Прокълната целувка

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Парис беше шокиран, когато Сиена наистина се съблече. Само това беше нужно членът му да се изпълни с кръв и похот – видът на нейното голо тяло. Тя беше твърде слаба, както той подозираше и гърдите ù твърде малки. Но бяха увенчани с най-красивите зърна, които беше виждал. Розови, зрели и създадени за смучене.

Беше шокиран още повече, когато тя се покатери върху масата и го възседна. И още повече, когато тя се плъзна надолу по твърдия му член без никакви приказки, без никаква предварителна игра и горещата ù сърцевина го погълна целия.

И все пак никоя жена не беше била толкова влажна или готова за това, което той предлагаше. Докато тя се движеше нагоре и надолу по члена му, той изрева. Мразеше веригите си, защото не можеше да обхване гърдите ù. Мразеше ги, защото не можеше да потърка клитора ù.

А най-много мразеше веригите, защото не можеше да придърпа това обикновено лице надолу за една нараняваща, наказваща целувка с език и зъби.

Но нямаше значение, мислеше той мрачно. Щеше да може да я накаже достатъчно скоро.

Тя свърши бързо, изригвайки с ярост, която го изненада. Както и той. Само след няколко минути оргазмът го разтърси изцяло, заедно с една добра доза унижение. Никога не беше свършвал толкова бързо. „Не би трябвало да ти пука“ – каза си той, защото никой от човешките му пленители не можеше да знае, че с всяко енергично движение на Сиена, той усещаше как мощта му се връща. Усещаше как става все по-силен и по-силен.

В момента тя беше паднала върху гърдите му задоволена, дишаше тежко и тялото ù беше хлъзгаво от пот. „Направи го! Време е.“ С присвити очи той дръпна силно. Веригите около китките и глезените му се счупиха и го освободиха. След всички неуспешни опити, беше удивен колко лесно стана.

При издрънчаването Сиена се стресна. Косата ù се беше измъкнала и падаше около лицето ù в дива плетеница. Очите ù бяха големи и уплашени, а кожата ù беше зачервена. Преди да може да се смъкне от него, той я сграбчи за кръста и скочи от масата, като я държеше под ръката си като чувал с картофи.

Незабавно запищя аларма.

Да, Ловците бяха гледали. Той се наведе и сграбчи ризата на Сиена. Нахлузи я през главата ù.

– Облечи се!

– Парис – тя ахна и се опита да се измъкне от ръцете му. – Не прави това! Моля те! – Тя вече не звучеше като безчувствената предателка, която го беше упоила. Звучеше като жена, която току-що беше получила най-страхотния оргазъм в живота си и беше уплашена за живота на любовника си.

Каква добра малка актриса беше.

– По-добре си дръж устата затворена, жено! – Той не си направи труда да търси дрехи за себе си, докато крачеше към вратата на килията. – Защото ще те нараня. И то с голямо удоволствие.

– Ако се опиташ да избягаш, може да забравят за освобождаването на демона ти и да те убият.

– На теб едва ли ти пука, а те са добре дошли да опитат. – Надяваше се да опитат. Не можеше да нарани Сиена (все още), но се нуждаеше да нарани някого и да отприщи част от напрежението вътре в него. А кого по-добре от Ловец?

От тавана запръска нещо сухо и изпълни помещението с мъгла. Не го засегна, само накара очите му да засълзят леко, но Сиена започна да се дави.

– Как да отворя вратата?

Тя издърдори някакъв код. Той набра цифрите в малка блестяща кутия на стената и врата се отвори. Внезапно светнаха светлини и удавиха сенките.

Парис стисна здраво своя пакет, докато излизаше в коридора. Стените бяха от червен плюш и край тях бяха подредени мраморни подиуми, върху които се извисяваха голи бели статуи.

Катедрала? Сериозно ли?

Нямаше време да мисли за местоположението си. Потоп от Ловци се изля срещу него и всеки стреляше. Пук! Фиу! Вече не искаха да го запазят жив, така ли? Използваха заглушители, осъзна той. Вероятно загрижени да не вдигат много шум, което означаваше, че се страхуват да не привлекат тълпа. Изводът бе, че се намират в силно населен район.

Демонът в него се мяташе и зъбеше от ярост и бързо го изтласкваше от линията на стрелбата. Сиена подскачаше отстрани до тялото му. Веднъж ахна. Но това беше всичко – това беше единственият шум, който издаде. И беше спряла да се бори с него.

Парис бързо изрита двама Ловци в коремите и те отхвръкнаха към статуята на Дева Мария. Скулптурата се олюля на поставката си и един от Ловците изпусна полу-автоматичното си оръжие. Парис го грабна със свободната си ръка и започна да стреля, като продължи да върви бързо напред.

Зави зад един ъгъл, откри още Ловци и продължи да стреля. Още изстрели се насочиха към него, но той ги отбегна. Само три успяха да го одраскат. Когато се измъкна от куршумите, той хвърли пушката настрана и грабна друга. Те лежаха по целия коридор, както и труповете. Той прелетя покрай друг ъгъл и гърдите на Сиена забърсаха кожата му. Той усети... не, със сигурност не. Току-що я беше имал. Не можеше да се възбуди отново. Не от нея. Но усети как се втвърдява члена му.

От хиляди години не беше пожелавал една жена два пъти. Дори не беше сигурен, какво щеше да стане, ако се поддадеше на порива. Щеше ли демонът в него да полудее? Щеше ли той да полудее?

– Накъде? – попита той Сиена, когато стигна до разклонение в коридора.

– Наляво! – каза тя задъхано.

– Ако ме лъжеш...

– Не лъжа.

Той зави наляво и се затича. Пред него се издигаше двойна врата, от която към него тичаха трима Ловци. Те вдигнаха оръжията си със съсредоточено изражение. Парис се опита да стреля, но беше използвал и последния куршум.

Той се наведе и се хвърли напред.

– Дръж се! – извика на Сиена.

Тя обви крака около кръста му. Той падна на земята и и двамата заедно се търколиха към Ловците и ги събориха като кегли на пътя на топка за боулинг.

Докато се търкаляха, той взе друго оръжие и застреля Ловците в главите. Плиснаха кръв и мозък. Сиена изпищя, но не проговори. Парис усети вина, че тя е станала свидетелка на негия свиреп нрав, но бързо отшумя. Нейното мнение за него вече нямаше значение.

Той блъсна вратата и се оказаха навън. Топлият нощен въздух беше приятен. Той се огледа наоколо и откри, че още е в Гърция и че наистина е бил в катедрала. На стълбите стояха хора, гледаха окървавеното му голо тяло и мърмореха за суматохата.

В далечината Парис чу воя на сирени.

С бързи стъпки той обиколи сградата и влезе в една тъмна уличка. Сиена изстена болезнено. Той я огледа. Тя беше отпусната като кукла.

– Погледни ме!

Тя бавно извърна глава и той видя, че очите ù бяха пълни с непролети сълзи и чертите ù бяха опънати от страдание. Усети нещо топло да се стича по бедрото му и се намръщи.

Когато беше сигурен, че са сами, той я постави на земята и я огледа. Тя беше успяла да мушне ръцете си в ръкавите и материята на ризата беше залепнала по бедрата ù.

Гърдите му се свиха. Сиена кървеше обилно и ризата вече беше залепнала за стомаха ù в голям пурпурен кръг.

Тя беше ранена.

– Сиена – каза той, разстроен, което състояние беше необичайно за него. Не трябваше да му пука. Той имаше намерение да я накаже. Беше искал да я нарани.

– Парис – каза тя задъхано. – Аз трябваше... да те... убия.

Главата ù се килна настрани, сякаш думите изсмукаха и последната част от силите на жената. Той обви ръце около нея и я притегли в прегръдката си. Само миг по-късно тя умря.

* * *

Лушън сграбчи ръката на Аня и я спря точно преди тя да премине през това гъсто петно въздух. Тя го погледна любопитно и той поклати глава.

– Ти пръв! – каза той на Уилям, в случай че влизаха в някакъв капан.

В началото воинът не реагира. Но после присви очи и вдигна рамене.

– Добре. Ще мина пръв – и без повече думи Уилям мина покрай тях в трептящия процеп.

Той изчезна, сякаш никога не е бил на планината.

Мили богове! Наистина беше портал. Лушън усети радост. Може би все пак щяха да намерят Клетката на принудата.

Но радостта му беше помрачена от предчувствие. За да спечелят клетката, може би трябваше да се бият с могъщата Хидра. Той беше очаквал това, но възможността никога не беше изглеждала толкова истинска.

– След мен! – каза той на Аня и закрачи напред, преди тя да може да протестира. – Бъди готова за бой!

Той стисна две ками в ръцете си. Малко трепереше и беше много слаб, но отказа да се поддаде.

Каквото и да беше очаквал да почувства при преминаването, не усети нищо. Проходът беше сух и лек като въздух. Нямаше миг на увисване или замайване. В един момент беше заобиколен от сняг и лед, а в другия беше в рая.

Топлият въздух го обви, стопли го, стопи леда и го накара да се изпоти.

– Леле! – ахна Аня зад него. Тя пристъпи до Лушън, стиснала меча, който беше откраднала от Уилям. – Това е невероятно! Кой да помисли, че има такова място в тези планини?

Уилям беше... къде? Лушън огледа тропическия остров. Имаше тучни изумрудени дървета и изобилие от цветя във всякакви цветове. Във въздуха се носеше аромат на кокос и ананас. Беше почти упойващо. Определено успокояващо. Подлъгващо. Веждите му се свиха объркано, но мускулите му се отпуснаха по собствена воля.

„Ти правеше нещо. Какво? Уилям.“ Внезапно си припомни. Тревата стигаше до коленете на Лушън. Той продължи да търси, като се опитваше да се пребори с умората, която все още го налягаше. Там! Уилям се беше облегнал на огромен сребрист камък далеч вляво.

Беше махнал палтото, шапката и ръкавиците си. Не държеше оръжие, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. По лицето му блестеше решителност, въпреки че Уилям се стараеше да изглежда равнодушен.

Лушън махна маската и палтото си и ги пусна. Не искаше да го спъват. С проклятието на Кронос, което беше надвиснало над него, беше достатъчно бавен.

Аня се съблече по тясна бяла тениска и шорти, които свършваха точно под извивката на задника ù. Въпреки състоянието си, Лушън веднага се възбуди при вида ù.

– Тук трябва да прекараме медения си месец – каза тя. Засмя се, скочи напред и затанцува сред цветята, а меките им венчелистчета галеха кожата ù така, както той искаше да я гали. – Не виждам и следа от чудовището. А ти? И пука ли ти? Никога не съм се чувствала толкова добре.

– Не, не виждам Хидра. – Лушън усети как се усмихва щастливо, докато я наблюдаваше. „Тя е пленителна – помисли той. – И е моя.“ И ако успееше да спечели клетката, той можеше да живее и да задържи Аня.

Внезапно тя спря, ахна и посочи.

– Лушън, виж, виж, виж! – каза тя развълнувано. – Клетката на принудата.

Той се загледа през кристалното езеро, което се простираше пред Аня. От другата му страна наистина имаше съвсем обикновена на вид клетка, поставена върху камък. Доста невзрачна за божествена реликва, не можеше да не помисли Лушън. Но тези полирани решетки бяха достатъчно високи, за да поберат човек и достатъчно широки, за да може човекът да легне, без да докосва другата страна. Чудеше се кого трябва да заключи вътре, за да научи за кутията на Пандора. Аня мислеше, че самата Хидра.

– Не е толкова бляскава, колкото мислех – отбеляза Аня като ехо на собствените му мисли.

– Не е.

– Хидра трябва да ни благодари, че я взимаме.

Хидра. Той трябваше да се бои от нея. Нали?

– Внимавай! – каза Лушън и се подготви за битка. – Чудовището може да е наблизо.

Уилям спокойно тръгна напред, като късаше стръкове от високата трева по пътя.

– Ти се закле, че ще ми върнеш книгата, ако ви доведа тук – каза той на Аня. – И както виждаш, ви доведох.

– Да, заклех се и да, доведе ни. Щом се върнем, ще получиш книгата си. Имаш думата ми.

През Лушън премина вълна от замайване. Той пое дълбоко въздух, но това само усили замайването. Когато помисли да не диша, вече беше твърде късно. Беше почти изваден от строя. Какво му ставаше?

– Съжалявам – чу Уилям да казва и тогава меч се заби в Лушън, срязвайки кожа, органи и дори кост, а всяка допирна точка гореше, докато воинът изви меча и сряза още по-дълбоко. – Надявах се да не се стигне до това.

Ако беше в нормално състояние, Лушън щеше да види удара и да се пренесе. Щеше да се излекува. А така не можеше да помръдне. Не му пукаше дали ще помръдне. Усети как малкото енергия, която притежаваше, се изцежда от него. После коленете му поддадоха и той се свлече на земята. Дали Уилям владееше някакви сили?

„Аня.“

Той чу вика ù – смразяващ кръвта писък от гняв и ярост, омраза и страх. Внезапно желанието му за живот се върна.

– Копеле такова!

– Кронос дойде при мен, докато се приготвяхте, Аня – извика Уилям. – Заплаши да ме убие, ако не убия вас двамата, щом клетката бъде намерена. Не исках да го правя, но вие ме принудихте. Съжалявам. Наистина. Трябва да вярваш...

– Аз ще те убия, шибан предател!

Мечът беше измъкнат от Лушън и черна паяжина замъгли зрението му. Но успя да види Аня с меч в ръка, а прекрасното ù лице беше засенчено от мрачна буря. Видя как Уилям заема отбранителна позиция срещу нея, решителен и непоколебим.

Щяха да се бият до смърт.

– Не – извика той. Не можеше да позволи това да се случи. Не можеше да я остави да се бие с воина. – Не!

– Почивай и се лекувай, бебче! – каза тя задавено. В очите ù се четеше облекчение, защото бе помислила, че вече е мъртъв. – Аз ще накажа Уилям заради теб.

– Не искам да те убия – започна Уилям.

„Някога аз ù казах това“ – помисли замаяно Лушън.

– Според Кронос трябва. Не е ли така? Виждам, че все още се грижиш само за себе си. Но не съм притеснена. Един мъртвец не може да убие никого. – Тя облиза устни, сякаш вече вкусваше смъртта на Уилям. – Трябваше да ми кажеш какво иска от теб Кронос. – Тя започна да го обикаля като хищник. – Можехме да измислим нещо, за да го спрем.

– Ако имаше начин да го спреш, вече щеше да си го направила.

– Как можа да го направиш? Как, проклет да си? Аз обичам Лушън.

– Знам. И наистина съжалявам.

Лушън се опита да се изправи на крака, докато кръвта му изтичаше, а с нея си отиваха и силите му. „Ти си воин. Дръж се като такъв! Заради Аня.“ Извличайки сила от запас, който не знаеше, че притежава (от Аня, осъзна той), най-после успя да се изправи.

Никой не го забеляза. Аня вдигна меча си.

Уилям вдигна своя.

От водата прозвуча оглушаващ писък и Аня се обърна разсеяна. Точно тогава Уилям скочи напред и замахна към главата ù.

Дрън!

Аня посрещна оръжието му със своето и двамата започнаха смъртоносен танц на нападение и отстъпление, и всеки търсеше възможност да посече с меча си другия. През това време двуглавото чудовище се издигна от водата – полужена, полузмия. По-малки змии се плъзгаха по главата ù, съскаха и челюстите им щракаха. Всяка от змиите, включително Хидра, притежаваше дълги и остри зъби, които приличаха на малки ками.

Стиснал стомаха си с една ръка и една от камите си в другата, Лушън се олюля напред, за да посрещне звяра.