Прокълната нощ

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ашлин зяпна нацепената врата, която току-що беше хлопната в лицето ù от Мадокс, който я затвори в друга стая. Друг затвор. О! Този мъж беше вбесяващ. Нежно и диво я беше задоволил по начин, който трябваше да я засрами (беше се срамувала до първото чудесно погалване на горещия му език), а после отново беше станал воин – твърд и суров, и решителен.

Но тя все още го желаеше.

Беше заплашил да я заключи с друга невинна жена – жена, която вече беше заключил. Срамно поведение със сигурност.

Но тя все още го желаеше. Дори беше захапала ухото му и се беше опитала да го изкуши да довършат това, което бяха започнали под душа. Но той беше устоял, беше я придружил по коридора до тази стая, където я беше захвърлил без целувка или друга дума.

А тя все още глупаво го желаеше.

Искаше той да я държи, да я прегръща така, както тя винаги си беше мечтала, че някой ще я прегръща. Искаше той да говори с нея и да я опознае. А после искаше той да я обладае, по дяволите! Както трябва, този път. Без задръжки.

Желанието, което изпитваше към него, беше твърде силно и тя не го разбираше. Той беше безмилостен и потаен, и темпераментен. Беше изчадие от самия ад. Но беше също така мил, грижовен и ù подари най-хубавото изживяване, което се беше случвало с тялото ù. О, да. И ù донесе тишина. Сякаш тя можеше да забрави за това. Проклятие!

– Коя си ти? – внезапно попита женски глас.

Изтръгната от мислите си, Ашлин се обърна рязко. Даника и три други жени на възраст от седемдесет до двадесет и нещо се взираха в нея със загриженост и страх. Боже мой! Мадокс държеше четири жени заключени? Това да не беше харем на безсмъртен?

„Е, ти имаш подходящ костюм.“

Даника пристъпи напред.

– Тя е болната. Тази, която аз… – тя се покашля, – излекувах.

– Благодаря ти – каза Ашлин тихо. Не беше сигурна какво друго да каже на тази непозната, която не беше непозната.

Даника кимна.

– Изглеждаш по-добре – погледът ù обходи Ашлин, преди очите ù да се присвият подозрително. – Като по чудо, ако трябва да бъда честна.

– Иска ми се да мога да го обясня, но не мога. След като гаденето премина, силите ми се върнаха. Изглежда „малките камъчета“ свършиха работа, все пак. – Ашлин също огледа Даника. – Ти също изглеждаш по-добре. Изгубила си онзи прекрасен зеленикав оттенък.

– За първи път яздих мъж, за да донеса болкоуспокояващи. – Даника постави ръце на хълбоците си. – Какво те води в Страшния замък? И ти ли беше отвлечена?

Ашлин нямаше време да отговори.

– Кои са тези хора? – попита малко по-голямото момиче, което имаше прилика с Даника. – Какво са те? Даника каза, че един от тях имал крила.

Ако все още не знаеха, Ашлин не беше тази, която ще им каже.

Почти без да изчака, най-старата от групата попита:

– Знаеш ли как може да се излезе оттук?

Всички жени я приближиха, докато говореха, и я обградиха в кръг. Гледаха я с надежда, сякаш тя държеше всички отговори и можеше да ги спаси от най-противната съдба.

Ашлин вдигна ръце с дланите напред.

– По-полека! – Отвлечена, беше казала Даника. Защо Мадокс беше направил такова нещо? – Има ли някоя сред вас, която да е Ловец или Стръв? – всеки път, щом Мадокс кажеше тези две думи, в гласа му имаше погнуса.

– Тоест дали сме ловци на съкровища? Или стръв на кукичката? – Лицето на Даника беше объркано, но в зелените ù очи имаше твърд блясък. – Не.

– Нямам представа. Надявах се някоя от вас да знае. – Гласовете от миналото започнаха да си проправят път в ума ù. Един разговор след друг. – Не! Не отново! – Тя усети как пребледнява и топлината се изпарява от кожата ù, оставяйки само студена, трепереща черупка. „Дишай! Просто дишай!“

– Мисля, че отново ù става лошо – каза Даника загрижена. – Можеш ли да стигнеш до леглото? – попита тя Ашлин.

– Нне. Искам само да седна.

Внезапно чифт ръце се настаниха върху раменете ù, притискайки я към пода. Ашлин се подчини – краката ù бяха твърде слаби, за да я удържат. Треперейки, тя пое въздух в дробовете си.

Те ще ни убият.

Трябва да избягаме.

Как? – истеричен смях.

Ако трябва да скочим от прозореца, ще скочим. Те искат да ни заразят с някаква болест.

Ако скочим, умираме.

Ако останем, умираме.

Гласовете бяха на тези жени, осъзна Ашлин. Всяка дума, която бяха изрекли в тази стая, щеше да се превърти в главата ù. Проклятие, тя беше свикнала с тишината.

Беше приела, че ще има спокойствие, стига да стои вън от тъмницата. Надяваше се, че не са били тук достатъчно дълго, за да проведат твърде много разговори.

Липсва ми дядо. Той щеше да знае какво да правим.

Но него го няма, нали? Трябва да разберем сами.

Под носа ù бяха бутнати хлебче и чаша ябълков сок.

– Ето! – каза нежно Даника. – Може да помогнат.

Кой говори? Кой каза това?

С кого говориш, Дани?

Ъ… с никого.

Ашлин прие и двете с треперещи ръце. Разговорите им продължаваха и продължаваха да звучат в главата ù. Понякога, както беше в тъмницата, разговорите изглеждаха едностранни. Тя не можеше да чуе с кого говореха жените, само знаеше, че говорят с някой друг, освен помежду си.

Тя чу Даника да казва:

Ако… ако аз съм лечител, ще пощадиш ли майка ми, сестра ми и баба ми? Те не са направили нищо лошо. Дойдохме в Будапеща, за да се сбогуваме с дядо ми. Ние…

Но не чу коментара преди това. Или след. Защо?

Мъжете бяха безсмъртни, но тя беше чувала безсмъртни създания да говорят и преди. Вампири, таласъми, дори сменящи формата си същества. Защо не демоните тук? Сигурно те бяха тези, с които говореше Даника.

Ашлин загриза хляба и сръбна от сока, опитвайки се да отдели репликите на всеки един. Започна да си тананика. Да медитира. Жените се опитваха да я заговорят, но тя просто не можеше да отговори. Имаше твърде много гласове, състезаващи се за вниманието ù.

Жените се отказаха една по една. Тя не знаеше колко минути или часове са минали след това. Толкова много пъти едва не беше повикала Мадокс, но беше задържала молбите си, прехапвайки език, докато не усети вкуса на кръв. Той имаше задачи, беше казал. Освен това тя не искаше да е в тежест. Не искаше да му причинява неудобство.

„Ти затова дойде тук – напомни си тя. – Да настояваш тези мъже да те научат как да контролираш силите си, дори ако това означава да се превърнеш в неудобство за тях.“

Но това беше преди Мадокс да влезе в живота ù. Сега искаше той да бъде неин любовник (ако го направеше, тъпакът), а не нейна болногледачка. Отново.

Чуваш… глас? В ума си?

Да.

И не е твоят собствен?

Може би, вероятно. Не знам.

Благословено, но мърморенето наистина спря, свършвайки в мига на влизането на Ашлин. Колкото и да беше облекчена, трябваше да признае, че е получила няколко нови частици информация. Първата и най-значителна – Даника беше чувала за ловци. Беше разказала на семейството си за тях.

– Ловци – каза Ашлин, повдигайки поглед. Даника гледаше през единствения прозорец на стаята, прозорец, който никоя от жените не беше успяла да отвори. Ашлин ги беше чула да се опитват без успех. – Какво са те? Този път не ме лъжи! Моля те!

Стресната, Даника подскочи и се обърна с ръка на сърцето.

– По-добре си, значи? Защо да ти вярваме? Ти може да работиш за тези мъже. Може да са те пратили тук, за да научиш нещо от нас, а когато го научиш, да връхлетят вътре и да ни убият.

– Така е. – Все пак тези жени знаеха единствено, че е била болна и прегърната от техния враг. – Но ти ме спаси. Защо бих искала да те нараня?

Даника я изгледа, но не каза нищо.

– Просто трябва да ми се доверите, че не съм тук, за да ви вкарам в капан или да ви нараня. Ние сме в една и съща ситуация.

– Ами онзи ядосаният? Мадокс? Ти се срещаш с него.

„Среща“ не беше думата, която тя би използвала. Ашлин се опита да си представи как Мадокс седи срещу нея в осветен от свещи ресторант, пие вино и слуша тиха музика. Тя се усмихна.

– Може би. И какво?

– Това те прави една от тях.

– Не съм – настоя Ашлин. – Аз съм тук съвсем отскоро. От вчера, всъщност.

Очите на Даника се разшириха и златните ù мигли докоснаха също толкова златните вежди.

– Сега знам, че лъжеш. Той е загрижен за теб, това беше очевидно. Един мъж не показва такова състрадание към жена, която е срещнал току-що.

Да, той беше състрадателен. Да, беше мил. Нежен. Безспорно сладък. Най-свирепият мъж, когото някога беше срещала, беше попивал челото ù и почиствал лицето ù.

– Не мога да обясня и това. Но не лъжа.

Една минута мина в мълчание.

– Добре – раменете на Даника се вдигнаха в привидно небрежен жест. – Искаш да знаеш за ловците. Ще ти кажа. И без това не е някаква съдбоносна информация – вдишване, издишване. – Когато крилатият мъж – Аерон, ме отведе в града, забеляза група мъже. Бяха въоръжени като войници и се промъкваха по задни улички, сякаш не искаха да бъдат видени.

Дотук това не ù говореше нищо.

– Аерон промърмори „Ловци“ под нос и измъкна кама. – В мекия тембър на Даника започна да се прокрадва гняв. Споменът очевидно не беше от любимите ù. – Щеше да се бие с тях, ако не ме разнасяше наоколо. Така каза. Също така каза, че тези мъже са дошли да убият него и приятелите му – тя каза последното с дълбок и мрачен тон, подражавайки Аерон. Ашлин едва не се усмихна на мрачната и обречена интонация. – Исках да се бият, за да отвлекат вниманието му и да избягам. Но не се получи. Те не ни видяха.

Ашлин се намръщи. Ловци на безсмъртните. Тя не правеше ли основно това за Института? Слушаше разговори, за да открие (лови) тези, които не бяха точно хора. „Спри! Институтът изучава, наблюдава, оказва помощ, когато е необходимо, и действа крайно само когато е заплашен.“

Тя се утеши с това. Служителите действаха крайно научно, когато си имаха работа със съществата, които намираха, а не хищнически.

Те не винаги бяха толкова безпристрастни с нея.

Първия път, когато беше направен опит за покушение срещу нея, тя беше дочула скорошен разговор, който неин колега беше водил с дете. Беше подмамил едно сладко, невинно момиче… беше го заплашил… и беше правил ужасни неща. Отвратена, Ашлин го беше издала. Той беше отвърнал, като се беше опитал да я застреля. Макинтош беше както винаги близо до нея, и я беше бутнал, и така ù беше спасил живота.

Втория път едва не беше намушкана в гърба – буквално – от жена, която възнамеряваше да запази връзката си в тайна. Макинтош отново се беше държал като неин телохранител, спасявайки живота ù.

Третият и последен път, преди около единайсет месеца, беше отровена. Късметът беше на нейна страна. Беше успяла да повърне повечето от погълнатото. А, скъпи спомени! До ден днешен тя не знаеше защо, не знаеше кое от дочутите от нея неща беше подтикнало някой да я убие, за да запази тайната си.

Макинтош направи всичко по силите си, за да я защити. Но понякога това не беше достатъчно, затова тя се научи да разчита на себе си и да не вярва на никого, което правеше внезапната ù готовност да зависи от Мадокс още по-объркваща.

– Аерон говореше лошо и за теб – каза Даника, прекъсвайки мислите ù.

Ашлин примигна от изненада.

– За мен? Защо?

– Каза, че си стръв, каквото и да значи това.

Раменете ù се смъкнаха, когато каза:

– Мадокс също ме нарича стръв. Все още не знам какво е това – как можеше да опровергае нещо, което не разбираше? Освен ако… чакай! Ако беше права, че ловците дебнеха безсмъртни, това трябваше да означава, че стръвта е примамка. Развей я пред някой безсмъртен и ловецът лесно може да го хване в капан.

О, този… този… задник! Тя беше дошла тук за помощ, а не за да го подмамва извън бърлогата му, така че да бъде убит.

– Идиотка! – ядоса се тя.

– Не ме наричай така! – сопна се Даника.

– Не говорех за теб. Говорех за себе си – беше позволила на Мадокс да я целуне, беше му позволила да пъхне пръстите и езика си в нея, дори отчаяно искаше още. А през цялото време той беше мислил, че тя е способна на такова долно, двулично деяние. Вероятно беше смятал и че е лесна и от там изненадата му, когато беше открил, че още е девствена.

Сълзи на срам опариха очите ù.

– Изиграли са те, а? – попита нежно Даника.

Ашлин кимна. Беше ли я искал Мадокс поне малко, или просто искаше да я прелъсти, за да измъкне информация за нейния очевидно нечестив план? Тя подозираше, че е второто и от това я заболя. Засегна я дълбоко. Колко пъти я беше обвинил или я беше разпитвал с подозрение в очите?

Нищо чудно, че толкова лесно беше устоял на несръчния ù опит да го уговори да довършат това, което бяха започнали. Нищо чудно, че я беше зарязал тук. „Идиотка!“ – помисли тя отново. Да, такава беше. Единственото ù извинение беше, че нямаше голям личен опит с мъже. „И ето защо!“ Те бяха копелета. Използвачи и прелъстители.

– Кажи ми за гласа, който чуваш! – каза тя на Даника. Беше готова на всичко, за да откъсне мисълта си от Мадокс, преди да се разплаче от разочарование и обида.

Изражението на Даника се вледени.

– Не съм ти споменавала никакъв глас. Те ни наблюдават, нали? Има ли скрита камера или нещо такова?

– Не знам. – Ашлин вдигна колене и подпря брадичка във вдлъбнатината между тях. – Може би има камера, може би няма. Като се сетя колко объркани бяха от Тиленола, не съм сигурна, че някой от тях знае как да борави с камера. Във всеки случай не научих за гласа по този начин.

Дали Даника имаше способност, подобно на Ашлин? Ашлин никога не беше срещала друг човек с подобна дарба, но се учеше да очаква неочакваното тук.

– Кажи ми останалото, моля те! Заедно сме тук и в тази ситуация. Можем да си помогнем взаимно.

– Няма нищо за казване. – Даника крачеше из стаята, опипвайки стените. – Полудявам. Ето, това искаше да призная, нали? Някакъв започна да говори в главата ми тази сутрин. Проведохме наистина стимулиращ разговор.

Един глас. На мъж. Не много гласове, мъжки и женски. Явно това не беше способността на Ашлин.

– Разкажи ми! – подкани я отново. Стомахът ù избра този момент да изкурка като гръмовен концерт в неловката тишина, която последва. – Какво ти каза?

Даника се намръщи и грабна парче сирене от чинията, поставена на тоалетната масичка. Хвърли го на Ашлин, преди да нареди на семейството си да ù помогне да търсят камери. За всеки случай.

– Попита ме за подробности за пленителите ни.

– Например?

– Например за ежедневната им програма, какви оръжия имат и каква охранителна система има крепостта – тя се засмя, но саркастично. – Мисля, че това е откаченият начин на ума ми да се справи със станалото.

Ашлин не мислеше така. Тези въпроси бяха твърде агресивни, твърде специфични и бяха от типа информация, която един войник би искал да има за врага си.

Значи… ако Даника не беше тази, която искаше информация за мъжете, кой беше? И кой имаше силата да пита, без помощта на тяло?

* * *

– Писна ми от тези глупости – оплака се Парис. Поне веднъж днес бих искал да остана в града и да отдъхна след чукане, вместо да тичам обратно тук. Ехо, аз не мога да се пренасям като Лушън. – Той се тръсна пред телевизора и включи любимата си Ексбокс игра. Гола борба в кал. Беше възвърнал цвета си и напрежението беше изчезнало от лицето му. – За какво е срещата този път? И за ваша информация, не видях никакви Ловци.

– Защото виждаш единствено потенциални партньорки за леглото – възрази Аерон.

– И това има лоша страна, така ли? – попита Парис невъзмутим.

– Спрете да спорите! – каза Лушън. – Имаме работа, за която трябва да се погрижим, и не мисля, че на някой ще му хареса това, което ще чуете.

Мадокс се облегна на дивана и прокара ръка по лицето си. Насилие блъскаше в него разгорещен и мрачен. По-разгорещен от обикновено. По-мрачен от обикновено. Едва сдържан. Не му харесваше да е далеч от Ашлин. Жената, която се беше опитала да го подмами в леглото. Жената, която той беше отпратил. Що за идиот отпращаше жена като нея?

Тя го беше пожелала, в името на боговете!

Той също я беше пожелал силно. Все още я искаше. Искаше мекото ù тяло притиснато в неговото. Искаше устните ù върху неговите. Или върху члена му. Не беше придирчив. Искаше виковете ù на страст в ушите си и сладкия ù вкус в устата си.

Трябваше да я обладае, когато имаше възможност.

Вместо това я беше оставил в стаята на Лушън, след като беше премахнал барикадата (прекалена, ако питаха него, при положение, че имаше добра ключалка на бравата) и беше почистил своята стая. После се оказа призован в залата за развлечения, където очевидно нямаше нищо друго, освен лоши новини.

– Кажи им, Аерон! – каза Лушън с въздишка.

Пауза. После:

– Почувствах първите вълнения на Ярост. Нищо драстично. Все още. – Той се подпря на далечната стена. Удари с юмрук камъка зад себе си, сякаш за да подчертае признанието си. – Може да бъде укротен, но не съм сигурен колко дълго ще продължи.

– Сега той може да подуши хората и миризмата им не напуска носа му – каза Рейес.

Мадокс се зачуди на гневния тон на мъжа.

Парис пребледня.

– Мамка му! Това беше бързо.

– Никой не знае по-добре от мен – отвърна Аерон.

Мадокс потисна ръмженето си. Колко още щяха да бъдат принудени да изтърпят? Току-що беше научил, че има други Ловци, криещи се в града. Според Аерон те изглеждали дори по-силни и по-способни от предшествениците им.

След всичко, което Ашлин му беше казала за способностите си, Мадокс се чудеше дали не са тук и заради нея. Жена, чиято работа е да се ослушва за нечовешки същества, би била наистина ценен инструмент. Самата идея вбеси демона му и накара и двамата да искат да измъчват, да осакатяват и да убиват.

– Не знам колко време мога да изкарам, без да ги нараня. – Аерон потри врата си. – Вече си представям окървавените им тела и това ми харесва.

– Някой има ли идея? – Рейес хвърли ножа си във въздуха, хвана го и пак го хвърли. – Нещо, което може да ги спаси.

Мълчание.

– Да говорим за това, е безмислено – каза накрая Торин. – Само се измъчваме, опитвайки се да намерим решение, което не съществува. Ако се обърнем към Титаните, те ще дадат на всички ни друго проклятие. Не можем да освободим жените и да им кажем да се скрият. Аерон само ще бъде принуден да ги последва. Затова казвам да го оставим да го направи.

Рейес го изгледа кръвнишки.

– Това е малко безчувствено дори за теб, Болест.

Какво би направил той, ако на Аерон някога бъде наредено да убие Ашлин? Мадокс се чудеше. Новите богове бяха изключително жестоки и той подозираше, че биха издали заповедта без колебание. Той скочи на крака с рев, забивайки юмрук в стената.

Всички разговори спряха.

Почувства се добре от действието, затова го повтори. И отново. Ръцете му не бяха напълно заздравели от битката му с Аерон и това не помогна. Духът също трябва да се чувстваше истински обвързан с Ашлин, защото дори той искаше да убие нещо при мисълта да я загуби. Иди я вземи! Тя е наша. Тя принадлежи на нас.

Преди това той и духът никога не се разбираха. Мъж и звяр винаги бяха един срещу друг. Беше шокиращо да споделят общо желание. Мадокс удари отново стената и по пода се порони камък.

– Малката жена не ни успокоява, виждам – каза Торин с кратък смях.

Мадокс се обърна навреме, за да улови размяната на заредени погледи между Аерон и Лушън.

– Какво? – сопна им се той.

Лушън вдигна ръце – целият невинност.

– Нищо – каза Аерон. – Просто… нищо.

– Колко пъти трябва да ти се казва? Тя е Стръв, човече. – Рейес хвърли камата си за последен път и тя се заби точно над рамото на Мадокс. – Със сигурност досега си го разбрал.

– Ако не си, значи си глупак – каза Аерон, поддържайки обикновения тон. – Може би ще убия безценната ти Ашлин, когато убия другите и ще премахна магията ù върху теб веднъж завинаги.

Просто така духът изригна напълно, поглъщайки го. Никой не заплашва нашата жена! Никой. Черни петна замъглиха зрението му, последвани бързо от червени.

– А, по дяволите! – каза Лушън. – Погледни лицето му! Знаеше, че така ще стане, Аерон.

Избутвайки масички и ритайки столове, Мадокс си проправи път към Аерон. След себе си оставяше следа от разрушение, дори взе плазмения екран и го хвърли на земята, разбивайки го.

– Хей! – възмути се Парис, когато играта му замлъкна. – Аз печелех!

Само една дума се носеше в ума му: Убий. Убий, убий, убий! Убий! Проклятие за всеки, достатъчно глупав да застане на пътя му. Когато стигна до Аерон, мъжът вече беше извадил два ножа. Мадокс дори не потърси оръжие. Щеше да одере копелето с голите си ръце. Искаше кръв да накисне пръстите му. Искаше кости, пръснати по… Лицето на Ашлин внезапно премина през ума му.

Главата ù беше отметната назад, златната ù коса беше мокра и падаше по гърба ù. Капки вода се плъзгаха по стомаха ù и се спираха в пъпа ù. Разтърси я удоволствие.

Рейес и Лушън скочиха върху него, събориха го на земята и изместиха Ашлин от мислите му. Той изрева толкова силно, че очакваше стъклата наоколо да се пръснат. Полетяха юмруци – негови, техни, той не знаеше. Някой го ритна с коляно в корема, изкарвайки въздуха от дробовете му, но той не спря.

Убий! Убий!

Ако имаше зъби на звяр, щеше да захапе – толкова силно копнееше за вкуса на кръв. Щеше да пресуши някого. Но сега само вдигна обут в ботуш крак и ритна някого в бузата. Изгрухтя доволно, когато чу вой.

– Хвани шибаните му крака!

– Не мога. Държа ръцете му.

– Зашемети го, Парис!

– Разбира се. А не искаш ли да изкарам диаманти от задника си, докато го правя?

Един юмрук се заби в челюстта му. Зъбите му изтракаха и той вкуси кръвта, за която копнееше.

– Това е задето ми съсипа играта – извика Парис. – Бъни тъкмо щеше да намаже с олио Електра.

– Ще те убия. Ще… – Образът на изпълнената с удоволствие Ашлин отново се появи. Очите ù пламтяха от страст. Главата ù беше отметната назад, докато се наслаждаваше на устата му, която поглъщаше всяка капка от нейната женственост.

Той замръзна, когато изцяло осъзна всичко. Какво правеше той? Какво правеше, по дяволите? Той не искаше кръв и смърт. Не искаше. Не беше чудовище. Той не беше Насилие.

Внезапно се засрами от действията си. Трябваше да бъде по-устойчив. Знаеше го.

Дишайки тежко, той се опита да седне. Мъжете усилиха захвата си. Той се отпусна, без да се насилва. „Край – закле се той. – Няма повече да нападам приятелите си.“

Трябва да защитим Ашлин – изръмжа Насилие.

Желание да защитава? У демон?

„Ще я защитим, но не по този начин. Не така.“ Колкото повече се отдаваше на духа, толкова повече се превръщаше в Насилие. Кога беше спрял да се бори с него толкова ревностно?

Понякога, когато беше сам, обичаше да мисли, че ако е бил роден човек, разрушението щеше да е много далеч от ума му. Щеше да е женен, да има любяща съпруга и смеещи се деца, които да играят до него, докато той дяла нещо. Да дяла мебели – сандъци, скринове, легла – това беше удоволствие за него някога.

След като беше унищожил всичко, което беше създал, се беше отказал от хобито си.

– Той спря да се движи – каза Рейес изненадано.

– Вече не виждам духа – потвърди Аерон объркан.

– Хей! Дори нямаше нужда да го оковаваме – каза Парис.

– За първи път – възкликна Торин, смеейки се.

Те го пуснаха и отстъпиха заедно. Мадокс поклати глава, опитвайки се да проясни съзнанието си и да разбере какво се беше случило. Беше погълнат от Насилие, но не беше убил всички по пътя си. Нито приятелите му бяха принудени да го оковат, за да го задържат.

Седна внимателно и огледа стаята. Посрещна го тотално разрушение. Дървени трески, изкормени възглавници и черни късчета от телевизора. Да, беше погълнат.

Веждите му се свиха от объркване. Обикновено трябваше да бъде зашеметен и окован. Или пребит толкова лошо, че да може само да чака в леглото, докато Болка и Смърт дойдат за него. Но мисълта за Ашлин го беше успокоила напълно.

Как?

– Добре ли си сега? – попита го Рейес.

– Да – думите бяха казани грубо, с пресипнал глас. Някой трябва да го беше душил.

Той се изправи на крака и се запрепъва към дивана. Вече нямаше възглавници, но не му пукаше. Падна върху твърдите пружини. Те изскърцаха под тежестта му.

– Добре че Торин знае как да инвестира – каза Парис, оглеждайки се наоколо, докато сядаше до Мадокс. – Изглежда е време да се бръкне в джоба за нови мебели.

– Докъде бяхме стигнали? – попита Лушън, връщайки ги към наболелия въпрос. На челото му имаше рана, която не беше там преди няколко минути.

Вълна от вина заля Мадокс.

– Съжалявам – каза той.

Лушън примигна към него от изненада, но кимна.

– Жените – измърмори Рейес, намествайки се от другата страна на Мадокс. – Казвам да изчакаме още. За разлика от някои от нас – той подчертано погледна към Мадокс, – Аерон държи духа си под контрол в момента, независимо дали се вълнува или не.

– Съгласен съм. – Лушън отиде до обърнатата билярдна маса. От него се носеше миризма на рози.

Приятен аромат, но не толкова хубав, като този на Ашлин – топъл мед, подправен с тайни и лунна светлина. Ашлин. Мисълта за нея отново накара тялото му да се втвърди, да се подготви. Трябваше да я обладае, когато имаше възможност, помисли той отново. Трябваше да проникне в тази тясна, влажна обвивка.

– Ъ… Щастлив съм да седя близо до теб, но нямах представа, че на теб ти харесва толкова много – измърмори Парис.

За първи път от стотици години Мадокс усети, че се изчервява.

– Не е за теб.

– Слава на боговете! – беше отговорът на приятеля му.

– Като говорим за богове, Мадокс, може би сега е добър момент да кажеш на другите за гласа, който си чул – под­сети го Лушън.

Мадокс не искаше да ги натоварва, но знаеше, че няма друг избор.

– Добре. Някой проникна в ума ми и ми заповяда да пратя всички вас на едно гробище довечера в полунощ, невъоръжени.

Лушън кимна към Аерон.

– Ти познаваш тези нови богове по-добре от нас. Какво мислиш за това? Прилича ли на нещо, което Титаните биха направили?

– Не съм експерт по тях, но не мисля така. Не. Няма да има смисъл да се тревожат с нашите оръжия. Колкото и да са полезни, когато се бием с Ловци, оръжията ни са напразни в една война с боговете.

Парис извика възторжено и всички му хвърлиха изненадани погледи. Той сви рамене смутено.

– Пуснах си играта на малкия телевизор, който бях прибрал, в случай че се случи нещо подобно.

Мадокс извъртя очи.

– Да приемем за миг, че този глас принадлежи на Ловец! – каза Лушън, връщайки ги на основната тема. Отново. – Това означава, че сега имаме работа с Ловец, който има значителна способност. И тъй като е съмнително да работи сам, трябва да се запитаме дали приятелите му имат подобни сили.

– Ние сме по-силни от простосмъртните, със специални сили или не. Можем да ги победим – каза Аерон.

– Да, ако можем да ги надхитрим. Помниш ли Гърция? Ловците не бяха толкова силни, колкото нас, но успяваха да ни нараняват отново и отново. Сега най-вероятно в гробището е заложен капан. – Мадокс огледа всички подред. – Аз не мога да отида. Ще бъда мъртъв. Но всички останали могат. Можете техния капан да го използвате срещу тях и да ги убиете.

Лушън поклати глава.

– В полунощ Рейес и аз ще бъдем тук с теб. Тогава остават Парис и Аерон, тъй като Торин също не може да напусне. Не можем да пратим тях двамата да водят битка, при положение че не знаем какви са шансовете.

– Да отидем сега, тогава! – предложи Мадокс. Той мразеше да напуска крепостта, но щеше да го направи. Щеше да направи всичко, за да защити Ашлин. Ако тази нова порода Ловец искаше да я нарани… – Остават седем часа до полунощ. Достатъчно време да се бия и да се върна.

Всички примигнаха към него в тихо изумление. Никога не беше предлагал да отиде в града преди.

– Някой трябва да остане и да защитава жените – каза накрая Рейес.

– Съгласен съм. – Той не можеше и нямаше да остави Ашлин сама и беззащитна. Ами ако отново се разболееше? Ами ако Ловците успееха да влязат в крепостта и да наранят Ашлин?

– Е, аз не съм съгласен. – Лушън се усмихна извинително на двамата. – Убиването на Ловците е по-важно от пазенето на жените.

„И без това ще са мъртви скоро.“ Нямаше нужда да го казва, след като всички го мислеха.

Рейес сви юмруци. Мадокс стисна зъби.

– Някой остава да пази – каза той – или ще се биете без мен.

Аерон може да беше Ярост, а Лушън Смърт, но никой не се биеше като Насилие. Участието му в битката гарантираше победа.

– Ще отидем без теб – каза Лушън с решителен тон.

Така да бъде. Той нямаше да остави Ашлин незащитена. Крепостта беше добре укрепена, да, но не можеше без тях да намушка противник и да го обезсили. Не можеше да измъкне Ашлин от опасност и да я заведе на сигурно място.

– Тогава ми кажи какво възнамерявате да направите, за да постигнете победа!

Мълчание. Лушън и Аерон размениха напрегнати погледи. Преди да може да коментира, Лушън се наведе и вдигна дълга, навита на руло хартия, която беше паднала на пода по време на избухването на Мадокс. Отиде до дивана и я разви, притискайки краищата ù.

– Щеше да е хубаво да го направя на масичката за кафе – измърмори той. – Дори на билярдната маса. Но какъвто си усърден, ти обърна и счупи и двете.

– Вече се извиних – каза Мадокс с усилено чувство на вина. – И утре ще ги поправя.

– Добре. – Лушън посочи хартията. – Както виждаш, това е карта на града. По-рано, когато планирахме, ти беше зает другаде. Решихме да устроим капан в този изос­тавен район. – Пръстът му огради неравно изглеждащо парче земя на юг. – Хълмисто е и няма никакви къщи, което прави мястото идеално за нападение. Ще чакаме там и ще оставим Ловците да дойдат при нас.

– Това ли е? Това ли е твоят план?

– Това. Както и да ги убием. – Ароматът на рози стана по-силен, когато очите на Лушън проблеснаха заплашително. – Планът е добър.

– Може да не дойдат. Може да са на гробището.

– Ще дойдат – настоя Лушън.

– Откъде знаеш?

Лушън замълча и погледна отново Аерон.

– Имам предчувствие.

Мадокс изсумтя.

– Предчувствието ти може да греши. Трябва поне да под­сигурим хълма, преди да отидете, за да не може никой да се промъкне тук, докато вас ви няма, а аз съм мъртъв.

– Добре – каза Лушън с въздишка. – Да се захващаме за работа!