Прокълната целувка

ПЕТА ГЛАВА

Аня стоя настрана от Лушън двадесет и четири часа. Накрая вече кипеше от нерви и непрестанно се чудеше дали ще се появи. Всеки необясним шум я караше да подскача. Караше я да ахва. Караше сърцето ù да бие учестено.

Беше крачила по пода на къщата на плажа, беше се опитала да гледа филм, но дори не можеше да си спомни какъв диск беше бутнала в плеъра, а после се беше заключила в любимата си стая. Съкровищницата ù. Обикновено тършуването сред нещата, които беше откраднала през вековете, ù доставяше удоволствие. Днес не толкова.

Беше се накичила с бижутата на кралица Елизабет и беше играла дартс с камата на крал Джордж V. Беше пила сок от ягоди и киви от епископски потир и беше нарисувала мустаци на оригиналната „Мона Лиза“. След като беше прекарала известно време с Лео, тя знаеше, че той нямаше да има нищо против.

Тя се чудеше какво би помислил Лушън за нейните съкровища. Щеше ли да се втрещи, докато отстъпва назад, ужасен от блестящото море от крадени вещи? Вероятно. Той беше толкова задръстен понякога. Или може би щеше да разбере, мислеше тя с надежда. Може би след като се беше борил със собствения си демон толкова дълго, той щеше да осъзнае, че кражбата беше нейният начин да защити хората от по-мрачната страна на природата си. Е, да, освен това тя обичаше красивите неща.

Аня въздъхна и се върна към искрящия пясък навън. „Той няма да дойде“ – помисли тя с разочарование, докато се взираше в океанските вълни. Слънцето отдавна беше залязло, беше изгряло отново и отново беше залязло. Сега хоризонтът блестеше във виолетово и кехлибарено и хвърляше отблясъци в лазурните води. Пясъкът шумеше под босите ù крака, а кокосови орехи и орхидеи ароматизираха въздуха.

Тя се бе целувала с Лушън тук. И това беше най-големият екшън, който беше преживяла от стотици години насам. Затова не искаше да си тръгне. Беше ли тъпо, че ù липсваше?

– Вероятно – промърмори тя и метна настрана пясък с крак.

Беше надянала оскъден бански с цвят на сапфир, с връзки от двете страни. Ако Лушън се беше върнал, както тя очакваше, двамата щяха да се сбият здраво и една от гърдите ù можеше „случайно“ да изскочи навън. Той щеше да зяпа и да се поти, а боят щеше да се превърне в натискане и те отново щяха да се целунат.

Отново щяха да се докоснат.

Аня въздъхна. „Няма да се случи.“ Нежният бриз издуха кичур светла коса върху очите ù. Тя я прибра зад ухото си и се намръщи. Какво правеше той? Дали тя му липсваше? Поне малко?

Или може би планираше най-добрия начин да я убие дори сега?

Копелето вероятно беше щастливо да е далеч от нея.

– Ааа, това просто няма да стане.

Тя присви очи и ръцете ù се свиха в юмруци. Ако той нямаше да дойде при нея, тя трябваше да отиде при него.

* * *

Ловците ги бяха изпреварили в Храма на всички богове.

Малкият остров едва беше започнал да се издига от морето преди няколко седмици и досега останалата част от света изглежда не знаеше за него. Въпреки сателитите и другите им технологии. Следователно Ловците не трябваше да знаят за него.

Тогава кой им беше казал?

Това, което Лушън знаеше, го знаеше благодарение на Аня. Когато тя беше помогнала на Мадокс, беше помогнала на всички тях, като им беше разкрила местонахождението на руините и им беше обяснила намеренията на новите богове за тях – да върнат света към старите начини на преклонение и към поднасянето на кървави жертви. Дали беше казала и на Ловците?

Може би го беше направила, за да го ядоса, мислеше Лушън. Той все пак се беше опитал да я убие.

„И това беше най-лошият опит, който съм виждал. Позорно!“

Той стисна зъби от гняв. „Сега не е времето да мисля за нея.“

„А кога е времето?“

„По-късно.“

Почти можеше да чуе как Смърт пляска щастливо в ума му и не мислеше, че е, защото гореше от нетърпение да отнеме душата на Аня. Не разбираше защо демонът иска да я види, но нямаше време да размишлява върху това.

Ловците се бяха разположили на лагер в околните храсти и трябваше да се отърват от тях бързо. Някога Лушън беше обърнал гръб на тази война. Някога, но вече не. Всичко, което правеха Ловците, всеки техен ход, беше предназначен да нарани и унищожи приятелите му.

Лушън не ги беше забелязал сутринта, когато се беше пренесъл на острова, за да огледа, преди да доведе другите. Но тогава се беше задържал само няколко минути. Смърт беше започнал да го притегля – духовно притегляне, което често се превръщаше във физическо дърпане, ако Лушън се съпротивляваше дълго.

Накрая беше прекарал деня да отвежда една по една човешки души до крайната им дестинация. Беше се върнал едва по здрач, най-после в състояние да огледа, както се беше надявал и да е сигурен, че е безопасно за другите.

Точно тогава беше зърнал Ловците. Това го беше шокирало. Все още беше шокиран. Не само защото го бяха изпреварили до храма, а защото също така бяха сплотили силите си толкова скоро след заразата. Решителността им беше по-голяма, отколкото беше предполагал.

Малко по-рано бяха излезли от руините и се бяха отправили обратно към лагера си. Лагер, който бяха скрили изключително добре, използвайки листа за покриви и тунели за подслон, които или бяха прокопали, или бяха намерили.

От колко време бяха тук? Какъвто и да беше отговорът, той вече знаеше какво планират.

– Ще ги убием всички. – Чу да казва един от тях, докато вървяха. Лушън беше в духовния свят, затова не можеха да го видят.

– Ще се погрижим първо да страдат – изкикоти се друг.

– Щом заключим демоните, смятам да нося зъбите на някой от пазителите им като огърлица. Всеки път, щом поемат дъх и издишат тяхното зло в света, някой, когото познавам или обичам, е поразен от болест или нещастие и това ми омръзна. Ако ги бяха изтребили преди години, моята Марлин нямаше да умре от рак. Щеше още да е жива. Знам го.

– Светът няма да е нормален, докато не изчезнат. Може да са заблудили хората в Буда да мислят, че са ангели, но историята е доказала друго. Виждали ли сте картината „Смърт в древна Атина“? – говорещият потрепера. – Нито един оцелял.

„Блокирай думите му!“ Очевидно търсеха кутията. Може дори вече да бяха намерили следа към местоположението ù. Не му харесваше, но знаеше защо я искат. След като бяха убили Баден, демонът Подозрение беше изскочил от безжизненото му тяло и дори сега скиташе по света, по-обезумял и разрушителен от всякога.

Тогава Ловците бяха осъзнали, че не могат да убият Повелителите и техните духове. И така, за да отърват света, те трябваше да заловят и усмирят Повелителите, после да върнат демоните обратно в кутията. Ако я намереха.

Времето им беше враг повече от всякога. Лушън се пренесе при воините, които гледаха филм в наетата къща и го чакаха.

– Най-после! – каза Страйдър, когато го забеляза. – Започвах да се тревожа.

– Ловци – каза Лушън и всички мигновено се изправиха.

Парис скочи на крака и измъкна оръжията си за миг.

– Колко?

– Преброих тринадесет над земята. Може да има още в тунелите им, които да влизат и излизат. Но тъй като не мога да наблюдавам повече от едно място, преброяването ми може да е грешно.

Амън извади полуавтоматичен пистолет от колана на панталоните си и го провери.

– Няма да има кървава баня тази нощ – каза Гидиън ухилен.

Вместо да вземат лодка, както бяха планирали първоначално, Лушън ги пренесе на острова един по един. По-скоро би подскачал около Аня в рокля, отколкото да чака. За смях на всички, Парис припадна по време на пътуването и им отне няколко минути да го съживят. Страйдър се справи с първото си пренасяне лесно, ухилен през цялата част от секундата, нужна да се придвижи от едното място до другото. Амън не показа никаква реакция. Както и Рейес някога, Гидиън повърна, но бързо се съвзе.

През цялото време Лушън усещаше очите на Аня върху себе си. Пожарът дълбоко в душата му отново беше избухнал и го обезсилваше. Дори Смърт беше започнал да мърка отново.

Знанието, че Аня е там, караше мускулите на Лушън да се свиват от напрежение. Не защото мислеше, че тя ще го нападне (той го очакваше, но не се страхуваше), а защото не можеше да забрави какво беше усещането да я държи в ръцете си. Не можеше да забрави как тя стенеше, когато върхът на езика му беше прокарал гореща пътечка по шията ù. Как се втвърдяваха зърната ù и сякаш умоляваха за устата му. Как се разтваряха краката ù, приветствайки го толкова близо до рая, колкото мъж като него можеше да се надява да стигне някога.

Той не искаше да е на острова. Искаше я гола и в леглото си. Искаше да сграбчи с ръце тялото ù, а нейните ръце да галят неговото тяло. Искаше устата си между бедрата ù, а нейната – върху неговия член. Той просто... я искаше.

Но не можеше да я има.

„Концентрирай се!“ Лушън клекна в росната шума под лунната светлина и промърмори:

– Не се меси!

– Какво? – попита Страйдър объркан, докато клякаше до него.

– Няма значение. – Луната беше високо, лъчите ù бяха като златни панделки, които галеха пясъка и зеленината. Насекомите пееха щастливо. Той можеше да се справи с Ловците и сам. Просто щеше да се пренесе в тунелите им и да нападне. Но не искаше да рискува някой да се измъкне.

– Сигурен ли си, че са Ловци? – попита Парис, докато клякаше в листата от другата страна на Лушън.

– Да. Видях знаците им. – Всеки Ловец се бележеше със символа на безкрайността на китката. „Безкрайност без зло“ беше тяхното кредо.

Лушън не се смяташе за напълно зъл. Някога беше такъв, да. Демонът му постоянно го принуждаваше да отнема живот, не просто души и той го беше правил. С удоволствие. Но вече не. Желанието да убива вече беше обуздано. Сега се биеше само за мир и за да защитава.

Жегна го съжаление, че не може да получи нещо повече и той стисна очи за миг. Ако беше просто смъртен, щеше да се ожени много отдавна. С Марая щяха да имат дузина деца. Той щеше да прекарва дните си в грижа за семейството си, а нощите – да обича жена си. И след смъртта си щеше да отиде в рая.

Но не беше създаден, за да се наслаждава на живота. Беше създаден като страж на краля на боговете и за да защитава небесата. А после, след като се беше слял с демона, дори това му беше отнето. „Ти сам си го заслужи, знаеш много добре.“

– Може да е капан – каза Страйдър, привличайки вниманието му.

– Те не знаеха, че съм там, и не личеше, че се приготвят за някаква битка.

Парис стисна дръжката на една кама.

– Как ще го направим?

– Ще обкръжим лагера им. По мой сигнал ще влезем тихо в тунелите и ще им отрежем възможността да избягат. Има четири входа. Проверих по-рано. Парис, двамата със Страйдър поемете от запад! Гидиън от изток! Амън от север! Аз ще поема от юг.

Всеки от мъжете кимна и тихо се подчини.

– Олеле! Битка! – засмя се Аня тихо, внезапно материализирала се до Лушън. Тя също клекна като истински воин.

Той на мига беше обвит в аромат на ягоди и сметана. Кръвта му се сгорещи.

– Тихо! – изръмжа той и отказа да погледне към нея. Това можеше да е гибелта му.

– Няма ли да ме нападнеш? – попита тя и той можеше да се закълне, че вижда цупенето ù.

– Нямам време за теб точно сега. – Той искаше да я засегне, но в тона му се усети разочарование, вместо враждебност. – Ще се бием по-късно.

– Ти ме пренебрегваше и това не ми харесва.

– Трябва да си благодарна, че те пренебрегвах.

– Не се ласкай! – Тя не си тръгна сърдита, както той почти очакваше. Вместо това се премести по-близо до него. – Мога ли да помогна за боя с Ловците? Моля те, моля те, моля те, може ли?

– Не. Мълчи! – Ако воините го бяха чули от местата си, не показаха по никакъв начин да се разбере. Той едва можеше да ги различи в храстите. Само върховете на главите им бяха видими, докато чакаха неговия сигнал.

– Но аз съм опитен боец.

– Знам – отвърна той студено. Гърдите още го боляха там, където го беше намушкала. Трябваше да е незаконно жена, която изглеждаше като нея, да е толкова сексапилно кръвожадна. А на него тази кръвожадност не трябваше да му изглежда толкова привлекателна. – Ти ли каза на Лов­ците за храма?

– Ъъъ! Защо да помагам на Ловците?

– За да ме убият и ти да не се тревожиш, че ще бъдеш убита от мен.

– Не се тревожа за това сега – каза тя сухо.

Боговете да са му на помощ! Жените винаги ли са били такива?

– Какво правиш тук, Аня? Оставих те, защото ми трябваше пространство. Време. Толкова много ли искам?

– Да. – Тя се премести в тревата и го приближи още повече. – Аз просто... Непрекъснато мисля за теб. Липсваше ми.

Да го чуе, беше почти болезнено. Лъжа?

– Аня.

– Не, не. Не казвай нищо! Само ще ме вбесиш и тогава ще се случат лоши неща. О, богове – добави тя с тих смях, – прозвучах точно като теб. Виж, нека ти помогна! Няма да се пречкам. Кълна се. Честна скаутска. Честна вещерска. Или каквото искаш обещание.

Нежен бриз с вкус на сол лъхна край тях и кичур от косата ù забърса бузата му. Лушън усети внезапна ерекция, докато отмяташе кичура настрани.

– Казах ти да пазиш тишина. Трябва да проуча терена. – Не че можеше да се концентрира върху нещо друго, освен върху Аня, докато косата ù го галеше. – И богове, направи нещо с косата си!

– Да я отрежа?

– Обръсни я! – Тъжно, но той се съмняваше, че дори това ще намали физическата ù привлекателност. „Концентрирай се!“ – напомни си. Ловците бяха в тунелите вече час. Бяха имали време да се настанят и отпуснат. Около входовете нямаше движение, нито намек за стража.

– Наистина ли? – попита Аня изненадана. – Искаш да се обръсна като онзи секси боец Вин Дизел?

Кой беше Вин Дизел? И защо Лушън внезапно поиска да го убие? Лушън стисна зъби.

– Да.

– Ако го направя, ще ми позволиш ли да помогна тази вечер?

В гласа ù имаше толкова нетърпение, че Лушън подозираше, че наистина ще го направи – наистина ще обръсне главата си до кожа. Очевидно косата не означаваше нищо за нея. Тази пълна липса на суетност го изненада.

Защо от това му стана още по-скъпа?

– Не – каза ù най-накрая.

– Такава си досада! – оплака се тя. – Е, познай! Вече се пренесох вътре в тези тунели и открих, че Ловците очевидно са били там известно време. Дори имат затворници.

Всеки мускул в тялото му се стегна.

– Първо, влязла си вътре без моето разрешение и си застрашила себе си и моята цел?

– Слушай, сладурче! – гласът ù беше гневен. – Въпреки това, което изглежда мислиш, аз съм могъщо същество и избирам дали да се излагам на опасност, или не. Освен това трябва да се радваш, че влязох вътре. Ако ме бяха хванали, можеше да ти спестят грижите да ми вземеш главата.

– Второ – продължи Лушън, сякаш тя не беше проговаряла. Едва можеше да говори, толкова стегнато беше гърлото му. – Те имат затворници?

– Ммм. Двама.

Най-после той я погледна... и незабавно съжали. Тя носеше бяла ефирна рокля със златни нишки, вплетени в нея и беше дори по-прелестна, отколкото си спомняше той. Златният блясък на луната увенчаваше с корона главата ù и в изумрудената рамка на растенията тя изглеждаше като древна кралица от книга с приказки.

Част от косата ù беше събрана високо на главата ù, а останалата се развяваше надолу и сякаш молеше за допира му. Връхлетя го пронизващо желание.

– Кои са те? – принуди се да попита.

– Нито дума за външността ми?

– Не.

„Когато те гледам, е все едно най-после да влизам през портите на рая.“ Гърдите му се стегнаха и сърцето му почти спря в агония.

– Сериозно, защо ли си правя труда? – Нацупи се тя. – Може да тежа четиристотин килограма, да мириша на канал и да съм облечена в торби за боклук и ще получа същия отговор от теб.

– Затворниците – напомни той мрачно.

Тя сви рамото си така, че тънката материя на роклята ù падна до лакътя, разкривайки кожа с цвят на сметана. Това да не беше... богове в небесата, беше! Той виждаше заоблената долна част на гърдата ù. Толкова силно искаше да я вкуси, че зъбите чак го заболяха.

– Какво за тях? – попита Аня. – Те са хора.

Лушън беше изкушен да предложи собствената си душа на Кронос, ако богът я пощади и позволи Лушън да я оближе. Само едно докосване с език. Само това искаше. „Моля ви!“

– И?

Пълните ù устни се извиха бавно в усмивка.

– Те са хора, които може да притежават знанието, което търсите. Но не ме питай нищо друго, защото няма да кажа. Дори не коментира роклята ми, а аз си създадох много грижи да я открадна.

– Да се краде е нередно. Но е... хубава. – Омаловажаване. Лъжа. Стоеше ù прекрасно. Аня щеше да изглежда дори още по-прекрасна, ако тя бъде на пода в стаята му. „Глупава мисъл.“ – Знаят ли нещо за кутията на Пандора?

– Казах ти, че няма да кажа. – Намуси се тя. – Не се предполагаше да ми кажеш, че е хубава. Предполагаше се да ми кажеш да я сваля, защото бих изглеждала по-добре без нея. Лушън, кълна се в боговете, аз съм съвсем близо – тя доближи палец и показалец – да се откажа от теб. Ето толкова.

„Не мисли за думите ù!“ Затворниците знаеха нещо за кутията, той можеше да се обзаложи. Да, много по-безопасна тема. Защо иначе Ловците ги бяха затворили? Очите му се присвиха към тунелите. Не можеше да рискува да нарани пленниците. Той не само искаше да защити невинните, но искаше да получи знанието, което те притежаваха.

– Толкова си обезсърчаващ! Предпочитам да се опиташ да ме убиеш отново, отколкото да ме пренебрегваш.

Лушън въздъхна и се взря в заобикалящата ги зеленина. Воините все още чакаха неговия сигнал и най-вероятно се чудеха защо се бави. Без да каже и дума на Аня, той се пренесе при Парис и Страйдър, каза им да внимават за хората затворници и че му трябват още няколко минути. После направи същото с Амън и Гидиън. Освен предвидимо тихия Амън, всички воини се оплакваха.

После се пренесе отново при Аня. Върху нея, по-точно, като се опитваше да не се наслаждава на усещането за топлото ù тяло, притиснато в неговото или за извивката на гърдите ù до неговите, когато я обърна. „Можеше да спреш до нея.“ Да, можеше, просто не искаше. Така беше сигурен, че тя няма да избяга. Ето поне една причина, с която искаше да оправдае действията си.

– Защо ти малък... ммм... – гласът ù стихна и тя изстена от наслада. Очите ù се притвориха и миглите хвърлиха сенки върху бузите ù. – Искаш да се натискаме?

Да.

– Не. Чакай тук!

Той се пренесе в стаята си в Будапеща. В ушите му звъняха сърдитите ù думи. По време на сякаш безкрайното проклятие на Мадокс, те го оковаваха за леглото всяка нощ, за да му попречат да избухне в пристъп на наобуздано насилие, изгубил контрол и застращаващ приятелите си.

Мадокс искаше металът да бъде унищожен, след като проклятието беше премахнато, но нищо, което опитаха, не можа да стопи или счупи божествените брънки. Лушън не можеше да се отърве от тях, отказваше да ги използва върху Аерон и се боеше Ловците да не ги намерят и да ги използват срещу някой Повелител, затова ги беше прибрал в стаята си.

Сега ги измъкна от килера, сложи ключа в джоба си и щракна два края за стълбовете на леглото си, оставяйки два края отворени и готови. Той се пренесе решително обратно при Аня. Тя не беше мръднала и той отново се настани върху нея.

Когато Аня осъзна, че се е върнал, обви крака около кръста му и прокара горещ език по врата му.

– Каквото и да е довело до този палав период в поведението ти, сърдечно одобрявам.

Членът му се надигна, пращайки огнени струи по вените му. Внезапно Лушън почувства желание, толкова силно, колкото никога не беше изпитвал. Жената, за която копнееше и за която вече постоянно мечтаеше, наистина се гърчеше от страст до него. Ръцете ù бяха по цялото му тяло, а тя беше толкова жадна за още, колкото и той.

„Една целувка. Това е всичко.“

Лушън не знаеше дали това са собствените му мисли, или са думи на демона. Знаеше само, че ако целуне Аня, няма да е способен да спре. Да целува тази жена, беше по-възбуждащо, отколкото да прави любов с друга. Но дори времето и мястото да бяха подходящи, той знаеше, че не трябва да се отдава на жена, която скоро ще бъде принуден да убие. „Не позволявай случката да се повтори! Сложи край на това!“

– Лушън – каза тя задъхано, – целуни ме!

– Скоро – закле се той и това беше истината. Независимо че беше покварено, независимо че знаеше, че не трябва да го прави и дори се беше опитал да се убеди да не го прави, знаеше, че няма да е в състояние да нанесе последния удар, докато не я целуне отново.

Той пренесе и двамата на леглото в стаята си, както беше върху нея. Когато хладният матрак докосна гърба на Аня, той дръпна ръцете ù и ги заключи във веригите. Щрак.

Тя не възрази, както беше очаквал той.

Огледа се наоколо и промърмори:

– Ммм, много силно желаех да ме поканиш в твоята стая. – Тя се усмихна, изви долната част на тялото си към неговото (богове!) и измърка право в ухото му. Възхитителният звук се сля с одобрителното бръмчене на демона. – Това да не е някоя нова извратена игра? – Тя дори захапа ухото му.

– Каквото стане в Буда, остава в Буда. Обещавам.

Членът му запулсира, когато удоволствие, огромно удоволствие, заля цялото му тяло. През Лушън премина тръпка, гореща. Страстното му желание премина във вените му като огън и прогаряше тялото му. Устните му се отвориха, готови да я опустошат с целувката, която ù беше обещал, обещал и на двамата, но отново успя да се овладее.

Без контакт. Без целувки. Още не. Имаше Ловци за убиване.

Нямаше да мисли за нея сега. Нямаше да копнее за още. Тя скоро щеше да умре. А той щеше да бъде по-презрян и от собствения си демон, ако си позволеше да стане неин любовник, а след това я убиеше.

– Няма ли да играеш с мен? – попита тя с дрезгавия си глас. – Няма ли да ме целунеш? Вече е „скоро“.

– Аня – той не знаеше какво друго да каже. Той я притискаше с тялото си и тя разтвори бедрата си, карайки го да потъне между тях. Все още беше ужасно възбуден и еректиралият му член се триеше в нея през дрехите, което създаваше още по-голямо напрежение и страст.

Тя го захапа за врата и се повдигна към него, удължавайки контакта. Лушън стисна бедрата ù, за да я накара да спре и това действие му струваше скъпо. Трябваше да стисне зъби, за да спре дивия порив на отказаната страст.

– Харесва ми тази игра – каза тя без дъх. – Има ли правила?

– Само едно – каза той през стиснатите си зъби.

– Кажи ми! – Коленете ù се отриха в него, подканяйки го да я притисне още по-дълбоко.

– Единственото правило... – Той вдигна ръце и обви бузите ù в дланите си, а палецът му галеше кадифената кожа. О, той можеше да остане тук завинаги. Или можеше да се потопи в нея поне за още малко. – Единственото правило е, че ти оставаш тук.

– Ммм, обичам да нарушавам... Хей! Какво? – Тя се намръщи. – Да остана с теб, нали?

– Не. – Той стана от леглото прекъсвайки всякакъв контакт. Тялото му крещеше в протест, а демонът му го проклинаше. От всички престъпления, които беше извършил, това да я остави по този начин внезапно изглеждаше най-лошото.

Тя се намръщи.

– Лушън? Какво... – Тя се опита да вдигне ръце, но не можеше. Присвитият ù поглед се плъзна към таблата на леглото, задържа се замалко, когато тя отново опита да дръпне и после го погледна отново. – Не разбирам.

– Единственото удоволствие, което ще получиш в това легло, е удоволствието, което си доставиш сама.

„Засега.“

„Богове, не мисли така!“

– Навита съм. Но ако искаш да ме гледаш как си доставям удоволствие, ще трябва да махнеш веригите.

Отново не беше отговорът, който той очакваше. Прииска му се да изстене. Аня... с ръка между краката... гали клитора си... и се довежда до оргазъм... Представата за това беше крайно еротична и спираща дъха, че накара коленете му да омекнат като на човек. Какво ли щеше да е, ако беше свидетел на такова събитие?

– Стой тук – каза той задавено – и бъди тиха! Ще се върна за теб. Имаш думата ми.

– Ще се върнеш за мен? – Сега очите ù се разшириха. – Къде отиваш? И по-добре кажи, че отиваш да вземеш камшик и нашийник с шипове, защото не искаш нищо повече от това да съм твоя кучка, иначе ще съжаляваш!

– Отивам обратно в храма. Ще се върна веднага, щом Ловците бъдат победени.

Аня ахна шокирано. Може би дори малко беше засегната, но той не искаше да го признае.

– Мога да се пренеса с теб. Веригите не могат да ме задържат.

– Тези могат. Направени са за безсмъртни.

Мина секунда. Още една.

Аня се взираше в него със стиснати устни. Той предпочиташе тези устни меки и да ги усеща по цялото си тяло. Но не се съмняваше, че лично беше съсипал всяка възможност това да се случи днес. Така беше по-добре, помисли си той, но същевременно горчиво съжаляваше.

– Казваш, че не мога да се пренеса? – изскърца тя със зъби.

– Точно това казвам.

– И ще ме оставиш така?

– Да. Бъди послушна! – каза той и я остави, след което се материализира на същото място, което беше изоставил.

В мига, в който стъпи на тучната трева, го заляха вина и страстни желания. Вина, защото беше оставил Аня безпомощна. Страстни желания, защото... е, споменът за тялото му върху нейното беше в ума му свеж. Удивителен.

И тя изглежда го искаше. Докато той не съсипа всичко.

Какво щеше да ù каже? Тази жена го оставяше безмълвен.

Тя вероятно го мразеше сега. Никога нямаше да му прости. Тя... се появи точно до него и го фрасна в окото.

– Копеле – изръмжа тя.

Удивление и болка запулсираха в него, докато я гледаше опулено. По дяволите, тя беше силна. Беше успяла да пукне костта, подозираше той и раната се подуваше.

– Как успя да се освободиш? – Тези вериги бяха невъзможни за разбиване.

– Имам си начини.

– Как? – настоя той.

– Не мога да бъда заключена, ясно? Независимо какви средства за ограничение използваш, аз не мога да бъда задържана. И ако някога отново опиташ да направиш нещо такова... – Ръцете ù се свиха в юмруци. – Свободата е всичко. Ти знаеш това по-добре от всеки, след като си бил принуден да приютиш демон. Дори беше длъжен да отвеждаш душата на приятеля си всяка нощ векове наред. Задължение, от което аз ти помогнах да се освободиш. Помниш ли? А ти се опита да отнемеш моята свобода... О! Сериозно бих могла да те срежа наполовина с един от ноктите си.

„По-добре така, помниш ли?“

– Тези вериги са били използвани върху богове и винаги са издържали. Единствено ключът може да ги отвори, а той е в джоба ми.

– Голяма шибана работа, кучи сине! Казах ти, че съм могъща. Не е моя вината, че ти не си слушал. Сега ще ти помогна да се биеш с Ловците и ще имаш късмет, ако ударът ми случайно или нарочно не се отклони и не убие теб. Всъщност не мисля, че ще те чакам. – Тя погледна към тунелите и преброи с върха на пръста си. – Ще се видим във... втория, сладкишче. Там беше най-големият и най-лошият Ловец, когато проверих за последно. Просто ще се престоря, че това си ти, и ще закова задника му за тавана.

Тя изчезна миг по-късно и след нея остана само облак от аромат на ягоди, сметана и той усети яростта ù. Проклятие! Той изсвири и забърза напред. Вече нетърпеливите воини скочиха, сякаш някой беше срязал невидими въжета.

Тихо разритаха листа и вейки. Когато Лушън стигна до втория тунел, този на Гидиън, се хвърли върху импровизирания покрив и се остави да падне вътре, защото не искаше да се пренесе и да стресне мъжете си. Гидиън се намръщи, но не коментира, когато го последва отдолу. Оръжията на всеки от тях бяха вдигнати и готови.

Чу се пъшкане. Вик. Лушън се напрегна и започна да търси... да търси... проклятие, не виждаше Аня, нито виждаше...

Ловци. Там. Двама зад ъгъла. Единият биеше възрастен човек, а другият държеше мъж на средна възраст. И двамата затворници молеха Ловците да спрат.

– Кажи ми каквото искам да знам – каза единият Ловец, разумният му тон беше в остро противоречие с жестоките му действия – и болката ще спре. Само това трябва да направиш.

– Писна ми да се връщам с празни ръце – добави също толкова разумно другият, по-висок и мускулест, при което изрита по-стария мъж в стомаха.

Чу се пъшкане. По-младият извика:

– Спрете! Просто спрете! Той не знае нищо повече.

– Знае. Трябва да знае. Кажете ни или ще умрете! Това са единствените ви възможности в момента.

Този, който риташе, пристъпи напред и се наведе към лицето на затворника.

– Ако избереш смъртта, няма да е бърза и без грубости, разбра ли ме? Ще умираш парче по парче.

– Просто оставете баща ми на мира! – По-младият беше обвил ръце около по-стария мъж, сякаш за да го защити със собственото си тяло. – Кълна ви се, казахме ви всичко, което знаем. Просто ни пуснете! Моля ви!

– Не сте. Защитавате тези демони, сигурно дори работите с тях.

Сякаш изчакала пристигането на Лушън, Аня се появи до големия Ловец и просто му преряза гърлото, преди той да разбере, че тя е там. Тялото му се свлече на земята и тя се ухили към Лушън, сякаш казваше: „Виж какво направих!“.

Тя току-що беше убила човек, жестоко и без колебание и беше покрита с кръв. Това, че се усмихваше за стореното, разтърси Лушън тотално. Тя беше съблазнителен и красив ангел, но беше също и убиец. Като него.

Лушън беше опиянен от вида на Аня, искаше да се потопи в нея, но все пак успя да хвърли две ками към втория Ловец. Едната се заби в гърлото на мъжа, а другата в бедрото му. Всяка от тях беше достатъчна, за да го убие, но вместо да избира, Лушън беше решил, че две е по-добре от една. За всеки случай. Не му харесваше колко близо до Аня се развива действието, независимо че беше безсмъртна. Можеше да пострада, а мисълта някой от тези Ловци да я докосне, подпалваше дълбока ярост в него.

– Зад теб! – извика внезапно Аня.

Той се обърна, но не навреме. Един Ловец се беше крил в сенките и сега тихо се спускаше към Лушън. Сблъскаха се и се строполиха на земята. Ножът на Ловеца приближаваше гърлото на Лушън. Мъжът не изглеждаше разтревожен от идеята да убие Лушън и да освободи демона му. Сякаш беше превъртял и смъртта беше единствената му грижа.

– Демонско изчадие! – изплю Ловецът. – Чаках този ден.

Лушън се пренесе и мъжът се пльосна на земята. Окър­вавен, Лушън се появи зад него, пресегна се и пречупи врата му. В същото време Аня се появи до него и намушка Ловеца в гърдите.

Дишайки тежко, Лушън се изправи и попита:

– Къде са другите?

– Вече убих двама и не съм виждала останалите. – Тя изтри кървавите си ръце от роклята. Алените петна се откроиха на снежнобялата материя.

Видът ù сега беше дори по-еротичен, отколкото когато лежеше в леглото му. Нежно изглеждаща красота, смъртоносна и смела. Принцесата воин. Тя също изглеждаше впечатлена от него. Погледът ù се плъзгаше по него със страст.

– Добър удар – каза му тя.

Той се завъртя, преди тя да види доказателството за възбудата му и огледа обкръжението им. Ловците бяха избрали скривалището си мъдро и го бяха укрепили добре. Имаше много стаи и коридори, калните стени бяха поддържани от дървени греди. В задната част имаше маса, отрупана високо с кутии храна и клонки за огън.

С ъгълчето на окото си видя как Аня се навежда пред затворниците, които се свиваха на пода, вероятно се бояха, че ангелът-отмъстител ще нарани и тях.

– Не се тревожете! – каза тя утешително. – Аз си падам по унищожение на лошите. Няма защо да се страхувате от мен. Ще ви измъкнем от тук.

Такава нежност. Дори Лушън беше очарован.

От единия коридор до тях долетяха пъшкане и тупване, последвани от пронизващ вик на болка.

Част от секундата по-късно от другия коридор изригнаха човешки писъци, които бързо секнаха. Лушън скочи пред Аня, готов за битка, ако някой се появи.

Тогава Парис излезе от една от стаите. Лицето му беше порязано и натъртено. Лушън се отпусна.

– Моите двама са мъртви – каза Парис гордо, но малко слабо.

Амън излезе от другата страна. Бузите му бяха оплискани с кръв. Той не проговори, рядко говореше, но кимна. Неговите мишени също бяха победени.

Страйдър и Гидиън бяха зад него и двамата се хилеха.

– Заковах трима – каза Страйдър и Лушън забеляза, че куца. – Отнесох нож в бедрото, но победата е наша.

– Аз се провалих – каза Гидиън надменно.

– Предполагам, че пещерите са свързани – каза Парис. Бръчки от напрежение стягаха твърде съвършеното му лице. Битката сигурно беше изцедила и последните му сили. Обикновено до това време от деня вече имаше една или две жени, нуждаеше се от една или две жени, за да засити демона си, но Безразборност не беше лягал с жена от пътуването със самолета предишния ден.

Аня се отдели от затворниците и пристъпи до Лушън, привличайки всички очи върху себе си. И тримата мъже вдишаха рязко (Почтително? Възбудено? Изненадано?).

– Защо, по дяволите, тя е тук? – запита Страйдър. – И защо една низша богиня се бие с Лов-...

– Хей! Аз не съм низша! – каза Аня и тупна с крак.

Лушън не получи възможност да отговори. Смърт го притегли настоятелно, почти болезнено. Потребността му да събира души беше по-силна от обичайното. Демонът хленчеше в главата му, защото силно искаше да остане до красивата Аня, но в същото време изпитваше непреодолима нужда да действа.

Каква сила имаше тя над това същество? Как го владееше?

– Ще се върна – каза Лушън. Той позволи да бъде издърпан напълно от физическия свят в духовния. Можеше да остави тялото си, но не искаше воините да се тревожат за охраната му. Приятелите му и дори Аня избледняха от погледа му.

Той виждаше само Ловците, лежащи на земята, окървавени и безжизнени. Вътре в почти мъртвите им тела душите им се гърчеха и чакаха него.

– Аня – извика той. Не му харесваше да я оставя сама с другите воини. Не можеше да каже какво щяха да се опитат да направят те. Особено Парис.

Тя не се появи. Беше го следвала в този свят преди, той знаеше, защото я беше усетил. Защо не и сега? „Тя може да се грижи за себе си. Ти си виждал доказателството за това.“

Побързай! Лушън не беше отговорен за всяка душа на земята. На много всъщност беше позволено да останат и да скитат невидими. Той смяташе, че ще полудее, ако прекарва всеки буден час в този свят, без да прави нищо друго, освен да пътува от земята до ада или от земята до рая. Достатъчно тежко бреме беше да е отговорен за тези, чието последно място за почивка вече беше определено.

Винаги усещаше дълбоко в себе си до къде трябва да придружи душите. Понякога дори виждаше последните мигове от живота на човека, независимо дали тези мигове бяха изпълнени с противна жестокост или с безпогрешна доброта.

Лушън въздъхна и огледа целите си. Около всеки от тях имаше черна аура, разкривайки покварата на натурата им. Тези мъже скоро щяха да горят във вечните пламъци. Не беше изненадан. Някои Ловци наистина стигаха в рая, но той знаеше, че тези няма да отидат там. Бяха твърде фанатизирани и бяха измъчвали безразборно невинни хора в търсене на отговори.

– Това ли е мирът, за който винаги сте копнели? – Лушън се носеше като привидение над първото тяло. Отвори ръка, протегна пръсти и бръкна в гърдите на Ловеца. Когато усети леденостудения блок, той стисна.

Душата осъзна, че е хваната, и започна да се бори, докато Лушън я изтръгваше от трупа. Очите им се срещнаха и Лушън знаеше, че неговите блестят със синьо-кафяв огън.

– Не! – изпищя душата. – Не! Нека остана тук!

Греховете на мъжа внезапно се появиха в съзнанието на демона и на свой ред в съзнанието на Лушън. Както мъжът вече беше доказал, той смяташе, че е над закона. Беше убивал всеки, който му се изпречи на пътя – мъже, жени, деца и всичко в името на един по-добър свят.

Копеле.

Лушън задържа здраво протестиращата душа и се пренесе до входа на ада. Не Хадес – този безрадостен подземен свят беше запазен за тези, които не заслужаваха нито мъченията на ада, нито славата на небесата. Този мъж тук заслужаваше пламъците. Дверите на огнената яма бяха затворени, но Лушън можеше да почувства излъчващата се от тях наситена жега, можеше да чуе симфонията от измъчени писъци и демоничния смях. Подигравките. Задушаваща смрад на сяра насищаше цялата зона толкова силно, че можеше да накара човек да се задави.

Беше водил Мадокс тук всяка нощ от хиляди години. През цялото време се беше мразил, беше му се искало да има нещо, което да направи, за да облекчи страданието на приятеля си, но знаеше, че няма начин. Докато се появи Аня. Както обичаше да му напомня, тя ги беше спасила.

– Моля те! – извика душата. – Съжалявам за...

– Спести си молбите! – каза Лушън равнодушно. През вековете беше чувал всички въобразими отчаяни пазарлъци. Нищо не му влияеше.

„Какво ще направиш, ако Аня те умолява? Тогава какво?“

При мисълта да доведе такова прекрасно създание тук внезапно му се прииска да повърне, да ругае и да убива. Каквото и да беше престъплението ù, той се съмняваше, че заслужава да гори, а плътта ù да се топи от това съвършено тяло само за да се възстанови и стопи отново.

Може би, когато тя умреше, щеше да бъде допусната в рая.

Той можеше поне да се моли.

– Моля те! – изкрещя душата на Ловеца, когато две огромни плочи се отвориха над ямата. Оранжево-златни пламъци се стрелнаха навън с пукане и плющене, а миризмата на сяра се усили, примесена със смрадта на изгорена коса и гниеща тъкан.

Борбата на душата се засили.

Когато Лушън видя люспести демонски ръце да се пресягат през пламъците и чу как присмехът става нетърпеливо кикотене, той хвърли душата вътре. Люспестите ръце я хванаха и дръпнаха надолу. Последва писък, толкова изпълнен с болка, че беше оглушаващ, а после плочите се затвориха.

Лушън не знаеше какво държи демоните вътре, а само че нещо ги държеше. Нещо, което не беше в състояние да удържи демона, който той приютяваше сега, ето защо той не беше върнат в ада, след като избяга („благодарение на теб“) от кутията на Пандора.

„Ако не беше отворил кутията, може би никога нямаше да срещнеш Аня.“ И така щеше да е най-добре, каза си той. Защото нямаше да му бъде наредено да я убие. Въпреки това имаше усещането, че трябва да я познава.

Той повтори пътуването с всеки убит Ловец и когато свърши, отвори очи и се озова обратно във физическия свят. Стените на пещерата го обграждаха тъмни и голи. Беше тихо, но той не беше сигурен, че това е по-добре от писъците в ада. Умът му искаше да запълни всяка секунда с мисли за Аня.

Тя го беше завладяла.

И беше изчезнала, забеляза той. Обзе го разочарование.

Мъжете му бяха осъзнали какво става, бяха продължили работата си и се бяха погрижили за невинните. Или може би Аня го беше направила, преди да си тръгне. Къде беше отишла?

– Не разбирам – каза Парис на един от битите хора. – За какво?

– Артефакти – каза старият мъж през подпухналите си устни. – Безценни, божествени, могъщи. Всеки ще заведе притежателя си по-близо до кутията на Пандора и ще му помогне накрая да се сдобие с нея.

„Кутията на Пандора.“ Думите обсебиха цялото му внимание. Лушън се присъедини към групата.

– Как ще ни помогнат артефактите да намерим кутията?

Амън стоеше отстрани и наблюдаваше, но обърна глава, когато Лушън заговори. Страйдър му хвърли поглед и промърмори:

– Радвам се, че се върна.

– Жената?

– Още е тук – отговори Гидиън, което значеше, че наистина си е отишла.

Лушън застана до Амън и зачака някой да обясни.

– Просто изчезна веднага след теб – каза Страйдър. – Защо продължава да се появява?

Лушън не отговори, защото не знаеше какви бяха мотивите на Аня. „Липсваше ми“ – беше казала. Наистина ли? Той не знаеше. Тя беше толкова тайнствена, колкото и красива.

– Кои са тези мъже и как артефактите ще ни помогнат да намерим кутията?

Страйдър сви рамене при рязката промяна на темата.

– Те са смъртни, които са посветили живота си на изучаване на митологията. И не знам.

– Може ли да си отидем у дома? – попита по-младият. Кафявите му очи бяха насълзени. – Моля ви!

– Скоро – обеща Лушън нежно. – Просто искаме да знаем какво казахте на Ловците.

– Ловци? – попитаха двамата в унисон.

– Мъжете, които ви плениха.

– Копелета! – каза по-младият през стиснати зъби. – Планирате да ни убиете, след като ви кажем, нали?

– Не – каза Страйдър през смях. – Моля те! Вижте се, а после вижте мен! Не се занимавам с хилави цели.

Старецът преглътна. Отвори уста.

– Недей! – каза синът.

– Няма нищо. Ще им кажа – старецът пое тежко въздух през наранените си и кървящи устни. – Според древните текстове има четири артефакта. Всевиждащото око, Невидимото наметало, Клетката на принудата и Срязващия жезъл.

Два му бяха далечно познати. Два му бяха непознати и го озадачиха. Но беше отвратен от иронията на ситуацията. Ако тези хора бяха прави, те знаеха повече за света, който някога беше обитавал, отколкото той – бивш войник на боговете.

– Разкажи ми за тях! Моля те!

Със страх в очите, мъжът продължи:

– Някои легенди казват, че и четирите са принадлежали на Кронос. Някои казват, че всеки е принадлежал на различен титан. Повечето източници са съгласни, че когато Зевс победил Кронос, той... Зевс ги пръснал по целия свят, за да попречи на предишния крал на боговете да ги използва отново, ако някога успее да избяга от затвора си. Защото е било предречено, че титаните накрая ще унищожат гърците завинаги.

Защо тогава Зевс не беше убил Кронос, вместо да го затваря? А също така защо Кронос не беше убил Зевс, след бягството си? Защо бяха избрали затвора? Богове. Можеше никога да не ги разбере, мислеше Лушън, дори да посвети години да ги изучава, както бяха направили тези смъртни.

– Какво друго знаете за четирите артефакта?

По-младият сви рамене и продължи историята.

– Всевиждащото око предоставя бегли погледи към другия свят и осветява пътя. Наметалото скрива носителя от любопитни очи. Жезълът може да раздели океана, но това е широко оспорвано, а Клетката поробва този, който е затворен вътре. Както казахме по-рано, всичките четири са необходими, за да бъде намерена и спечелена кутията или така казва легендата, но не знаем защо.

– И къде са тези артефакти сега? – изстреля Парис. Всички воини се струпаха около мъжете в очакване на отговора им.

Старецът въздъхна и се дръпна назад, сякаш се страхуваше, че воините ще избухнат при следващите му думи.

– Отново ви казвам, не знаем – той се засмя горчиво. – Търсим ги от много време и никога не сме намерили някакъв знак, че наистина съществуват.

– Затова тези копелета ни доведоха тук – добави по-младият. – За да им помогнем да търсят следи.

– Намериха ли нещо? – попита Лушън.

– Не! – По-младият поклати глава. – И ставаха все по-разочаровани с всеки изминал ден. Имат хора навсякъде, по целия свят, които търсят. Колкото и да ми се иска да е иначе, сериозно се съмнявам, че има какво да намерят. Ако имаше, ние щяхме да сме го намерили досега.

Лушън знаеше, че Ловците са навсякъде, но не беше наясно с артефактите. Вината наистина беше негова. Беше се откъснал от света за прекалено дълго време, доволен да живее тихо в своята крепост и беше оставил небесата зад себе си като далечен и горчив спомен. Никога повече.

Кронос сигурно искаше да си върне предметите. Отчаяно. Вероятно Лушън можеше да се възползва от това. Отбеляза си да посети Сейбин и другите воини в Рим, за да ги предупреди.

– Това ли е всичко, което знаете? – попита той хората.

И двамата кимнаха предпазливо.

– Благодарни сме ви за тази информация. Да ви върнем у дома сега! – каза той и сви пръсти около китките на двамата.

– Къщата ни е в Атина – каза по-младият с треперещ глас, пропит с надежда. – Живеем заедно и можем да намерим пътя си.

Сълзи на облекчение се стичаха по бузите на стария мъж.

– Благодаря ви. Ти си... един от тях? От безсмъртните? Ти изчезна по-рано.

– Дайте ми адреса! – каза Лушън и се престори, че не е чул въпроса. – Ще ви отведа там.

Бащата го каза с благоговение в очите и Лушън ги пренесе там.

За негова изненада Аня чакаше в къщата им. Крачеше напред-назад в тясната, но удобно изглеждаща дневна. По лицето ù не трепна никаква емоция, когато ги забеляза.

– Ще изтрия спомените им – каза тя, а гласът ù също беше лишен от емоции. – Няма да помнят нищо за Ловци, нито за Повелители.

Въпреки всичко Лушън беше вън от себе си от радост да я види и благодарен, че все още иска да му помага.

Обаче се пренесе обратно на острова, без да промълви и дума. Една дума щеше да доведе до друга, а тази дума щеше да доведе до молба – „целуни ме, докосни ме, моля те!“ – и тогава той щеше да предизвика Кронос. „Няма да убия нея. Ще убия теб.“ Защото в този миг на Лушън не му пукаше за проклятията, които Кронос можеше да изсипе върху него и приятелите му. Не му пукаше, че кралят на боговете може да ги накара да страдат цяла вечност.

Без Аня той така или иначе щеше да страда.