Прокълната целувка

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Духът на Лушън се пренесе на гърба на Хидра. Тя не му обърна внимание, беше фокусирана върху Аня, която беше оплискана с кръв, порязана и натъртена, и изглеждаше като амазонка, готова да направи всичко, за да спечели битката.

Той бръкна в тялото на Хидра с призрачна ръка и сграбчи душата ù. Тя изрева и го накара да се свие. Ушите му сигурно щяха да прокървят, ако беше в телесната си форма. В паниката си тя скочи към Аня, но той отново дръпна душата ù и я задържа на място.

Той знаеше, че това, което ù причинява, я наранява, тъй като е жива. Тя отново изпищя, но остана на място, сякаш беше вързана. Аня скочи високо и бързо отряза една от главите на създанието. Когато главата се търколи и Хидра изкрещя, от дланта на Аня изригнаха пламъци. Аня заби огъня право в раната, точно когато на мястото ù започна да се оформя друга глава.

Оранжево-златиститете пламъци стопиха кожата, унищожиха я и обгориха раната. Хидра се сгърчи и трепна от ярост. Вече вбесена, тя използва всичката си останала сила, за да захапе Аня. Лушън я задържа здраво, докато неговата жена се извъртя и замахна отново с меча.

Контакт.

Втората глава падна. Аня отново създаде огън и изгори раната, въпреки че две от змиите захапаха ръката ù. Аня се сви, но задържа пламъците. Създанието изрева, отпусна се и се срина във водата. Звукът от този последен рев продължи да отеква дълго, докато накрая благословено заглъхна.

Възхитен, той се задържа във въздуха за миг. Бяха го направили. Бяха победили!

Аня падна на земята задъхана, но усмихната. Лушън се пренесе до брега и се опита да се върне в тялото си, но сякаш някакъв щит пречеше на духа му да се съедини с плътта. Той се намръщи. Опита отново. Отново се провали.

Защо не можеше да влезе?

„Твърде слаб си.“ Мисълта се заби в ума му. Той беше слаб, да, но би трябвало да може да влезе. Ако не можеше... Намръщен, той опита за последен път да се плъзне в тялото си. Нищо.

Можеше само да се носи над него безсилен. Погледна към Аня. Тя се отпусна на колене в кръга от трева до тялото му.

– Връщай се тук! – каза тя и погледна нагоре към духа му, като му се усмихна уморено. – Ще се погрижа за раните ти.

Той опита отново. Наистина опита. Трябваше да я докосне един последен път. Тази жена му беше дала повече щастие за няколко седмици, отколкото беше изпитал за хиляди години. Но остана точно където беше.

– Лушън – извика тя и в гласа ù се долавяше тревога. – Това не е смешно. Връщай се в тялото си!

– Не мога.

Мина миг, преди тя да реагира. Яростно поклати глава. Беше много уплашена, но и не вярваше.

– Можеш.

– Аня. – Така беше най-добре. Той го знаеше преди дни, знаеше го и сега. Тялото му щеше да умре и Кронос нямаше да има с какво да я заплашва. Тя щеше да е свободна и ключът щеше да остане само неин.

– Не се отказвай! – каза тя и отново поклати глава. От гърлото ù се откъсна хлип. – Продължавай да опитваш!

– Аня.

– Няма да умреш. Чу ли ме? – Очите ù се изпълниха със сълзи, докато гледаше нагоре към него. – Няма да умреш – промълви тя на пресекулки. – Няма да ти позволя. Помогни ми, Уилям! – извика тя, напълно забравила за гнева си към него, но воинът беше припаднал. Тя започна да удря гърдите на Лушън, опитвайки се да накара сърцето му да се задвижи.

– Аня. Моля те! – разкъсваше се, като я гледаше така. Отпусна се до нея и се опита да прокара ръка през косата ù, но усети единствено топлината на въздуха. – Обичам те.

Още докато говореше, Смърт изрева с много повече ярост и болка от Хидра. Лушън се почувства така, сякаш гори, сякаш вътрешностите му подхранваха гладен огън. Той също започна да реве. Болката беше прекалено силна. Беше разкъсван на две.

Богове! Мъж и демон се отделяха, осъзна той. Откъс­ваха се.

– Лушън, какво има? – извика Аня и престана да се грижи за физическата му форма. – Ти ще се оправиш. Ще дам на Кронос Всеотварящия ключ. Ти ще се оправиш – повтори тя.

Той искаше да отговори, искаше да ù каже да стои далеч от Кронос, но изгарянето се усили и не успя да каже нищо. Ако той и Смърт успееха да се разделят напълно, Лушън наистина щеше да умре. Точно като Баден. Нали?

– Аз ще се погрижа за всичко. – Аня изчезна. Преди той да успее да се паникьоса, тя се върна на късчето окървавена трева до тялото му. Очите ù бяха светещи езера. – Кажи ми какво става с теб! Нека ти помогна!

Борейки се с болката, опитвайки се да задържи Смърт, той отново се пресегна. Призрачните му пръсти отново преминаха през нея. Сълзите вече течаха от очите на Аня и гледката го разби.

– Обичам те – най-после успя да каже той.

– Кронос! – изкрещя тя.

– Спри! – Той се преви. Всеки миг Смърт щеше да е напълно свободен. Странно. Беше прекарал толкова години да мечтае за живот без демона, а сега и двамата се опитваха да се задържат един за друг с малкото сила, която им беше останала.

– Кронос!

Лушън отвори уста, за да заговори, но не излезе звук. Последната му връзка със Смърт се скъса и той вече не знаеше нищо.

* * *

Аня повърна в мига, в който духът на Лушън изчезна. Когато стомахът ù беше напълно празен, тя извика отново Кронос.

– Готова съм да се пазаря. Чуваш ли ме? Готова съм.

Както винаги, той се повяви като лъч ослепителна светлина. Тя примигна и се изправи на треперещите си крака. Духът на Лушън все още го нямаше. Беше изчезнал. О, богове! Беше видяла скелетния образ на Смърт да се откъсва от него с вой (о, богове, какъв вой!), преди и той да изчезне. „Дано не съм закъсняла прекалено много!“

Тя затвори очи и се опита да върне времето, но не успя. Беше го правила веднъж за Мадокс и Ашлин. Защо не можеше да го направи сега? Защо?

– Слушам те – каза Кронос и тя усети как се носи към нея, а бялата му роба забърсваше гъстата трева.

Тя се взря в него със замъглени от сълзите очи.

– Ключът е твой. Доброволно ти го давам, ако се закълнеш да върнеш живота на Лушън и да ни оставиш на мира.

– Искам и клетката. Къде я скри?

Аня потисна желанието си да бърза и едновременно с това усещането за загуба и паника, и поклати глава.

– Няма да я получиш. Тя принадлежи на Лушън. Получаваш само ключа.

– Искаш ли любовникът ти да живее?

– Ако умре, ти никога няма да получиш ключа. – Сълзите ù вече падаха свободно, когато пое главата на Лушън и я вдигна. Целуна нежно устните му. „Обичам те. Ще оправя всичко.“ Моля те, моля те, моля те, нека всичко се оправи!

– Още малко и дори аз няма да мога да го върна – каза Кронос жестоко. – Беше толкова слаб, че трябваше да положа значително усилие, за да го свържа отново с демона и да запазя живота му за още малко. Без ключа с радост ще ги разделя отново.

Въпреки че усети прилив на надежда, че Лушън наистина може да бъде спасен, тя погледна бога с присвити очи.

– Няма да отстъпя за това. Може да получиш ключа. Клетката принадлежи на Лушън. Веднъж ти ми даде възможност за избор – Лушън или ключа. Сега ти давам същия избор. Така е честно. Така е справедливо. И няма да отстъпя.

Той срещна пронизващия ù поглед намръщен. Тя не знаеше какво се върти в ума му. После той кимна, сякаш беше усетил безусловната ù решителност. Или може би през цялото време е знаел, че ще бъде така, но се е надявал на повече.

– Много добре.

– Тогава сделката е сключена. Животът на Лушън за ключа. – Тя поемаше ужасен риск, като се доверяваше на същество, което мразеше, и което вероятно мразеше нея. – Ако след това вземеш клетката от нас, безсмъртните по целия свят ще узнаят за безчестието ти. Повелителите на нощта ще се обърнат срещу теб и ще направят всичко по силите си, за да освободят гърците. Ще има война във време, когато ти търсиш единствено почит. Знам, че се смяташ за недосегаем и по-силен от обикновените безсмъртни воини, но знаеш ли? Бил си победен веднъж. Може да бъдеш победен отново.

Кронос замълча и вдигна ръце високо във въздуха. Секунда по-късно бяха в стаята на Лушън в Будапеща. Лушън лежеше в леглото. Аня виждаше как татуираните му гърди се повдигат и спадат. Беше гол и раните му бяха изчезнали. Кожата му беше здрава и загоряла и Аня усещаше демона, безопасно разположен в него.

Кронос стоеше до леглото.

Без да каже и дума, Аня се пренесе до мястото, където се криеха майка ù и баща ù – остров, близо до хавайския дом на Аня. Дисномия стоеше пред клетката и се мръщеше.

– Съжалявам, мамо, но все пак няма нужда да ми я пазиш.

Красивата Дисномия ахна при внезапната ù поява, а тъмната ù коса се люшна по раменете и. Тя се усмихна, когато видя, че е Аня.

– Здравей, скъпа.

– Знам какво мислиш. Две посещения в един ден, при положение, че се заклех да стоя далеч от вас, за да не ви намерят титаните, са прекалено много. Но все още си в безопасност, така че не се тревожи! – Аня целуна меката буза на майка си. – Поздрави татко от мен и ще ви посетя отново скоро. Обещавам – каза тя, грабна артефакта и отново се пренесе при Лушън.

Кронос стоеше точно там, където го беше оставила.

Аня постави Клетката на принудата до далечната стена. Трябваше да признае, че се изненада, когато Кронос просто вдигна вежда, вместо да се опита да вземе клетката.

– Аз спазих моята част от сделката – каза ù той.

Сега тя щеше да спази нейната. Аня внезапно се почувства нервна. Целуна спящия Лушън и се пренесе вътре в клетката.

– Готова съм – каза тя и стисна решетките.

Богът примигна към нея от изненада и объркване.

– Искаш да бъдеш заключена? Без Всеотварящия ключ няма да можеш да избягаш и всеки, който влезе в тази стая, ще може да те подчини на волята си.

– Знам. – Но по този начин, ако загуби спомените си за Лушън, когато ключът напусне тялото ù, няма да може да избяга от него, като нарани и двама им, заради връзката помежду им. Той щеше да има време да я спечели отново. – Но го обичам.

Кронос поклати глава в недоумение.

– Поразително. И неочаквано от такава като теб.

Тя се направи, че не чува „такава като теб“. Любовта ù към Лушън беше най-хубавото нещо в живота ù и тя щеше да направи всичко за него.

– Да приключваме с това! – Тя преглътна, издиша и после произнесе необходимите думи. – Аз, Аня, позната през вековете като Анархия, доброволно давам на Кронос, крал на боговете, Всеотварящия ключ. Правя го охотно и без възражения.

Въздухът около Кронос направо бръмчеше от очакването му, когато богът се пресегна в нея с призрачна ръка, точно както беше виждала да прави Лушън с мъртвите толкова много пъти. Гърдите ù пламнаха. Остра болка изригна, когато той издърпа ръката си. В дланта му пулсираше ярка кехлибарена светлина. Коленете на Аня поддадоха и тя се срина. Кронос затвори очи и постави светлината върху сърцето си.

Доволната му усмивка беше последното нещо, което Аня видя, преди целият ù свят да почернее.

* * *

– Пусни ме!

Лушън никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Просто не знаеше какво да прави. Аня беше заключена в Клетката на принудата от четири дни. Въпреки връзката им, тя нямаше представа кой е той. Пазеше само спомените си от преди да приеме ключа в тялото си. Тя постоянно настояваше да я пусне. Но той не я пусна. Не можеше. Тя щеше да избяга, можеше дори да се опита да го убие.

Беше заплашвала да го направи достатъчно често. Той все още можеше да усети емоциите ù, затова знаеше, че наистина го мисли. Тя също можеше да усеща неговите емоции и всеки ден го питаше защо я обича. Винаги задаваше въпроса объркано, сякаш бяха непознати и той трябваше да гледа на нея с отвращение. Тя със сигурност гледаше на него с отвращение.

Той крачеше из стаята си като оковано гладно животно. Тя беше дала Всеотварящия ключ на Кронос заради него. Той не можеше да понесе мисълта, че го е направила, и искаше да я напляска и да я прегърне едновременно. Тя беше загубила спомените си, но поне не беше изгубила силите си. Искаше му се да мисли, че е заради връзката им.

Тя му беше дала сила веднъж и сега той явно ù връщаше услугата.

Само ако можеше да я накара да си спомни за него.

– Пусни ме от тук! – изкрещя му тя. – Нямаш право да ме държиш. Как си ме преместил от Тартар без моето знание?

Лушън спря и се загледа към нея, гърдите му се стегнаха. Той мразеше мисълта, че тя се е отказала от толкова много спомени заради него, да, но още повече мразеше да я гледа как страда.

– Аня. Ние сме свързани. Защо не ме помниш?

– Копеле! – Тя се пресегна през решетките и одраска гърдите му, пускайки кръв. – Ела близо до мен и усети болката! Чу ли ме? Капитанът беше по-голям от теб, а аз го убих без да мигна.

Той се отпусна на пода пред решетките. Последните няколко дни отново се разиграха в ума му. Когато се беше събудил в стаята си жив, отново свързан със Смърт, той беше вън от себе си от радост. После беше видял Аня да спи в клетката. После тя се беше събудила и го беше погледнала така, сякаш е непознат. Ругаеше го. Мразеше го.

Нищо ли нямаше да стане както трябва?

Сякаш върху всички воини беше паднал покров. Беше научил, че Парис се е върнал от Гърция разбит. Воинът отказваше да говори за това, така че никой не знаеше какво се е случило.

Парис скоро щеше да замине за САЩ, за да се присъедини към Гидиън, както беше планирано, но Лушън не можеше да не чувства вина, защото той беше този, който каза на другите да не се тревожат за Парис. Това закъснение, този изтормозен поглед... нещо със сигурност беше тръгнало зле.

Аерон и Рейес също бяха в САЩ, но никой не беше говорил с нито един от двамата и не знаеха какво става с тях. Което на свой ред значеше, че никой не знае какво се е случило с Даника и семейството ù. Лушън въздъхна. Другите воини все още търсеха следи от останалите Хидри. Дотук никакъв късмет.

Лушън трябваше да е там, трябваше да търси с тях. Най-малкото трябваше да помага на Парис да се възстанови от това, което му се беше случило. Така беше винаги. Нещо се случваше и Лушън го оправяше, както може. Но не можеше да остави Аня. И нямаше да го направи. Тя беше неговият живот.

За съжаление, изглежда той не можеше да направи нищо за нея.

Тя не помнеше нито Мадокс, нито Ашлин, въпреки че двамата я посещаваха всеки ден, за да ù благодарят за това, което беше направила за тях. Аня слушаше, изглеждаше сякаш омеква за малко, но спомените ù не се връщаха. Той дори ù беше дал близалките, които тя обичаше, но без полза. Какво още можеше да направи?

– Обичам те – каза ù той.

– Е, аз те мразя. Пусни ме! – Решетките издрънчаха, когато тя ги разтърси.

Той отпусна глава в ръцете си.

– Няма да си спомниш за мен независимо от всичко, което правя. Нали?

– Върви по дяволите! – Тя заби юмрук през решетките в тила му. – Няма да бъда твоя робиня. Чуваш ли ме? Не съм ничия робиня!

С натежало сърце (искаше му се отново да умре) той стана и отключи вратата.

В началото Аня просто стоеше там и го гледаше.

– Защо си толкова тъжен? Защо ме освобождаваш?

– Не мога да понасям да те гледам затворена.

– Защо? – Без да изчака отговора му, тя поклати глава, излезе от клетката, като остави колкото можеше повече разстояние между тях и обърна присвитите си очи към него. – Какво ми има? Защо ме боли при мисълта да си тръгна?

Сълзи се стекоха по бузите му и той ги изтри. Не смееше да се надява. Още не.

– Аз съм твоята половинка.

– Аз нямам половинка. – Тя тръгна към него с ярост в кристалните си очи. По пътя задигна една от камите, които той беше поставил на нощното шкафче. – Ще си платиш за това, че си ме заключил.

В този момент един спомен дойде на мястото си. Веднъж беше стояла по същия начин пред него и му беше разказвала за клетката. Който е вътре, трябва да прави точно каквото собственикът ù нареди.

Дори да убие себе си? – беше попитал той.

Да – беше отговорила тя.

Наистина беше толкова просто. Тя се намръщи и скочи към него. Като внимаваше да не я нарани, изпълнен с надежда за първи път от дни, той изби ножа от ръката ù, сграбчи я, пренесе я в клетката и после се пренесе навън, преди тя да разбере какво става.

Тя изкрещя към него, докато той заключваше вратата.

– Ще те убия за това! Що за садистична игра играеш? – погледът ù попадна върху татуировката му, която пулсираше в червено и черно. Аня примигна като хипнотизирана и част от яростта ù се стопи. – Красива е.

Може би тя си спомняше. С огромна надежда той стисна решетките и се загледа в нея.

– Седни, Аня!

Тя падна по задник и го изгледа свирепо. Негодуванието се беше върнало в очите ù. Действаше. Тя отвори уста да закрещи, но той каза:

– Мълчи, Аня!

Устните ù се затвориха. Възмущението се превърна в истинска ярост.

Ако това не подействаше...

– Спомни си за мен, Аня! Спомни си времето ни заедно! Заповядвам ти да си спомниш.

Клепачите ù се затвориха и тя изпъшка. Чертите ù се изкривиха сякаш от болка. Аня падна по гръб и се сви на топка, стиснала слепоочията си.

– Аня! – изкрещя той загрижен, отвори вратата и клек­на до нея.

Мина доста време, докато тя се гърчеше, стенеше и проклинаше, стиснала с нокти главата си. Той я държеше, мърмореше успокоителни думи и се мразеше. „Какво ù причиних?“ Тази жена се беше отказала от всичко заради него.

Но най-накрая тя утихна. Тънък слой пот лъщеше по кожата ù. Под очите ù имаше сенки.

– Толкова съжалявам, скъпа. Ще те пусна, но не очаквай да те забравя! Ние сме свързани. Аз ще те следвам и ще направя всичко по силите си да те ухажвам и да те спечеля. Затова се приготви да ме виждаш често! Твърде много те обичам, за да те пусна.

– Сякаш бих ти позволила някога да ме пуснеш. Ти си мой. И аз те обичам, Цветенце. – Тъмните ù мигли запърхаха и очите ù вече блестяха с любов. – Богове, толкова се радвам, че си жив!

Заля го такова поразително щастие, че той трепереше, когато я притисна към себе си.

– Аня, сладка Аня!

– Толкова те обичам – каза тя.

Той зарови глава във врата ù и вдиша ягодовия ù аромат.

– Благодаря на боговете, Аня. Умирах всеки път, щом ме погледнеше, сякаш съм непознат.

Тя целуна лицето му и зарови ръце в косата му.

– Мислех, че съм те загубила.

– Ти се отказа от всичко заради мен.

– Е, това е, защото ти си най-важното нещо в живота ми.

Той я притисна плътно към себе си и я пренесе на леглото. Някак щеше да намери начин да възстанови силите ù. Може би като я сложи обратно в клетката и ù заповяда да си ги върне. Ако не...

– Докато съм жив, ще ти се реванширам.

Тя се усмихна и обви крака около кръста му.

– Такъв беше и моят план. Сега ми разкажи какво стана!

Той също се усмихна. През целия си живот никога не беше се чувствал толкова щастлив. Разказа ù каквото знаеше за приятелите си.

– Уилям се е измъкнал от планината и е оздравял. Последвал ни е тук и сега си иска книгата. Не му позволих да влезе в крепостта, но се обажда всеки ден.

Очите ù се присвиха.

– О, ще му върна книгата както обещах. По-късно. Може първо да откъсна няколко страници, но се случват инциденти.

– Той се извини безброй пъти и тъгата му изглежда е искрена. Искам да се махне оттук, но той няма да си тръгне, докато не говори с теб.

– По-късно. Точно сега ще се любим.

Усмивката на Лушън се разшири, докато събличаше бавно Аня, наслаждавайки се на извивките ù и на гладката ù кожа.

– Ще се омъжиш за мен, нали?

– О, да.

– Добре. Знам идеалното място за медения ни месец.

– Раят? Мястото, на което едва не умря? – Ръцете ù отчаяно се бореха с неговите дрехи.

– Не. Раят е точно тук. – Той плъзна два пръста вътре в нея.

Тя изстена и се изви към него.

– Тогава къде?

– Остават три артефакта, които трябва да бъдат намерени. Повечето воини ги търсят. Освен Рейес, който отиде да търси Аерон и Даника. – Той не спираше да движи пръс­тите си навън-навътре. – Имаш ли желание да се включиш в друго търсене на съкровища?

– Винаги. – Тя се прехвърли върху Лушън и го пое в себе си. И двамата изстенаха от шеметното удоволствие. – Но аз вече намерих единственото съкровище, от което някога ще се нуждая. И като говорим за съкровища, какво ще правим с клетката?

– Ще я задържим. Сега, след като ми напомни, се сещам, че има няколко неща, които бих искал да ти направя вътре в нея.

– Ммм, харесва ми. А може би по-късно можем да опи­таме да помогнем на баща ми да си върне паметта. Той и мама заслужават малко щастие след всичко, което са изтърпели.

– Благородна идея.

– Стига приказки! Вярвам, че имаше някакви планове за мен...

Лушън се усмихваше щастливо, докато водеше двама им към кулминацията.