Прокълната целувка

ОСМА ГЛАВА

Докато пазаруваше нещата, от които се нуждаеше за предстоящото пътуване (междувременно прибра осемнадесет души и ги изпрати до последното им място за почивка), Лушън не усети изгарящия поглед на Аня върху себе си. Нито подуши съблазнителния ù ягодов аромат.

Къде беше тя? Какво правеше?

С кого го правеше?

Юмруците му се свиха, кокалчетата му пулсираха, а ставите му бяха толкова сковани, че сякаш бяха трошливи.

Аня му липсваше повече от всякога. Беше свикнал с присъствието ù и нищо не изглеждаше както трябва, когато я нямаше. Освен това се тревожеше за нея. Дали Кронос се беше уморил от лишените от ентусиазъм опити на Лушън да я убие и беше решил сам да се занимае с унищожението на Аня?

Сега ноктите му се забиха в дланите и пуснаха кръв. „Тя е добре.“ Кронос не беше способен да я убие, ето защо беше дал задачата на Лушън. Аня беше в безопасност от краля на боговете.

„Времето тече...“

Лушън очакваше копелето да пристигне всеки момент и да го накаже за провала му. Но наказанието беше започнало да има все по-малко значение за него.

Той искаше да прекара повече време с Аня и възнамеряваше да изпълни желанието си. Жалко, че не отиваха на Хавай. Но Лушън знаеше, че Аня ще го последва, където и да отиде, затова избра Арктика – единственото място, за което мислеше, надяваше се, че ще охлади желанието му.

Защото Аня не просто му липсваше, той я желаеше. Силно.

Тя започваше да го завладява. Напоследък можеше да мисли само как я съблича. Как лиже горещата точка между краката ù и ù доставя удоволствие по всеки въобразим начин. И дори по някои невъобразими. Как гледа лицето ù, докато тя свършва. Как стиска в шепа косата ù, докато тя смуче члена му. Напоследък? Ха!

Дори сега потрепери. Потрепери като проклет смъртен.

Тялото му копнееше за Аня всеки път, щом тя го доближеше. Ставаше му все по-трудно да се отдалечи от нея. А да отблъсне опитите ù за сближаване, му беше почти невъзможно.

„Спри да мислиш и довърши пазаруването!“ – нареди си той, докато крачеше по павираните улици на града. Беше се пренесъл от острова до Атина и слънцето светеше ярко. Последния път, когато беше тук преди векове, мъртви тела и кървави пурпурни реки изпълваха улиците.

Той престана да мисли за миналото. Въздухът беше свеж и солен. Трябваше да се наслади на мекото време, докато можеше. Твърде скоро щеше да усети ледения вятър на Арктика. С Аня.

Проклятие! Какво беше нужно, за да я пропъди от главата си напълно?

Лушън събра цялата си решителност и направи наум списък с всичко необходимо. Палто. Ботуши. Термобельо. Дебели чорапи. И ръкавици. Можеше да се пренесе до Буда и да вземе всичко от там, но нещата, които притежаваше, бяха предвидени за поносими зими. В Арктика беше много, много по-студено. Трябваше да понесе вледеняващите ветрове и безкрайните полета от сняг, простиращи се до хоризонта. Може би късметът щеше да е на негова страна и щеше да намери Хидра бързо. Обади се на Мадокс и му каза да помоли Торин да потърси възможни свидетелства.

Какво правеше Аня?

Този път дори не се опита да я пропъди от мислите си. Вътрешната борба очевидно не му помагаше. Аня. В Арктика. Сама с него. Може би щяха да намерят Хидра бързо и това нямаше да бъде толкова хубаво.

Последния път, когато с Аня бяха заедно на студа, тя го беше бутнала в ледената вода. Споменът вместо да го озлоби, го разсмя. Аня, която стоеше на онзи ледник и го чакаше, а после го бутна с всичката си сила, беше красива. А тестисите му бяха замръзнали.

Тя се беше засмяла – звънтящ звук на истинско веселие. Опиянителен и прелъстителен. Той искаше да го чуе отново.

Богове, той се възхищаваше на смелостта и упоритостта ù. Всеки друг би се уплашил, ако беше преследван от Смърт.

„Къде е тя?“ – зачуди се отново. Дали най-после не ù беше омръзнал?

Докато подминаваше един магазин, удари с юмрук стената. Камъкът ожули кожата му. Независимо дали беше омръзнал на Аня или не, скоро щеше да я има само за себе си, далеч от останалите воини. Надяваше се да научи колкото е възможно повече от нея и да ù попречи да научи каквото и да било от него.

Надяваше се да изпълни дълга си.

Той забави крачка и се принуди да огледа околността. Изумрудени дървета обрамчваха повечето сгради, протягаха се нагоре и хвърляха сенки. По улиците нямаше коли (бяха затворени за движение), затова хората трябваше да вървят пеш до там, където бяха тръгнали.

Търговците бяха окупирали улиците и продаваха всичко – от плодове и зеленчуци до тънки шалове и брави. Тук нямаше нищо, което би могло да го топли в Арктика.

– Тук никога няма да намериш това, което ти е нужно – каза Аня внезапно и изравни крачка с него.

Кръвта му мигновено се сгорещи, докато се оглеждаше наоколо, за да е сигурен, че никой не е забелязал внезапното ù появяване. В нея се взираха единствено неколцина мъже, но той не можеше да разбере дали са шокирани, или просто очаровани.

Тя беше по-прекрасна от всякога.

Светлата ù коса беше прибрана в основата на тила в сложна плитка, а върху главата ù имаше вързана розова панделка, която минаваше зад ушите. Носеше подплатено с кожа палто и високи до коленете ботуши с подходящ кант от кожа.

– Къде беше? – попита той и въпросът прозвуча по-сурово, отколкото възнамеряваше. Най-после тя беше с него и това трябваше да е единственото важно нещо. „Тя е там, където ù е мястото – добави наум и се намръщи. – Когато е до мен, мога да я пазя от неприятности.“ Нищо повече.

– О! – каза тя и махна с ръка във въздуха. – Тук и там.

Дали е била с друг? Той стисна зъби. Най-добре е да не позволява на мислите си да пътуват в тази посока, затова той смени темата.

– Защо си облечена така? – Той носеше черна ленена тениска и панталони и се потеше.

– Защото отиваме в Швейцария, глупчо, а там е студено. Ти, приятелю, си много леко облечен.

– Аня, аз...

– Часовата разлика е само един час – каза тя, като го прекъсна, – идеалното време да пазаруваме в Цюрих.

Той въздъхна.

– Защо трябва да ходим в Цюрих, за да пазаруваме? – Ние? Проклета мисъл! Той трябваше да мисли за тях поотделно. Никога като за двойка. Беше твърде опасно.

– Защото има сняг, а аз изглеждам добре в бяло. Ще бъда преди теб там!

Тя изчезна, оставяйки следа от ягодовия си аромат. Лушън се почувства ограбен без нея. Той огледа тълпата за втори път. Няколко души бяха забелязали изчезването ù, той го знаеше със сигурност, защото няколко души останаха с отворени уста.

Гражданите на Буда знаеха, че той и приятелите му са различни. Може би не знаеха точно до каква степен, но през повечето време ги оставяха на мира. Дори ги защитаваха. Може би, защото воините изливаха ужасно много пари в общността. Може би, защото хората се бояха какво би могло да стане, ако не ги оставят на мира.

И все пак... След като напуснаха Древна Гърция и разрушенията, които бяха причинили, той винаги много внимаваше да не позволи на смъртните да видят на какво е способен. Не искаше да подхранва слухове за присъствието им. Не искаше медиите на смъртните да ги преследват и определено не искаше да привлича още Ловци.

Но въпреки всичко, не се опита да обясни какво е станало с Аня. Той също изчезна. Надяваше се свидетелите да приемат, че са си въобразили целия епизод. Усещаше непреодолимо желание да бъде с Аня. Не можеше да чака и секунда повече. Сърцето му биеше все така учестено след пристигането ù.

Чувстваше се по-нервен с нея, отколкото с всеки друг на света. Беше изгубил легендарното си спокойствие (не че избухваше в нейно присъствие, слава на боговете), а и не му влизаше в работата да подобрява отношенията им, след като му беше наредено да я убие. И все пак изглежда не можеше да се спре.

Леката ù следа наистина водеше до Цюрих. Той беше ходил там няколко пъти да събира души, но никога не беше успявал да се задържи там или да го разгледа. Същото важеше за всяка страна, която беше посещавал някога. Събирай, придружавай до рая или до ада и се връщай навреме за проклятието на Мадокс в полунощ. Такъв беше животът му от векове. През месеца, след като проклятието беше развалено, воините бяха твърде заети с проучване на кутията на Пандора, за да може Лушън да предприеме някакво пътуване сам. Не го и искаше на този етап. Ловците се нуждаеха от унищожение, а приятелите му от мир.

Молеше се единствено да не бъде принуден да прибере още една душа този ден. Искаше да прекара това време с Аня непрекъсван и без някой да развали удоволствието му.

„Глупак. Това може да е капан. Тя може да иска да те нарани.“

Откри я да стои на лакирана дървена тераса, а около нея струеше слънчева светлина. Между тях се вихреше студен въздух. Зад нея се виждаше спираща дъха гледка към заснежените планини.

Аня беше с лице към него и кичури от косата ù докосваха лицето ù, когато разпери широко ръце.

– Какво мислиш?

– Че си прелестна. – И тя беше.

Тя се усмихна неуверено, вгледа се в него и каза:

– И аз така мисля.

Дали имаше предвид него? Вместо да го съблазнят, да го успокоят или да го развълнуват, каквото вероятно беше предназначението им, думите ù го ядосаха. Той я искаше страстно, а тя си играеше с чувствата му като с играчка. Цялото му тяло се напрегна.

„Отново започваме – помисли той. – Оставяш я да си играе с емоциите ти. Оставяш я да ти въздейства.“

– Да приключваме с това?

Усмивката ù бавно изчезна.

– Да приключваме? Умираш да скапваш настроението. Е, няма да ти позволя да скапеш това. Обядвал ли си?

– Не.

– Тогава първо да хапнем. Пазаруването после.

– Аня, мисля...

Тя мина покрай него, сякаш той не говореше и влезе бавно през една отворена арка, която водеше в просторен апартамент (защо не имение?), декориран в ярки цветове. Не знаеше какво друго да прави, затова я последва.

– Това е твое, предполагам – каза той. – Очаквах нещо по-голямо.

– Имам домове навсякъде, а това е цялото пространство, което ми е нужно. Така е по-интимно. – В центъра на дневната имаше ниска дървена маса, отрупана до горе с храна и Аня се отпусна на една от виолетовите възглавници пред нея. – Не съм била тук от известно време, заради знаеш кой.

– Кронос?

Тя кимна и започна да пълни две чинии с... той подуши и осъзна, че е пилешки пай, прясно изпечен хляб и задушени зеленчуци. Той очакваше, че тя би предпочела нещо по-екстравагантно.

– Сядай! – каза Аня, без да поглежда към него. Тя постави хапка между сочните си устни и очите ù се затвориха в абсолютна наслада.

Лушън изпълни нареждането. Домашната атмосфера и истинската наслада, която Аня изпитваше от толкова просто действие като храненето, накараха сърцето му да се свие. Той никога не беше имал съпруга и никога не беше прекарвал с една жена повече от няколко месеца (времето, което беше имал с Марая, преди тя да умре), затова не беше изживявал нищо, което дори бледо да напомняше на дом и семеен уют. Като се изключат хилавите опити на Парис в готвенето, а Лушън определено смяташе, че те не се броят.

Марая. Мъртва. Мисълта за нея вече не му носеше обичайния прилив на негодувание, вина и гняв. Беше ли се изцерил най-накрая? С всеки изминал ден той мислеше за нея все по-малко. Което беше освобождаващо, но и малко тъжно.

На Смърт не му беше пукало за нея, въпреки че за Лушън Марая беше всичко.

Щеше ли демонът да скърби от загубата на Аня?

Лушън подозираше, че щеше. Дори сега демонът мъркаше.

– Така и не ми каза истинската причина Кронос да иска смъртта ти – каза Лушън.

Аня отпи от тъмното червено вино и се взря в него през ръба на чашата.

– Не е вярно. Казах ти, че имам нещо, което той иска.

– Тялото ти? – каза го, без да иска.

– Според теб, го давам на всеки? – попита с горчивина. – Ще ядеш ли, или само ще ме гледаш?

Стомахът му внезапно изкъркори и той отхапа от пая. Вкусен и невероятно приготвен.

– Ти ли го направи? – Не можеше да си я представи как робува в кухня.

– Богове, не! Откраднах го.

Отвращението на палавото ù лице беше толкова комично, че той се засмя.

– Открадна го?

– Да. – Тя прикова поглед в устните му и сините ù очи излъчваха страст. – Харесва ми, когато се усмихваш.

Той преглътна.

– Кронос – подсети я той, като се опита да я върне към темата. – Защо не те търси и не те убие сам? Сега си на открито. Сигурен съм, че той е способен да открие местоположението ти.

– Той е мистериозен небесен мъж. Никой не знае защо и как прави нещата.

– И нямаш догадки?

– Ами – тя сви рамене, – той е идиот. Ето, това е моята догадка.

Лушън се напрегна в очакване да блесне мълния и да изтътне гръм. Минаха няколко минути, преди да може да се отпусне.

– Това нещо, което иска. Кажи ми какво е! Моля те! И в името на боговете, Аня, дай ми пряк отговор поне веднъж! – Ако знаеше, той можеше да го открадне от нея, да го даде на Кронос и да свърши този кошмар.

– Поне веднъж? – Тя размаха вилицата си към него. – Давам ти преки отговори всеки път.

– Отново тогава – каза той с въздишка.

Тя дълго се взира в него, без да говори, без да мърда. Накрая каза:

– Искаш истината? Ще ти я кажа. Но информацията е скъпа. Ще търгуваме. Въпрос за въпрос.

– Дадено. Какво е това, което имаш и което Кронос толкова иска?

– Имам... ъ... проклятие, Лушън! Имам ключ. Доволен ли си сега?

– Да. Ето. И двамата отговорихме на един въпрос.

– И двамата не... Проклет да си! Аз наистина зададох въпрос, нали? Доволен ли си сега? Една точка за теб.

– Имаш ключ – подсказа Лушън. – Ключ за какво?

– Това няма да ти кажа. – Тя пъхна още една хапка пилешко в устата си, сдъвка и преглътна.

– Какво отваря?

– Вече няма да отговарям на въпросите ти – каза тя равнодушно. – Ти не играеш честно.

Лушън не порица чувството ù за честност, а продължи играта.

– Защо не му го дадеш?

– Защото е мой – сопна се тя. Пусна вилицата си и тя издрънча в чинията. – Сега тихо, преди да те пренеса в някоя яма с алигатори! Съсипваш храната, която приготвях с часове.

– Току-що ми каза, че не си я сготвила.

– Излъгах.

– Един ключ ще има малко значение, когато умреш – посочи той, без да има желание да приключва разговора за Кронос. Твърде много беше заложено.

– Начукай си го, Смърт!

Тя го наричаше Смърт само когато беше бясна, осъзна той. Иначе той беше сладкишче, кукличке и Цветенце. И любовнико, намеси се умът му. Той предпочиташе тези. С изключение на Цветенце, другите имена го караха да се чувства като мъж. Не като безсмъртен, не като прокълнат воин. Не като някой грозник. И не като някой, който накрая щеше да я унищожи.

Лушън се намръщи.

– Не мога да повярвам, че си готова да умреш заради един прост ключ.

– Той не е като всеки друг ключ и не е нужно да ме убиваш.

– Трябва.

– Все едно. – Аня пресуши остатъка от виното си. – Отговорих на още няколко от твоите въпроси, сега ти отговори на няколко мои!

– Много добре. – Той набучи шушулка хрупкав зелен боб. – Какво искаш да знаеш?

Тя подпря лакти на масата и положи брадичка върху вдигнатите си длани.

– Някога нарушавал ли си заповед от боговете?

– Не. Но не ми беше нареждано да правя нищо, докато титаните не превзеха небесата. Гърците ни оставиха на мира, след като наложиха смъртното проклятие върху Мадокс.

– Опитвал ли си се да не се подчиниш поне на титаните?

– Отново не. Не лично. Но Аерон отказа да убие четирите жени и ти видя резултата. Обзела го е такава кръвожадност, че сега иска да убие всички. Дори приятелите си. Може би дори себе си. Трябваше да го заключим и да отнемем още една част от свободата, която му остана, след като всички ние бяхме прокълнати с демоните си. Това е нещо, което се заклехме никога да не си причиняваме един на друг.

– Разбирам – каза тя, внезапно потънала в мисли. – Да изгубиш свободата, е наказание.

– Да. – Лушън я огледа удивен. Никога не беше виждал толкова сериозно изражение у тази игрива жена. Сигурно си спомняше времето, което е прекарала заключена, а може би и измъчвана. Ръцете му се свиха в юмруци. – Колко време беше затворена?

Тя сви рамене.

– Изглеждаше като цяла вечност. Вярвам, че древните свитъци казват сто години, но бяха по-скоро двеста.

Очевидно искаше да звучи нехайно, но не успя.

– Какво правеше, докато беше заключена?

– Мислех, крачех, страдах. Говорех с мъжа в килията до моята. Той беше малко самонадеян, но въпреки това не се налагаше да понасям тишината. – Аня въздъхна. – Борил ли си се някога с демона си Смърт, който си приютил?

Веждите му се сбърчиха от объркване. По-добре от объркване, отколкото от гняв към това, което беше изстрадала тя.

– Какво имаш предвид? Физически ли?

– Не. Знам, че той не може да напусне тялото ти, освен ако не умреш или ако не бъде засмукан навън. Знам, че е затворен в теб и двамата сте едно. Но някога устоявал ли си на желанието му да отнеме душа?

Цялото му тяло се напрегна. Това не беше тема, която обсъждаше обичайно. Но Аня беше разкрила част от нейната тайна. Той не можеше да предложи по-малко.

– Да.

– И? – Погледът ù се концентрира, а очите ù бяха като лазерен лъч върху него. – Какво стана?

Никой от воините не знаеше, че някога Лушън е бил влюбен. Никой не знаеше, че някога е гледал любовницата си бавно да чезне и тялото ù да гние.

– Ако не придружа душа, физическото тяло страда от неописуема агония. Повече, отколкото някой трябва да изстрада. Повече, отколкото Съдбата е предопределила.

– Докоснах оголен нерв, а? Под окото ти играе мускул. – Вместо да го притисне за още информация, тя дояде останалата храна в мълчание.

Докато Лушън гледаше Аня, мрачните спомени, които въпросите ù бяха възкресили, постепенно изчезнаха заради напиращото желание. „Вземи я!“ Думите преминаха през ума му като шепот. Може би, защото всяко движение на Аня беше по-чувствено от предишното. „Люби я!“

„Не. Ти не си чудовище. Поне вече не.“ Той можеше да прекара известно време с нея, но нищо повече.

Аня приключи с яденето и се изправи.

– Искаш ли да се натискаме малко, или да тръгваме на пазар?

Не беше свалила бежовото палто и изглеждаше приятно затоплена. Още повече изглеждаше готова да бъде съблечена. Той искаше да я почувства.

– Пазаруване. – Принуди се да каже. Но не се изправи.

Тя сви рамене, сякаш отговорът му нямаше значение за нея и това го подразни. Раздразнението го ядоса. А ядът го вбеси. Не трябваше да изпитва нищо.

– Можеш да оставиш оръжията си тук – каза тя със закачлива усмивка. – Ловците никога не идват насам. Неутрална територия, знаеш.

– Не свалям оръжията си. Никога.

Погледът ù обходи цялото му тяло като гореща милувка.

– Дори под душа?

Членът му се размърда, когато си представи Аня с него под душа и водата, стичаща се по голото ù тяло.

– Никога.

– О, Луси! Това е напълно варварско. – Тя прехапа дол­ната си устна, обиколи масичката и се наведе, за да прошепне в ухото му: – Но е нещо, което искам да видя лично.

Паднал кичур от косата ù забърса бузата му и очите му се затвориха в есктаз. Кръвта му внезапно пламна и за секунди се развилня извън контрол. Вместо да я целуне, както толкова отчаяно искаше (глупаво, опасно... чудесно), той някак събра воля да се вдигне и да се отдалечи от нея.

– Наистина знаеш как да развалиш купона.

– Аня.

– Не. Нито дума! Да се махаме от тук! – каза тя, но гласът ù леко пресекваше.

Лушън със срам осъзна, че краката му треперят. Членът му беше толкова твърд, че го болеше. Едно погалване и щеше да свърши.

Аня не погледна назад, докато крачеше към вратата. Отвори я и излезе от апартамента, като очакваше той да я последва. Той се задържа замалко, като вдиша и издиша, позволявайки на студения въздух да го успокои.

Всеки мускул в тялото му беше стегнат от нетърпение и желание към нея. Само за нея. Дори демонът изглежда болезнено я искаше и вече не мъркаше, а ревеше жадно.

„Мисли за артефактите и кутията! Мисли за Ловците! Мисли как държиш мъртвото тяло на Аня в ръцете си!“

Това го отрезви.

Покрай него внезапно се понесе ядосан шепот.

– Аз чакам, Смърт.

Кронос.

Кръвта на Лушън се смрази напълно. Кралят на боговете най-после се беше върнал. Защо тук? Защо сега? „Защото отсрочката ти свърши.“ Кралят не се беше материализират. Какво правеше?

– Ти ме разочароваш, Смърт. Отново и отново ме разочароваш.

– Съжалявам.

– Лъжец!

Екотът от думата почти спука тъпанчетата му.

– Ти няма да страдаш заради това – добави богът тихо, – но приятелите ти ще страдат. Ще започна с Парис. Ще го пратя на място, където няма жени. Ще му попреча да напуска и ще се смея, докато отслабва. Ще се смея, когато бъде принуден да се обърне към други мъже за сила. А когато свърша с него, ще се заема с Рейес.

„Бори се с него, както Аня!“

– А после ще ги убиеш ли? Ще освободиш демоните им да бродят по земята обезумели? Никой смъртен няма да се преклони пред теб, щом демоните започнат да причиняват опустошение.

– Зевс може да не е бил способен да защити хората от вашите демони, но аз мога. Искаш ли да чуеш какво ще направя с Рейес?

„Бори се!“

– Ще му попречиш да се наранява, сигурен съм. Вероятно ще го залееш с удоволствие, с което той не би могъл да се справи.

– Смееш да ми се присмиваш?

– Не. Но не искам да направя това, което ми заповяда.

– Наясно съм с това, Смърт. Също така ми омръзна да чакам. Кой от нас мислиш, че ще излезе победител и ще получи това, което желае?

– Ами ако... – Лушън стисна устни. Дали да го направи? „Да“, реши той миг по-късно. Трябваше. Нямаше друг начин. – Аня има нещо, което ти желаеш. А ако аз ти го доставя?

Няколко секунди минаха в нажежено напрежение.

После, вече по-спокойно, Кронос каза:

– Ще ти позволя да опиташ. Ако се провалиш в това, ти ще ми донесеш тялото ù. Ако се провалиш и в това, няма да бъда толкова снизходителен. Ще направя всичко, което ти обещах, а и някои други неща. И ще те накарам да гледаш, докато го правя. Сега върви!

Силен порив на вятър тласна Лушън напред. Той изръмжа, изправи се и последва Аня. Откри я във фоайето на сградата жива и здрава, въпреки че Кронос беше наблизо. Трябваше да вземе този ключ от нея. Точно сега това беше единственият начин да я спаси. Ако се провалеше...

Стомахът му се усука на болезнен възел. Нямаше да се провали.

Той си позволи да огледа сградата. В ъгъла имаше огромна камина със запален в нея огън. На бюрото до нея имаше двама мъже, които зяпаха Аня с открито одобрение. Лушън се намръщи. Без да обръща внимание на смъртните, вероятно не ù пукаше за тях, тя потупваше с крак нетърпеливо и изучаваше яркорозовите си нокти.

Предишния ден бяха червени. Нали? Може би сини. Тя ги променяше всеки ден, почти толкова често, колкото сменяше настроението си.

Лушън изсъска към мъжете, докато минаваше покрай тях, неспособен да сдържи звука. Беше твърде раздразнен, за да му пука за последствията. Твърде нервен, за да помисли, че проявата на собственическо чувство към жена като Аня може да му донесе единствено сърдечна болка.

„Тя не е твоя и никога няма да бъде твоя.“ Дори нищо друго да нямаше значение, кражбата на ключа ù щеше да му гарантира това.

Той не проговори, когато мина покрай нея, но тя закрачи до него. Лушън усещаше топлината на тялото ù и аромата на ягоди – двете му любими неща, осъзна той. Светът му нямаше да е същият без тях.

– Какво искаш да купиш първо? – попита го тя, без да е наясно с мислите и вълнението му.

Лушън отвори уста, за да попита за ключа, но осъзна че не е подходящ моментът. По-рано тя беше приключила разговора в мига, в който ключът беше споменат. Трябваше първо да я разнежи, а предполагаше, че трябва и да заслужи доверието ù поне малко.

– Палто би било добре – каза той. От небето струеше слънчева светлина, но студът хапеше.

– Тогава ще имаш палто. Знам идеалното място. – Тя вплете пръсти в неговите и го дръпна наляво.

Инстинктите му настояваха да се отдръпне. Не го направи. Вместо това стисна здраво. Искаше му се да я държи и никога да не я пуска. Тя ахна и му хвърли мила усмивка през рамо. Демонът на Лушън – Смърт, го притискаше, пресягаше се към нея и също искаше да я докосне.

Тя го поведе по покрит с лед път. Край тях минаваха коли, хора вървяха по снежните тротоари, влизаха и излизаха от магазините. Величествените планини бяха навсякъде около тях. Боговете наистина бяха надминали себе си с този величествен пейзаж.

Това можеше да е раят.

– Тук! – Аня го дръпна в магазин Machen Teegeback.

– „Топли кифлички“? – преведе той. Беше овладял много езици през годините. – Току-що ядохме. И мислех, че ще купуваме палто.

Тя се засмя.

– Това не е пекарна, любовнико. Това е спортен магазин. – Вътре имаше палта, ръкавици и всички неща, които му трябваха, за да му пазят топло. – Сега не се тревожи! Аня ще те облече както трябва.

Отново се усмихна доволно и закрачи през магазина, като започна да хвърля палта в различен цвят към него.

– Това ще подхожда на очите ти. Някое от тях, де. – Пауза. – Това ще изглежда страхотно върху тялото ти. – Пауза. – Ммм, това има лесен достъп до новото ми любимо място през джобовете. – Пауза. – О, точка! Виж това! – Тя държеше мъжката версия на палтото, което тя носеше и го хвърли към него. – Ще бъдем като близнаци, докато се катерим по ледниците.

Ако той не намереше ключа, тя нямаше да пътува с него. Той усети егоистично разочарование при мисълта.

– Трябва ми само едно палто. Кое...

Аня хвърли скрит поглед към касиера и натъпка чифт големи вълнени ръкавици в якето си.

Лушън се намръщи. Беше сигурен, че не е изтълкувал действията ù правилно.

– Какво смяташ, че правиш?

– Крада. – В гласа ù имаше такова удоволствие, че беше като сексуален наркотик.

По гръбнака му пропълзя тръпка.

– Значи не си ме дразнила за храната. Не ти достигат средства ли?

– Напротив. Тъпкана съм. – Тя подпря ръце на хълбоците си и му се нацупи. – Не ми казвай, че големият лош демон е разстроен! Защото не трябва да е. Ще ги платя някой ден, Слънчева Сали4. Може би.

– Върни ръкавиците, Аня!

„Това ли е начинът да я разнежиш?“ Лушън стисна зъби. Не, не беше, но той отказваше да отстъпи.

– Не.

– Много добре. Аз ще ги платя. – Лушън пусна палтата, които Аня му беше хвърлила, стисна лакътя ù с едната си ръка, а с другата измъкна ръкавиците. Дланта му забърса гърдата ù. Лушън преглътна и пламна. Събра по едно от всички неща, които му трябваха, отиде до касата и плати с банкнотите, които Парис му беше дал по-рано.

Докато вървяха към вратата, Аня кипеше до него.

– Трябва да го правя, ясно?

Напрежението ù го изненада.

– Защо?

– Ти имаш твоите непреодолими импулси, аз имам моите. Мога или да опожаря мястото, или да взема един жалък чифт ръкавици.

Той разбра. Тя имаше свой собствен демон, с който да се бори. Мрачна природа, която искаше да контролира. Лушън знаеше колко трудно може да бъде това.

– Съжалявам, че ти ги взех.

Мълчание. Подсмърквайки, каза:

– Няма проблем.

Лушън събра покупките им, излезе от сградата и застана на бордюра да чака Аня. Удари го вълна студен въздух, но той не извади палтото от чантата. Кожата му още пламтеше от допира на Аня.

Той искаше тя отново да е до него и това нямаше нищо общо с ключа. Мина минута и тя не излезе. Какво правеше? Той се обърна и тръгна напред с намерението да влезе отново в магазина.

Вратата обаче се отвори и Аня най-сетне се появи. Устните ù се извиха в самодоволна усмивка. Кожата му се стопли с още един градус.

– Може да се наложи да копая в леда, докато търся артефактите. Нуждая се от инструменти – каза той. – Къде мога да ги намеря?

– Уф! Копаенето няма да е забавно.

– Целта на пътуването ни не е забавление.

– Разваляш удоволствието. – Тя порови в якето си и извади чифт черни ръкавици. Разкъса етикета със зъби. После, докато гледаше Лушън в очите, тя ги надяна върху ръцете си.

– Откраднала си ги?

– Това харесвам у теб, сладкишче. Наблюдателен си.

Лушън поклати глава и трепна усмивка на устните му. Той закрачи напред и тя трябваше да реши дали да побърза да го последва, или да изостане.

– Кажи ми защо трябва да крадеш? И как това те възпира да не запалиш някоя сграда. Ти намекна нещо и аз си направих заключенията, но искам да чуя истината от първоизточника.

Аня закрачи до него.

– Помниш ли онези войни, които Рейес спомена вечерта в клуба? Е, познай! Аз ги започнах. Когато за първи път заживях сред смъртни, бях полудяла от потребнаст за безредие и всяко мое движение изглежда пришпорваше хората до бяс. Те се обръщаха един срещу друг, не срещу мен. По-лошото беше, че не можех да погледна факла, без да я бутна. Понякога дори не осъзнавах какво съм направила, докато пламъците не започнеха да танцуват в краката ми и хората не се разпищяваха. А тези писъци, о, богове, тези писъци! – Тя въздъхна замечтано. – Звучаха толкова възхитително в ушите ми. Бяха наслада за слуха ми. Исках да ги слушам още и още. Нуждаех се от тях.

– Анархия означава беззаконие. Може би дълбоко в теб тези писъци са представлявали хаоса, който природата ти изисква.

– Да – каза тя и очите ù се разшириха.

– Демонът в мен е Смърт. Много дълго време той жадуваше за отсъствие на живот, независимо каква цена трябваше да платя аз, за да изпълня това желание.

– Ти наистина разбираш. – Тя поклати глава, а изражението ù беше малко шокирано. Кичур от косата ù падна и тя го прибра зад ухото си. – Един ден без малко щях да срежа въжетата на полилей, който висеше от някакъв таван, само за да чуя как стъклото се пръсва и хората пищят, когато покрай мен мина жена. Тя носеше пръстен, а диамантът му примигваше на светлината, по-ярък от всеки полилей. Богове, исках този диамант. Проследих жената и откраднах пръстена. В мига, в който го надянах на пръста си, тази смазваща нужда вътре в мен просто... стихна някак. Оттогава крада.

Той мълча известно време.

– От мен можеш да крадеш, когато поискаш. – За съжаление Лушън се страхуваше, че съвсем скоро той ще трябва да открадне от нея. Повече от всякога не искаше да отнема живота ù. Също като него, тя можеше да се превърне в кошмар за другите, но се стремеше да бъде по-добра.

Тя му се усмихна.

– Благодаря ти.

Гърдите го заболяха. „Ключът. Попитай за ключа!“

– Много време ли си прекарала в Арктика? – вместо това попита той.

– Малко. О, ще бъде забавно. Като изключим частта с копаенето. – Тя плясна с ръце въодушевена. – Само ние двамата, сгушени един в друг, за да запазим топлината си, без тревоги за Ловци. Съмнявам се, че някой човек може да оцелее в студа дълго. Сега хайде! Не искам повече да вървя. Загуба на време е. – И в следващия миг изчезна.

Той я последва без колебание...

И се озова в Гърция. На острова, в наетия дом. Пусна чантите. Не усещаше, нито виждаше някой от другите воини. Сигурно все още събираха провизии.

Аня се отпусна на кожения диван с цвят на сметана, сякаш нямаше никакви грижи. С блажена въздишка свали крадените ръкавици, а след това и ботушите и ги хвърли настрани, като остана по красив бял клин. След това махна и палтото, разкривайки бял дантелен сутиен.

Очите на Лушън за малко да изскочат от орбитите.

– Това ли носиш цял ден?

Аня се усмихна порочно.

– Да. Харесва ли ти?

Пенисът му оживя. Отново. Този път по-голям, по-пълен. По-твърд, по-горещ. Аня беше по-сексапилна сега, отколкото когато носеше униформата на прислужница, а тогава почти го беше повалила. Слава на боговете, че до този момент не беше разбрал какво носи под палтото. Можеше да убие всеки, който я беше погледнал, а после да я нападне там, на снега.

Не можеше да откъсне погледа си от нея. Стомахът ù беше плосък и с цвета на сметана, а пъпът ù беше като чувствен пир за очите му. Гърдите ù бяха пълни и зрели, розовите зърна едва видими, но много твърди. Клинът се увиваше около краката ù като втора кожа.

– Е? Харесвам ли ти? – повтори тя и се протегна. Стъпалата ù бяха боси и красивите нокти проблясваха на светлината. – Можеше да видиш всичко това и дори повече по-рано, но беше твърде зает да се инатиш. Не бъди упорит този път!

– Красива си, Аня.

– Тогава ела тук и ме целуни! – прикани го тя дрезгаво.

– Не мога – изграчи той.

– Защо? – Тя прокара върха на пръста си по стомаха и около пъпа си. – Не е като да те моля да ме чукаш. Не искам нищо повече от целувка и докосване. И за твоя информация трябва да знаеш, че за последен път ти предлагам. Неспирните ти откази съсипват самоувереността ми.

В главата му прозвуча рев. Да не я докосва? Да не я целува?

– Защо не искаш нищо повече от целуване и докосване?

– Защото... – Тя скръсти ръце под гърдите си, като от това те се притиснаха една в друга.

Свещени богове!

– Отговори ми!

– Защо? Ти рядко ми отговаряш. – Тя отново прокара пръст по корема си.

Погледът му проследи движението. Лушън преглътна внезапно появилата се в гърлото му буца. Тя би се отдала на някой друг, но не и на него. Стисна зъби, когато го осъзна. На него тя щеше да позволи единствено да я целува. Не беше достатъчно добър за нещо друго.

Искаше да я мрази за това, но той сам си го беше причинил. Умишлено се беше нарязал, за да не го искат жените. И въпреки че Аня очевидно не го намираше за достоен, той все още искаше да спаси живота ù.

– Трябва да обсъдим нещо, Аня.

– Какво? Как най-добре да движиш езика си ли?

– Ключът. Дай ми ключа, който Кронос иска, и ще направя всичко, което пожелаеш, ще те целувам както искаш да те целувам.

Лицето ù прибледня.

– По дяволите, не! Не те искам толкова силно.

Той го знаеше, но от думите ù го заболя.

– Ако дадеш ключа, ще спасиш живота си.

– Без ключа животът ми няма да си заслужава да се живее. Повече не искам да говоря за това. Искам да говорим за нас.

– Не може да има нас, докато не ми дадеш ключа.

– Ключът е мой – извика тя – и никога няма да го дам. Разбра ли? Никога! По-скоро ще умра.

– Ти ще умреш, ако не го дадеш. Ти ме принуждаваш да действам, Аня.

– Какво? Планираш да го откраднеш ли?

Той не отговори.

– Ще съжаляваш, ако опиташ.

Отново не отговори.

– Забрави за ключа! Ние се забавлявахме и все още може да се забавляваме.

– Кронос дойде при мен и заплаши тези, които обичам. Нямам време, Аня. Трябва да му предам или ключа, или теб. Предпочитам да му дам ключа.

Вената на шията ù пулсираше бързо.

– Кога дойде той при теб?

– Преди да отидем на пазар – призна Лушън.

– Затова тръгна толкова лесно. Мислел си да ме разнежиш, за да ти предам ключа. – Тя се засмя горчиво. – Или може би си мислил, че ще се изпусна и ще ти кажа къде е, а ти ще го откраднеш. Дотук с твоите възвишени принципи.

– Кое да бъде? Ти или ключът?

– Аз. – Аня вирна брадичка. – Казах ти. Няма да се разделя с ключа.

– Аня! – Лушън се мразеше. Мразеше Кронос. Мразеше дори жената, която се опитваше да спаси. Тя го караше да чувства. Сега повече от всякога емоциите бяха негов враг. – Това е последното ти предупреждение.

– Лушън, не мога да го дам. – Сълзи изпълниха очите ù. – Не мога.

Тези сълзи...

– Защо?

– Просто не мога. Няма.

Не беше останало какво да каже. „Направи го! Свърши с това! Време е.“

– Ето ти предупреждението. Ще го направя бързо. Първо ще те убия. След това ще взема душата ти. – Той се пренесе до нея. В следващия миг вече беше възседнал бедрата ù, камите бяха в ръцете му, готови за удар.

Насълзените ù очи се разшириха от шок.

– Съжалявам – каза Лушън и удари.