Прокълната нощ

ДЕВЕТА ГЛАВА

Когато Рейес влезе в стаята на Мадокс, придружен от изглеждащата като ангел блондинка, която Аерон трябваше да убие, Мадокс едва не се разплака от облекчение. Ашлин беше повръщала отново и отново, докато в стомаха ù не беше останало нищо. А после беше повръщала още.

След това беше паднала отново на матрака и беше спряла да диша. Отчаян, Мадокс беше призовал Титана отново, но богът не беше направил изобщо нищо. След като Мадокс се беше съгласил да се отплати за всяка помощ, всемогъщото същество го беше изоставило.

Титанът беше въздигнал надеждите му, а после ги беше разбил напълно. Мадокс се беше чудил на намеренията на съществото, но вече знаеше – крайна жестокост и садистично забавление.

Рейес отстъпи и малката блондинка се втурна напред.

– Помогни ù! – нареди Мадокс.

– Боже мой, Боже мой, Боже мой! – припяваше тя. Пребледня, когато коленичи отстрани на леглото. Трепереше, но погледна Мадокс обвинително. – Какво си ù направил?

Със засилваща се вина Мадокс притисна по-силно крехката болна, умираща Ашли. Едва я познаваше, но желанието му тя да живее беше голямо. Беше твърде изненадващо да има толкова силни чувства, да.

Беше напълно нетипично, да. Това също. Можеше да размишлява върху глупостта си по-късно.

– Тя не диша – каза дрезгаво. – Накарай я да диша!

Вниманието на блондинката се върна към Ашлин.

– Тя трябва да отиде в болница. Някой да се обади на 911! Веднага! Чакай, мамка му! Имате ли спешна служба тук? Имате ли изобщо телефони? Ако имате, трябва да се обадим незабавно.

– Няма време – сопна се Мадкс. – Ти трябва да направиш нещо.

– Просто се обадете! Тя е…

– Направи нещо или умри! – изрева той.

– О, Боже! – абсолютна паника изпълни очите ù. – Трябва… трябва да ù дам първа помощ. Точно така. Първа помощ. Мога да го направя. Мога – каза тя повече на себе си, отколкото на някой друг. Тя се изправи и се наведе точно над безжизненото лице на Ашлин. – Положи я по гръб, а после се махни от пътя ми!

Мадокс дори не помисли да протестира. Изтърколи Ашлин по гръб и скочи на пода, клякайки до леглото. Отказа да пусне ръката ù и продължи да я държи здраво. Момичето остана за момент там, без да мърда, а паниката все още се четеше в очите ù.

– Даника! – каза Рейес предупредително.

Момичето – Даника – преглътна и хвърли към Рейес нервен поглед. Повдигна заплашително вежди, взря се в нея и попита:

– Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

– Ра-разбира се. – По бузите ù изби розов цвят, когато отново насочи вниманието си към Ашлин. Постави длани точно под гърдите на Ашлин, натисна веднъж, два пъти и каза с треперещ глас: – Не се тревожи! Упражнявах се. Чучелото е същото като човек, чучелото е същото като човек. – После притисна разтворените си устни към устните на Ашлин.

Следващите няколко минути, които се сториха на Мадокс като цяла вечност, по-лоша от часовете, в които гореше всяка нощ, тя последователно притискаше гърдите на Ашлин и дишаше в устата ù. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Времето му стана враг, по-омразен отвсякога.

Рейес чакаше при вратата неподвижен и мълчалив. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той не гледаше Ашлин, а Даника с непроницаемо изражение. Мадокс разтри врата си със свободната си ръка. Собственото му дишане беше толкова затруднено, че той чуваше всяко издишване да отеква в ума му.

Най-накрая Ашлин започна да кашля и да пръска слюнка. Цялото ù тяло се сгърчи в спазъм, когато отвори уста и се помъчи да вкара живот в дробовете си. Навътре – изпъшка и се задуши. Навън – задави се.

В следващия миг Мадокс я сгуши до гърдите си и тя започна да се бори.

– Не мърдай, красива! Не мърдай!

Постепенно движенията ù спряха.

– Мадокс – изхриптя тя и това беше най-сладкият звук, който беше чувал.

– Тук съм. – Кожата ù беше още студена и влажна. – Държа те.

Даника остана отстрани на леглото и чупеше ръце. Белите ù зъби силно захапаха долната ù устна и върху нея се образува капка кръв.

– Тя се нуждае от болница. От лекарства и специалисти.

– Пътуването от крепостта до града би било твърде много за нея.

– К-какво ù е? Вирус? О, Боже! Слагах устата си върху нейната!

– Вино – отвърна Рейес. – Болна е от нашето вино.

Зелените очи на Даника се разшириха и тя хвърли поглед към Ашлин.

– Всичко това от махмурлук? Трябваше да ми кажете. Нуждае се от вода и кафе, които да разредят алкохола – тя помълча. – По-важното е, надявам се, т.е. мисля, че ще живее, но наистина трябва да я заведете в болница и да я сложат на системи. Вероятно е обезводнена. – Още докато говореше, бузите на Ашлин леко порозовяха.

– Боли – прошепна Ашлин. Ръцете ù стиснаха гърба на Мадокс и го привлякоха по-близо. Може би и тя чувстваше същото като него – че не биха могли да бъдат достатъчно близо. Той би се заровил под кожата ù, ако беше възможно.

– Какво още можеш да направиш за нея? – попита Мадокс. – Все още я боли.

– Аз… аз… – Даника нацупи устни и отвърна поглед от него, спирайки го на Рейес. Воинът изглеждаше подозрителен. Очите ù се разшириха и тя отново щракна с пръсти. – Тиленол! Мотрин. Нещо такова. Винаги са помагали, когато съм имала махмурлук.

Мадокс погледна Рейес.

– Мисля, че съм виждал реклами за тези неща, но не знам откъде да се сдобия с тях. Ти?

– Не. Никога не е имало причина да обръщам внимание на човешката медицина. – Рейес не отклони поглед от блондинката, а гласът му беше дрезгав по някаква причина.

Парис щеше да знае, но не беше тук.

– От къде можем да вземем този Тиленол? – попита Мадокс, погълнат от неотложността.

Веждите на Даника се свиха, имитирайки мимиката на Рейес, докато гледаше от единия към другия мъж. В прекрасните ù зелени очи имаше странен блясък, сякаш Мадокс и Рейес говореха на чужд език и тя не можеше да схване подробностите.

– Имам в чанта – каза накрая.

Когато тя не добави нищо, той каза през стиснати зъби:

– Върви донеси чантата си, тогава!

– Не мога, освен ако не ме освободите. В хотелската ми стая е. Що… що за вино е пила? – попита тя почти без да направи пауза.

– Такова, каквото ти никога не си чувала, лечителко – каза Рейес тихо.

Той знаеше, осъзна Даника, внезапно вкаменена. Какво я беше издало? Паникьосаната ù молба да се обадят на 911? Нервността ù? Побиха я тръпки. В кръвта ù се вля студ. После той пристъпи зад нея, обгръщайки я с горещината си и изпълнената му с живот енергия прогони студа. Тръпките ù преминаха в треперене. Тя прибързано се отдръпна, уплашена от реакцията си към него.

– Ти си лечител, нали? – попита той, а гласът му беше подигравателен.

О, да. Той знаеше. Тя нервно усука плата на панталона си и преглътна звучно. Поне не я беше издал… или убил на място.

Отново преглътна.

– Не можеш да отречеш, че тя вече диша. Изпълних моята част. Длъжник си ми.

Рейес отвърна поглед от нея, сякаш не можеше да понесе да я гледа дори още миг.

– Доведи Лушън! – каза Мадокс.

– Не мога. Зает е другаде – Рейес тръгна към отворената врата. – Ще се върна – извика през рамо. – Наглеждай блондинката, Мадокс! Тя е лукава. – И затръшна вратата зад себе си.

Даника едва не изтича след него, като някаква идиотка. Той я плашеше повече от другите, но по някаква причина би предпочела да е с него. В този мъж имаше нещо, което я вълнуваше. Дълбоко. Болката в очите му, може би. Фините линии на стрес, гравирани в лицето му, вероятно. Той ù въздействаше на примитивно ниво. Ниво, което сякаш ù гарантираше, че той ще я опази невредима, независимо какви заплахи изрича.

– Ако трябва да те гоня – каза този, когото наричаха Мадокс, – ще съжаляваш. Разбираш ли?

Откровеното предупреждение я накара да настръхне. Този мъж беше ужасяващ. Всеки път, щом заговореше, тя чуваше жестокостта в гласа му, която беше като бурно течение, вливащо се в тиха река. Сякаш нямаше търпение да нанесе максимална болка на всеки, който дори погледнеше в неговата посока. В последните няколко минути беше забелязала, че лицето му понякога се променяше и някаква скелетна маска падаше върху чертите му. Виолетовите му очи проблясваха до черно, после до неоново червено, после отново до черно.

Що за мъж, що за човек би могъл да изглежда така?

От върха на главата ù до пръстите на краката ù премина тръпка. Като дете се беше страхувала от таласъмите, докато майка ù не ù беше казала, че тези създания са мит, лъжа, предназначена да кара децата да бъдат послушни. Даника мислеше, че точно сега се взира в таласъм.

Той изглеждаше нормално само когато гледаше към жената на леглото.

– Разбра ли? – попита мъжът отново.

– Да – тя подчерта думата с отзивчиво кимване.

– Добре. – Мадокс бързо изхвърли момичето от мислите си и се обърна към Ашлин. Лекият трепет ù се беше превърнал в разтърсваща треска. Зъбите ù тракаха. Очите ù бяха отворени и една сълза се плъзгаше по бледата ù буза.

– Благодаря – прошепна тя на лечителката.

– За нищо.

– По-добре ли се чувстваш! – попита Мадокс тихо.

– Още боли – каза тя. – Студено ми е. Но да. По-добре съм.

Прегръщайки я, за да я стопли, той каза:

– Съжалявам. – Рядко използваше тази дума. Всъщност единственото извинение, което беше правил от десетилетия, беше предложеното на приятелите му тази сутрин. – Толкова съжалявам.

Тя поклати глава, после изстена и остана неподвижна.

– Случва се.

Ченето му увисна от изненада и благоговение. Досега не беше причинил на тази жена нищо друго, освен болка, но тя се опитваше да го опрости. Удивително.

– Ти ще живееш. Кълна се – щеше да направи всичко, за да спази клетвата си.

Ашлин се усмихна едва.

– Поне има… тишина.

Тишина. Не за първи път използваше тя тази дума. И не за първи път я казваше с такова благоговение.

– Не разбирам.

Въпреки че беше отпаднала, на устните ù цъфна една от онези нежни, сладки усмивки.

– Това ни прави двама.

Фойерверки лумнаха в кръвта му от тази усмивка – толкова лъчезарна, толкова прекрасна. Те го стоплиха, възбудиха го и го изпълниха с такова облекчение, че беше почти пиян от него. Той отвори уста да отговори, не че знаеше какво да каже, когато Рейес нахлу в стаята с Аерон до него. Късата коса на другия мъж блестеше на светлината.

Когато ги видя, Даника се отдръпна до стената, но осъз­на какво е направила и пристъпи отново напред. Вирна брадичка, напомняйки на Мадокс за Ашлин, когато беше по-здрава.

Беше допуснал, че Рейес е напуснал крепостта и е отпътувал до града за чантата на Даника, но ръцете на Рейес бяха празни. Гневът изпълни Мадокс, провокирайки Насилие така, както дете би провокирало звяр в клетка, ако прокара пръчка по решетките.

Намръщи се. Беше се надявал да види за последно отвратителния демон днес, поне докато дойде полунощ.

– Защо си още тук? Върви и донеси тази чанта! – нареди той. Думи, които никога не беше мислил, че ще каже.

– Ще се забавя твърде много – каза Рейес, като гледаше навсякъде, освен в Даника. – Аерон ще придружи женската до града. Казва, че точно сега е добре и няма никакво желание да я нарани.

– О, не. Не, не, не. Не искам да тръгвам без семейството си – изстреля Даника паникьосано.

Аерон я пренебрегна и издърпа тениската през главата си.

– Нека приключваме с това! – Той беше загорял и мускулест, свидетелство за душата му на воин. Имаше толкова много татуировки, че беше трудно да се отделят една от друга.

Мадокс разпознаваше само две – черната пеперуда, която летеше по вълните на ребрата му, и демонът, който протягаше грозните си крила по очертанията на врата му. Всеки можеше да каже само като го гледаше, че е добре да го има на своя страна в битките и лошо, ако е срещу него.

– Спри! Няма причина да се събличаш. – Даника поклати глава ожесточено. – Сложи си отново тениската! Веднага! Проклятие!

От Аерон се излъчваше мрачна решителност, докато приближаваше към Даника.

Тя спря дивия си поглед върху Рейес.

– Не му позволявай да ме изнасили! Моля те! Рейес, моля те!

– Той няма да те докосне по този начин – изскърца със зъби Рейес. – Имаш думата ми.

В него имаше нещо странно, забеляза Мадокс. Около черните му очи имаше алени ивици – същият цвят, като алената пеперуда, татуирана на гърба на Мадокс. Изглежда Болка се подготвяше за пристъп на насилие. Заради Даника ли?

Момичето не се успокои от думите му, но Аерон продължи да я приближава. Даника се хвърли от едната страна на стаята към другата, а от гърлото ù излизаха странни звуци. Тихо и дрезгаво тежко дишане беше толкова отчаяно и диво, колкото внезапно забързалото се дишане на Рейес. Мадокс беше сигурен, че всеки момент Болка ще се нахвърли върху Ярост в опит да го издере до смърт.

– Спрете! – каза Ашлин.

Най-после Аерон хвана обезумялата жена в един ъгъл.

Тя пищеше, докато мяташе ръце и риташе, опитвайки се да го задържи на разстояние.

– Не ме докосвай! Не смей да ме докосваш!

– Няма да те нараня – каза спокойно Аерон.

Тя го ритна с коляно в чувствителната плът между краката. Той изпъшка, преви се леко, но не показа друга реакция.

– Да ти го начукам! – изръмжа тя като дива котка, която не може да бъде опитомена. – Няма да ти позволя да ме изнасилиш. Ще умра преди това.

– Няма да те изнасиля. Но ако трябва, ще те зашеметя. А методите ми няма да ти харесат, обещавам ти.

Вместо да я усмири, заплахата просто я вбеси още повече и тя започна да се бие още по-ожесточено. Заби лакът в корема на Аерон и го ритна още веднъж в слабините. Очевидно уморен от борбата ù, Аерон вдигна юмрук.

Ашлин се стегна и изстена.

– Спрете това! Не се нуждая от хапчетата. Изобщо.

– Не я наранявай! – изръмжа Рейес.

Аерон задържа ръката си. Засега. Прокара език по зъбите си.

– Тя направи своя избор.

Мадокс се страхуваше, че ако Ашлин видеше как Аерон удря жената, отново ще поиска да си тръгне и отново ще настоява да я отведе у дома.

– Успокой се! – каза той на Даника. – Той само трябва да те придружи до града.

– Лъжец! – тя изръмжа и ритна в корема Аерон.

Воинът дори не трепна. Отвращение се появи по лицето му и той стисна юмрука си, който още държеше във въздуха.

– Предупредих те.

– Спри! – извика пресипнало Ашлин.

Мадокс отвори уста, за да изрече своята заповед. Нямаше нужда да си прави труда. Рейес го изпревари. В един миг беше в далечния край на стаята, в следващия беше до Аерон, стиснал юмрука му. Двамата се гледаха свирепо дълго време.

– Не я удряй! – каза Рейес. Мадокс никога не беше чувал по-смъртоносна заплаха.

Преди да свали ръката си, в очите на Аерон се разрази гняв. Беше ли излъгал? Дали указът на боговете вече не пускаше корени? Дали не се бореше с огромното си желание да нарани Даника?

– Тогава я успокой или наистина ще я зашеметя.

Рейес не помръдна, само погледна встрани. Сълзи потекоха от очите на Даника и ужас се изписа на лицето ù.

– Не му позволявай да направи това! – прошепна тя съкрушена, със същия пресипнал глас като на Ашлин. – Аз ти помогнах точно както искаше. Не му позволявай да направи това! – повтори тя.

Рейес беше скочил толкова бързо в нейна защита, че Мадокс почти очакваше да се поддаде на молбата ù. Грешеше.

– Спри да се биеш с него! – нареди Рейес, без да показва никаква милост. – Лекарството ни трябва, а той е единственият, който може да те заведе да го вземеш. Дори не го удряй, макар и слабо, защото не трябва да го разгневяваш. Ясно ли е?

В очите ù се четеше отчаяние.

– Не може ли да отиде в града сам? Не може ли да купи лекарствата в най-близката аптека?

– Мадокс – каза Ашлин. – По-добре съм. Кълна се. Аз не…

Мадокс стисна нежно рамото ù, но не отговори. Ако сега прекъснеше спора, само щеше да увеличи напрежението. Освен това знаеше, че Ашлин лъже. Той виждаше, че тя все още изпитва болка.

– Аерон ще те заведе в града – продължи Рейес. – Няма да те изнасили. Имаш думата ми. – Под лявото му око потрепна мускул. – Той няма да знае какво да купи сам. Ти трябва да отидеш с него.

Мълчалива и трепереща, Даника проучи лицето му през сълзи. Истината ли търсеше? Или утеха? Най-накрая кимна – само едно почти незабележимо наклоняване на главата ù. Тя се стегна и направи една колеблива крачка към Аерон.

Без да продума, Аерон грабна китката ù и закрачи през стаята към прозореца. Сводестото стъкло водеше към широка тераса. Даника не протестира дори когато той отвори рамката със свободната си ръка. Лепилото, което Мадокс беше използвал по-рано, беше нищо пред изключителната му сила. Нахлу студен въздух и девствени снежинки се завихриха през стаята. Аерон пусна китката ù само за да хване кръста ù и да я вдигне върху ръба на прозореца.

– Спри го! – каза Ашлин дрезгаво, когато Даника надзърна през рамката и се засмя горчиво и малко истерично.

– Какво ще правиш? – настоя блондинката. – Ще ме хвърлиш? Всички вие сте лъжци, знаете ли? Надявам се всички да гниете в ада.

– Вече сме там – каза Рейес равно.

Аерон стисна раменете на Даника, когато застана до нея, след това я завъртя към себе си.

– Дръж се за мен!

Чу се още веднъж истеричният ù смях.

– Защо?

– За да живееш. – Големи крила внезапно се разтвориха от скрити процепи в гърба му. Бяха дълги и черни и изглеждаха меки като воал, но краищата им бяха остри като ножове.

Ашлин ахна шокирана.

– По-добре съм. Кълна се, по-добре съм.

Мадокс погали бузата ù, надявайки се Ашлин да се успокои.

– Шшшт! Всичко ще бъде наред.

Очите на Даника се разшириха неестествено.

– Спри! – Тя се опита да се измъкне от хватката на Аерон, опита се да изтича обратно в стаята, но той я държеше здраво. Тя се пресегна към Рейес. – Не мога да го направя. Не мога. Не му позволявай да ме вземе, Рейес! Моля те!

Рейес пристъпи към нея с измъчено изражение… протегна напред ръце… намръщи се… и ги отпусна отстрани.

– Рейес!

– Върви! – извика Рейес.

Без повече думи Аерон скочи надолу, като отнесе Даника със себе си. Тя изпищя, но писъкът ù скоро се превърна в пъшкане, а пъшкането в стон. После двамата отново се появиха, носейки се във въздуха, а крилата на Аерон пляскаха грациозно и ритмично.

– Спри го! – въздъхна Ашлин. – Моля те!

– Не мога. Дори да можех, нямаше да го спра. Не се тревожи за нея! Крилете на Ярост са силни, способни са да издържат малката тежест на Даника. – Той вдигна поглед към Рейес, който крачеше от ъгъл до ъгъл. Мъжът стискаше една кама за острието, вместо за дръжката и кръвта капеше от ръката му, чиито кокалчета бяха побелели.

– Трябват ни вода и кафе – му каза Мадокс, спомняйки си инструкциите на Даника.

Рейес спря и стисна клепачи – опитваше се да се контролира. Сякаш беше на ръба на пълен срив.

– Трябваше да я заведа сам, но отиването пеша до там щеше да отнеме прекалено много време. Видя ли колко беше уплашена.

– Видях. – Мадокс не знаеше какво друго да каже. Страхът на Даника беше нищо в сравнение с болката на Ашлин.

Рейес разтри с ръка брадичката си, оставяйки кървава следа по кожата си.

– Вода и кафе, така ли?

– Да.

Сякаш благодарен за отдиха, Рейес излезе от стаята. Очевидно Мадокс не беше единственият в крепостта, който внезапно имаше проблеми с жена.

Скоро след това Рейес се върна с желаните неща и постави подноса на края на леглото. След това отново излезе. Мадокс се съмняваше, че ще се върне. Мадокс поклати глава. Ако Рейес изпитваше към Даника половината от това, което той изпитваше към Ашлин, беше обречен на болка и то не от тази, за която жадуваше. Мадокс се пресегна през Ашлин и взе чашата с почти гореща вода. Плъзна едната си ръка под врата ù, изви главата ù и постави ръба на чашата на устните ù с другата.

– Пий! – каза ù.

Тя упорито стисна устни и поклати леко глава.

– Пий! – настоя той.

– Не. Това ще нарани…

Той изпразни съдържанието в устата ù. Тя се закашля и запръска слюнка, но погълна по-голямата част. Няколко капки се процедиха по брадичката ù. Той хвърли празната чаша на пода и чу глухо тупване.

Ашлин го изгледа кръвнишки с обвинение в кехлибарените си очи.

– Казах, че се чувствам по-добре, но това не значи, че се чувствам страхотно. Стомахът ми все още е чувствителен.

Мадокс се намръщи и сви устни. Грижата за човек беше трудна, това беше сигурно. Но той не ù се извини за това, че я принуди да пие. Тя щеше да получи това, от което се нуждаеше. Независимо дали го искаше или не.

Той стисна чашата с кафе и се намръщи още повече, когато осъзна, че е студено. Е, какво пък? Трябваше да ù помогне.

– Пий! – нареди той. По някаква причина тя беше важна за него. Имаше значение.

Нямаше да му се измъкне. Нито чрез смърт, нито с някакви други средства.

Ашлин не даде знак, че го е чула и със сигурност не направи никакъв намек за намеренията си. За едно мигване на окото тя стрелна ръка и изби чашата от неговата. Движението беше слабо, но съдът падна на пода и се разби, оставяйки след себе си черна кофеинова река.

Две петна цвят изпъстриха бузите ù.

– Не – каза тя, измъквайки тази единствена сричка с наслада.

– Това не беше нужно – смъмри я той и забърса влажните кичури коса от слепоочията ù, наслаждавайки се на усещането за копринената ù кожа.

– Не ми пука.

– Добре. Без кафе. – Той се взря в жената, която беше разтърсила целия му свят. – Все още ли искаш да те пусна? – изстреля въпроса, преди да го обмисли. Нямаше намерение да обсъжда тази тема с нея, след като възнамеряваше да я задържи на всяка цена, но той усещаше огромно желание (глупаво желание) да ù даде всичко, което тя пожелае.

Тя отмести поглед от него и се загледа над рамото му и през стената със странно напрежение в изражението. Няколко минути минаха в мълчание. Мъчителни минути.

Той стисна възглавницата.

– Трябва да отговориш с да или не, Ашлин.

– Не знам, ясно?! – каза тя тихо. – Обичам тишината и започвам да те харесвам. Благодарна съм ти за това, че се погрижи за мен – тя замълча. – Но…

Но все още беше уплашена.

– Казах ти, че съм безсмъртен – обясни той. – И ти казах, че съм обсебен. Единственото друго нещо, което трябва да знаеш, е че ще те защитавам, докато си тук – дори от самия себе си.

Каква промяна се беше извършила в него за последните няколко часа. Вчера, дори тази сутрин, беше мислил да обладае тялото ù, да я разпита, а после да я убие. Но оттогава беше направил всичко по силите си, за да я запази жива. И вече не беше сигурен какви въпроси искаше да ù зададе.

– Ще защитаваш ли другата жена? – попита тя. – Тази, която ми помогна?

Освен ако не се намереше начин да не се подчинят на Титаните, той се съмняваше, че някой може да защити лечителката. Дори и Рейес. Но стисна нежно Ашлин и ù каза:

– Не я мисли повече! Аерон ще се погрижи за нея. – Това не беше лъжа.

Ашлин кимна благодарно и той усети бодване на вина.

Няколко минути минаха в мълчание. Той я гледаше, доволен да види как цветът ù се връща вече за постоянно и как лицето ù добиваше все по-спокоен вид, болката избледняваше. Тя също го гледаше, но изражението ù беше неразгадаемо.

– Как могат демони да вършат добри дела? – накрая попита тя. – Имам предвид, че освен това, което направи за мен, вие сте свършили велики неща за града с вашите дарения и с вашето филантропско отношение. Хората вярват, че тук живеят ангели. Вярват в това от стотици години.

– Как може да знаеш, че вярват в такова нещо от толкова отдавна?

През нея преминаха тръпки и тя отклони поглед.

– Аз… просто знам.

Не, тя имаше тайна – нещо, което не искаше той да научи. Мадокс обгърна брадичката ù, принуждавайки я отново да го погледне.

– Вече подозирам, че ти си Стръв, Ашлин. Можеш да ми кажеш истината.

Веждите ù се смръщиха. Тъмно златните резки се сключиха.

– Продължаваш да ме наричаш така, сякаш е нещо гадно и отвратително, но аз нямам представа какво е стръв.

В гласа ù имаше искрено объркване. Невинна или актриса?

– Няма да те убия, но очаквам пълна честност от теб от този миг насетне. Разбра ли? Няма да ме лъжеш.

Тя отново се намръщи и каза:

– Не те лъжа.

Кръвта му бавно започна да се сгорещява и духът отново започна да обявява присъствието си. Мадокс побърза да смени темата. Ако чуеше още лъжи, можеше да бъде наранен и да се пречупи.

Той отказваше да разбере дали тя е Стръв, или не.

– Нека говорим за нещо друго!

Тя кимна. Изглеждаше нетърпелива да отстъпи.

– Да говорим за теб! Тези мъже те намушкаха снощи и ти умря. Разбирам, че си се върнал към живота, защото си безсмъртен демон-воин… нещо. Това, което не разбирам, е защо те го направиха.

– Ти имаш твоите тайни, а аз имам моите. – Той планираше да я задържи тук и да я запази жива, и заради това нямаше намерение да обсъжда своето смъртно проклятие. Тя вече се страхуваше от него. Ако знаеше истината, щеше и да го презира. Достатъчно лошо беше, че той знаеше какво е направил, за да заслужи такова наказание.

Още повече, че ако се разчуеше какво се случва с него всяка нощ, хората можеше да забравят репутацията му на ангел. Някой можеше да отвлече тялото му, да го отнесе надалеч, да го запали или да отреже главата му и той нямаше да може да направи нищо. Може да желаеше тази жена повече отколкото някога беше желал друга, но не ù се доверяваше напълно. Все още можеше да разсъждава с главата си, без да се поддава изцяло на плътското си желание.

– Да не си ги помолил да те убият, за да се върнеш в ада и да посетиш приятели или нещо такова?

– Нямам приятели в ада – каза той обиден.

– И…

– И нищо – тя отвори уста да говори, но той я стисна леко. – Мой ред е да задавам въпросите. Ти не си унгарка. Тогава откъде си?

Тя се настани до него с въздишка, притискайки тялото си към неговото с гръб, опрян в корема му. Достави му удоволствие това, че тя се чувстваше достатъчно удобно, за да лежи така с него.

– Аз съм от САЩ. От Северна Каролина по-точно, въпреки че прекарвам повечето от времето си да пътувам за Световния институт по парапсихология.

Той положи длан върху корема ù и нежно го разтри, докато търсеше в ума си някаква препратка към такъв институт.

– А те са?

– Заинтересувани от свръхестественото. От необяснимото. От създания от всякакъв вид – отговори тя с доволна въздишка. – Те изучават, наблюдават и се опитват да поддържат мира между различните раси.

Той спря. Тя не беше ли признала току-що, че работи за Ловците? Изпълнените им с омраза действия винаги бяха изпълнявани в името на поддържането на мира за човечеството. Веждите му се сбърчиха от объркване. Това беше странно и определено му се случваше за първи път.

– Какво правиш за тях?

Тя се поколеба.

– Слушам, за да помогна да бъдат намерени същества и другите интересни предмети. – Тя се сгърчи неудобно върху матрака, вече не толкова доволна.

– Какво се случва, когато намериш тези неща?

– Казах ти. Биват изучавани.

Когато тя не продължи, той се загледа в тавана. Объркването му се засили. Изучават, като ги убиват ли? Дали това не беше тайно предупреждение – нейният начин да му покаже, че наистина работи за Ловците? Дали работеше за тях, но просто не го знаеше? Или този Институт беше безобиден и наистина имаше за цел да поддържа мира между видовете?

– Хората, с които работиш, имат ли татуировки на китките? Символът на безкрайността?

Тя поклати глава.

– Не, доколкото знам.

Истина? Лъжа? Не я познаваше достатъчно добре, за да прецени. Всеки фанатичен Ловец, който беше нападал Повелителите в Гърция, дори тези вчера в гората, която обграждаше крепостта, имаха татуировка.

– Каза, че слушаш. Какво точно слушаш?

Още една колеблива пауза.

– Разговори – прошепна тя. – Виж, мислех, че мога да говоря за това, мислех, че искам да говоря за това, но не съм готова. Разбираш ли?

В този момент Насилие се изстреля и Мадокс се напрегна да задържи демона. Какво криеше тя?

– Няма значение дали си готова да говориш, или не. Ще ми кажеш каквото искам да знам. Сега.

– Не, няма. – Тя отново беше станала упорита.

– Ашлин!

– Не.

Той едва не се претърколи върху нея, за да я прикове върху леглото и да я принуди да му отговори. Само факта, че тя е още болна, го задържа на място. Но той щеше да получи отговорите по един или друг начин.

– Прелестна, питам само защото искам да те опозная по-добре. Кажи ми нещо за твоята работа! Моля те!

Тя бавно се отпусна.

– Хората, които работят за Института, се научават да не говорят за работата си. Малко са цивилните, които биха повярвали в това, което правим. Повечето просто биха ни сметнали за луди.

– Няма да те помисля за луда. Как бих могъл?

Тя въздъхна.

– Добре. Ще ти кажа за едно от назначенията си. Кое, кое… – измърмори тя, после цъкна с език. – Да! Може би ще оцениш това. Преди няколко години аз… ъ… Институтът откри ангел. Беше счупил крилата си на няколко места. Докато го лекувахме, той ни разказа за различните измерения и проходи. Това е най-хубавата част от работата ми. С всяко ново откритие научаваме, че светът е по-голям, отколкото някой от нас някога е мислил.

Интересно.

– И какво прави Институтът с демоните?

– Изучава ги, както споменах. Ако е необходимо им пречи да нараняват хора.

Част от това, което тя описваше, се преплиташе с целите на Ловците, с които той си беше имал работа преди толкова години, да не споменаваме тези, с които се беше справил вчера. Останалото не съвпадаше.

– Твоите хора не унищожават това, което не разбират, така ли?

Тя се засмя.

– Да, не го унищожават.

Ловците го правеха. Преди. Поне така мислеше той. Толкова много години бяха минали, откакто се беше бил в онази война, че понякога имаше проблем да си спомни определени подробности. По някое време беше разбрал защо Ловците искаха да убият него и останалите воини – те бяха сторили зли неща, а способностите им им даваха силата и дълголетието да го правят вечно, ако не бъдат спрени. Но после Ловците бяха убили Баден и от този момент не ги разбираше, защото смъртта на Подозрение беше разделила воините. Половината от тях бяха копнели за мир, опрощение и бягство и тихо се бяха преместили в Будапеща. Останалите бяха потърсили отмъщение и бяха останали в Гърция, за да продължат да се бият.

Често се беше чудил дали кървавата вражда все още бушуваше и дали Повелителите, които бяха останали в Гърция, бяха оцелели през толкова много векове.

Мадокс отмести кичур коса от слепоочието на Ашлин.

– Какво още можеш да ми кажеш за този Институт?

Тя се намръщи, обърна глава към него и го загледа.

– Не мога да повярвам, че признавам това, но мисля, че планират да изучават вас.

Ето това беше нещо, което не го изненада. Какъвто и да беше този Институт – обективен или жаден за война, щеше да се интересува от демони. Но със сензорите и камерите на Торин неговите представители никога нямаше да се качат на хълма, а тези, които се осмеляваха да опитат, всъщност щяха да бъдат третирани като Ловци, независимо дали са, или не са такива.

– Могат да се опитат да ни изучат, но ще открият, че няма да е лесно да го направят – каза той на Ашлин. Тя беше толкова близо до него и ароматът ù изпълваше стаята толкова силно, че той се потопяше все по-дълбоко и по-дълбоко в сексуално усещане. С всяка изминала секунда се втвърдяваше все повече. Тя беше нежна и сладка. Тя беше жива и се чувстваше все по-добре с всяка изминала секунда. И беше негова.

Внезапно откри, че гори от желание да забрави за Института, че не иска да научи нищо повече за него.

– Искам те – призна той. – Много силно.

Прекрасните ù очи се разшириха.

– Така ли? – изписка тя.

– Ти си красива. Сигурно всички мъже те искат – той каза думите и незабавно се намръщи. Ако някой друг се опиташе да я докосне, щеше да умре. Болезнено и бавно.

Насилие измърка в съгласие.

Бузите на Ашлин отново се оцветиха, напомняйки му за розите, които понякога забелязваше да растат близо до крепостта. Тя поклати глава.

– Твърде странна съм.

Равнодушното уверение в тона ù го накара да се намръщи.

– Как така?

Тя извърна поглед и каза:

– Няма значение. Забрави, че съм казала нещо!

– Не мога. – Той прокара палец по брадичката ù.

По цялото ù тяло премина тръпка, последвана бързо от настръхване. Тя се сгърчи до него. Въздухът се изпълни с аромата на възбуда и ноздрите на Мадокс трепнаха, докато той се опиваше от него.

– Ти също ме искаш – каза той с дрезгав от задоволство глас, забравяйки въпроса си и нейния отказ да отговори.

– Аз… аз…

– Не можеш да го отречеш – довърши той вместо нея. – Така че, ще попитам още веднъж. Все още ли искаш да те отведа у дома?

Тя преглътна.

– Мислех, че искам. Едва преди няколко часа мислех, че отчаяно искам да избягам. Но… Не мога да го обясня дори на себе си… Искам да остана тук. Искам да остана с теб. Поне засега.

Задоволството му се усили. Заля го мощно и наситено. Независимо дали отговаряше като Стръв, или просто като жена, в момента на него не му пукаше. „Ще я имам.“

Ние ще я имаме – поправи го Насилие, стряскайки Мадокс с разпаления си тон. – Ние ще я имаме.