Прокълната целувка

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

– Хубава смучка – каза Уилям на закуска следващата сутрин, когато забеляза шията на Аня.

„Аз не се изчервявам. Аз не се изчервявам.“ Но все пак бузите ù се сгорещиха. Проклет да е Лушън и удивителната му уста! И по темата с удивителната уста на Лушън, той я беше използвал, за да измъкне информация за Всеотварящия ключ от Аня тази сутрин.

Тя знаеше, че той търси начин да вземе ключа от нея, без да унищожи някой от тях, за да може да разкара краля на боговете от главата ù. Беше започнал да смуче зърната ù точно след като ù зададе въпроса и тя не беше искала той да спре. Накрая му беше казала, че ключът е свързан с нея телом и духом и че е толкова част от нея, колкото демонът е част от него. Затова даващият отслабваше, защото даваше част от себе си. Беше видяла разочарованието в очите на Лушън, и това я разнежи. От всички хора той най-добре можеше да разбере опасността да загубиш важна част от себе си.

Тя въздъхна. Точно сега тя, Лушън и Уилям седяха на малка кръгла маса, а по цялата ù повърхност бяха наредени яйца, бекон и палачинки. Въздухът беше сиропено сладък и солено свеж, а самата храна беше приготвена страхотно.

След като беше облякла бяло кашмирено боди, Аня се беше пренесла до любимата си закусвалня в Атланта, където беше поръчала този пир и се беше пренесла обратно. И да, беше се престорила, че я е приготвила сама. Но защото бяха воини, мъжете още не бяха похвалили усилията ù, което беше напълно неприемливо. Смятаха, че е робувала на храната, но дори не бяха казали благодаря. Копелета.

Аня седеше между тях. Лушън гледаше сурово Уилям и ръмжеше всеки път, когато красавецът се пресегнеше към нея. Собственическото му чувство беше твърде мило. Нищо чудно, че беше прекарала цялата нощ в обятията му, без да може да го напусне. Той я караше да се чувства желана. А също и в безопасност. Никога не беше прекарвала цяла нощ с мъж и не знаеше, че това ще я накара да изпита такова мило (и пристрастяващо) чувство за сигурност, освен силното физическо удоволствие.

– Казах ти да държиш ръцете си... – думите на Лушън секнаха и тя усети как тялото му се стегна.

Аня се обърна към него. И двете му очи бяха станали сини. Тя го сграбчи за ръката. Време беше двамата да събират души, както изглеждаше.

– Трябва да вървя – каза той.

– Взимаш ме с теб. Забрави ли?

Той поклати глава.

– Ти ще останеш тук.

– Не ме карай да ставам невидима и да те последвам без разрешението ти!

– Като преди – примирено направи изявление. – Не успях да разбера как го правиш.

Тя сви рамене.

– Аз съм Анархия, нали? Не се подчинявам на законите на природата или на нещо друго.

– За какво говорите вие двамата? – попита Уилям.

Тя не му обърна внимание. Първо, защото знаеше, че на Уилям няма да му хареса и най-вероятно щеше да изпадне в смешен пристъп и второ, защото знаеше, че Лушън ще изчезне в мига, в който отклони вниманието си от него.

– Остави ме тук и ще седя в скута на Уилям през цялото време, докато те няма!

Уилям се ухили и забрави любопитството си.

– Остави я, мой човек! Аз ще положа специални грижи за нея.

Лушън се озъби свирепо, но сплете пръсти с пръстите на Аня.

– Добре. Да вървим!

Той се дематериализира, вземайки Аня със себе си. Двамата навлязоха в духовния свят и светът наоколо се превърна в колаж от ярки цветове и светлини. Лушън бързо се спусна в лошо изгорял и все още пушещ магазин. В Шанхай, осъзна Аня, докато оглеждаше обкръжаващите ги сгради в червено и бяло със заострени върхове и скосени покриви. Почти можеше да усети миризмите на различните храни, които се продаваха на уличния пазар.

На овъгления под лежаха няколко тела. Без да я пуска, Лушън отиде до първото и най-близко и топна ръка в гърдите на мъжа. Появи се пъшкаща душа, която се бореше срещу хватката на Смърт.

В следващия миг тримата се озоваха на портите на ада. Жегата едва не стопи кожата от костите на Аня. Тя потрепери. Крясъците и измъчените викове... Тук ли щеше да дойде, ако Кронос сполучеше да я види мъртва? Дори само от мисълта ù се догади.

– Той нарочно е запалил пожара – каза Лушън през стиснати зъби.

„Не става дума за теб сега. Правиш го заради Лушън.“ Тя пусна ръката му и застана зад него. Прегърна го през кръста и му предложи утеха, напомняйки му, че не е сам. Мускулите му бяха напрегнати, но бавно се отпуснаха.

Две огромни скали се разделиха и отвориха широка бездна. Много чифтове люспести ръце се пресегнаха нагоре и Лушън хвърли борещата се душа към тях. Избухна злобен смях, последван от писъци.

Много пъти всеки ден Лушън ставаше свидетел на тази ужасна сцена. Аня целуна ухото му и отвлече вниманието му от пламъците.

– Много хора умират. Всяка минута. Всеки час. Защо ти не придружаваш всички тях?

– Някои остават да се скитат по Земята, някои се прераждат и получават възможност да започнат отново. Някои, мисля, биват придружавани от ангели.

А! Трябваше да се сети. Беше попадала на няколко ангели през годините. Красиви същества, но малко надменни.

– Душите, придружавани от теб, са най-щастливите. Готов ли си за другите?

Лушън кимна. Изглеждаше по-малко напрегнат.

Другите двама трябва да са били добри малки момчета, защото заминаха за рая. Както винаги, перлените порти накараха Аня да зяпне. Те искряха със скъпоценни камъни и хипнотизираха с жуженето, причинено от мощта им. Отвъд тях ликуваше хор от херувими и гласовете им бяха успокояващи и някак доставяха удоволствие на сетивата. Леле!

„Искам да дойда тук, ако някога умра.“

„Кога си била добра?“

„Добра съм. Понякога.“

– Благодаря ти, Аня. За това, че дойде с мен. За това, че ме утеши.

– Удоволствието е мое.

Двамата с Лушън се появиха отново в кухнята на Уилям. Приятелят ù все още седеше на масата, но погледът на Аня беше прикован към любовника ù. Лушън я наблюдаваше, а от очите му се излъчваше зной. Зной и възхищение, и благодарност.

– И къде ходихте двамата? – попита Уилям.

– Никъде. – Тя се съсредоточи върху Уилям. Погледът на Лушън я караше да се върти в стола си. – Къде са твоите жени тази сутрин?

– Спят. Вампирите се нуждаят от разкрасяващия си сън.

Очите на Лушън се разшириха. Сигурно не беше срещал вампир преди.

– Вампири като кръвосмучещи или като съблазнителки? – Тя огледа Уилям от горе до долу, но той не беше белязан. Само краката му бяха покрити с черни копринени панталони. – Предполагам като съблазнителки. Не приличаш на някой, който е бил хапан, поне не от някой с подходящите зъби.

– О, бях хапан, само че не там, където можеш да видиш. За разлика от теб – добави той с многозначителен поглед към врата ù.

Лушън тъкмо отпиваше от сока си и се задави. Аня се засмя и го потупа по гърба.

– Мисля, че ти го шокира.

– Невъзможно – каза Уилям, изучавайки Лушън. – Чувахме как двамата го правите като зайци. И това направо ме зашемети, но трябва да кажа, че явно се справяш добре, щом успя да накараш тази малка низша богиня да моли.

– Благодаря – каза Лушън, когато кашлицата му спря. Но в гласа му имаше предупреждение.

– Аз не съм низша, мръсно жиголо!

Уилям намигна и подпря лакти на масата.

– Е, какво става? Знаеш, че обожавам посещенията ти, Аня, но защо си тук и защо те преследва демона на Смърт?

Тя отвори уста да отговори, но Лушън я докосна по ръката възпиращо. Когато Аня го погледна, той поклати глава.

– Няма да издавам никакви тайни, Цветенце.

– О, тайни! Казвай! – плясна с ръце Уилям.

Искаше ù се, не би го отрекла. Никога не беше пазила ничия тайна. Нямаше нищо забавно в това. Но все пак замълча. За Лушън би направила всичко. На този етап не беше изненадана, че дори палавата ù страна иска да го впечатли.

– Просто трябва да заемем някои неща от теб – каза Лушън.

– Като?

– Всъщност – каза Аня – бихме искали ти да си наш екскурзовод в Арктическия кръг.

– Аня! – предупреди Лушън.

– Е, аз бих искала. Той живее наблизо и прекарва много време там. Познава терена. И в случая не издавам тайните ни, нали?

– Защо искате да отидете в Арктика? – Уилям потрепери. – Там е по-студено, отколкото в... срамотите на вещица. А аз знам.

– Във ваканция съм и ми се гледат ледници – отвърна тя лекомислено.

– Ти мразиш леда. Прекарваш повечето си време на Хавай.

– Ще се справим и без водач – намеси се Лушън. – Дрехи, одеяла и снегоходки са достатъчни.

– Няма да ви заведа в Арктика – каза Уилям и поклати глава. – Току-що се върнах от пътуване до там и се нуждая от сериозна почивка.

Лушън сви рамене, сякаш не му пукаше дали ще ги води, или не.

– Значи се разбрахме. С Аня отиваме сами.

– Как пък не! – Аня плясна с ръка по масата и чиниите се разтракаха. – Уили ще ни заведе, където искаме да отидем и ще го направи с усмивка на лице. Ще ни спести време, а и той е добър войник, в случай че трябва да се бием със знаеш какво. Хидра – добави тя драматично.

– Искате да се биете с Хидра? – Уилям пребледня. – Няма да доближа тази кучка. Изгубих я от поглед преди няколко години и предпочитам да си остане така.

– Не съм мислила, че ще срещна жена, която ти не би чукал. – Аня набоде парче палачинка на вилицата си. Вдигна го до устата си и каза: – Всъщност никога не съм мислила, че ти ще срещнеш жена, която не би чукал. И като говорим за това, къде точно попадна на Хидра? И как се измъкна жив?

– Видях я два пъти. И двата пъти на различни места там на леда. И се измъкнах жив, само защото тя не можеше да понесе мисълта, че ще обезобрази красивата ми кратуна, но малко оставаше – промърмори Уилям.

– Това е добре – каза Лушън и кимна с глава.

Аня знаеше, че той има предвид, че Хидра е била забелязана, но вероятно му се искаше Уилям да не се беше разминал толкова щастливо. Самата тя не можеше да сдържи вълнението си. Но имаше още въпроси.

– Защо изобщо ходиш там? – попита тя. – Никога не си ми казвал.

– Достатъчно близо е до дома ми, за да се крият там безсмъртни за тайно нападение. В началото не бях сигурен дали идват за Хидра, или за мен. И двамата имаме свои врагове. Но след време спря да ми пука. Ако някой се спотайва там, тръгвам след него.

– Кои са враговете ти? – зачуди се Аня на глас.

– Аз... ъ... имам малък проблем с това, че пожелавам дами с партньори – каза Уилям – и техните половинки искат смъртта ми повече от всичко.

– Ще стоиш далеч от Аня – изръмжа Лушън.

Този сладък, сладък мъж, помисли тя, усмихна се и потупа ръката му. Лушън се пресегна под масата и стисна коляното ù в желязна хватка, за да я накара да замълчи. Тя не замълча.

– За последен път ще те помоля мило да ни заведеш – каза тя на Уилям.

Той завъртя очи, избута празната си чиния настрана, облегна се в стола и скръсти ръце на гърдите си. Беше сплел кичури коса на слепоочията си и сега те бяха зад ушите му, а цветните мъниста по краищата им подрънкваха всеки път, щом помръднеше.

– Съжалявам, но отговорът ми е не.

– Добре тогава. – Аня също се облегна назад в стола си. Винаги се беше възхищавала на тази стая. Сводест таван, гранитен остров за готвене, модерни уреди и кошници с плодове, които висяха на куки в стената. Щеше ли Уилям да я унищожи в изблик на ярост, когато тя свършеше с него? – Може би сега е моментът да ти кажа, че книгата ти е в мен.

Уилям замръзна в хищническо спокойствие.

– Не е. Не може да бъде. Видях я тази сутрин, преди да сляза на закуска. – В погледа му проблясваше насилие.

Лушън вдигна Аня и я положи в скута си. Тя сгуши глава в извивката на врата му. Закрилата не беше нещо, от което се нуждаеше, но оценяваше жеста.

– Благодаря отново – каза тя.

– Аня! – отсече Уилям. – Не е в теб. Книгата е в мен. Аз я видях тази сутрин.

– Внимавай с тона! – предупреди го Лушън.

– Видял си фалшива – обясни тя.

– Лъжеш. – Воинът се наведе към Аня и втренчи поглед в нея.

Лушън мигновено скочи на крака и я избута зад себе си. „О, спри, мое малко сърце!“

– Казах ти да внимаваш с тона.

Уилям скочи от масата и столът му се плъзна назад и се заби в острова. Фрас!

– Ако я няма... – И той излезе от стаята разярен.

– Проклятие! Той излезе, без да унищожи стаята. Ела! Не искаме да изпуснем това. – Аня сплете пръсти с Лушън и ахна от електрическата искра, която усети при допира.

Тя вече знаеше какво могат да правят с нея тези палави пръсти.

Разтреперана, тя го дръпна и двамата последваха воина. Коридорът беше добре осветен с трепкащи златни крушки. Парчета цветна дантела покриваха лампите и светлината се плискаше в цветовете на дъгата. Дело на вампирките? Дали се опитваха да опитомят воина?

По стените нямаше картини или оръжия, както обикновено. Аня можеше да се обзаложи на десет милиона американски долара, че Уилям ги е махнал предишната нощ, след като е задоволил вампирките си. Беше добре запознат със склонността на Аня към кражби, но беше закъснял да спаси безценната си книга. Глупавият мъж беше накарал една от вещиците си да постави магия върху заключените корици на книгата преди много време. Магия, която Аня беше развалила с ключа си.

– Каква е тази книга, за която става дума? – попита Лушън, докато крачеше до нея. – И наистина ли си я откраднала?

– Книга с древни пророчества, създадена от боговете. И да. Взех я. Уилям трябваше да е умно момче и да я е прочел няколко пъти през вековете, но не е, твърде много се боеше, че ще причини повече вреда на съдбата си, отколкото добро. – Аня зави зад един ъгъл. Пред тях се извисяваше стълбище. Проклятие, това място беше огромно. Тя не беше свикнала да върви, обикновено просто се пренасяше.

– Виждаш ли, едно от пророчествата в нея е за Уилям. Написано е по времето, когато влезе в затвора, ако добре си спомням. Нещо за жена. Разбира се, винаги има жена. Все едно, пророчеството му е кодирано като загадка и някъде в книгата е ключът за разкодирането му и за спасяването на Уилям.

– Аня! Как посмя, мамка му? – извика Уилям. Ядосаният му рев отекна от стените.

– Предполагам, че е намерил фалшивата книга.

– Ще се опита ли да те нарани?

Тя въздъхна.

– Не, докато в мен е безценното му – последното тя произнесе с демонично зъл глас.

Лушън просто поклати глава.

Завиха още веднъж и се озоваха в кабинета. Уилям държеше фалшивата книга, която Аня беше направила. Когато за първи път го беше посетила тук, тя се беше опитала да се сбие с него, нуждаеше се от битка. Един от смъртните ù приятели беше умрял и потребността ù от безредие беше голяма. Уилям се беше оказал твърде задоволен, за да ù угоди и престорено беше заявил, че е повече любовник, отколкото боец. Но ù беше предложил секс. Вместо това тя беше прекарала известно време да хвърля и троши стъкла.

После беше забелязала книгата в твърде интересна кутия. Кървавочервени рубини бяха инкрустирани в корицата и отстрани. Те я зовяха с песен на сирена. След като знаеше колко е важна книгата за него, кражбата ù бе още по-сладка, колкото и да се срамуваше да го признае. Но не допускаше, че би го утешило да знае, че Аня е мъничко засрамена.

– Корицата изглежда същата, но страниците са празни – изръмжа той.

Аня разпери ръце.

– Съжалявам. Не можах да се сдържа.

– Някой трябваше да те довърши преди много време.

– Сякаш от това щеше да има някаква полза – промърмори тя.

– Защо те харесвам? Защо винаги ти позволявам да се върнеш? Ти и твоят Всеотварящ ключ сте заплаха. Върни ми книгата, Аня!

– Как така всички знаят за този ключ, а аз никога не съм чувал за него? – оплака се Лушън, вдигнал ръце.

– Защо просто не ù вземеш ключа? – предложи Уилям на Лушън със зла усмивка.

– Млъкни, Уили! – Тя тупна с крак и зарови ръка в косата си. – Той вече знае.

– Всичко ли?

– Да.

„Е, почти.“

Уилям се ухили.

– Лъжкиня. Е, Луси – каза той, метна празната книга на земята и плясна с ръце. – Знаеше ли, че ако тя ти даде ключа, ще ти даде и спомените си? Ще знаеш всичко за нея. Всеки неин грях, всяко престъпление, всеки мъж, когото е докоснала някога. Още по-хубаво – ще знаеш къде е тя във всеки един миг. Никога няма да може да се скрие от теб.

Лушън ù хвърли предпазлив поглед.

– Вярно ли е?

Аня кимна с нежелание.

– Част от очарованието на Всеотварящия ключ.

– Кой ти даде този ключ? – попита я Лушън. – Защо някой би ти стоварил такова бреме?

Уилям се нагърби да отговори вместо нея.

– Скъпото ù татенце ù го даде, когато боговете най-накрая решиха какво да е наказанието ù за убийството на капитана на стражата им. Щеше да бъде превърната в безсмъртна секс робиня. Подходящо, не мислиш ли? Но Тартар знаеше за проклятието ù и знаеше какво щеше да ù причини това. Затова се появи и се направи на спасител за първи път в нехайния си живот. Защо мислиш, че безсмъртният затвор накрая падна? Как мислиш, че титаните успяха да избягат? Без ключа Тартар-мъжът и Тартар-затворът бяха отслабени. Накрая и двамата рухнаха.

Вярно, всичко беше вярно. Когато беше приела ключа в себе си, тя беше получила част от спомените на баща си и можеше да разбере къде се намира във всеки един миг. Дори сега трябваше само да помисли за него и знаеше къде е.

Така беше разбрала, че Кронос го е затворил.

Беше се върнала на Олимп – място, което се беше заклела никога повече да не посещава. От вина, да, заради всичко, от което се беше отказал баща ù заради нея. И от любов, защото чрез спомените му беше научила, че Тартар не беше знаел за съществуването ù, докато Темида не беше разкрила истината. След това беше искал да бъде част от живота ù, но без да знае как да подходи, без да опропасти съпругата си, която беше предал, или да унижи любовницата, която вече страдаше заради нощта на глупост, която бяха споделили.

Когато беше разбрал, че Аяс я е нападнал, Тартар беше искал да изтръгне собственото си сърце затова, че не е бил там. А докато тя беше в затвора, той се беше виждал като неин защитник – беше ù давал допълнително одеяла и храна, докато не беше излязла присъдата ù и се беше наложило той да избира между нейния живот и неговия собствен.

Откъсвайки се от спомените си, Аня веднага погледна към Лушън. Изражението му беше празно и неразгадаемо, изражение, което тя мразеше. Какви мисли се въртяха в ума му?

Уилям отново плесна с ръце, сякаш беше доволен от добре свършена работа.

– Искаш водач? Имаш водач. След това получавам книгата.

Аня кимна. Не беше горда със себе си, както трябваше да е.

– Тогава хайде, вие двамата! Да се приготвяме! Нямам търпение да започнем, за да можем да свършим. – Уилям излезе от стаята, като си подсвиркваше.

Аня беше сигурна, че спокойствието на Лушън е фалшиво. С опънати нерви тя леко го тупна по рамото.

– Нещо да искаш да ми кажеш?

В различно оцветените му очи проблясна безнадеждност.

– Независимо колко дълго или усилено проучвам, няма да намеря начин да взема ключа от теб, без да те нараня, нали?

Тя преглътна.

– Да, така е.

– И ти никога няма да можеш да се скриеш от него, ако Кронос се сдобие с ключа.

– Точно така – каза тя, загледана в краката си. Проклятие, трябваше да спре с това! Тя се вгледа в Лушън през гъс­тите си мигли. Обхвана я несигурност, докато се приближаваше към него. – Това променя ли нещата между нас? Кара ли те да искаш да се откажеш от нас?

Ръцете, които ù бяха доставяли такова удоволствие предишната нощ, се сключиха под брадичката ù и я повдигнаха.

– Разбери! Аз съм тук. Твой съм. Не се отказвам.

О, този мъж... Устните им се срещнаха нежно, толкова нежно, че беше само докосване, но тя не беше доволна от това. Можеше никога да не е доволна от нещо по-малко от... ами от всичко, което този воин можеше да предложи.

– По-страстно! – заповяда тя.

Езиците им се срещнаха и започнаха да се преплитат, докато двамата се изпиваха един друг. Лушън вече знаеше без никакво съмнение, че не може да използва ключа, за да се пазари с Кронос, но все още я искаше. Не можеше да развали проклятието ù, но все още я искаше. Тя беше преизпълнена с радост и се чувстваше облекчена. Усещаше се още по-омагьосана от него. „Той е мой.“

Аня се познаваше достатъчно добре и знаеше, че ако някоя жена някога помислеше да ù го отнеме, тя ще убие кучката. Хладнокръвно. Болезнено. Вече не можеше да си представи живота без него. Не мислеше, че е живяла истински до мига, в който го беше видяла за първи път. „Да, той е мой.“ Ръката ù се вплете в копринената му коса и после се отри във възбудения му член. „Мой.“

Още докато го мислеше, прозвуча силен смях.

Всичко в Аня внезапно се сгърчи. Нервната ù система превключи на висока предавка, а сърцето ù заби неравномерно. Дланите ù се изпотиха. Тя не се откъсна от Лушън, но прекъсна целувката и го загледа с широко отворени очи. „Не. Не сега!“

Той се беше вдървил. Очите му бяха присвити с отблясък от онази ярост, която беше видяла онзи път в Гърция. Аня никога не беше виждала някой толкова свиреп. Той изглеждаше така, сякаш с радост би убил всички около себе си. С изключение на нея. Ръцете му все още нежно държаха кръста ù.

– Кронос – каза той сковано с онзи ужасен глас.

С пресъхнала уста Аня кимна.

– Какво искаш от нас, о, Велики?

Богът се изсмя отново.

– Точно сега ще се задоволя да ви кажа, че открих най-добрия начин да те подчиня, Анархия.

През тялото на Лушън премина тръпка.

– Кралю, тя е...

– Тишина, Смърт! Ти отново се провали и не изпълни задачата си, а аз повече няма да чакам. Убий я! Тук на мига!

Лушън погледна Аня. Мускулите му бяха като камък. От него спря да се излъчва горещина и леденостудена решителност зае мястото ù.

Аня не искаше да умре, но не искаше и Лушън да бъде наказан заради нея. Ако само беше останала настрана от него, това нямаше да се случи. Да, нищо от това нямаше да се случи. Нито целувките, нито докосването, нито... любовта?

Не, тя не можеше да го обича. Любовта би я унищожила, би я оковала така сигурно, както ако отново попадне в затвор. „Просто дай на Кронос ключа!“

„Не мога.“ Тя би изгубила всичко. Независимостта си, силите си, спомените си. Можеше дори да забрави собственото си проклятие, да спи с някого и по невнимание да се обвърже с този мъж завинаги.

Богове, какво щеше да прави тя?

– Не мога да я убия – каза Лушън, гордо вирнал брадичка. Но гласът му беше измъчен.

– Така си и мислех. Трудно ми е да повярвам, че гърците някога са разчитали на теб за защита. – Напрегнато мълчание. – Сега ме чуй! Ти ще отслабваш с всеки изминал ден, в който не получа ключа.

– Какво? – ахна Аня.

– В началото мислех, че любовта на воина към приятелите му ще го подтикне да действа. Вече знам. През цялото време си била ти, Аня. Ти си се нуждаела от подтикване.

Аня затърси подходящ отговор. Обземаше я ужас.

– Кронос...

– Видях каква си с него. Той не е просто играчка, както се преструваше ти, а някой, който е важен. И сега ще трябва да избереш какво е по-важно – той или ключът. – Кронос се разсмя, сякаш победата вече беше негова. – Чуваш ли как часовникът тиктака? Аз го чувам.

И остана само тишината.

Кронос си беше заминал, тя го знаеше, защото лекото жужуне на сила, което винаги го съпътстваше, беше изчезнало. Дишането ù стана накъсано и тя едва успяваше да вкара въздух в дробовете си. Да изгуби Лушън? Не!

– Нито дума! – изръмжа Лушън. Отказваше да я погледне. – Намирането на тези артефакти сега е по-важно от всякога. Те са източник на сила и можем да ги използваме. Ще съберем провизии, както планирахме и излизаме навън.

– Но...

Той закрачи навън, оставяйки я сама в кабинета.

О, богове! Какво щеше да прави тя, по дяволите?