Прокълната целувка

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Лушън беше в недоумение, докато придружаваше три човешки души до рая по-късно тази нощ. Все още беше в недоумение, когато перлените порти се отвориха широко и разкриха златни улици и украсени със скъпоценни камъни извити стълбове на фенери, които висяха като диамантени облаци. Облечени в бяло ангели бяха подредени отстрани и пееха мелодично приветствие, а белите им покрити с пера крила се носеха грациозно зад тях.

Щом душите преминаха прага на рая, портите се затвориха и той остана отвън, където имаше единствено тишина.

Той все още беше в недоумение.

Обичайно красотата и мирът, които срещаше тук, го изпълваха със завист и възмущение, защото той никога нямаше да влезе вътре. Тази вечер не му пукаше. Аня заемаше всяка негова мисъл. Той не знаеше какво да прави с нея.

Лушън се пренесе в стаята си в Буда и тялото му се материализира в края на леглото. Той стоеше, без да мърда, потънал в мисли и хаотични емоции, които не трябваше да изпитва. Когато ставаше дума за Смърт, той знаеше добре последиците от колебанието. Но по-рано днес не само че се беше поколебал, а едва не беше правил любов с жертвата си. Беше я целувал страстно, беше я галил. Беше имал възможността да я довърши, така че трябваше да я е довършил.

– Аз съм глупав мъж – промърмори той.

Беше дошла при него с намерение да го убие. Но той беше видял как блестящите ù червени устни се разтварят в ахване, беше усетил топлия ù дъх върху кожата си, беше усетил аромата на ягоди и сметана, беше чул демона си да мърка и беше погълнат от най-страстното желание, което някога беше изживявал.

Как можеше да желае Аня повече, отколкото беше желал Марая, жената, която беше обичал?

Как?

Аня едва не го беше убила, а той мислеше: „Не мога да умра, без да получа още една целувка от нея“. Не му беше пукало за нищо друго. Само за устните ù. За тялото ù. За нея.

Тя го използваше, за да пречи на Кронос. Беше го признала, което правеше желанието на Лушън още по-глупаво. Но изглежда нямаше нищо против целувката му. Не, тя сякаш ù се наслаждаваше, сякаш жадуваше за още.

– Проклятие! – изруга той, закрачи напред и удари с юмрук стената. Камъкът моментално се напука. Около него се вдигна прах и замъгли зрението му. Усещането беше хубаво, затова той удари отново и кокалчетата му се разраниха и запулсираха. „Успокой се! Веднага!“

Нищо добро не излизаше от гнева му.

Лушън издиша бавно, обърна се и огледа стаята си. Вече беше сутрин, осъзна той с изненада. С цялото това пренасяне беше изгубил представа за различните часови зони. Слънчева светлина струеше през единствения прозорец на стаята. Всички воини, освен Мадокс и Торин, най-вероятно бяха тръгнали към съответните си предназначения в Гърция и в Рим. „Трябва да направя същото. За Аня мога да се погрижа по-късно, когато не ми се подкосяват краката от аромата ù и от усещането за нея.“

Той закрачи към килера, като по пътя забеляза три вази, поставени на тоалетката му. Всяка преливаше от бели зимни цветя и излъчваше аромат на мед. Не бяха там предишната вечер, което значеше, че Ашлин е идвала тук сутринта. Милата и сърдечна Ашлин вероятно е искала да разведри деня му с тях, но от вида на цветята в гърдите го жегна съжаление.

Марая береше цветя и ги сплиташе в косата си.

Вратата му внезапно се отвори и Ашлин нахлу в стаята, а красивото ù лице беше озарено от тревога. Мадокс, както винаги, беше точно след нея – смес от мрачна заплаха и смъртоносна грация. Държеше два ножа, насочени и готови за нападение.

– Всичко наред ли е? – попита Ашлин, когато забеляза Лушън. Светлокестенявата ù коса падаше по раменете и ръцете ù. Ръце, стиснати от тревога. За него? – Вървяхме по коридора и чухме удар.

– Всичко е наред – увери я той. Но задържа вниманието си върху Мадокс, чиито виолетови очи бяха присвити. „Махни я от тук! – помоли безмълвно Лушън, защото не желаеше да нарани чувствата на Ашлин. – Не съм на себе си.“

Лушън беше опасно близо да изгуби всяко подобие на легендарния си контрол. Напрежението сигурно личеше във всяка черта на лицето му.

Мадокс сякаш разбра и кимна.

– Ашлин – той обви с ръка рамото ù. – Лушън се подготвя за пътуването си до храма. Да го оставим!

Тя не се отърси от ръката на воина. Вместо това се облегна на него. Също така отказа да помръдне. Погледът ù обходи Лушън, внимателен и оценяващ.

– Не изглеждаш добре.

– Всичко е наред – излъга Лушън. Колко още лъжи щеше да изрече? Той се наведе, стисна дръжките на сака си и го хвърли на леглото.

– Ръката ти кърви, а костите ти са... Боже мой! – Тя се намръщи и се пресегна.

Мадокс сграбчи китката ù и я спря. Той беше пазител на Насилие, но беше нежен със своята жена и толкова покровителствен, че беше почти комично.

– Мадокс – каза тя разпалено. – Просто искам да видя колко лоши са раните му. Може би трябва да...

– Лушън ще оздравее, а ти имаш нужда от почивка.

– Почивка, почивка, почивка. Бременна съм в четвъртата седмица, а не болна.

Гордата двойка го беше обявила едва преди няколко дни. Лушън се радваше за тях, но също така се чудеше какво щеше да е поколението на обладан от демон воин и смъртна жена с необичайни сили. Полудемон? Изцяло демон? Напълно смъртен? Някога се беше чудил по същия начин за детето, което биха имали той и Марая. Но тя му беше отнета, преди дори да решат да се опитат да зачене.

– Твоят мъж е прав – каза той. – Добре съм.

От Ашлин се излъчваше решителност, а огромните ù кафяви очи не се откъсваха от Лушън. Тя беше сърдечна, но беше и упорита до дъното на душата си.

Беше израснала в научна лаборатория – изучавана и използвана заради уникалната си способност, която се беше научила да контролира едва наскоро. Където и да застанеше, Ашлин можеше да чуе всеки разговор, който се беше провел там, независимо колко години бяха минали. Обаче не можеше да чуе предишни разговори между него и другите безсмъртни, което я дразнеше, когато искаше отговори, които те не искаха да дадат.

– Вече се пръсна слух за теб и някаква жена в клуба – каза тя и примигна невинно. – Коя е тя?

– Никоя! – Като изключим факта, че вече се беше превърнала в център на неговия свят. „Аня, красивата Аня.“ Ръцете му се свиха в юмруци. Дори името ù го възбуждаше, караше кръвта му да кипи и тялото му да копнее за секс. „Тя не е за теб.“ – Воините не бива да клюкарстват.

Той и Аня вероятно са изглеждали смешно заедно. Тя – образец на знойна женственост. Той – грозен звяр. Но не можеше да спре да си представя юмрука си, заровен в косата ù и тялото му, движещо се ритмично в нейното. Силно и бързо. Бавно и нежно.

Красива – внезапно изръмжа Смърт.

Лушън примигна от изненада. Обикновено демонът оставаше по-скоро като принуда, отколкото като глас, винаги част от него, но винаги дистанциран. Лушън не знаеше защо заговори сега. Но откри, че му отговаря. „Да, красива е.“ Беше я виждал четири пъти. Четири пъти беше говорил с нея. За тези няколко седмици беше усетил аромата ù. Тя вече беше обсебила мислите му повече от всеки друг, дори от неговата любима Марая.

Искам я – отново се обади Смърт.

„Да.“

Тя е вкусна. Ще бъде наша, преди да я убием.

„Не!“ – дори докато крещеше думата в главата си, той усети как демонът го дърпа, как се опитва да го накара да намери Аня.

Лушън закова крака в земята. „Още не.“

– Лушън – напомни му за присъствието си Ашлин. Натискът в главата му отслабна. – Аз не съм воин, така че мога да клюкарствам. Целунал си я. Всички казаха, че са те видели...

– Аз съм добре, а жената не е важна – излъга той. О, Богове. Обикновено ненавиждаше лъжите. Той посегна да щипне носа на Ашлин, но чу Мадокс да ръмжи и отпусна ръка. Мадокс не понасяше някой друг да докосва неговата жена. Никога. И за първи път Лушън го разбираше. Полудяваше от мисълта, че други мъже може да докосват Аня.

„Идиот.“ Жената го манипулираше с усмивка на съвършеното си лице, но той беше готов да се обзаложи, че също като майка си е била интимна с легиони. Дали беше използвала тези любовници за удоволствие или за власт, той не знаеше. Не трябваше да се интересува.

Ами ако тя прелъстяваше друг в този момент, опитвайки се да си осигури защита срещу Лушън?

От гърлото му се изтръгна рев и той откри, че отново е приближил стената и удря, удря, а кокалчетата му пулсират. С ъгълчето на окото си зърна как Мадокс избутва Ашлин зад гърба си.

„Какво правиш? Аня може да се грижи добре сама за себе си. Не ù е нужен мъж, който да я пази.“

Може би беше сама на плажа, изпълнена с желание и объркана, както той беше. Мисълта смекчи гнева му, а тялото му отново я желаеше. Но колкото и да му се искаше да вярва, той знаеше, че жена като нея не копнее за белязан мъж като него. Не и истински. Независимо колко горещи бяха целувките ù. Колко жени бяха отвръщали поглед от него през вековете? Колко се бяха свивали, когато той приближеше?

Безброй.

И това беше точно така, както му харесваше.

Дълбоко вдишване, дълбоко издишване.

– Как е Торин? – попита той, сменяйки темата, докато вървеше към леглото. – Не ми харесва колко бавно оздравява.

Ашлин избута Мадокс настрани и големият воин се намръщи, но я пусна.

– Мисля, че разбрах защо не се оправи толкова бързо, колкото останалите от вас. Той е Болест, нали? Е, мисля, че клетките му са заразени с тази болест. Те трябва да се борят с вируса, както и с раната. Все едно, той оздравява. Вече се храни сам.

– Добре. Това е добре. – Лушън все още се чувстваше виновен за нападението, което Торин беше понесъл. Той трябваше да е там. Трябваше да усети болката на Торин.

Ако Ловците, които се бяха промъкнали вътре, не бяха докоснали кожата на Торин, като по този начин се бяха заразили с болест и силите им бяха отслабнали, Торин щеше да умре. Лушън беше решил, че е взел необходимите предпазни мерки, за да избегне такова събитие, защото той би предпочел да срежат неговия врат, отколкото на някой от другите. Но необходимите предпазни мерки се оказаха недостатъчни.

– А как е Аерон?

– Ами... – Ашлин се поколеба и въздъхна. Прехапа устна. – Той не е толкова добре.

– Жаждата за кръв е толкова силна, че е заставен да се дере сам – каза Мадокс с гробовен глас. – Нищо, което кажа, не го освобождава от мрачните му мисли.

Лушън разтри врата си.

– Двамата ще се оправите ли сами?

– Да. – Мадокс обви с ръка кръста на Ашлин. – Торин е в състояние да наблюдава територията на компютрите си, а след като смъртното ми проклятие е развалено – каза той и притисна жената по-близо, – мога да напускам по всяко време, за да ви защитя и да набавям неща, от които той може да се нуждае.

Лушън кимна.

– Добре. Ще ви осведомя, ако намерим нещо. – Той вдигна сака си и каза през рамо: – Благодаря за цветята, Ашлин – и без повече думи се пренесе на Цикладските острови в Гърция.

Сребристите каменни стени отстъпиха място на бяла мазилка. Домът, който вече беше наел и обзавел, беше отворен и просторен, с извисяващи се бели колони и с ефирни бели пердета по прозорците.

Той пусна сака си и излезе на близкия балкон, който гледаше към най-бистрите води, които Лушън беше виждал. Гладки, напълно гладки. Нямаше дори леки вълни. Слънцето грееше нежно (вече беше пладне) и тучни зелени храсти с ярки червени цветове украсяваха краищата на сградата.

Може би той и другите воини трябваше да останат в Атина или в Крит, за да са по-близо до древния храм, който щяха да претърсват, но на островите имаше повече анонимност. По-малко туристи и дори още по-малко местни.

– Колкото по-малко, толкова по-добре – промърмори той.

Той не си спомняше много от времето, което беше прекарал тук преди хиляди години, затова не можеше да направи сравнение – онези дни бяха мрачни, изпълнени с писъци и болка, и с толкова зли дела, че той не искаше да си ги спомня.

„Вече съм различен мъж.“

И все пак той имаше чувството, че скоро ще извърши най-злото си деяние. Да убие Аня. „Не мисли за това!“

За какво трябваше да мисли тогава, чудеше се, поглеждайки отново кристалните води. Дали щеше да ù хареса гледката или не? Той разтри брадичка, въздъхна... и откри, че наистина е любопитен. Щеше ли да ù хареса?

„Няма значение. Не трябва да отдаваш значение.“ Той погледна наляво (Не мисли за Аня!) и се възхити на новата гледка – изумрудени планини, увенчани с бяло и виолетово. Това със сигурност беше най-великото творение на боговете.

„Не, това е Аня.“

Той изскърца със зъби. Какво трябваше да направи, за да я заличи от ума си? Знаеше какво иска да направи. Да я съблече точно тук на балкона, да притисне голото ù тяло в железния парапет и слънцето да я гали така, както той възнамеряваше да го направи. Той щеше да я докосва толкова изтънчено, че тя нямаше да се интересува от белязаното му лице. Щеше да я доведе до върха отново и отново и тя щеше да крещи името му. Щеше да иска отчаяно още от него. Толкова отчаяно, че да забрави всеки друг мъж, с когото е спала, и да мисли само за Лушън. Да копнее единствено за Лушън.

Шансовете това да се случи бяха толкова малки, колкото и тези лицето на Лушън да върне предишната си красота. Не че той го искаше. Беше заслужил всеки от белезите си. Те вече бяха част от него, като постоянно напомняне, че да обича жена, е равносилно на болка и страдание.

Никога не се беше нуждаел от напомняне по-силно.

Реши, че не може да спре да мисли за смъртта на Аня. Мисълта щеше да го преследва, докато не разрешеше този проблем. „Приключи с това!“ Как щеше да я убие? Той не искаше да я убива, затова трябваше смъртта ù да бъде мигновена. Кога трябваше да го направи? През нощта, докато тя спи? Усети жлъч в стомаха си. Какво точно щяха да направят Титаните, ако той се провали? Щеше ли като Аерон да подлудее от жажда за кръв? Щяха ли приятелите му да падат един по един? С тази мисъл го заля и вълна от ярост.

Лушън извади една от близалките, които още носеше в джоба си, махна опаковката и подуши. Възбудата мигновено заличи гнева му, щом ароматът на ягоди изпълни ноздрите му. Защо беше направил нещо толкова глупаво? Гневът се върна, но този път беше насочен към него самия.

Той се намръщи и метна близалката през парапета. Чу плясък, когато падна във водата. Вълнички нарушиха гладкото спокойствие.

Зад него се отвори врата. Затвори се. Внезапно отекнаха мъжки гласове и кикотене. Лушън се обърна равнодушно. Там бяха Парис – висок, блед и съвършен, излъчващ сексуално задоволство. Воинът току-що беше спал с жена, това беше очевидно.

До него беше Амън – тих, мургав и кипящ от неизказани тайни.

Страйдър, чието безмилостно красиво лице блестеше развеселено, удряше Гидиън по рамото.

– Признай си, че завиждаш – казваше той.

– Не мразете играча! – каза Парис и усмивката му се разшири. – Нищо не мога да направя, ако и двете стюардеси поискат да се погрижат за нуждите ми във въздуха.

Лушън влезе в просторния дом, където въздухът беше по-хладен, отколкото отвън.

– Платихме за частен самолет, не за частен секс за Парис.

И четиримата мъже извадиха оръжие, когато гласът му проби добродушната им закачка. Отпуснаха се, щом разбраха кой говори. Дори се усмихнаха.

– Частен не е правилната дума – каза Страйдър и сините му очи бляскаха. – Направиха го пред всички. Не се оплаквам. Филмът беше скапан и тяхното изпълнение ми беше забавно.

Лушън погледна встрани, за да не усетят завистта му.

– Огледайте се и си изберете стаи!

Той можеше да се пренася, затова само той беше идвал тук преди. Още не беше избрал стая, защото искаше да даде на другите възможност да изберат първи. Беше доволен да вземе каквото остане.

Чантите бяха захвърлени настрани, докато мъжете опознаваха временната си „дупка“, както би казал Парис.

– Чудно! – каза Парис, след като избра стая в задната част. – Мацките определено ще се влюбят.

– Гадост – каза Гидиън, но никой не му обърна внимание, както обикновено. Всичко, казано от него, беше лъжа. Той беше избрал стаята най-близо до входната врата.

– Откога си тук? – попита Сейбин, когато се върна обратно в дневната.

– Едва от няколко минути.

– Как е възможно? – Страйдър и Лушън се бяха събрали отново едва преди месец. Групата на Страйдър беше останала в Гърция да се бие с Ловците, когато мъжете на Лушън бяха заминали за Будапеща. Оттогава бяха минали стотици години и едва сега започваха да се опознават отново. – Ти не излетя преди нас и със сигурност не си летял с нас.

Парис метна ръка върху широките рамене на Лушън.

– Моят човек тук е направил нещо дребно, наричано понякога пренасяне. – Той обясни как Лушън може да навлезе в духовния свят и да пътува от едно място на друго за едно мигване на окото. – Научи го няколко години, след като пристигнахме в Буда.

Преди това той нямаше достатъчен контрол върху демона, за да овладее умението.

Страйдър кимна, явно впечатлен.

– Яко умение. Но защо просто не ни пренесе тук всички?

Парис отново отговори вместо него.

– Последния път, когато сподели умението си за пренасянето, Рейес повърна върху ризата му. Никога не съм се смял повече в живота си. Лушън обаче няма никакво чувство за хумор и се закле никога повече да не го прави.

– Изненадан съм, че не спомена частта, в която ти припадна – каза иронично Лушън.

Страйдър се изкикоти.

– О, човече! Припаднал си? Какво бебе! Мамка му, вижте тази гледка! – добави той почти без да направи пауза, след като видя гледката от терасата. – Напомня ми за Олимп.

– Хей! – каза Парис и се намръщи на Лушън. – Казах ти, че си ударих главата при пренасянето.

– Това не те прави по-малко бебе – подхвърли през рамо Страйдър. Той подпря ръце на парапета на балкона и се облегна напред. – Колкото и пъти да видя това място, се чувствам все едно е за първи път.

Парис не искаше да изоставя темата.

– Да видим твоята реакция, ако те пренесе, Поражение! Обзалагам се...

– Спри! – намеси се Лушън с вдигната ръка. Парис знаеше, че не трябва да предлага никакво предизвикателство на Страйдър. Веднъж влязъл в някакво съревнование, независимо дали бой с ножове, бокс или дори човешката игра Xbox, която обичаха да играят с Парис, мъжът не можеше да загуби, без да изтърпи силна и обездвижваща болка. Естествено, той правеше всичко необходимо, за да печели във всичко. – Имаме работа.

– Работата е гадна – каза Гидиън.

Лушън се направи, чу не го чу.

– Трябва да обезопасим сградата по-добре, в случай че Ловците са успели да ни проследят. След това ще се подготвим за утрешната екскурзия.

Свършиха първото за час – поставиха сензори на прозорците и около сградата. Бяха потни, когато отново влязоха в дневната.

– Накарах Торин да провери някои неща, преди да тръгнем – каза Парис, докато вадеше оръжия от ботушите си и ги подреждаше на близката масичка. – Той смята, че мястото, което ще претърсваме, е Храмът на всички богове. Чували ли сте за него?

Лушън поклати глава. Аня не беше споменала имена. „Аня...“ Той прокара език по зъбите си. Кръвта му се сгорещи. От възбуда по жената, от гняв към бога, който я искаше мъртва.

– Какво мислиш, че ще намерим? – попита Страйдър. Изглеждаше замислен, докато се взираше в Лушън. – И защо, по дяволите, изглеждаш способен на убийство? През последните седмици единственото изражение, което си ни показвал, е на отегчение. Споменавам храма и здравей, демон.

Другите се обърнаха към Лушън и очевидно бяха шокирани от видяното.

– Надявам се да намерим кутията – каза той, като не отговори на въпроса. – Или поне следа за местонахождението ù. – За съжаление трябваше да се справи с Аня, докато търсеше. „Аня.“ Бореща се. Умираща. Мъртва.

– Мамка му! Очите му са червени. Никога не съм виждал да му се случва преди – каза Парис.

– Помня какъв беше някога в дните на демоните и не беше красиво – допълни Страйдър. – Дали да не го... не знам, може би трябва да го оковем?

– Да, това ще бъде забавно – каза Гидиън.

– Дайте ми минутка и ще се оправя! – Преди да могат да направят нещо, Лушън се пренесе право в ледените води на Антарктида. Изпъшка, внезапно смразен до костите. И докато ледената течност охлади свирепия му гняв, не постигна много с потушаването на бушуващите страсти към жената, която понастоящем заемаше основно място в ума му.

Той започваше да мисли, че нищо не би могло.