скорост, когато стигна външния коридор. Не знаеше защо Рейес ù помага. Щеше ли той да умре там?

Сълзи опариха очите ù, докато тичаше.