Прокълната целувка

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

– Искам Всеотварящия ключ, Аня.

Напрегната от внезапното нахлуване, Аня се обърна към своя враг, а сърцето ù запрепуска в гърдите. Той беше тук, близо и лично. Кронос – новият крал на боговете. Гадно копеле. Същият, който беше наредил на Лушън да я намери и да я убие като животно.

Хей, от това ще стане страхотна реклама в сайт за запознанства, помисли Аня сухо. Могъщ НБМ6 със склонност да поръчва убийства, търси НБЖ7, да му помага да управлява света. Интересувате ли се? Погалете егото ми и ми дайте всичко, което ви е скъпо!

– Аз искам вечен мир – отвърна тя, – но не винаги получаваме това, което искаме. Нали?

Кронос стисна зъби.

Аня беше дошла да се преоблече. Беше успяла да го направи и се беше преобразила от повлекана до изключително сексапилна жена за няколко минути. Благодарение на... не на боговете, със сигурност, Кронос не се беше материализирал тогава. Тя не искаше друг мъж, освен Лушън, да я вижда гола.

Лушън.

Толкова много мислеше за него, че не беше осъзнала появяването на Кронос в апартамента ù в Цюрих, докато не беше проговорил. Това не беше типично за нея. Обикновено тя знаеше. Обикновено го усещаше и бягаше.

Можеше да се пренесе и тогава, но не го направи. Внезапно ù се прииска да чуе какво има да каже големият тъпак. Дали възнамеряваше да се оплаче от Лушън?

– Ключът – каза троснато Кронос. – Дай ми го!

– Вече говорихме за това, шефче. Отговорът ми не се е променил.

Той направи кръг около нея, без да откъсва свирепия си поглед от нея. Беше толкова близо, че сребристата му брада гъделичкаше брадичката ù. Дългата му бяла роба забърсваше краката ù, а ароматът му на амброзия се носеше около нея. От Кронос се излъчваше мощ.

Гърците също бяха могъщи. Зевс с неговите светкавици и Хера със склонността ù към ревниви отмъщения. Но това същество ги беше покосило, сякаш бяха нищожни мухи и с радост щеше да направи същото и с нея.

Той се извиси неочаквано. Изражението му се изясни.

– Видях взаимоотношенията ти със Смърт.

– И? – каза тя, като се опита да не разкрие и грам тревога. На кои взаимоотношения беше станал свидетел? Идеята да е видял това, което се случи току-що в спалнята на Лушън, я отврати. – И какво?

– Ти го харесваш.

– Отново и какво? Аз харесвам много мъже.

„Моля те, дано не усети лъжата в гласа ми!“

– Дай ми Всеотварящия ключ и аз ще го обвържа за теб. Ще бъде твой, за да го командваш завинаги.

О, това беше изкушаващо. Кронос вероятно нямаше идея колко велик дар предлагаше. Най-после щеше да е на равна нога с мъж. Щеше да има Лушън за колкото време пожелае, а когато ù се поиска той да направи нещо за нея, да знае, че той ще го направи. Но тя се беше борила векове, за да избегне такава съдба. Не можеше да обрече друг на нещо подобно, особено когато става дума за горд мъж като Лушън. Той вече беше обвързан с демона си. А освен това едва беше освободен от смъртното проклятие на Мадокс. Да ограничи свободата му, щеше да е престъпление.

– Не. Съжалявам. Ще ми омръзне за седмица. Точно сега опитите му да ме убие ме развеселяват и се наслаждавам да си играя с привързаността му, но... – Тя сви рамене, сякаш вече ù беше писнало. – Защо просто не вземеш ключа от мен? – Тя трепна с мигли към него невинно. – Защо ти не ме убиеш вместо да караш него?

Кронос отново се намръщи.

– Това би ти харесало, нали?

– Може би мъничко – тя чу гласа на баща си в главата си така ясно, сякаш беше изрекъл думите вчера, а не преди толкова много години.

– Ще има мъже, които ще се опитат да те убият заради дара, който ще ти дам, защото грешно ще мислят, че това е начинът да го спечелят от теб.

– Да ме убият? За какво? Не разбирам. – Тя недоумяваше. – Няма значение. Просто не ми го давай, каквото ù да е! Не искам повече мъже след мен. Просто ме пусни!

– И да рискувам отново да те намерят и затворят? Не. Скоро ще осъзнаеш, че ползата, която ще ти донесе ключът, си струва рисковете. Никога няма да бъдеш обвързана отново. Ще бъдеш способна да пътуваш навсякъде, където пожелаеш, само с мисъл. Ще бъдеш свободна. Винаги.

– Ключ? Татко...

– Чуй ме! Ако могат да те убият, могат да го вземат от теб, но този, който нанесе смъртоносния удар, ще бъде лишен от сили до края на живота си. Заради това мнозина ще те оставят на мира. Някои обаче ще забравят последствията в жаждата си да контролират силите на ключа. Слушаш ли? – беше я сгълчил той, разтърсвайки я. – Внимавай! Ключът трябва да бъде даден доброволно, за да остане силен получателят му. Но тогава ти, даващата, ще бъдеш оставена без сили. Защото ключът е жив. Той е част от теб и попива сила от теб, която ще бъде прехвърлена, ако го дадеш на друг. Разбираш ли сега?

– Не!

– След като го вземеш, никога не го давай! Той е твой. Моят дар за теб. Доказателство за моята любов.

С насълзени очи тя беше отворила уста да попита дали той ще остане без сили, като ù даде мистериозния ключ, но той вече беше взел нещата в свои ръце, така да се каже, и беше започнал да отслабва.

– Няма да го използвам срещу теб – каза тя на Кронос сега. – Поне не отново.

– Както каза, вече говорихме за това. Ще го направиш.

– Само за родителите ми. Което означава, че ще го направя само ако отново ги плениш.

– Нямам желание да приемам думата ти. Ти си известна лъжкиня.

Не можеше да отрече това. Не и без да излъже.

– Виж, и двамата знаем, че искаш Лушън да ме убие, но това ще го остави без сили, докато ти ще запазиш своите. Ключът ще бъде на разположение, но той ще бъде твърде слаб, за да играе за него, оставяйки игрището отворено за теб. Бих могла да му кажа. Тогава той би могъл да ти каже да идеш да си го начукаш.

– Не вярваш в това, иначе щеше да си му казала вече.

Може би. Може би не. Тя не беше казала на Лушън, не заради това, което той би причинил на Кронос, а заради това, което би причинил на нея. Например, да я изостави завинаги. Тя не беше сигурна също така дали изобщо щеше да ù повярва? Вероятно щеше да реши, че си е измислила всичко, за да го държи на разстояние.

– И двамата знаем, че това няма да го спре да ми се подчини – каза Кронос. – Той обича воините си твърде много, за да ги гледа как страдат, дори ако цената за тяхната свобода, е неговата собствена.

– Тогава защо още не ти се е подчинил?

– Ти си го омагьосала.

Тя беше такава късметлийка. Аня въздъхна отчасти от раздразнение, отчасти от припомненото удоволствие. Лушън. Дори сега той беше в леглото. Гол. Още ли я искаше?

Желанието му беше нещо красиво и тя нямаше търпение да го доведе до края. Да го целува отново. Тя вероятно също щеше да свърши отново, защото само мисълта да го доведе до нов оргазъм я накара да потрепери.

Опитвайки се да отвлече вниманието си, Аня преметна косата си през рамо и изгледа Кронос. Време беше да отклони мислите му от Лушън.

– Ако вземеш ключа, би могъл – би могъл – да укрепиш затвора Тартар и да направиш крепостта такава, каквато беше някога. Би могъл да заключиш гърците вътре завинаги, за да не могат да избягат като теб. Но какво му е хубавото на това? Къде е приключението?

– Загубих приключенския си дух много отдавна. – Той размаха презрително ръка във въздуха. – Няма да бъда свален от власт отново. Няма да позволя гърците да избягат и няма да позволя ти да им помогнеш. За да си осигуря трайно господство, се нуждая от ключа.

– Слушай, ти не си единственият с проблеми. Мен ме преследват всеки ден, помниш ли? Да се откажа от ключа означава да изгубя силите си, способностите си, паметта си, вероятно дори свободата си. Ако отново бъда заключена, няма да мога да избягам.

– Предлагал съм ти моята защита в миналото. Винаги си ми отказвала.

– И ще продължа да го правя. – Той можеше да размисли. В един момент можеше да реши, че тя трябва да плати допълнителна цена за неговата защита. Можеше да забрави за нея.

– Тогава ми кажи какво искаш и е твое! Няма нужда ти да губиш от тази сделка.

– Няма нищо, което да искам. – Животът ù в момента беше идеален. Никой не можеше да я върже и никой не можеше да я убие, без да понесе тежки последици. Имаше любим, който разтърсваше и съживяваше живота ù, въпреки че не можеха да подпечатат сделката. Защо да се отказва от това?

Освен това, можеше да си достави сама всичко, което иска. И тя имаше план да разкара Кронос от главата си. Кронос искаше да си върне артефактите, които Повелителите търсеха. Те бяха източник на мощ, а тя добре знаеше, че Кронос обича да има сила.

След като тя се сдобиеше с тях и ги използваше, за да намери кутията на Пандора, щеше да ги замени срещу клетва за защита. Може би дори от него. За себе си, за Лушън. Най-хубавото беше, че все още щеше да има ключа.

Тя загледа ноктите си.

– Нещо против да тръгвам вече? Този разговор е отегчителен, а аз имам да ходя на разни места, да, да, да.

Очите на Кронос се присвиха.

– Някой ден в близкото бъдеще ще знам какво е нужно, за да те усмиря. Ще знам какво е нужно, за да те смажа. И когато го науча, ще ти се иска да си ми дала ключа днес.

Той изчезна в мелодраматична светкавица от ослепяваща синя светлина. Аня се препъна напред – коленете ù внезапно бяха станали слаби. Потри лице с ръка, усещайки първите тръпки на тревогата. Да се противопоставя на краля на боговете, не беше умно, но не беше в природата на Аня да се свива или да се подчинява.

„Ще знам какво е нужно, за да те смажа“ – беше казал той и тя му вярваше. Беше достатъчно Кронос да заплаши, че ще унищожи Лушън, и тя щеше да му даде всичко. Може би дори ключа. Не можеше да позволи Кронос да разбере колко много беше започнал да значи Лушън за нея, че дните и нощите ù бяха изпълнени с мисли за него.

Кронос обаче сигурно подозираше нещо, осъзна тя. Защо иначе да ù предлага вечната привързаност на Лушън?

„Мамка му!“ – помисли тя. Трябваше да направи нещо. Дали щеше да свърши работа, ако не обръща внимание на Лушън, колкото и болезнено да ù се отразеше това? Или Кронос щеше да види копнежа в лицето ù и мъчението в очите ù? По дяволите, щеше ли тя да е способна да стои далеч от Лушън? Досега не беше успяла да извърши този подвиг.

Нямаше да е мъдро да се държи на разстояние, реши тя. Щеше да намери артефактите по-бързо, ако работи с Лушън, вместо срещу него. Облекчение и желание пробягаха през нея. „Отново ще бъда с него.“

„Да, отново ще бъдеш с него, но не можеш да позволиш на Кронос да види колко се интересуваш от него.“

Аня се намръщи и облекчението ù се замени с тревога. Означаваше ли това, че не може да има повече физически удоволствия?

Отговорът беше потискащ. Целувките можеше да бъдат забравени, защото тя беше целувала и други. Но всичко останало просто щеше да докаже колко специален е Лушън за нея. Раменете ù се отпуснаха. „Ще трябва да съм както винаги лекомислена и да се държа лековато.“ Без повече докосвания, без повече допир на кожа в кожа.

– Шибаният Кронос! – оплака се тя, за да скрие внезапните сълзи.

Лушън се беше докарал до пристъп на ярост.

Беше изпаднал в подобно състояние веднъж преди – продължителна лудост, която трая няколко дни след смъртта на Марая – и той се беше заклел повече да не допуска това да се случи. Унищожението беше твърде голямо. Но докато гледаше Аня и Кронос, беше неспособен да спре мрачната агония на яростта.

Сега очите му блестяха в червено и студена пот лъщеше по кожата му. Смърт ревеше като банши8 в ума му. Дъхът на Лушън беше толкова горещ, че той имаше чувството, че издиша огнени кълба. Беше повече демон, отколкото мъж, а всяка негова мисъл беше забулена в мрак.

Вече беше нацепил леглото на парчета, освобождавайки веригата от таблата, но не и от себе си. След това беше прогорил пътека от разрушение през цялата къща. Той не можеше да се дематериализира, защото веригата беше все още закачена за китката му. Но нямаше значение. Беше твърде зает да кипи. Твърде зает да си представя смърт, кръв и убийства. Ако някой от другите воини беше влязъл в стаята точно тогава, Лушън щеше да нападне. Нямаше да може да се спре. И нямаше да му пука.

Кронос можеше да е убил Аня и нямаше да има начин Лушън да ù помогне. Не беше успял да помогне на Марая и вината го беше измъчвала от тогава насетне. Аня, обаче... Той изрева силно и дълго.

– Ъ, искаш ли да обясниш това? – попита някаква жена, когато той млъкна.

При звука на гласа той се завъртя с ръмжене. Видя очертанията на гъвкаво женско тяло. Бяла коса. Нежни рамене. Той стисна меча в ръка. „Убий, убий, убий!“

Той се намръщи и закрачи към нея.

Тя отстъпи.

– Лушън?

Той вдигна меча високо над главата си и го завъртя заплашително. УБИЙ! Върхът полетя надолу, прицелен във врата на жената. Тя трябва да се беше преместила, защото мечът удари пода, вместо плът.

Лушън изсъска.

Миг по-късно нещо го потупа по рамото.

Той се завъртя. В носа му се заби юмрук. Главата му отлетя настрани и топла течност рукна надолу по устните и брадичката му.

– По-добре се успокой, Смърт, или ще ме вбесиш.

Той отново вдигна меча, но някой го изби от ръката му. Отново изрева и скочи напред, сграбчвайки жената. Той я разтърси, с намерението да я пречупи на две.

– Лушън! – каза тя и този път гласът ù беше успокояващ и хипнотизиращ. – Лушън! Спри! Не съм парцалена кукла. Успокой се! Кажи ми какво не е наред!

Най-после нещо се проясни в ума му и мъжът изскочи пред демона. Кожата на пленницата му беше гореща... той разпозна тази горещина. Жената миришеше на ягоди и сметана... той разпозна аромата.

– Кажи на малката сладка Аня какво става в тази твърда твоя глава! – изгука тя. Нежни ръце погалиха бузите му. – Много те моля!

Аня.

Името отекна в ума му, яростта му премина и нахлу светлина. Той примигна и на фокус се появи съвършено лице. Снегопад от коса. Ярки сини очи. Розови бузи.

– Аня?

– Точно тук, любовнико.

Мили богове! Той огледа стаята, видя разрушението и кръвта. Неговата кръв. Беше порязал ръцете си, спомни си той, когато беше удрял стените. Заля го съжаление.

„Не отново!“

– Нараних ли те? – Той отново загледа напрегнато жената в ръцете си. Кожата ù беше розова и мека, без рани, а очите ù блестяха. Носеше опъната черна тениска и също толкова опънати черни панталони, но нищо не беше съд­рано. Лъскави високи черни сандали разкриваха лакирани в черно нокти.

– Нараних ли те? – повтори той.

– Интересува ли ти? – попита тя и кривна глава на една страна. – Имам предвид, че искаше да го направиш в миналото.

Той стисна устни. Не можеше да ù позволи да разбере колко много беше започнал да ù се възхищава.

Колко много беше започнал да се нуждае от нея. „Мисля, че езикът ти върху клитора ù каза достатъчно.“ Едва след като откраднеше ключа от нея и ù осигуреше безопасност, щеше да признае такива чувства.

– Няма значение – каза тя безгрижно. – Отговорът и без това не е важен. – Тя му обърна гръб, отиде до дивана, който той беше накълцал на парчета, и се настани на дрипавия подлакътник. – Наистина, за какво беше всичко това? Никога не съм виждала по-демонично изпълнение. Очите ти бяха червени – тя потрепери. – Изглеждаше откачено и ужасно.

– Казах ти веднъж да не ме ядосваш. – Богове, той не можеше да повярва, че е отпътувал толкова далеч в мрака на природата си. Винаги внимаваше много. Но мисълта за Аня наранена... Трябваше да спре нов рев.

Никога нямаше да може да я убие, най-накрая си призна Лушън. Дори в началото. Беше твърде обсебен от нея и това беше просто отвратително. Той беше толкова лош, колкото и Мадокс.

– Какво искаш от мен, Аня? Защо се върна?

– Първо, за да направя това. – Тя цъкаше тихо, когато се изправи и тръгна към него. Сграбчи окованата китка и я дръпна под лъч лунна светлина, струяща през прозореца. Другата си ръка тя размаха над метала.

Ярък кехлибарен лъч засия между пръстите ù. Той усети топлина, усети как веригата се отваря и пада на пода.

– Всеотварящият ключ? – попита той шокиран.

– Да. – Тя отпусна ръка. – Ще ми кажеш ли какво те вбеси толкова?

– Видях те да говориш с Кронос.

– Какво? Видял си? Как?

– Не знам как, само знам, че те видях в ума си. Какво каза той?

Тя примигна към него.

– Искаше ключа.

Проклетият ключ!

– Кажи ми защо от вътре в теб излиза светлина! – Беше очаквал метал.

– Не. Но ще ти кажа, че ако ти ме убиеш, ключът ще пресуши силите ти. Ето. Вече знаеш. Затова Кронос иска ти да му свършиш мръсната работа. И преди да споменеш нещо, не планирах да ти кажа, защото: първо, нямах намерение да умирам и второ, ти щеше да решиш, че лъжа, за да те държа на разстояние. Но сега знаеш. Не можеш да кажеш, че не съм те предупредила.

Той нямаше да я убие, така че предупреждението имаше малко значение.

– Как Кронос смята да вземе ключа, при положение че той е вътре в теб?

– Вече знаеш. Ти ме убиваш и отслабваш, а той се спуска и го взема от горкото ми мъртво тяло.

– Значи трябва да умреш, за да го притежава някой друг?

– Не. Мога да го дам доброволно.

– Тогава му го дай, жено!

– Ако му го дам, аз ще отслабна. За постоянно. По лошото е, че няма да мога да се пренасям. Схвана ли сега?

О, да. Той внезапно схвана и едва не повърна. Не можеше да открадне ключа от нея, без да я убие, а тя не можеше да го даде на Кронос, без да загуби силите си, следователно Лушън нямаше нищо, което да замени с бога за живота на Аня. „Какво ще правя, по дяволите?“

Без да усети смущението му, Аня огледа стаята.

– Докато вилнееше и разрушаваше всичко тук, дали си унищожил и провизиите ни за Арктика?

– Да.

– Бях убедена, че ти никога няма да изгубиш самообладание. Сериозно, научи се на малко самодисциплина, в името на боговете! Трябва да се срамуваш.

– Срамувам се.

– Добре.

„Мисли за ключа по-късно, когато си сам и не си погълнат от аромата на ягоди и унищожение!“

– Преди да тръгнеш, ти каза, че искаш да обсъдиш нещо с мен. Какво?

– Забравих.

Той се съмняваше – Аня не забравяше нищо, но не коментира повече нищо.

– Да не се върна за още няколко часа в леглото?

Бузите ù почервеняха.

– Тук съм, за да си взема нещата, защото съм готова да започна да търся тези артефакти. Скучно ми е, а все пак изглежда възхитително опасно да вървим през снега в търсене на древна реликва.

В очите ù имаше нещо – твърде ярък блясък, може би. Принудена небрежност, вероятно. Тя отново не казваше истината.

– Остави ме, за да може Страйдър да ме види гол и окован за леглото – каза той, за да разведри настроението ù. Вероятно тогава щеше да му каже истината. – Благодарих ли ти за това?

– Не, не си. – Тя се усмихна бавно и този път радостта ù беше искрена. – Хареса ли му?

– Сигурно. Направи снимка. – Унижение стопли врата и бузите му, когато си спомни.

Аня се разсмя искрено и звукът от този смях беше вълшебен. Кожата му изтръпна и той имаше чувството, че току-що е покорил целия свят.

– Какво искаш да обсъдим? – попита той нежно. – Кажи ми истината!

Усмивката ù помръкна.

– Исках да ти кажа... исках да кажа... Не съм сигурна, че харесвам отношението ти.

– Не съм сигурен, че знам какво имаш предвид.

– Просто не знам. Не бъди толкова лигаво мил с мен! Причинява ми гадене.

– Гадене?

– Да не си станал ехо? Да. Гадене. Леле!

Лушън скръсти ръце на гърдите си и втренчи поглед в нея объркан.

– Защо се държиш така? След като ме умоляваше да продължавам да ти доставям удоволствие.

Тя въздъхна дълбоко и се отдръпна от него. Само стъпка, но не му хареса.

– Осъзнах, че съм сгрешила, това е – каза тя.

Какво ставаше тук?

– Не ми ли се доверяваш вече?

– Не.

– Защо? Можех да те обладая тогава, и двамата го знаем. Но не го направих. И мисля, че и двамата знаем колко близо беше този момент, а ти го желаеше.

Тя го погледна гневно.

– Аз си играех с теб. Преструвах се.

Той също я загледа гневно.

– Мога да повярвам на много неща за теб, сладкишче, но това не е едно от тях. Вече не.

– Това е най-тъжното нещо, което съм чувала. – Тя изтупа прашинка от рамото си.

– Не ме карай да доказвам думите си!

– Шибай се! – Още едно изтупване. Той забеляза, че ръката ù трепери.

– Би ти харесало, нали? Да те чукам?

Тя се отказа от нехайното си поведение и го шляпна, провлачвайки длан по бузата му.

– Първо, не трябва да говориш така. И второ, не ме карай да излагам очевидното! Аз... аз... съжалих те, очевидно. – Последното беше изграчено. Дори сълзи изпълниха очите ù.

По челюстта на Лушън заигра мускул. Усещаше как вътре в него отново се заражда порив да обижда и ранява. Горещ, стръвен, умоляващ за възможност да нанесе още щети. Да унищожава. Би му харесало да си каже, че Аня лъже за това (беше усетил удоволствието ù, радостта ù от докосването), но го обзе отново несигурност.

Тя беше красива и можеше да избере също толкова красив мъж. Вероятно го беше желала по-рано, заради възможността да легне с грозен мъж, но вече не го искаше, след като го беше направила и мислеше, че това е най-добрият начин да го зареже.

– Няма да се опитам да те убия отново, така че можеш да спреш с опитите си да ме разнежваш – каза ù той.

– Колко хубаво! – измърмори тя и погледна встрани. По бузите ù изби червенина.

– Само имай предвид, че ако ме удариш отново, аз също ще те ударя – излъга той. Никога нямаше да може да я нарани и го знаеше.

– Едно момиче може да се надява – каза тя нежно, сменяйки тактиката.

Гневът му кипна с още един градус.

– Остани тук или се върни у дома, но аз ще купя други провизии и искам да го направя сам.

Раменете ù се опънаха и брадичката ù се вирна.

– Идвам с теб, така че...

– Не. Няма. – Той поклати глава. – Приключих с теб.

Тя прокара език по устните си.

– Все едно. Познавам някого. Той живее в Гренландия и има всичко, от което се нуждаем. Ще отскочим до мястото му, ще заемем каквото искаме и ще тръгнем към Арктика.

Той. Думата отекна в главата на Лушън и завихри буря от ревност.

– Кой е той? И защо не отскочихме при него по-рано, вместо да ме влачиш до Швейцария?

– Той ми е приятел и не те заведох при него, защото исках да видиш моя... Исках да пазарувам с теб и мислех, че имаме много време – каза тя и ритна парче стъкло на пода. – Проклятие! Отново си гледам в краката.

– Ами, спри! – Беше мислила, че имат много време, което значеше, че вече не мисли така. Защо? – Кронос заплаши ли те? – Щом думите излязоха от устата му, поведението на Аня започна да има смисъл.

Тя се извърна от него и гърбът ù беше скован.

– Сякаш ми пука за заплахите на това копеле.

О, да. Кронос наистина я беше заплашил.

– Какво ти каза той?

– Спри, просто спри! Кронос не каза нищо важно. Освен това, каквото има между мен и друг мъж, не е твоя работа, нали? Сега искаш ли да посетим Уилям или не?

– Не. Не искам никой да знае какво търсим. Кажи ми какво ти каза Кронос!

– Уилям няма да знае, че сме там. Обещавам. И по дяволите, Кронос не каза нищо.

– Имаш намерение да откраднеш от този Уилям?

– Да. Е, готов ли си, или не? – попита тя хладно.

Той я огледа. Жената пред него не беше жената, която беше целувал и усещал по-рано. Тази беше по-студена, по-резервирана. Това не му харесваше, но не знаеше как да я промени.

На Лушън му се искаше да има силата да предизвика краля на боговете тук и сега. Искаше му се да има силата да си тръгне от Аня завинаги. Тя го обсебваше. Но въпреки това, което беше заявил преди малко, той не искаше да е сам. Не искаше да е без нея.

Сякаш усетила капитулацията му, тя се обърна и му размаха показалец. Беше бледа, очите ù бяха тъжни, но устните ù се усмихваха.

– Ще се видим там, Цветенце.

Лушън не я последва веднага. Събра камите и пистолета си, провери дали е зареден. Не се знаеше кой е този мистериозен Уилям. Но честно казано, самоличността му нямаше голямо значение. Лушън вече го мразеше.

Може би, докато бяха в Гренландия, Смърт щеше да бъде призован да вземе душата на копелето.

Един воин можеше да се надява все пак.

И тогава сякаш по даден знак Смърт го призова. За съжаление в САЩ, така че никой от тях не беше щастлив. Лушън въздъхна. Бързо окачи всичките си оръжия и се дематериализира. Аня и нейният мистериозен мъж трябваше да почакат.

* * *

„Колко дълго мога да продължавам така?“ – чудеше се мрачно Аня. Болката по лицето на Лушън, когато му беше заявила, че е изпитвала съжаление към него, едва не я беше съсипала.

Дори ù се беше доплакало. Все още ù се плачеше. Беше взела пример от Кронос, беше открила слабостта на Лушън и я беше използвала. „Ако ти не можеш да му устоиш, трябва да го накараш той да ти устои.“

Вместо да скочи в дома на Уилям, тя се беше пренесла на верандата му и зачака Лушън там. Леден вятър връхлетя върху почти голата ù кожа. Разтърси я силна тръпка. „Трябваше да се облечеш, глупачке.“ Но нямаше търпение да избяга от Лушън дори само за миг, преди той да открие лъжите ù.

Мина минута, после още една. Лушън (разочароващо) все още липсваше. Ако Аня останеше още малко, устните ù щяха да посинеят. Проклятие, този цвят не ù отиваше. Къде беше той?

Тя не можеше да проследи неговата енергия, както той нейната, а това беше много гадно. Дали не го беше притиснала прекалено много? Дали беше решил да не идва? Да отиде сам?

Беше. О, беше. Този мизерен звяр!

„Е, а ти какво очакваше? Ти беше жестока с него.“

„Трябваше да бъда.“

Преди да реши да отмъсти, Лушън най-после се появи. Дематериализира се зад нея. Тя не го видя, а го почувства. Внезапно цялото ù тяло се отпусна. „Не поглеждай, не поглеждай!“ Един поглед към тези различно оцветени очи и можеше да се хвърли в обятията му, хлипаща извинения.

Да остане на място, беше едно от най-трудните неща, които някога беше правила. След начина, по който се беше държала с него, той сигурно се радваше на сдържаността ù.

– Какво те забави толкова? – попита тя, като се стараеше да скрие неодобрението в тона си.

– Аз имам отговорности, Аня. – Неутралният му глас отразяваше нейния.

Все още ù беше ядосан, значи? Беше за добро, но... О, колко ù се искаше да е иначе.

– Значи демонът Смърт се е обадил? – Въпреки непринудеността, тя усети вълна от състрадание. – Колко души трябваше да отведеш този път?

– Дванадесет.

Тя съжаляваше, че той беше отишъл сам. Колкото и да се опитваше да изглежда твърд, докато водеше душите, тя не се заблуждаваше. Вероятно стресът се отразяваше, като дълбаеше бръчки около очите и устата му. „Не гледай!“ Тя не се въздържа, протегна назад ръка и стисна дланта му. Той не се дръпна, а вдигна ръката ù до устните си.

Топла тръпка пробяга през нея и Аня се разтопи. Как все още можеше да се отнася с нея с нежност след всичко, което му беше наговорила? Богове, тя искаше да срита собствения си задник. Той заслужаваше нещо много по-добро, отколкото тя можеше да му даде някога. Дори да беше безопасно да изостави надменната си преструвка, в най-добрия случай щеше да е любовница, която дори не можеше да направи всичко.

„Просто приключи с това!“

– Реших, че трябва първо да говорим с Уилям. Не се тревожи, той няма да издрънка тайните ти. – Тя преглътна и потропа на извисяващите се сводести двойни врати, преди Лушън да може да възрази. Извиващи се червени и черни змии бяха гравирани по цялата повърхност. Мина момент. Още един. Никакъв отговор. Тя почука отново, този път по-силно.

– Това е хубав дом – отбеляза Лушън. Поне не се развика, че го кара да се срещне с Уилям.

– Да. – Къщата се извиваше в полукръг около покрита със сняг морава. Части от покрива се извисяваха към нощното небе. – Уили не би се примирил с нищо друго, егоистичният задник.

Лампата на верандата светна и прогони сенките. Една от вратите се отвори и тъмната красива глава на Уилям надзърна през нея.

– Аня?

Тя чу как Лушън издаде ниско, заплашително ръмжене, когато полуоблеченият воин излезе навън и я прегърна.

– Здрасти, ангел – каза тя. – Може ли да влезем? Тук, отвън, е отвратително студено.

– Следващия път носи повече дрехи – сопна се Лушън зад нея.

Уилям остана на място и му хвърли любопитен поглед, после вдигна питащо вежда към Аня.

– Вкусът ми за седмицата – обясни тя. Мразеше се. Лушън беше много повече от това, но Аня не можеше да рискува да го признае на глас. – Изглеждаш добре, захарче. – И беше така. Висок и безбожно красив с мистични символи, татуирани по голите му гърди.

И освен това излъчваше секс. Суров, земен и мръсен секс без задръжки. Което му беше докарало присъдата за вечност в Тартар. Беше задоволявал Хера и още няколко хиляди други, а когато Хера беше научила за тези хиляди други... бяха се търкаляли глави.

Точно сега панталоните на Уилям бяха разкопчани, сякаш ги беше надянал набързо. Очевидно че не само излъчваше секс, а и в момента правеше секс.

– Изглеждам добре? Добре? – Уилям се изсмя. – Никога не съм изглеждал по-добре и го знам. Влизай тук и се стопли! – Той се дръпна от входа.

Тя се понесе покрай него с Лушън по петите му.

– Луси, това е Уили. Той е сексуално отклонение и прекара малко време в килията до моята, преди някой без грам мозък да плати гаранцията му и да го освободи. Жена, несъмнено. В мига, в който Уили излезе, той забрави за мен и не плати моята гаранция.

– За теб нямаше определена гаранция.

– Оправдания, оправдания. Винаги си се грижил само за себе си. Уили, това е Луси. Той е мой.

Когато осъзна, какво беше казала току-що, Аня изстена. Това малко признание се беше изплъзнало от нея без разрешение. Със свит стомах тя се обърна рязко, за да прецени реакцията на Лушън. Той се взираше в Уилям с празно изражение.

– Аз съм Лушън, не Луси.

– Аз съм Уилям, но може да ме наричаш Секси. Всички го правят.

С изключение на това двамата мъже не признаваха присъствието на другия.

– Добреее. Това е неловко – пропя тя, сякаш нямаше никакви грижи на света. – Някой да каже нещо! Моля!

– Ти някога бил ли си... как го нарече тя? Вкусът на седмицата на Аня? – попита Лушън.

Уилям изсумтя.

– Иска ми се, но не. И не поради липса на сексуален опит.

Лушън погледна към нея за потвърждение и тя вдигна рамене. Трябваше да се метне на Уилям, но не можеше да докосне никого, освен Лушън толкова интимно.

– Той не е мой тип, ясно? – И добави сухо: – Никога не се е опитвал да ме убие.

Лушън я изгледа свирепо.

– Това ли е нужно? – засмя се Уилям. – Ако е така, аз ще...

– Няма да я докосваш – отсече Лушън.

Аня примигна от изненада. Два гласа бяха излезли от устните на Лушън. И двата бяха опасни, и двата бяха смъртоносни. Дали току-що не беше чула демона? Тя потрепери от възбуда. Достатъчно трудно беше да устои на този мъж, когато размахваше меч към нея. Когато се държеше собственически, беше като истинска любовна игра.

Краката ù започваха да треперят, за бога!

– Е, какво правите тук? – попита Уилям.

– Уилям – внезапно се обади жена и прикова вниманието на всички.

– Още чакаме – оплака се друга.

Аня се ухили към Уилям.

– Вече по две наведнъж?

Той сви рамене смутено.

– Не можах да реша коя искам, затова се спрях и на двете.

– Колко възвишено от твоя страна. – Погледът ù се плъзна нагоре по стълбището зад него и се спря върху двете облечени с роби жени на площадката. Те се взираха надолу, косите им бяха в пълен безпорядък, а кожите им –– зачервени. „Само да можеше това да бъда аз и да призовавам Лушън...“

– Е, не ги карай да чакат!

– Чувствай се като у дома си! – каза ù Уилям. Той се наведе да целуне бузата ù, но бързо се отдръпна, когато Лушън изръмжа. – Ще се видим на сутринта, Ани, любима.

– Любима? – изплю Лушън.

Уилям закрачи още по-бързо заднешком и вдигна ръце, като се усмихваше.

– Дразня те. Нищо повече.

– Трябва да вземем назаем някои неща – извика Аня, привличайки вниманието му. – Затова сме тук. Не че не обичам да се отбивам, разбира се.

– Удивен съм, че все още не си откраднала всичко, което ви трябва.

– Щях – казя тя, сочейки с палец към Лушън, – но голямото момче се мръщи на кражбата по някаква причина.

– Не се мръщя. Вече не – каза Лушън. – Необходима ти е.

– Ще трябва да свиква, ако има намерение да се задържи край теб. До после! – Уилям се обърна към стълбите и се понесе нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.

– О, Уили! Едно допълнение – извика Аня и го спря. – Малко съм преследвана от боговете и... – заради Лушън тя направи драматична пауза – ...от демона Смърт. С идването си тук може да съм довела война и хаос до портата ти. Нещо против това?

– Нищо. Какво е едно посещение от Аня без малко хаос? – Той обгърна с ръце жените и ги потупа по задниците. – Ще говорим на сутринта, става ли?

Жените се изкискаха. Уф! Кискане. Това отврати Аня. Тя можеше да говори като колежанка, но никога нямаше да се принизи да се киска така. Триото изчезна зад ъгъла и тя забрави за тях.

– Е, чу го – каза тя и се обърна към Лушън. – Да се чувстваме като у дома си. Да започваме да грабим каквото ни е нужно!

Лушън намали разстоянието между тях, притискайки я с тялото си към стената. Гледаше я толкова гневно, че тя изгуби цялото си наложено насила спокойствие.

– Какво?

– Единственото, което ще направим, е да довършим това, което започнахме.