Прокълната нощ

ПЪРВА ГЛАВА

Всяка нощ смъртта идваше бавно и болезнено. И всяка сутрин Мадокс се събуждаше в леглото с ясното съзнание, че ще трябва да умре отново по-късно. Това беше най-голямото му проклятие и негово вечно наказание.

Той прокара език по зъбите си, мечтаейки си вместо това да е острие в гърлото на врага му. По-голямата част от деня вече беше минала. Беше чул как времето се процежда като отровно тик-так в ума му, а всеки удар на часовника беше подигравателно напомняне за смъртност и болка.

След малко повече от час острието за първи път щеше да промуши корема му и нищо, което той направи или каже, нямаше да промени това. Смъртта щеше да дойде за него.

– Проклети богове! – измърмори той.

– Всечки те са копелета – каза познат мъжки глас зад него.

Движенията на Мадокс не се забавиха при нежеланото натрапване на Торин. Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу. Два часа беше изкарвал объркването и гнева си върху боксьорския чувал, върху бягащата пътека, а сега и върху тежестите. Потта се стичаше по мускулестите му голи гърди и ръце като чисти поточета. Трябваше да е толкова изтощен умствено, колкото беше и физически, но емоциите му само бяха станали по-мрачни и по-силни.

– Не трябва да си тук – каза.

Торин въздъхна.

– Виж, не исках да те прекъсвам, но се случи нещо.

– Погрижи се за него.

– Не мога.

– Каквото и да е, опитай! Не съм във форма да помогна. – Тези последни няколко седмици беше нужно много малко, за да го запрати в убийствена омая и никой около него не беше в безопасност. Дори приятелите му. Особено приятелите му. Той не го искаше, никога не беше го искал, но понякога беше безпомощен срещу подтиците да удря и да осакатява.

– Мадокс…

– На ръба съм, Торин – изкрещя той. – Ще навредя повече, отколкото ще помогна.

Мадокс познаваше слабостите си. Познаваше ги от хиляди години. От онзи прокълнат ден, когато боговете бяха избрали жена да изпълни задача, която трябваше да е негова.

Пандора беше силна, да, най-силната жена-воин от тяхното време. Но той беше по-силен. По-способен. И все пак беше сметнат за твърде слаб да пази димУниак – тайната кутия, приютила демони, толкова долни, толкова разрушителни, че не можеха да бъдат поверени дори на Ада.

Сякаш Мадокс щеше да позволи да бъде унищожен. От обидата в него беше разцъфнало неудовлетворение. Във всеки от тях, във всеки воин, който сега живееше тук. Бяха се били усърдно за краля на боговете, бяха убивали вещо и защитавали всички и всичко. Те трябваше да бъдат избрани за пазители. Това че не бяха, беше срам, който не можеше да бъде понесен.

Бяха мислили само да дадат урок на боговете онази нощ, когато бяха откраднали димУниак от Пандора и бяха освободили ордата демони в нищо неподозиращия свят. Колко глупави се бяха оказали. Планът им да докажат силата си се беше провалил, защото кутията беше изчезнала при сбиването и беше оставила воините неспособни да заловят отново дори един зъл дух.

Скоро бяха зацарували унищожение и разруха, потапяйки света в мрак, докато кралят на боговете най-после не се бе намесил, проклинайки всеки воин да приюти демон в себе си.

Подобаващо наказание. Воините бяха освободили злото, за да отмъстят наранената си гордост, а сега щяха да го държат в себе си.

И така бяха родени Повелителите на Ада.

На Мадокс беше дадено Насилието – демонът, който сега беше дотолкова част от него, колкото дробовете или сърцето му. Сега мъжът не можеше да живее без демона, а демонът не можеше да направи нищо без мъжа. Бяха вплетени един в друг – две половини на цялото.

От самото начало съществото в него го беше приканило да извърши зли неща, омразни неща и той беше заставен да се подчини. Дори когато го накара да убие жена, да убие Пандора. Пръстите му стиснаха тежестта толкова силно, че кокалчетата му едва не изскочиха от ставите си. През годините се беше научил да контролира някои от най-долните принуди на демона, но това беше постоянна борба и той знаеше, че може да се пръсне във всеки един момент.

Какво ли не би дал за един единствен ден спокойствие. Ден без съкрушителното желание да наранява другите. Без битки вътре в него. Без грижи. Без смърт. Просто… покой.

– За теб не е безопасно тук – каза той на приятеля си, който все още стоеше на вратата. – Трябва да се махнеш. – Той нагласи тежестта на стойката и се изправи. – Само на Лушън и Рейес е позволено да са близо до мен по време на смъртта ми. – И то само защото бяха част от смъртта, колкото ù неохотно да го правеха. Те бяха толкова безпомощни срещу техните демони, колкото и Мадокс срещу своя.

– Има около час, докато започне, така че – Торин му хвърли парцал – ще рискувам.

Мадокс се пресегна зад гърба си, взе бялата кърпа и се обърна. Изтри лицето си.

– Вода!

Леденостудена бутилка се носеше във въздуха, още преди втората сричка да е излязла от устата му. Той я хвана сръчно, плискайки течност по гърдите си. Пресуши леденото съдържание и огледа приятеля си.

Както обикновено Торин се обличаше изцяло в черно, а ръцете му бяха покрити от ръкавици. Светлата му коса падаше на вълни до раменете, обграждайки лице, което смъртните женски смятаха за чувствен пир. Те не знаеха, че мъжът всъщност е дявол в ангелска кожа. А трябваше. Той направо излъчваше непочтителност и в зелените му очи имаше нечестив блясък, с който сякаш заявяваше, че би се смял в лицето ти, докато изтръгва сърцето ти. Или би се смял в лицето ти, докато ти изтръгваш неговото сърце.

За да оцелее, трябваше да гледа с надсмешка на света, когато можеше. Всички го правеха.

И Торин, като останалите обитатели на тази крепост в Будапеща, беше прокълнат. Той не умираше всяка нощ като Мадокс, но не можеше да се докосне до нещо живо – кожа до кожа, без да го инфектира с болест.

Торин беше обладан от духа на Болестта.

Не беше познал женско докосване от повече от четиристотин години. Беше научил добре урока си, когато се беше отдал на страстта и беше погалил лицето на една бъдеща любовница, донасяйки ù чума, която беше покосила хиляди – село след село, човек след човек.

– Пет минути от времето ти – каза Торин с ясна решителност. – Само това искам.

– Мислиш ли, че ще бъдем наказани за това, че обидихме боговете днес? – отговори Мадокс, пренебрегвайки въпроса. Ако не позволеше да му бъде поискана услуга, нямаше да се чувства гузен, че е отказал.

Приятелят му издаде още една въздишка.

– Всеки наш дъх трябва да е наказание.

Истина. Устните на Мадокс се извиха в бавна, язвителна усмивка, докато се взираше нагоре към тавана. „Копелета! Накажете ме още, предизвиквам ви!“ Може би тогава най-после ще изчезне в небитието.

Но се съмняваше, че боговете ще се загрижат за него. След като му бяха отправили смъртната клетва, те го бяха пренебрегнали, като се преструваха, че не чуват молбите му за прошка и освобождение. Преструваха се, че не чуват обещанията му и отчаяните пазарлъци.

Какво още можеха да му направят?

Нищо не можеше да е по-лошо от това да умира отново и отново. Или да му бъде отнето всичко добро… или да подслонява духа на Насилието в ума и в тялото си.

Ставайки, Мадокс хвърли вече мократа кърпа и празната бутилка от вода в близкото кошче за боклук. Закрачи към далечния ъгъл на стаята и скръсти ръце зад главата си, облягайки се в полукръглата ниша от витражи и взирайки се в нощта през единствената чиста част.

Видя рай.

Видя ад.

Видя свобода, затвор, всичко и нищо.

Видя… дом.

Крепостта беше разположена на върха на извисяващ се хълм и Мадокс имаше пряка гледка към града. Светлините блестяха ярко. Розово, синьо и лилаво осветяваха тъмното кадифено небе, отразявайки се от река Дунав и обграждайки отрупаните със сняг дървета, които преобладаваха в района. Вятърът фучеше, снежинки танцуваха и се вихреха във въздуха.

Тук той и другите имаха малко уединение от останалия свят. Тук им беше позволено да идват и да си отиват, без да е необходимо да се изправят срещу безброй въпроси. Защо не старееш? Защо всяка вечер в гората отекват писъци? Защо понякога изглеждаш като чудовище?

Местните се държаха на разстояние от това място със страхопочитание и уважение. „Ангели“ – дори бе чул да се шепне по време на една от редките им срещи със смъртен.

Само ако знаеха.

Ноктите на Мадокс се удължиха леко, забивайки се в камъка. Будапеща беше място с величествена красота, старинен чар и модерни удоволствия, но той винаги се беше чувствал изключен от него. От района на замъка на едната улица, до нощните клубове на съседната. От плодовете и зеленчуците, подредени на сергии в една уличка, до живата плът, подредена на другата уличка.

Може би чувството на откъснатост щеше да изчезне, ако Мадокс изследваше града, но за разлика от другите, които се разхождаха, когато пожелаеха, той беше впримчен вътре в крепостта и обкръжаващата земя толкова сигурно, колкото Насилието беше впримчено в кутията на Пандора преди хиляди години.

Ноктите му се удължиха още, вече почти като на хищна птица. Мислите за кутията винаги помрачаваха настроението му. „Удари стена! – призова Насилието. – Унищожи нещо! Нарани, убий!“ Щеше да му хареса да премахне боговете. Един по един. Да ги обезглави, може би. Да изтръгне почернелите им, разложени сърца, определено.

Демонът измърка одобрително.

„Разбира се, че ще мърка сега“ – помисли Мадокс с отвращение. Всичко кръвожадно, независимо от жертвите, срещаше подкрепата на създанието. Навъсен, той хвърли още един разгорещен поглед към небесата. Той и демонът бяха свързани много отдавна, но той си спомняше деня ясно. Писъците на невинните в ушите му, хора, които кървяха навсякъде около него, ранени, умиращи, духовете, които поглъщаха плътта им с възторжен бяс.

Едва когато Насилие облада тялото му, той изгуби представа за реалността. Нямаше звуци, нямаше гледки. Само всепоглъщащ мрак. Не беше върнал разума си, докато кръвта на Пандора не беше оплискала гърдите му, а последният ù дъх не отекна в ушите му.

Тя не беше първата му жертва, нито последната, но беше първата и единствена жена, посрещнала меча му. Ужасът да види някога изпълнената с енергия женско тяло мъртво и да знае, че той е отговорен за това… До този ден не беше смекчил вината и съжалението. Срама и скръбта.

Беше се заклел да направи каквото е нужно, за да контролира духа оттогава насетне, но беше твърде късно. Разярен още повече, Зевс беше поставил второ проклятие върху него – всяка нощ в полунощ да умира точно както беше умряла Пандора – с острие в корема, шест адски пъти. Единствената разлика беше, че нейното мъчение беше свършило за няколко минути.

Неговото щеше да трае цяла вечност.

Стисна челюст в опит да се отпусне, за да посрещне новата яростна атака на агресия. Напомни си, че не е единственият, който страда. Другите воини имаха своите собствени демони. Буквално и образно казано. Торин, разбира се, беше пазител на Болест. Лушън беше пазител на Смърт. Рейес на Болка. Аерон на Ярост. Парис на Безразборност.

Защо не бяха дали на него последния демон? Щеше да е в състояние да пътува до града по всяко време, да има всяка жена, която пожелае, и да се наслаждава на всеки звук, на всяко докосване.

А така не можеше да се отдалечи много. Нито можеше да се довери на себе си сред жени за дълги периоди от време. Ако демонът го завладееше или не успееше да се върне у дома преди полунощ и някой намереше мъртвото му окървавено тяло и го погребеше… или по-лошо – ако го изгореше…

Как му се искаше нещо такова да можеше да сложи край на мизерното му съществуване. Щеше да се е махнал много отдавна и щеше да позволи да бъде опечен в яма. Или може би щеше да скочи от най-високия прозорец на крепостта и да разбие черепа си. Но не. Независимо каквото и да направеше, той просто щеше да се събуди отново овъглен и с болки. Потрошен и накълцан.

– Доста време се взираш през този прозорец – каза Торин. – Не си ли поне любопитен да разбереш какво се е случило?

Мадокс примигна, докато се отърсваше от мислите си.

– Ти си още тук?

Приятелят му вдигна черна вежда. Цветът беше в стряскащ контраст със сребристобялата му коса.

– Вярвам, че отговорът на въпроса ми е не. Сега поне спокоен ли си?

Беше ли някога истински спокоен?

– Толкова спокоен, колкото същество като мен може да бъде.

– Спри да хленчиш! Има нещо, което трябва да ти покажа, и този път не се опитвай да ми откажеш! Можем да поговорим за причините, поради които ще те разтревожа по пътя. – Без повече думи Торин се завъртя на пета и закрачи по коридора.

Мадокс остана на място няколко секунди, като гледаше как приятелят му изчезва зад ъгъла. „Спри да хленчиш!“ – беше казал Торин. Да, точно това правеше той. Любопитство и извратена развеселеност се промъкнаха край смъртоносното му настроение и Мадокс излезе от фитнеса в коридора. Студеният въздух се завихри около него, наситен с влага и със свеж аромат на зима. Забеляза Торин на няколко метра и закрачи напред, като го настигна бързо.

– За какво става дума?

– Най-после. Интерес – беше единственият отговор.

– Това да не е някой от номерата ти. – Както онзи път, когато Торин беше поръчал стотици надуваеми кукли и ги беше поставил из цялата крепост, защото Парис глупаво се беше оплакал от липсата на женска компания в града. Найлоновите „дами“ се бяха взирали в тях от всеки ъгъл. Големите им очи и устите им тип „позволи ми да те засмуча“ бяха дразнили всички, които минаваха покрай тях.

Такива неща се случваха, когато Торин беше отегчен.

– Не бих си губил времето в опити да ти направя номер – каза Торин, без да обръща лице към него. – Ти, приятелю, нямаш добро чувство за хумор.

Истина.

Каменните стени се нижеха от двете му страни, докато крачеше устремено. Свещниците горяха, пулсирайки със светлина и огън, преплитайки сенките със злато. Домът на прокълнатите, както Торин беше кръстил мястото, беше изграден преди стотици години. Бяха го модернизирали, доколкото можеха, но годините си личаха в ронливите камъни и в протритите подове.

– Къде са всички? – попита Мадокс. Едва тогава осъзна, че не е забелязал никой от другите.

– Човек би решил, че Парис пазарува храна, след като килерите ни са почти празни, а това е единственото му задължение, но не. Той излезе да търси нова жена.

Късметлийското копеле. Както беше обладан от Безразборността, Парис не можеше да легне с една и съща жена два пъти и затова прелъстяваше нова – или две, или три – всеки ден. Единственият недостатък? Ако не можеше да намери жена, беше принуден да прави неща, за които Мадокс дори не искаше да мисли. Неща, които оставяха иначе добродушния мъж превит над тоалетната да бълва съдържанието на стомаха си. Завистта на Мадокс в такива моменти се оттегляше, но винаги се връщаше, когато Парис заговореше за някоя от любовниците си. Мекото докосване на бедро… срещата на гореща кожа… стоновете от екстаз…

– Аерон е… Приготви се – започна Торин, – защото това е основната причина да те издиря.

– Нещо случило ли се е с него? – настоя Мадокс, докато съзнанието му се помрачаваше и гневът го превземаше. „Унищожи, заличи!“ – умоляваше Насилие, дращейки в ума му. – Ранен ли е?

Аерон може да беше безсмъртен, но все още можеше да бъде наранен. Дори убит – подвиг, който бяха открили по най-лошия възможен начин.

– Нищо подобно – увери го Торин.

Той бавно се отпусна и Насилие постепенно се оттегли.

– Какво тогава? Разчиствал е някоя стая и е изпаднал в истерия? – Всеки воин тук имаше специфични отговорности. Това беше техният начин да поддържат някакво подобие на ред сред хаоса на собствените им души. Задачата на Аерон беше прислужническа. Нещо, от което се оплакваше ежедневно. Мадокс се грижеше за домашните поправки. Торин играеше със стоки и облигации, каквото и да бяха те, и поддържаше финансите им в добро състояние. Лушън се занимаваше с цялата документация, а Рейес ги снабдяваше с оръжие.

– Боговете… призоваха го.

Мадокс се препъна. Шокът моментално го заслепи.

– Какво? – Със сигурност не беше чул правилно.

– Боговете го призоваха – повтори Торин търпеливо.

Но гърците не бяха говорили с никого от тях от деня на смъртта на Пандора.

– Какво искаха? И защо едва сега чувам за това?

– Първо – никой не знае. Гледахме филм, когато той внезапно се изпъна в стола си с мъртво изражение, сякаш няма никой вкъщи. Няколко секунди по-късно ни каза, че е бил призован. Никой от нас нямаше време дори да реагира. В един моминт Аерон беше с нас, в следващия го нямаше. И второ – добави Торин почти без пауза, – опитах се да ти кажа. Ти каза, че не ти пука, помниш ли?

Един мускул заигра под окото му.

– Трябваше все пак да ми кажеш.

– Докато имаш тежести под ръка? Моля те! Аз съм Болест, не съм Глупост.

Това беше… това беше… Мадокс не искаше да знае какво, но не можеше да спре да мисли. Понякога Аерон, пазителят на Ярост, напълно губеше контрол над духа си и се впускаше в отмъстително буйство, наказвайки смъртните за техните грехове. Щеше ли да му бъде дадено второ проклятие за действията, както на Мадокс преди толкова много векове?

– Ако не се върне в същата форма, в която е заминал, ще намеря начин да пребродя небесата и да изтребя всяко божествено създание, което срещна.

– Очите ти греят в яркочервено – каза Торин. – Виж, всички сме объркани, но Аерон ще се върне скоро и ще ни каже какво става.

Много добре. Той се принуди да се отпусне. Отново.

– Някой друг беше ли призован?

– Не. Лушън е навън да събира души. Рейес е бог знае къде, вероятно се реже.

Трябваше да се сети. Въпреки че Мадокс страдаше непоносимо всяка нощ, той съжаляваше Рейес, който не можеше да живее и един час, без да си причинява мъчение.

– Какво още имаш да ми кажеш? – Мадокс прокара пръсти по двете извисяващи се колони, които обграждаха стълбището, преди да започне да се изкачва.

– Мисля, че е по-добре да ти покажа.

Дали щеше да е по-лошо от известието за Аерон? Мадокс се чудеше, докато крачеше през стаята за забавление. Тяхното убежище. Залата, за чието създаване не бяха жертвали никакви средства, беше изпълнена с плюшени мебели и с всички удобства, които един воин би могъл да пожелае. Имаше хладилник, натъпкан със специални вина и бири. Маса за билярд. Баскетболен кош. Огромен плазмен екран, на който дори сега трепкаха образите на три голи жени посред оргия.

– Виждам, че Парис е бил тук – каза той.

Торин не отвърна, но ускори крачка, без да погледне нито веднъж към екрана.

– Няма значение – промърмори Мадокс. Да обръща вниманието на Торин към нещо плътско, беше ненужно жестоко. Целомъдреният мъж сигурно копнееше за секс и за докосване с всяка клетка на съществото си, но никога нямаше да има възможност да им се наслади.

Дори Мадокс се наслаждаваше на жена понякога.

Любовниците му обикновено бяха остатъци от Парис. Онези, които бяха достатъчно глупави, да се опитат да проследят Парис до дома му, с надеждата да споделят леглото му отново, без да знаят колко невъзможно беше това. Бяха винаги опиянени от сексуална възбуда – последица от посрещането на Безразборността, затова рядко им пукаше кой се пъха между краката им накрая. Повечето пъти бяха достатъчно щастливи да приемат Мадокс като заместител, въпреки че беше безлично сливане, което бе толкова емоционално празно, колкото и физически незадоволяващо.

Но трябваше да бъде така. За да защитят тайните си, воините не допускаха хора в крепостта. Това принуждаваше Мадокс да се съвкупява с жените навън, в заобикалящата ги гора. Той ги предпочиташе на ръце и колене, с лице не към него – бързо чифтосване, което не събуждаше Насилие по никакъв начин, нито го принуждаваше да прави неща, които щяха да го преследват цяла вечност.

След това Мадокс ги пращаше по домовете им с предупреждение никога да не се връщат, ако не искат да умрат. Беше просто. Да си позволи по-близки отношения, би било глупаво. Можеше да започне да ги харесва и определено щеше да ги нарани, което само щеше да натрупа още повече вина и срам върху него.

Но поне веднъж би му се поискало да бъде задълго с една жена така, както можеше да прави Парис. Би му се искало да целува и лиже цялото ù тяло. Би му се искало да се удави в нея, напълно да изгуби себе си, без да се страхува, че контролът ще му се изплъзне и той ще я нарани.

Най-после стигнаха жилището на Торин и Мадокс спря да мисли за това. Времето, прекарано в пожелания, беше изгубено време, както той добре знаеше.

Мадокс огледа обстановката. Беше влизал в тази стая и преди, но не помнеше компютърната система от стена до стена или множеството монитори, телефони и най-различното друго оборудване, подредено наоколо. За разлика от Торин, Мадокс отбягваше повечето технологии, защото така ù не успя да свикне с бързото темпо, с което се променяха нещата и с това как прогресът изглежда го отдалечаваше все повече от безгрижния воин, който някога беше. Но щеше да излъже, ако заяви, че не се наслаждава на удобството, което такива джаджи осигуряваха.

Завършил огледа, той се обърна към приятеля си.

– Превземаш света?

– Не. Просто го наблюдавам. Това е най-добрият начин да ви предпазя и най-добрият начин да направя малко пари. – Торин се тръсна на въртящ се стол с възглавнички пред най-големия монитор и започна да чука по клавиатурата. Един от празните монитори светна и черният екран стана преплетен със сиво и бяло.

– Така. Ето какво исках да видиш.

Внимавайки да не докосне приятеля си, Мадокс пристъпи напред. Смътната мъгла постепенно стана плътни матови линии. Дървета, осъзна той.

– Хубаво, но не е нещо, което съм желал силно да видя.

– Търпение!

– Побързай! – възрази той.

Торин му хвърли обиден поглед.

– След като молиш толкова мило… Имам топлинни сензори и камери, скрити из земите ни, за да знам, когато някой навлезе в тях. – Още няколко секунди почукване и гледката на екрата се премести вдясно. Имаше бързо проблясване в червено – в един миг беше там, в следващия беше изчезнало.

– Върни! – каза Мадокс напрегнат. Той не беше експерт по наблюдението. Не. Неговите умения бяха в реалното убиване. Но дори той знаеше какво представлява тази червена резка. Телесна топлина.

Чук, чук, чук и червената резка отново погълна екрана.

– Човек? – попита Мадокс. Силуетът беше малък, почти нежен.

– Определено.

– Мъж или жена?

Торин сви рамене.

– Жена, най-вероятно. Твърде голям силует, за да е дете, твърде малък, за да е възрастен мъж.

Рядко някой се осмеляваше да се изкачи по пустия хълм по това време на нощта. Или дори през деня. Дали беше твърде призрачен, твърде потискащ или знак на уважение от местните, Мадокс не знаеше. Но на пръстите на едната си ръка можеше да преброи колко доставчици, деца, които искаха да изследват непознатите райони, и жени, търсещи секс, се бяха осмелили да поемат на това пътешествие през изминалата година.

– Някоя от любовниците на Парис? – попита той.

– Възможно. Или…

– Или? – напомни той, когато приятелят му се поколеба.

– Ловец – каза Торин мрачно. – Стръв, по-точно.

Мадокс стисна устни.

– Сега знам, че ме дразниш.

– Помисли! Доставчиците винаги идват с кашони, а момичетата на Парис винаги тичат право към предната врата. Тази изглежда с празни ръце и върви в кръгове, спира на всеки няколко минути и прави нещо до дърветата. Поставя динамит в опит да ни нарани, може би. Камери, за да ни наблюдава.

– Ако е с празни ръце…

– Динамитът и камерите са достатъчно малки, за да бъдат скрити.

Мадокс разтри врата си.

– След като напуснахме Гърция, Ловците не са ни дебнали нито измъчвали.

– Може би децата им и после децата на децата им са ни търсили през цялото това време. Може би най-после са ни открили.

Внезапно стомахът на Мадокс се сви от страх. Първо, шокиращото призоваване на Аерон, а сега неканена посетителка. Просто съвпадение? Спомни си онези мрачни дни в Гърция. Дни на война и варварство, на писъци и смърт. Дни, в които воините бяха повече демони, отколкото мъже. Дни, в които гладът за разрушение беше диктувал всяко тяхно действие и човешки тела бяха заливали улиците.

Ловците скоро се бяха издигнали от измъчените маси. Лига от смъртни мъже, решени да унищожат тези, които бяха освободили злото. И така беше избухнала кръвна вражда. Тогава се беше озовал в битки с дрънчащи мечове и бушуващи огньове, с горяща плът, а мирът се беше оказал нещо от спомените и легендите.

Но лукавството беше най-великото оръжие на Ловците. Бяха се научили да обучават жените да бъдат като стръв – да прелъстяват и отвличат вниманието, докато те връхлитат и убиват. Така бяха успели да убият Баден, пазител на Подозрение. Не бяха успели да убият самия демон, обаче и той беше изскочил от осакатеното тяло обезумял, побъркан и изкривен от загубата на приемника си.

Къде живееше демонът сега, Мадокс не знаеше.

– Боговете със сигурност ни мразят – каза Торин. – Какъв по-добър начин да ни наранят, от това да пратят Ловци точно когато най-после сме си създали донякъде мирен живот?

Страхът на Мадокс се усили.

– Не биха искали побъркани демони (каквито сигурно биха били без нас) да се скитат свободно по света. Нали?

– Кой знае защо правят каквото и да е от нещата, които правят. – Изявление без намек за въпрос. Никой от тях не разбираше истински боговете, дори след всички тези векове. – Трябва да направим нещо, Мадокс.

Погледът на Мадокс се стрелна към стенния часовник и той се напрегна.

– Обади се на Парис!

– Обадих се. Не отговаря на мобилния телефон.

– Обади се…

– Наистина ли мислиш, че бих те обезпокоил, след като наближава полунощ, ако имаше някой друг? – Торин се извъртя в стола и се взря в Мадокс с мрачна решителност. – Ти си.

Мадокс поклати глава.

– Много скоро ще умра. Не мога да бъда извън тези стени.

– Нито пък аз – отсече Торин и нещо мрачно и опасно проблесна в очите му, превръщащо зеленото в отровен изумруд. – Ти поне няма да заличиш цялата човешка раса, като излезеш.

– Торин…

– Няма да спечелиш този спор, Мадокс, така че спри да губиш време!

Мадокс зарови ръка в дългата си до брадичката коса, а безсилието му растеше. „Трябва да оставим това нещо навън да умре“ – обяви Насилие. Това нещо – човекът.

– Ако е Ловец – каза Торин, сякаш прочел мислите му, – ако е Стръв? Не можем да позволим да живее. Трябва да бъде унищожена.

– А ако е невинна и моето смъртно проклятие я удари? – отвърна Мадокс, изтиквайки демона дълбоко в съзнанието си.

Вина проблесна в изражението на Торин. Сякаш всеки живот, за чието отнемане беше отговорен той, виеше в съвестта му, умолявайки го да спаси тези, които може.

– Това е риск, който трябва да поемем. Ние не сме чудовищата, които демоните искат да бъдем.

Мадокс изскърца със зъби. Той не беше жесток. Не беше звяр. Не беше безсърдечен. Мразеше вълните безчовечност, които заплашваха да го потопят. Не можеше да се примири с това, което беше направил, с това, което беше станал, и с мисълта в какво би се превърнал, ако някога спре да се бори с тези мрачни желания и зли размишления.

– Къде е жената сега? – попита той. Щеше да излезе навън в нощта, дори да му струваше много.

– На границата на Дунав.

Петнайсет минути тичане. Времето, за да се въоръжи, да намери човека, да го отпрати към заслон, ако беше невинен, или да го убие, ако обстоятелствата го изискваха, и да се върне в крепостта, беше съвсем малко. Ако нещо го забавеше, той можеше да умре навън на открито. Всеки друг, достатъчно глупав да посмее да се качи на хълма, щеше да бъде в опасност. Защото когато удареше първата болка, той щеше да деградира до Насилие и онези мрачни желания щяха да го погълнат.

Нямаше да има друга цел, освен да унищожава.

– Ако не се върна до полунощ, прати някой от другите да търси тялото ми, както и тези на Лушън и Рейес! – Смърт и Болка идваха при него всеки път в полунощ, независимо къде беше. Болката доставяше ударите, а Смърт придружаваше душата му до ада, където тя оставаше до сутринта, измъчвана от огън и демони, почти толкова гнусни, колкото Насилие.

За съжаление Мадокс не можеше да гарантира бе­зопасността на приятелите си на открито. Можеше да ги рани, преди да довършат задачата си. И ако ги наранеше, страданието, което щеше да изпитва, щеше да се равнява единствено на агонията от смъртното проклятие, което го застигаше всяка нощ.

– Обещай ми! – каза той.

Торин кимна. Очите му бяха сурови.

– Бъди внимателен, приятелю!

Той напусна стаята с бързи движения. Но преди да стигне до средата на коридора, Торин го повика:

– Мадокс! Би искал да видиш това.

Връщайки се назад, той усети още едно бодване в стомаха от страх. Какво сега? Можеше ли нещо да бъде по-лошо? Когато отново застана пред мониторите, той вдигна вежда към Торин в тиха заповед да побърза.

Торин посочи към екрана с килване на брадичката.

– Изглежда има още четирима. Всичките мъже… или Амазонки. Не бяха там по-рано.

– Проклятие! – Мадокс огледа четирите нови резки в червено, всяка по-голяма от предишната. Те приближаваха малката. Да, нещата можеше да бъдат по-лоши. – Ще се погрижа за тях – каза той. – За всички тях. – И отново тръгна, но с по-бърза крачка.

Стигна до стаята си и се отправи към килера, подминавайки леглото – единствената мебел в стаята. Беше унищожил скрина, огледалото и столовете в един или друг пристъп на насилие.

По едно време беше достатъчно глупав да напълни мястото с тихи вътрешни водопади, растения и кръстове – всичко, което да допринася мир и да успокоява изопнатите му нерви. Нищо не беше свършило работа и всичко беше размазано непоправимо за минути, когато демонът го беше обзел. Оттогава беше избрал това, което Парис наричаше минималистичен дизайн.

Единствената причина все още да има легло беше, че е направено от метал, и Рейес се нуждаеше от нещо, за което да го окове с приближаването на полунощ. Поддържаха изобилие от матраци, чаршафи, вериги и метални табли в една от съседните спални. За всеки случай.

„Побързай!“ Той бързо надяна черна тениска през главата си, обу чифт ботуши и завърза остриета на китките, на кръста и на глезените си. Без огнестрелно оръжие. Двамата с Насилие се бяха разбрали за едно – враговете трябваше да умират бързо и по възможност в честна схватка.

Ако някой от хората в гората беше Ловец или Стръв, нищо вече не можеше да ги спаси.