Прокълната целувка

ВТОРА ГЛАВА

Над Лушън се беше спуснала черна мъгла, която беше сковала ума му върху една едничка мисъл: Аня.

Той беше по средата на разговор с нея, като се опитваше да забрави колко перфектно му пасваше тя, колко остро като бръснач беше желанието му към нея и как в твърде кратките минути, докато тя беше в прегръдките му, той беше готов да предаде всички, които познаваше, за малко повече време с нея.

Никоя целувка не му беше въздействала толкова силно преди. Дори демонът беше мъркал в главата му. Мъркал. Като опитомена домашна котка. Такова нещо никога не се беше случвало и Лушън не разбираше защо се случи тази вечер.

Сигурно му имаше нещо.

Защо иначе когато каза, че Аня не значи нищо, че е нищо, това едва не го уби? Но се налагаше да го каже. За нейно добро и за негово собствено. Такава потребност беше опасна. А да я признае, беше смъртоносно за прочутия му самоконтрол и контрол.

Контрол. Щеше да изсумти, ако беше способен на движение. Очевидно нямаше никакъв контрол с тази жена.

Защо се беше престорила, че го иска? Защо го беше целунала така, сякаш щеше да умре без неговия език? Жените не копнееха за него така. Вече не. Той знаеше това по-добре от всеки. Но Аня на практика го беше умолявала за още.

А сега той не можеше да изтрие образа ù от главата си. Тя беше с перфектна височина, перфектно пакостливо лице и перфектна бяла кожа – гладка и блестяща, еротична. Беше си представил как обхожда всеки сантиметър от нея с езика си.

Гърдите ù почти се изливаха от небесносиния корсет, който носеше, а възхитителните ù бедра бяха изложени на показ, благодарение на черната минипола и черните ботуши с висок ток.

Косата ù беше толкова светла, сякаш беше снежна буря и падаше на вълни по гърба ù. Очите ù бяха големи и в същия небесносин цвят като корсета. Чип нос. Пълни и червени устни, създадени за целувки. Прави бели зъби. Тя излъчваше порочност и удоволствие. Тя би оживяла бляскаво във всяка мъжка фантазия.

Всъщност, той не беше в състояние да я изтрие от ума си, откакто беше влязла в живота им преди няколко седмици и беше спасила Ашлин. Тогава не беше разкрила сочната си красота, но ягодовият ù аромат го беше белязал.

Сега, след като я беше вкусил, Лушън усещаше как сърцето му препуска в гърдите, а дъхът прогаря гърлото му. Беше изпитал същото усещане, когато зърваше приятелите си Мадокс и Ашлин заедно да си гукат и да се прегръщат, сякаш се страхуваха да се пуснат.

Мъглата неочаквано се вдигна, освобождавайки ума и тялото му и той видя, че все още е навън. Аня беше изчезнала, а приятелите му изглеждаха замръзнали около него. Очите му се присвиха, когато посегна нагоре и сви пръсти около една от камите, прикачени на гърба му. Какво ставаше?

– Рейес? – никакъв отговор. Дори трепване на клепач. – Гидиън? Парис?

Нищо.

В сенките имаше движение. Лушън изтегли оръжието бавно и зачака. Беше готов да направи каквото е необходимо. Но една мисъл се плъзна в ума му. Аня можеше да вземе ножовете му и да ги използва срещу него, а той нямаше и да разбере. Нямаше да му пука. Беше твърде погълнат от нея. Но не ги беше взела. Което значеше, че тя наистина не искаше да го рани или убие.

Той отново се зачуди защо беше отишла при него.

– Здравей, Смърт! – каза застрашително звучащ мъж. Никой не се появи, но оръжието беше изтръгнато от ръката на Лушън и запратено на земята. – Знаеш ли кой съм аз?

Лушън не си позволи да изрази никаква външна реакция, но през него плъзна страх, който заличи всички други емоции. Не беше чувал този глас преди, но знаеше на кого принадлежи. Дълбоко в себе си знаеше.

– Господарю Титан! – каза той. Не много отдавна Лушън щеше да приветства проявеното внимание от този бог. Сега знаеше по-добре.

Аерон, пазител на Ярост, беше получил такова внимание преди месец. Беше му заповядано да убие четири жени. Титаните бяха отказали да разкрият защо. Аерон беше отхвърлил тази заповед и сега беше неволен гост на тъмницата на Повелителите. Беше заплаха за себе си и за света. Жажда за кръв поглъщаше воина всяка минута от всеки ден.

Лушън не можеше да понесе, че приятелят му е доведен до такова животинско състояние. Още по-лошо. Той мразеше растящото чувство на безпомощност, което го обземаше при мисълта, че колкото и силен да беше, не можеше да направи нищо. И всичко това се дължеше на съществото, което се материализираше сега пред него.

– С какво заслужих тази... чест? – попита той.

Плавно Кронос пристъпи в лъч кехлибарена светлина. Имаше гъста сива коса и сива брада. Дълъг ленен хитон обвиваше високото му слабо тяло. Дрехата беше толкова добре изтъкана, че приличаше на копринена. Очите му бяха като тъмни бездънни езера.

В лявата си ръка държеше черната Коса на Смърт – оръжие, което Лушън мечтаеше да грабне и да използва срещу жестокия бог, защото то можеше да отсече главата на безсмъртен за миг. Като превъплъщение на Смърт Косата и без това трябваше да принадлежи на него, но беше изчезнала, когато Кронос беше затворен. Лушън се чудеше как той беше успял да я намери и дали можеше да намери и кутията на Пандора толкова лесно.

– Не ми харесва тонът ти – отвърна кралят най-накрая, измамно спокоен. Този тембър Лушън познаваше добре, защото сам го използваше, докато се опитваше да постави под контрол емоциите си.

– Моите извинения! – Копеле. Въпреки оръжието Кронос не изглеждаше достатъчно могъщ, за да избяга от Тартар и да свали предишния цар Зевс. Но го беше направил. С жестокост и коварство, доказвайки отвъд всяко съмнение, че не е някой, на когото да се опълчват.

– Срещна дивата и неуловима Аня – гласът на бога се понесе през нощта като тих шепот, но все пак излъчваше мощ толкова силно, че можеше да повали цяла армия.

Страхът на Лушън се усили стократно.

– Да. Срещнах я.

– Целуна я.

Ръцете му се свиха при опиянението от спомена, от ярост, че страстният момент е бил наблюдаван от това омразно същество. „Спокойно!“

– Да.

Кронос се плъзна към него, тих като нощта.

– Тя някак успява да ми се измъкне от много седмици. Обаче търси теб. Защо го прави, как мислиш?

– Честно казано, не знам. – И наистина не знаеше. Все още не виждаше смисъл от оказаното от нея внимание. Жарта в целувката ù сигурно беше фалшива. И все пак беше успяла да го изгори – него, душата му и демона.

– Няма значение. – Богът застана пред него и спря, за да се вгледа дълбоко в очите му. Кронос дори миришеше на мощ. – Сега ще я убиеш.

При това изявление демонът Смърт разтърси ума на Лушън, но този път Лушън не беше сигурен дали демонът го прави от нетърпение, или от негодувание.

– Да я убия?

– Изглеждаш изненадан?! – Богът най-после отмести очи от Лушън и мина край него, сякаш разговорът беше свършил.

Въпреки че беше съвсем слабо докосване, Лушън беше изблъскан назад, сякаш беше ударен от кола. Мускулите му се свиха, а дробовете му се сплескаха. Когато се изправи, опитвайки се да си поеме въздух, той се извъртя. Кронос вървеше в мрака и скоро щеше да изчезне.

– С ваше позволение – извика той, – може ли да попитам защо я искате... мъртва?

Богът отговори, без да се обръща:

– Тя е Анархия. Беда за всички, които я срещнат. Това трябва да е достатъчна причина. Трябва да ми благодариш за тази чест.

Да му благодари? Лушън стисна зъби, за да не каже това, което мислеше. Повече от всякога искаше да отсече главата на бога. Но остана на място, защото знаеше колко жестоко може да бъде неговото възмездие. Той, Рейес и Мадокс едва се бяха освободили от древното проклятие, в което Рейес беше принуден да намушква Мадокс всяка нощ, а Лушън беше заставен да придружава душата на падналия воин до ада.

Смъртното проклятие им беше дар от гърците, след като Мадокс по невнимание беше убил Пандора. Колко ли по-лошо щеше да е наказанието на Титаните, ако Лушън убие техния цар?

На Лушън не му пукаше какво щяха да направят с него, но се страхуваше за приятелите си. Те вече бяха изтърпели повече мъчения, отколкото някой би трябвало да изтърпи за сто живота.

Но въпреки всичко произнесе:

– Не желая да извърша това деяние.

„Няма.“ Да унищожи красивата Аня, щеше да е проклятие само по себе си, подозираше той.

Не видя Кронос да се движи, но богът беше пред лицето му за един миг. Тези ярки неземни очи пронизваха Лушън като меч, докато ръката му се протягаше, а Косата се носеше пред врата на Рейес.

– Колкото и дълго да отнеме, войниче, каквото и да трябва да направиш, но ще ми донесеш нейното мъртво тяло. Ако не изпълниш заповедта ми, ти и тези, които обичаш, ще страдате.

Богът изчезна в заслепяваща синя светлина толкова бързо, колкото се беше появил и светът отново се задвижи, сякаш никога не беше спирал. Лушън не можеше да си поеме въздух. Едно леко движение на китката и Кронос можеше – щеше – да отреже главата на Рейес.

– Какво, по дяволите? – изръмжа Рейес и се огледа. – Къде отиде тя?

– Ей сега беше тук. – Парис се завъртя в кръг и огледа района, стиснал камата си.

„Ти и тези, които обичаш, ще страдате“, беше казал кралят. Не хвалба. Абсолютна истина. Лушън сви юмруци и преглътна надигналата се горчилка.

– Да се връщаме вътре и да се насладим на остатъка от вечерта! – успя да каже той. Трябваше му време да помисли.

– Хей, чакай малко! – започна Парис.

– Не – каза Лушън и поклати глава. – Няма повече да говорим за това.

Те го гледаха втренчено и в мълчание. Накрая всеки от тях кимна. Той не спомена посещението на бога, нито изчезването на Аня, докато крачеше покрай тях. Не спомена Кронос или Аня, докато влизаха в клуба. Не ги спомена и когато мъжете се пръснаха в различни посоки, въпреки че погледите им се задържаха на него озадачено.

Когато Рейес опита да мине покрай него, Лушън протегна ръка и го спря.

Рейес спря и го изгледа объркано.

Лушън посочи с брадичка към масата в дъното, която беше заемал преди. Рейес кимна разбиращо и двамата се отправиха към нея и седнаха.

– Изплюй камъчето! – каза Рейес, наведе се и се загледа към дансинга така небрежно, сякаш само обсъждаха времето.

– Ти проучваш Аня. Кого е убила, за да заслужи затвор? Защо го е убила?

Музиката пулсираше сякаш в подигравателен ритъм. Светлините играеха по бронзовата кожа на Рейес и в тъмните му като нощ очи. Той сви рамене.

– Свитъците, които прочетох, не споменаваха защо, само кого. Аяс.

– Помня го – Лушън никога не беше харесвал арогантното копеле. – Вероятно си го е заслужил.

– Когато го е убила, той е бил капитан на Безсмъртната стража. Предполагам, че Аня е причинила някакво бедствие, Аяс е трябвало да я арестува и са се сбили.

Лушън примигна от изненада. Самодоволният егоистичен Аяс е заел мястото му? Преди да отвори кутията на Пандора, Лушън беше капитан, пазител на мира и защитник на краля на боговете. Но след като демонът се беше приютил в него, той вече не беше подходящ и постът му беше отнет. После той и воините, които му бяха помогнали да открадне кутията, бяха пропъдени от небесата завинаги.

– Чудя се дали тя няма намерение да рани или убие теб – каза Рейес безцеремонно.

Вероятно, но тя беше имала възможност да го направи тази вечер и не се беше възползвала. Той щеше да го е заслужил, обаче. Нямаше никакво съмнение. Когато за първи път бяха дошли на земята, той и приятелите му бяха причинили мрак и унищожение, болка и нещастие. Не можеха да контролират демоните си и бяха убивали безразборно, унищожавайки домове и семейства, бяха докарвали глад и болести.

Докато се научи да сдържа своята по-заплашителна половина, вече беше твърде късно. Ловците вече се бяха вдигнали и бяха започнали да се бият с тях. По онова време той не ги обвиняваше, дори чувстваше, че заслужава техния гняв. После тези Ловци бяха убили Баден, пазителя на Подозрение и брат на Лушън по стечение на обстоятелствата. Загубата го беше опустошила и го беше разтърсила за цял живот.

Лушън беше разбрал, че причините на Ловците вече нямат значение и беше помогнал да избият виновните за смъртта на Баден. Но след това беше поискал мир. Сладък мир. Някои от воините обаче не бяха пожелали да се оттеглят. Те бяха решили да унищожат всички Ловци.

Затова Лушън и петима други воини се бяха преместили в Будапеща, където бяха живели без война стотици години. Преди няколко седмици останалите шестима Повелители бяха пристигнали в града по петите на Ловци, които бяха решени да изтрият Лушън и мъжете му от лицето на света веднъж завинаги. И кръвната вражда беше пламнала отново. Този път нямаше да има бягство. Той вече не искаше да бяга. Те нямаше да получат мир, докато Ловците не бъдеха унищожени напълно.

– Какво още научи за Аня? – попита той Рейес.

Воинът сви рамене.

– Както споменах отвън, тя е единствената дъщеря на Дисномия.

– Дисномия? – Лушън прокара два пръста по брадичката си. – Не я помня.

– Тя е богинята на Беззаконието и най-руганата безсмъртна сред гърците. Спала е с всеки мъж, независимо дали е женен или не. Никой дори не знае кой е бащата на Аня.

– И няма подозрения?

– Как би могло да има, когато майка ù е имала по няколко различни любовника всеки ден?

Мисълта за Аня, която следва стъпките на майка си и приема множество мъже в леглото си, разгневи Лушън. Той не искаше да я желае, но въпреки това копнееше за нея. Отчаяно. Искаше я. Наистина се беше опитал да ù устои. И щеше да успее, но после осъзна коя е и разбра, че е безсмъртна. Беше помислил: „Тя не може да умре. За разлика от смъртните, не може да ми бъда отнета, ако ù се отдам. Никога няма да се наложи да взема душата ù.“

Какъв глупак беше. Трябваше да се досети. Той беше Смърт. Всеки можеше да умре. Той и приятелите му. Бог или богиня. Лушън виждаше повече загуби за един ден, отколкото другите понасяха за цял живот.

– Изненада ме – каза Рейес, – че такава жена може да създаде дъщеря, която толкова прилича на ангел. Трудно е да повярвам, че красивата Аня всъщност е порочна.

Нейната усмивка наистина беше греховна. Възхитително греховна. Но жената, която беше държал в обятията си, не изглеждаше зла. Сладка – да. Забавна – напълно. Шокиращо уязвима и изпълнена с желание да го има.

Защо го беше целунала? Той отново се зачуди. Въпросът и липсата на отговор го тормозеха. Защо дори беше танцувала с него? С него? Беше ли искала нещо от него? Или той беше само предизвикателство за нея? Някого, когото да прелъсти и пороби, а после да изостави заради някой по-привлекателен и да се смее на наивността на грозния мъж през цялото време?

Кръвта на Лушън се смрази от тази идея. „Не мисли така! Само ще се измъчваш.“ Тогава какво трябваше да мисли? За смъртта ù? Богове, той не беше сигурен, че може да го направи.

Той ù дължеше услуга, защото тя му беше помогнала преди няколко седмици. Как можеше да убие жена, на която беше задължен? Как би могъл да убие жена, която беше целувал? Отново? Той стисна коленете си, като се опита да усмири внезапния приток на мрак, който течеше през него.

– Какво още знаеш за нея? Със сигурност има още нещо.

Рейес отново сви рамене нехайно.

– Аня е прокълната по някакъв начин, но няма и намек за това какво е проклятието ù.

Прокълната? Откритието го шокира и ядоса. Дали тя страдаше заради това? И защо се интересуваше толкова?

– Някъде споменава ли се кой е отговорен за проклятието?

– Темида, богинята на Правосъдието. Тя е Титан, но е предала своите, за да помогне на гърците, когато те претендираха за небесния трон.

Лушън си спомни богинята, но образът в главата му беше замъглен. Висока, тъмнокоса и стройна. Аристократично лице и ръце с фини кости, които пърхаха, докато говореше. В някои дни беше нежна, в други непоносимо сурова.

– Какво си спомняш за Темида?

– Само че беше жена на Тартар – пазача на затвора.

Лушън се намръщи.

– Вероятно е прокълнала Аня, за да я накаже за това, че е наранила Тартар, за да избяга?

Рейес поклати глава.

– Ако датировката на свитъците е вярна, проклятието е дошло преди затварянето на Аня. – Той цъкна с език. – Може би Аня е точно като майка си. Може би е спала с Тартар и е вбесила богинята. Нали затова повечето жени желаят зло на другите жени?

Подозрението не допадна на Лушън. Той потри с ръка лицето си. Белезите бяха толкова грапави, че ожулиха дланта му. „Дали са одраскали Аня?“ – внезапно се зачуди той. Под увредената тъкан бузите му се сгорещиха от унижение. Тя вероятно беше свикнала на гладко съвършенство у мъжете си и щеше да го запомни като грозния воин, който беше възпалил красивата ù кожа.

Рейес прокара пръст по една от празните чаши, поставени върху масата.

– Не ми харесва, че сме ù задължени. Не ми харесва, че тя дойде в клуба. Както казах по-рано, Аня оставя следа от разрушение и хаос навсякъде, където отиде.

– Ние също оставяме следа от разрушение и хаос навсякъде, където отидем.

– Преди, но никога не сме се наслаждавали на това. Тя се усмихваше, докато те прелъстяваше. – Рейес се намръщи. – Видях погледа ти. Ти я гледаше така, както аз гледах Даника.

Даника. Една от човешките жени, които Аерон трябваше да убие. Рейес я иска повече, отколкото би искал да поеме следващия си дъх, подозираше Лушън, но беше принуден да я пусне, с надеждата да я спаси от жестокостта на боговете. Лушън подозираше, че воинът съжалява за решението си и че иска да я пази отблизо и лично.

„Какво ще правя?“ Лушън знаеше какво иска да направи. Да забрави Аня и да пренебрегне заповедта на Кронос, както беше направил Аерон. Но ако пренебрегне царя на боговете, щеше да си изпроси наказание. Както се беше случило с Аерон. Приятелят му не можеше да издържа повече. В това Лушън беше сигурен. Всички те вече бяха на ръба между доброто и злото. Още малко и щяха да паднат, да се отдадат на демоните си и да спрат да се борят с постоянния порив да унищожават.

Лушън въздъхна. Проклети богове. Божествената заповед беше дошла във възможно най-лошия момент. Кутията на Пандора беше някъде там, скрита. Заплаха за тяхното съществуване. Ако някой Ловец я намереше, преди тях, демонът можеше да бъде изтръгнат от него, което щеше да го убие, защото мъж и демон бяха сложно обвързани.

Лушън нямаше нищо против мисълта за собствената си смърт, но отказваше да позволи братята му да бъдат убити. Чувстваше се отговорен за тях. Ако не беше отворил кутията, за да отмъсти за наранената си гордост, защото не беше избран да я пази, мъжете му нямаше да бъдат принудени да подслоняват демони в телата си.

Той нямаше да унищожи живота им – живот, на който някога се бяха наслаждавали като елитни воини на гърците. Безгрижни, нехайни. Дори щастливи.

Отново въздъхна. За да предпази приятелите си от още болка, той щеше да убие Аня, както му беше заповядано. Лушън взе това решение с болезнено съжаление. Но първо трябва да открие богинята. Което значеше, че отново ще бъде близо до нея.

Мисълта да види Аня още веднъж, да подуши ягодовия ù аромат, да погали меката ù кожа го изтезаваше. Дори преди цяла вечност, когато се беше влюбил силно в смъртна жена – Марая, и тя също се беше влюбила в него, той не я беше желал така. Чувството беше като гореща болка, която заливаше всеки сантиметър от тялото му и отказваше да се махне.

Марая... сладката невинна Марая. Жената, на която беше дал сърцето си скоро след като се научи да контролира демона си. Дотогава беше живял на земята сто (двеста?) години. Времето изглежда не съществуваше. Всеки ден беше като останалите. После беше срещнал Марая и животът отново беше придобил смисъл. Беше копнял за нещо добро, за нещо чисто, което да изтрие мрака.

Тя беше слънчева светлина в неговата нощ, ярка свещ в безмилостния му мрак и той се беше надявал да прекара цяла вечност да я боготвори. Но твърде скоро я порази болест. Смърт незабавно беше разбрал, че тя няма да оцелее. Лушън трябваше да вземе душата ù в онзи момент, но не беше в състояние да го направи.

Болестта обезобразяваше тялото ù седмици наред, унищожаваше я част по част. Колкото по-дълго чакаше той, надявайки се тя да оздравее, толкова повече страдаше тя. Към края плачеше, крещеше и се молеше за смърт. С разбито сърце, знаейки, че повече никога няма да бъдат отново заедно, той най-накрая се беше пречупил и беше изпълнил дълга си.

Това беше нощта, когато се сдоби с белезите.

Лушън се беше нарязал на ивици с отровен нож. Всеки път, щом раните се опитваха да заздравеят, той се беше молил за белези и се беше рязал отново. И отново. Дори се беше горил, докато накрая кожата спря да се подновява. В скръбта си той се беше надявал никоя жена да не го доближи отново и той никога да не страда от загубата на любима.

Никога не беше съжалявал за действието си. Досега. Беше провалил всеки шанс да бъде мъж, когото Аня наистина да желае. Жена, толкова физически съвършена, колкото беше тя, заслужаваше също толкова съвършен мъж. Той се намръщи. Защо мислеше за това? Тя трябваше да умре. Желание от чиято и да е страна само щеше да усложни нещата. Тоест, да ги усложни още повече.

Образът на Аня отново се появи в ума му и погълна мислите му. Лицето ù беше чувствен пир, а тялото ù сексуален наркотик. Като мъж той виеше от ярост при мисълта да я унищожи. Като безсмъртен воин... е, той също виеше.

Вероятно можеше да убеди Кронос да отмени заповедта си. Вероятно... Лушън изсумтя. Не. Това нямаше да подейства. Да се опитва да се пазари с Кронос, беше по-глупаво, отколкото да не изпълни заповедта. Кралят на боговете само щеше да му нареди да направи нещо по-лошо.

Проклятие! Защо Кронос я искаше мъртва? Какво беше направила?

Дали не го беше отхвърлила заради друг?

Лушън пренебрегна ревността и собственическото чувство, които се бяха загнездили в съзнанието му. Игнорира звънтенето „моя“ в ушите си.

– Чакам – каза Рейес, нахлувайки в мислите му.

Лушън примигна и се опита да не мисли за това.

– Какво?

– Да ми кажеш какво стана там навън.

– Нищо не е станало – излъга той с равен тон. Мразеше да лъже, но се налагаше.

Рейес поклати глава.

– Устните ти още са подути и разранени от целувката. Косата ти е разрошена от нейните пръсти. Ти застана пред нея, когато искахме да я хванем, и тя изчезна. Нищо не било станало? Помисли пак!

Рейес имаше достатъчно тревоги, за да носи и бремето на Лушън.

– Кажи на другите, че ще се срещнем в Гърция! Няма да пътувам с тях, както планирахме.

– Какво? – Рейес се намръщи. – Защо?

– Наредено ми беше да взема една душа – беше единственото, което Лушън каза.

– Да вземеш душа. Не просто да я придружиш до рая или до ада? Не разбирам.

Лушън кимна.

– Няма нужда да разбираш.

– Знаеш, че мразя, когато станеш потаен. Кажи ми чия и защо?

– Има ли значение? Душата си е душа и изходът е същият, независимо от причината. Смърт. – Лушън тупна Рейес по рамото и се изправи на крака. Преди воинът да изрече друга дума, Лушън излезе от клуба и не спря, докато не стигна до мястото, където беше целувал (и загубил) Аня.

В съзнанието си той почти пресъздаваше всичко –можеше да чуе стенанията ù. Почти можеше да усети как ноктите ù се забиват в гърба му и как бедрата ù се блъскат във възбудения му член. Ерекция, която не беше спаднала. Въпреки всичко.

Страстното желание все още дращеше в него, но той го игнорира и затвори дясното си око. Изучавайки мястото със синьото (духовното) око, той видя дъга от блестящи ефирни цветове. Чрез тези цветове той можеше да възстанови всяко деяние, което се беше случило тук, всяка емоция, която посетителите бяха почувствали. Понякога можеше дори да определи точно кой какво беше направил.

Беше го правил безброй пъти преди и сега лесно отдели от плявата това, което му беше нужно, и намери следите от последната активност. Там до скоро издигнатите и боядисани дъски на чисто новата сграда имаше искрящи звезди от страст.

Целувката.

В духовния свят страстта на Аня се виждаше като пламтящо розово. Истинска. Неподправена, както, макар и с колебание, беше допуснал. Тази розова следа блестеше заслепително, за разлика от всичко, което някога беше виждал. Наистина ли го беше желала тогава? Възможно ли беше същество, толкова съвършено физически, да намира него за достоен? Това не изглеждаше много вероятно, но доказателството грееше към него като пътека към спасителен заслон насред буря.

Стомахът му се сви и той целият пламна. Искаше отново да опита вкуса ù. Гърдите му се стегнаха от остра болка и сърцето му затуптя силно. О, как искаше да държи тези гърди в ръцете си отново и да усеща как зърната се втвърдяват в дланите му. Да потопи два пръста във влажната ù сърцевина и да ги плъзга навътре и навън, първо бавно, после по-бързо и по-бързо. Тя щеше да свърши и може би дори да моли за още. Лушън изстена.

„Тя трябва да умре от твоята ръка. Не забравяй!“

Сякаш можеше, помисли той и сви юмруци.

– Къде си отишла? – промърмори той и проследи искрите на мястото, на което беше стояла тя, когато сякаш нещо го блъсна. Към него примигна синьо. Тъга. Тя е била тъжна? Защото той каза, че тя няма значение? Знанието го изпълни с вина.

Той проучи цветовете по-внимателно. Преплетено в синьото имаше ярко пулсиращо червено. Сигурно беше засегнал чувствата ù и това трябва да я беше ядосало. Вината се засили. В своя защита можеше да каже, че беше допуснал, че тя си играе с него, че не го иска истински. Не беше мислил, че ще я интересува дали той я иска или не.

Изненада го извънредно, че тя се интересуваше от него.

Докато продължаваше да оглежда цветовете, той откри слаба следа от бяло. Страх. Нещо я беше уплашило. Какво? Дали беше усетила Кронос? Дали го беше видяла? Дали знаеше, че той ще произнесе смъртната ù присъда?

На Лушън не му харесваше идеята тя да е уплашена.

Всеки мускул в тялото му се напрегна, докато следваше бледата следа от бяло. Той позволи на тялото си да се слее с демона на Смърт и стана просто дух, среднощна мъгла, която можеше да се пренася от едно място на друго за миг.

Лушън се стресна, когато есенцията на Аня го отведе до крепостта. До неговата стая по-точно. Явно не беше останала дълго, но изглежда беше крачила от едната страна на стаята до другата, после се беше пренесла до...

Спалнята на Мадокс и Ашлин. Лушън сви вежди от объркване. Защо тук? Двамата спяха в леглото, прегърнати и със зачервени лица от (той беше сигурен) скорошния секс маратон.

Лушън се опита да игнорира внезапния прилив на завист, преди да хване отново следата на Аня и да се пренесе...

В апартамент, който не познаваше. Лунната светлина се процеждаше вътре през процепи в черните покривала на прозорците. Беше тъмно. Дали беше все още в Будапеща? Обзавеждането беше оскъдно – протрит кафяв диван, избутан до стената, разнищен плетен стол, който можеше да намушка седящия в гърба. Без телевизор, компютър или някой от другите модерни уреди, с които Лушън беше свикнал през годините.

От съседната стая отекваше дрънченето на удрящи се една в друга ками. Той познаваше този звук доста добре. Позволи си да се пренесе там, защото знаеше, че който и да беше вътре, нямаше да може да го види.

Той стигна до вратата и зяпна от изненада. Даника, облечената жена, която Рейес желаеше страстно, хвърляше ками в чучело с човешки ръст, окачено на стената. Чучело, което изненадващо приличаше на кръстоска между Рейес и Аерон.

– Ще ме отвличате, а? – промърмори тя. Пот се стичаше по слепоочията и гърдите ù. Сивият ù потник беше прогизнал по тялото ù. Дългата ù руса опашка се беше залепила за врата ù. Тя сигурно се беше упражнявала от часове, за да изкара толкова пот в толкова студен апартамент.

Защо Аня беше дошла тук? Даника се криеше. Да я пуснат временно, беше единственият начин да дадат на смъртната жена живот, преди Аерон да я открие, както бяха заповядали боговете. И той щеше да го направи. Беше въпрос на време да избяга от тъмницата. Никой от воините не можеше да се насили да отнеме повече от свободата му, като го окове в единственото нещо, което наистина можеше да го удържи – неразрушимата верига, изкована от боговете. Така че, да – накрая Аерон щеше да избяга.

Лушън беше изкушен да разкрие присъствието си и да говори с Даника, но не го направи. Тя не пазеше добри спомени за него и нямаше да е склонна да му помогне да намери Аня. Той прокара два пръста по брадата си. Каквато и да беше целта на богинята на Анархията, тя явно се интересуваше от всичко, свързано с Повелителите.

Той беше по-объркан от всякога.

Тук нямаше отговори, само още въпроси, затова той не загуби повече време. Последва следата на Аня, която вече беше яркочервена (ядът отново се беше усилил) и се озова в...

Малък магазин. Той смяташе, че смъртните го наричат бакалия.

Веждите му се свъсиха още повече. Вече не беше в Будапеща, знаеше го, защото слънцето светеше ярко през прозорците на магазина. Множество хора се въртяха наоколо, плащаха за гориво и купуваха закуски.

Лушън излезе навън, без да бъде видян. Орда от жълти коли фучеше по близката улица, а смъртните бързаха по многолюдните тротоари. Той откри една сенчеста уличка и се материализира, без някой да види. Тласкан от любопитство, той се върна в магазина. Издрънча камбанка.

Една жена ахна, когато го видя, после бързо отмести поглед встрани. Едно дете посочи към него и беше порицано от майка си. Всички се отдръпваха от него толкова далеч, колкото можеха, без да изглеждат безочливо груби. До касата имаше опашка, която той прескочи, без да се извинява.

Никой не протестира.

Касиерът беше тийнейджър – момче, което приличаше доста на Гидиън. Синя коса, пиърсинг, татуировки. Но му липсваше дивата сила на Гидиън, докато пляскаше с дъвката си и подреждаше парите в касата. Бърз поглед към табелкта на тениската, която носеше, му осигури името на момчето.

– Денис, забелязал ли си светлокоса жена с къса черна пола...

– И леденосин едва видим потник? По дяволите, да, забелязах – довърши Денис вместо него и затвори касата. Лушън разпозна акцента. Беше в САЩ. Момчето вдигна очи към него и застина. Преглътна. – Ъ, да – гласът му потрепери. – Видях. Може ли да попитам защо?

Три емоции се сблъскаха в Лушън и никоя от тях не беше добре дошла. Ревност, че друг мъж се беше наслаждавал на вида на Аня, нетърпение, че скоро щеше да я намери, и ужас, че скоро трябваше да я убие.

– Тя говори ли с някого?

Момчето отстъпи назад и поклати глава.

– Не.

– Купи ли нещо?

Последва тежка пауза, сякаш момчето се боеше, че ще вбеси Лушън.

– Така да се каже.

Така да се каже? Когато Денис не продължи, Лушън стисна зъби и каза:

– Какво така да се каже купи тя?

– Зззащо искате да знаете? Да не сте ченге или нещо такова? Бивш съпруг?

Лушън стисна език. „Спокойно! Остани спокоен!“ Спря очите си на пребледняващия младеж, и го погледна втренчено. Миризмата на рози започна да се носи от него и да изпълва въздуха.

Денис отново преглътна, но очите му започнаха да се изцъклят.

– Зададох ти въпрос – каза тихо Лушън, – а сега искам отговор. Какво купи жената?

– Три близалки с вкус на ягоди и сметана – прозвуча като в транс отговорът. – Но тя не ги купи. Просто ги взе и си излезе. Не се опитах да я спра, кълна се.

– Покажи ми близалките!

Хората започнаха да се оплакват и да мърморят в протест срещу забавянето, но Лушън ги изгледа свирепо и те замлъкнаха. Денис остави касата и го отведе до щанда с бонбоните. Посочи полупразна кутия с близалки.

Лушън сложи в джоба си две, без да си позволи да ги подуши, както толкова силно искаше, и извади няколко банкноти. Грешна валута, но да даде на момчето нещо, беше по-добре, отколкото нищо.

– Колко ти дължа?

– От мен са. – Денис протегна ръка в престорен израз на приятелство.

Лушън искаше да накара момчето да вземе парите, но не искаше да привлича повече вниманието на всички тук. Накрая пъхна банкнотите обратно в джоба си.

– Върни се на касата! – каза той, после се извъртя, за да огледа бавно останалата част от магазина. На духовно ниво имаше милиони и милиони цветове. Да ги сортира, беше досадно, но никой не се осмели да го притесни и той най-накрая успя да отдели уникалната есенция на Аня.

Кръвта му се сгорещи.

Всичко в нея, дори незначителната мъгла, която тя оставяше след себе си, го зовеше, привличаше го. И ако не внимаваше, тя щеше да го плени. Беше толкова... обаятелна. Красива загадка.

Лушън напусна магазина и се върна в изоставената уличка, където отново се дематериализира в духовния свят. Пренесе се до следващото местоположение на Аня...

И я намери в парк. Най-после.

Докато я гледаше, острата болка отново сряза гърдите му и внезапно му стана трудно да диша.

В момента Аня изглеждаше спокойна, изобщо не приличаше на изкусителката в клуба. Седеше на една люлка и слънцето я къпеше в златен ореол. Люлееше се леко напред и назад.

Изглеждаше унесена в мисли. Беше облегнала глава на веригата, която държеше люлката за лоста. Копринената сребриста коса падаше по ръцете ù и галеше палавото ù лице на всеки няколко секунди.

Лушън беше поразен от почти неумолимия порив да я вземе в ръцете си и просто да я държи.

Дали някоя жена е изглеждала някога толкова уязвима? Дали някоя жена е изглеждала толкова самотна? Аня ближеше една от близалките, които беше откраднала. Розовият връх на езика ù се стрелна навън, обикаляйки розовата близалка. Членът му се втвърди при гледката. „Не. Никакви такива!“ Но заповедта не можа да намали желанието му.

Колкото и време да отнеме, каквото и да трябва да направиш, но ми донеси тялото ù! – беше казал Кронос. – Или ти и всички, които обичаш, ще страдате...

Лушън усети искра на гняв да минава през него, но бързо се успокои. Без гняв. Без емоции. Той беше Смърт. Точно сега нямаше друга цел. Емоциите само щяха да го затруднят.

Колкото и време да отнеме... Гласът на Кронос отново отекна в ума му.

За миг, само за миг, Лушън се забавлява с възможността тази задача да му отнеме много време. Цяла вечност. „Знаеш какво става, когато се колебаеш. Този, който е предопределен да умре, страда от много по-лоша съдба, отколкото първоначално е предвидено. Направи го! Приятелите ти също ще страдат от много по-лоша съдба.“

Лушън се материализира и решително пристъпи напред. Под ботушите му изскърца чакъл и Аня повдигна рязко главата си. Погледите им моментално се срещнаха. Кристалните ù очи се разшириха, изпълнени с толкова наситена страст и с такъв копнеж, че сякаш го призоваваха.

Отвори уста от огромна изненада и шок, когато скочи на крака.

– Лушън!

Сладостта на гласа ù се смеси с аромата на ягоди и сметана, който излъчваше. Тялото му се напрегна, а решителността му отслабна. Отново. „Остани силен, проклет да си!“

Без да осъзнава в каква опасност се намира, тя остана на място, все още взирайки се в него през гъстия щит на миглите си.

– Как ме намери?

– Винаги ще бъда в състояние да те намирам – предупреди той, отговаряйки ù половинчато.

Тя го огледа така страстно, че Лушън помисли, че може би мислено съблича дрехите му. Жените просто не го гледаха така. Вече не. А това, че тя го правеше... Той трудно се сдържаше да бъде на разстояние от нея и да контролира реакциите си. Ставаше все по-твърд с всяка изминала секунда.

– Значи си дошъл да довършим това, което започнахме, нали, Цветенце? – Тя изглеждаше нетърпелива.

– Не – каза с равен тон. „Няма друг начин. Трябва да свършиш деянието.“

Сочните ù червени устни се нацупиха.

– Тогава защо... – Тя ахна и сложи едната си ръка на извития си хълбок. – Да не си дошъл да ме обидиш още повече? Защото трябва да знаеш, че няма да го понеса. Аз не съм маловажна.

О, да, беше я засегнал силно и знанието отново го изпълни с вина. Глупаво беше да изпитва вина, когато беше дошъл да я рани безвъзвратно, но емоцията беше твърде силна, за да се бори с нея.

– Не за това дойдох – каза той и този път добави: – Съжалявам, Аня, дойдох, за да те убия.