СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА


На Ловците попаднаха три дни по-късно, насред планината.

Лушън трябваше да е щастлив от това. Нямаше нещо, което да му харесва повече от това да убива тези заблудени фанатици. Е, освен Аня. Той харесваше нея повече дори от добрия бой. Но този път не беше щастлив. Не беше развълнуван изобщо.

Беше слаб и само отслабваше още повече.

В момента не беше сигурен, че може да се бие с мишка и да победи, още по-малко с решителен Ловец.

Знаеше, че това ще се случи, но не очакваше да е толкова бързо. Ако дните не бяха толкова коварни, а нощите толкова студени, може би силите му щяха да се запазят по-дълго. Но предишния ден трябваше да изоставят превозните си средства, защото наклонът беше твърде стръмен. Сега разчитаха на шипове за лед и се катереха с часове, като почиваха само когато беше крайно необходимо. Хранеха се веднъж на ден. Нямаха нужда от повече. Консервирана супа, едва стоплена. Аня можеше да се пренася, но Лушън предполагаше, че не иска да го оставя.

Всяка вечер той, Аня и Уилям спираха и вдигаха лагер, Аня създаваше огън и тримата се сгушваха заедно в палатката, за да се топлят. Той не спеше, а стоеше буден, за да пази Аня, кътайки в ума си всеки миг, в който бяха заедно. След като усещането за смъртност вече пълзеше към него, той не искаше да пропусне и една секунда. Обичаше да я държи близо до себе си и да се наслаждава на ягодовия ù аромат.

И двамата Уилям (лошо) и Аня (добре) изглежда се справяха добре, а той вече едва можеше да носи раницата си. Трепереше постоянно и дори беше паднал по очи няколко пъти.

Като сега.

Аня внезапно се озова до него и го хвана с ръце, за да бъде стабилен.

– Всичко ще се оправи, щом стигнем до върха – каза тя. – Ще видиш.

Разтърси го унижение. Беше толкова слаб, че вече не можеше да се пренася. Демонът се беше опитал да го издърпа в духовния свят няколко пъти, но без резултат и сега непрестанно протестираше в главата му, дращеше по вратите на съзнанието му и го подлудяваше.

Смърт не можеше да го напусне и да отпътува при душите сам, защото мъж и дух бяха свързани и не можеха да оцелеят разделени. Е, Смърт можеше да оцелее, но не успешно и не без ужасяващи последствия, както Лушън се беше опитал да каже на Кронос.

Върхът на ботуша на Лушън закачи парче лед и той отново се препъна. Аня го хвана и той успя да се изправи. Проклятие! Кронос не беше преувеличил. С тази скорост Лушън щеше да е мъртъв до седмица.

– Може би трябва да го оставим тук и да продължим сами – предложи Уилям.

– Не! – извикаха двамата с Аня в унисон. Той не искаше Аня да отиде без него. Все още не се доверяваше на Уилям.

– Бавиш ни, Смърт – каза Уилям решително. – Готов съм да се върна у дома при моите кръвосмучещи и книгата ми.

Смърт, беше казал воинът. Нито той, нито Аня бяха казвали на Уилям, че Лушън е обладан от духа на Смърт, само че Смърт преследва Аня. Тогава кой му беше казал?

– Остави го на мира! – сопна се Аня. Тя спря и принуди Уилям да направи същото. Загледа го свирепо и се впусна в тирада как Уилям се нуждаел от маша за коса, навряна в задника му и включена на най-високата степен.

Лушън подозираше, че тя го прави, за да му даде време да си почине. Опитвайки се да си поеме въздух, той се подпря на ледената стена на планинския ръб. Това, което най-много мразеше в слабостта си, беше неспособността му да защити своята жена. Той...

Видя стъпки, осъзна той и се намръщи.

Цялото му тяло се напрегна.

– Аня, замълчи!

Тя се обърна рязко към него и очите ù бяха потъмнели от изненада. Не ù беше говорил така от дни. Беше нежен с нея и се държеше така, сякаш тя беше безценно съкровище. И тя беше такава. Но безопасността ù беше на първо място пред чувствата ù.

– Нали не ми каза току-що да...

– Ловци – каза той и посочи земята. Извади кама от колана си.

И двамата с Уилям се приближиха до него и се загледаха надолу.

– Стъпките свършват в тази стена. – Аня се намръщи и натисна леда. – Няма стъпки, които да водят встрани. Странно. Дори невъзможно.

– Не се предполагаше да стигат толкова далеч – каза Уилям също намръщен.

Лушън извади още една кама, този път от ботуша. Едва не я изпусна, толкова тежка изглеждаше.

– Трябва да има врата, която води вътре – промърмори Аня, наведе се и започна да опипва за прорези с облечените си с ръкавици ръце.

Харесваше му, че тя не бягаше от опасностите, а се втурваше да ги отстрани. Но това също го плашеше. Тази жена трябваше да бъде глезена. Боготворена. Защитавана. Не трябваше да се бори за нищо – каквото ù да поискаше, трябваше да ù се дава с готовност.

– Намерих! – Тя се усмихна, притисна кристалната скала в средата отляво и ледената стена се плъзна, разкривайки затъмнен проход.

– Как е възможно това да се е случило без моето знание? – Уилям клатеше глава. – Знаех, че хората пътуват в полярния кръг, но ги гледах как умират. Нали? Как са могли да си направят шибан лагер сами? – Сребърни, тризъби ножове се плъзнаха от ръкавите на палтото му и той ги стисна яростно. – Не знам колко има тук, но ще ги убия всичките. Намеренията им не са чисти. Може да са били наети да ме очистят.

– Твоята свирепост е малко закъсняла – каза Аня. – Трябва да признаеш, че идеята да дойдем тук беше добра и нямаше да го направиш, ако не бях откраднала книгата. Можеш да ми благодариш с рози.

Уилям изсумтя.

– Както и да е, по дяволите.

Тя погледна загрижено Лушън.

– Защо не чакаш тук, Цветенце, и не се погрижиш никой да не се промъкне вътре? Ще се върнем след малко и...

Лушън изръмжа. Унижението му се усили. Това, че тя имаше толкова малко доверие в способността му... Не. Знаеше, че не е вярно. Тя се тревожеше за него. Виждаше слабостта му и не искаше той да пострада повече.

Той знаеше, че е немощен, но искаше тя да осъзнае, че никога не би допуснал нещо да ù се случи. Независимо от състоянието на тялото му.

Просто трябваше да ù покаже.

– Влизам вътре – каза той решително.

– Лушън, ти си...

– Добре. Аз съм добре. – Той смъкна бялата шапка от главата си и я хвърли на земята. Не искаше нищо да пречи на слуха или на зрението му. – Ще влезем с Уилям начело – каза той, поемайки командването, – ти в средата, а аз отзад. – Така тя щеше да има щит отпред и отзад.

За миг изглеждаше, че тя ще спори. После стисна устни и кимна.

– Добре.

– Имаш ли пистолет? – попита я той.

– Само няколко ками. – Три от които вече стискаше, забеляза той гордо. Не беше видял да ги вади.

– Добре. Това е добре.

– Да вървим! – каза Уилям нетърпеливо. – Колкото повече се бавим тук, толкова повече време им даваме да се подготвят. – Той мина покрай тях и влезе в тъмната уста на пещерата, а в погледа му се четеше решителност.

Аня лепна бърза целувка на устните на Лушън и тръгна напред. Той беше точно зад нея. Очите му бързо свикнаха и той видя, че ледените стени са били намазани с кал, за по-мрачен ефект. Не капеше вода – беше твърде студено и всяка течност щеше да се превърне в лед, преди да стигне до дъното, но той чу мразовитото свистене на вятър.

Вятър? Той наостри уши. Не, не беше вятър, реши той миг по-късно. Беше шумът на гласове.

– ...далеч от намирането ù, а търсим от дни – заяви мъжки глас.

– Старецът каза, че е тук.

Старец... митологът?

– Близо сме. Усещам го – каза друг глас. Този звучеше по-сурово, по-решително.

– Ще умрем тук, ако стоим още много. – Още един глас.

Така. Имаше поне трима Ловци.

– Не можем да се откажем. – Четвърти и дотук най-гневен от групата. – Демоните трябва да бъдат унищожени. Вижте какво направиха с хората в Будапеща! Тази зараза уби стотици, включително много от нашите.

– Другите научили ли са нещо от затворника?

„Затворник?“ Лушън се намръщи. Кого бяха хванали? Повелител? Или други хора?

– Нищичко.

Гласовете приближаваха. Ставаха по-силни. Мракът отстъпваше на светлина, когато калта изтъня. Лушън стисна камите по-здраво.

– Проклятие! – извика някой. – Ами ако тази Хидра е само мит? Ако глупавата реликва не съществува? Ако тук няма нищо и сме изминали целия път до това прокълнато място без причина?

– Не говори така!

Уилям спря на един завой и вдигна ръка. Аня също спря, но ботушите на Лушън се плъзнаха по леда и изгубил равновесие, той едва не налетя върху нея. Аня се пресегна назад и тихо стисна бедрата му с ръце, ножовете ù се притиснаха в него, но без да го порежат и успя да го задържи прав и на място.

Бузите му пламнаха от още унижение. И, което не беше изненада – от възбуда. Когато и да го докоснеше тя, където и да бяха, каквато и опасност да беше наблизо, той усещаше тези електрически тръпки. Чувстваше се стоплен. Чувстваше се жив.

– Клетката на принудата е тук – каза нов глас. – Трябва да е тук.

„Клетката на принудата.“ Думите отекнаха в ума му, последвани бързо от друга – поробва. При руините митологът му беше казал, че клетката може да пороби този, който е затворен в нея.

Аня му хвърли развълнуван поглед през рамо. „Близо сме!“ – промълви.

Той кимна и погледна към Уилям, който се мръщеше.

– Ако може да се вярва на митолозите, не можем да стигнем до кутията, ако не притежаваме всичките четири артефакта – каза един от Ловците. – Това означава, че няма да напуснем полярния кръг, докато не намерим проклетата клетка.

Уилям вдигна един пръст.

Лушън не беше сигурен дали означава „стой“ или „нападаме на три“. Беше се бил единствено рамо до рамо със своите приятели воини, а с тях бяха заедно толкова дълго, че обикновено усещаха намеренията си.

Когато безсмъртният вдигна втори пръст, Лушън получи отговора си. Очевидно Уилям не харесваше, когато хората нахълтваха на негова „територия“. Лушън пое дълбоко въздух. Едва успяваше да се удържи да не дръпне Аня зад себе си. Тя щеше да му се обиди, ако я задържеше. Още повече, че тя можеше да се защити срещу... ами срещу всеки. Беше го доказала много пъти.

Воинът в него (по дяволите, демонът в него) разпознаваше уменията ù. И двамата бяха горди. Но любовникът в него не можеше да спре да се страхува.

Три!

Уилям се наклони напред с вдигнати ножове. Аня беше точно зад него. Коленете на Лушън едва не поддадоха, когато забърза след нея. Тя можеше да се погрижи за себе си, да, но той все още беше нейният мъж и щеше да направи каквото може.

Оглушителен рев отекна от Уилям и Ловците скочиха на крака. В центъра ледът изпука. Последва вик на ужас и гняв, че са били открити. Общо осем души, преброи Лушън, докато тичаха напред.

Уилям бързо намушка трима един след друг с плавни движения като смъртоносен танц, а ножовете му сечаха напред, назад и настрани с изящество. Аня ликвидира двама като се пренесе до единия, сряза гърлото му, а после се пренесе до другия, преди той да разбере какво става.

Покрай рамото на Лушън профуча куршум, достатъчно близо, за да забърше кожата му. Мястото беше ограничено и Лушън блокираше единствения изход. Когато двама затичаха към него с вик „Демон!“ и с явното намерение да го повалят и да избягат, той се завъртя и намушка, а после пак се завъртя и намушка. И двамата Ловци се сринаха на земята в локви кръв.

Някой успя да пусне още един изстрел и този път куршумът не просто го забърса, а се заби в стомаха му. Лушън не падна, въпреки болката. Не отстъпи. Заради Аня.

В центъра на помещението гореше огън, припукваше и излъчваше възхитителна топлина. Един от Ловците грабна горяща главня и замахна към Аня. Тя отскочи, но не преди пламъкът да оближе палтото ù, изгаряйки тъканта и вероятно и нежната ù кожа.

Тя изкрещя от ярост.

Пред погледа на Лушън падна червена мъгла и една дума изпълни ума му: „Убий!“ Той скочи напред, вече без да чувства болката в стомаха си. „Убий! Убий!“ В следващия миг държеше врата на човека в ръцете си, без да се интересува, че човекът го удря или че пламъците ближат дрехите и плътта му.

Лушън завъртя с всички сили.

Костите се счупиха и мъжът застина. Пращящата цепеница падна от внезапно отпуснатите ръце на Ловеца, но огънят продължаваше да облизва Лушън. Той искаше да убие човека отново. Дори пусна тялото и заби камата си в сърцето на мъжа отново и отново.

– Моя! – изръмжа той. – Няма да докосваш това, което е мое!

„Още! Убий още!“ Той се обърна към другите Ловци... и видя, че не са останали. Бяха мъртви, всички. Лушън дишаше тежко, когато погледът му падна на Уилям, който беше покрит с кръв и се беше навел над едно от телата, за да го претърси. „Убий, убий, убий!“

– Лушън, ти гориш!

Гласът на Аня си проби път към съзнанието му, демонът отстъпи и Лушън се успокои. Тя беше добре. Невредима. Жива. Той пое въздух, вече спокоен, и усети как нежните ù ръце започнаха да го тупат по раменете, за да загасят пламъците.

– Тук съм, бебче. Тук съм.

Слабостта отново го връхлетя и коленете му поддадоха. Той падна на земята и студът се просмука в него.

– Ще се оправиш, любовнико – продължаваше да го успокоява тя. – Ще се оправиш. Кажи го! Кажи ми, че ще се оправиш!

– Да. – Той усещаше изгарянето вътре в себе си. Беше се чувствал така преди, когато се беше подпалил от скръб по Марая. Тогава беше плакал, сега се усмихна. Аня беше с него. Пред очите му причерня. Червената мъгла беше изчезнала напълно.

– Лушън!

„Аня.“ Неговата сладка Аня. Той осъзна, че няма нужда да се страхува от нрава си с нея. Можеше напълно да се отпусне. Найната близост винаги успяваше да успокои демона и собствените му мрачни мисли така, както никой друг не беше успявал.

– Затвори очи, бебче! Аз ще се погрижа за всичко.

Клепачите му се подчиниха по собствена воля. „Остани буден! Не оставяй Аня сама с Уилям!“

– Спи!

Той не можа да не се подчини.

* * *

Аня гледаше втренчено Лушън, докато той спеше.

– Той може дори да не изкара останалата част от нощта – каза Уилям с равнодушно свиване на раменете, без да спира да претърсва телата на Ловците. Аня не знаеше какво търси той.

Тя едва не се пренесе до него, за да го намушка. Само желанието ù да е до Лушън я задържа на място и спаси живота на Уилям.

– Не говори така! Той ще се оправи.

– Какво му има все пак? Не трябва ли да е безсмъртен? Всеки път, щом го погледна, той е все по-слаб.

– Шибаният Кронос го прокле.

„Заслужавам бавна и болезнена смърт, задето позволих нещата да стигнат до тази точка. Аз, а не Лушън.“ Не искаше да го вижда в такова състояние.

– Защо?

– Кралят на боговете е копеле. Затова.

Уилям погледна от нея към спящия Лушън, от Лушън към нея.

– Е, ако бях на твое място, щях да ида при Големия и да се моля. Иначе твоят мъж ще гушне букета завинаги.

– Казах ти да не говориш така – сопна се тя. Загледа се към Лушън и си спомни как беше скочил в нейна защита. Само защото тя беше изгорена. Изгаряне, което дори не беше достигнало до кожата ù. Сърцето ù прескочи един удар. Той беше скочил заради нея, а тя го оставяше да страда за това.

Дишането му беше затруднено, а кожата му овъглена. „Каква жена съм аз?“ Жалка, ето каква. Незаслужаваща този мъж и безценната му любов. Но дори така тя не можеше да живее без него.

„Обичам го.“

Ето. Най-после го беше признала. Той беше всичко за нея и тя не можеше да си представи дори един миг без него. Той беше радост и страст. Беше сложен и почтен, сладък и нежен и това, което винаги ù беше липсвало.

Щеше да даде на Кронос ключа още там, но знаеше, че ще изгуби Лушън, ако го направи. Нямаше да го помни, а тя се нуждаеше от спомена за него. Той беше повече част от нея, отколкото ключът.

Тя щеше да се люби с него. Доброволно. Без колебания. Очите ù се разшириха, когато го осъзна. Да. Точно това щеше да направи. Може би свързването с него щеше да му даде част от нейните сили, когато се слееха телом и духом. Дори най-малката възможност за това засенчваше страха ù от проклятието.

Точно сега Лушън беше в безсъзнание, покрит с кръв и рани, а кожата му беше ужасно почерняла. Един от Ловците беше успял да го посече над лакътя и да го простреля в стомаха. Нито една от раните не заздравяваше. И от двете върху леда капеше кръв.

– Ще го върна в къщата ти – каза тя на Уилям. – Търсенето на Хидра ще трябва да почака, докато не се погрижа за раните му.

– По дяволите, не. – Воинът скочи на крака и ù се намръщи. – Вече не си добре дошла в дома ми.

– Ще трябва да намериш начин да се пренесеш там и да ме извлечеш навън, защото отивам със или без твоето разрешени.

– Ще си отмъстя.

– Не забравяй у кого е книгата ти и че без да се церемоня, ще я хвърля в един хубаво разпален огън! – предупреди го тя и легна до Лушън. Обви ръце около него, за да го държи колкото може по-близо.

– Сякаш бих забравил – оплака се Уилям. – Добре. Върви в къщата ми! Вампирките ще погледнат веднъж раните му и ще си направят вечеря от него. Или може би аз ще намеря Хидра, докато ви няма. Може да я подкупя да те изяде и да изплюе костите ти.

– Само за това ще откъсна десет страници от книгата, преди да ти я върна.

Аня пренесе все още спящия Лушън в топлата стая, която бяха делили само преди няколко дни, обърна го по гръб и започна да реже дрехите от нараненото му тяло.


Загрузка...