Прокълната нощ

СЕДМА ГЛАВА

Ашлин се строполи отново на леглото, мъчейки се да контролира дишането си. О, Боже! Той се беше върнал. Не беше сън, халюцинация или мираж. Мадокс беше жив. Тя наистина беше заключена в тъмница, а той наистина се беше върнал от света на мъртвите. И наистина беше спрял гласовете.

Когато я беше оставил в тази странно без мебели стая, тя беше потърсила телефон, но не беше намерила. После беше търсила изход. Отново без успех. Изтощението бързо я беше налегнало и почти я беше смазало. Беше неспособна да се бори с него. Тишината беше неумолимо успокояваща, като любим наркотик, който най-после беше в състояние да си позволи. И тя беше легнала, без да се интересува от последствията. Беше се насладила на идеята, че може би, само може би, всичко това беше заблуда и когато отвори очи, ще се озове в собствения си дом и в собственото си легло.

Не беше така. О, не беше така.

Преди малко я беше разтърсил удар от звънтяща сила, извличайки я с ритници и викове от най-мирния сън през целия ù живот – сън, обвит в блажена тишина. И тогава Мадокс беше застанал над нея, гледайки я с тези бездънни виолетови очи.

Лицето му беше със синини и рани. Черно, синьо и окър­вавено. Лявото му око беше подуто, устната му беше разкъсана от долу до горе. При спомена стомахът ù се разбунтува. Тези чудовища отново ли се бяха опитали да го убият?

Отново. Ха! Тя се изсмя. Те го бяха убили. И двама от убийците му бяха стояли до него. Той изглеждаше в добри отношения с тях, общуваше с тях, сякаш нямаше никаква причина да ги мрази. Как можеха още да са приятели?

Тя се измъкна от леглото. Тялото ù я болеше при всяко движение, сякаш беше на деветдесет години трепереща старица, а не пъргава двайсет и четири годишна девойка. Намръщи се. Твърде много стрес, без никакви изгледи за край.

Мъжете сигурно си бяха отишли, защото вече не ги чуваше през вратата. Добре. Тя не искаше да се разправя с тях точно сега. Или изобщо някога. „Погрижи се за нещата, после намери начин да се измъкнеш!“

Тя се замъкна до банята и беше зашеметена от изненадващата ù красота, сравнявайки оскъдицата в стаята и студенината на тъмницата. Тук тя откри стени с бели плочки и подходящ мраморен под, вградена тоалетка, преливаща от кърпи, порцеланова мивка, блестяща вана с крачета и издигнат чучур („В случай че някой великан реши да си вземе душ?“ – помисли тя с широко отворени очи) и почти прозрачна завеса.

По някаква причина всичко беше завинтено в пода и в стената.

От тавана висеше полилей. Месинговите му пръчки се протягаха на всички страни. Но нямаше друго украшение. Нито снимки, нито удобства. Беше ли ги махнал Мадокс, уплашен, че тя ще се опита да ги открадне?

Ашлин изсумтя. Институтът ù плащаше много добре, за да слуша и да научава за всякакви паранормални неща. Парите не бяха проблем. Освен това, каквото и да поискаше, Макинтош с готовност ù го даваше. А ако не искаше да го моли, го поръчваше по интернет и ù го доставяха до входната врата.

Тя се изчерви, като се сети за някои от нещата, които наскоро беше поръчала. Любовни романи, които неизменно бяха довели до поръчката на костюм на момиче от харема, комплект сутиен и бикини от черна кожа, а след като беше чела една книга за агент под прикритие и бивша крадла – копринени шалове и тиксо. Не че някога ги беше използвала.

С въздишка топна една кърпа във вече студената вода във ваната. Оставайки с дрехите, тя се изми както можа. Нямаше да се съблече. Някой от мъжете можеше да се върне всеки момент.

„Да, но би ти харесало Мадокс да се върне.“

„Не!“ – увери се тя, объркана от мисълта. Нямаше. Той я плашеше.

„Той носи безценна тишина.“

„Вече не.“ Той не беше тук, но гласовете все още не се бяха върнали. В главата ù цареше тишина и тя чуваше единствено собствените си мисли. „Излекувана съм.“

„Не, не си. Чу гласове снощи в тъмницата.“

– Сега си говоря сама – каза тя, вдигайки ръце. – Какво следва?

Тя огледа отражението си в огледалото. Капки вода се стичаха от челото по носа ù, а от там по брадичката. Бузите ù пламтяха в розово, а очите ù блестяха. Странно. Никога не беше усещала по-силно смъртността си, но и никога не се беше чувствала по-жива.

Когато стомахът ù изкъркори, тя си спомни подноса с храна, който Мадокс беше оставил на пода. Краката ù я понесоха, без да са получили заповед, покрай дрехите, които беше пръснала, докато тършуваше в килера за скрит телефон. Черни тениски, черни панталони, черни шорти.

Зърната ù се втвърдиха при мисълта за мускулестия Мадокс само с чифт от тези шорти. Представяше си го излегнат на леглото, твърд и напрегнат, с надзъртаща през ръба на шортите ерекция и с порочен поглед, да я подканва с пръст.

И тя с готовност щеше да отиде при него.

Ашлин захапа долната си устна. Мадокс на легло… Мадокс я желае… Коленете ù омекнаха, а стомахът ù се сви. „Глупаво момиче!“ Очевидно щом получеше малко тишина, можеше да мисли само за секс.

Тя вдигна подноса с храна и се премести до прозореца. Седна на еркера и пъхна зърно грозде в устата си. Сладкият сок потече по гърлото ù и тя едва не изстена, преди да си заповяда да се концентрира върху важния въпрос – бягството. Беше казала на Макинтош, а следователно на Института, за мъжете и за тази крепост. Макинтош дори знаеше за желанието ù да ги посети. Най-вероятно досега вече беше предположил къде е отишла.

Щеше ли да дойде за нея? Или щеше да нахрани вълците с нея, заради смелостта ù да не се подчини? Той винаги беше мил с нея, но никога не беше толерирал грешки от другите си служители, още по-малко пък съзнателно неподчинение.

„Той ще дойде – увери тя себе си. – Той се нуждае от теб.“

Но докато се взираше през прозореца, я поздравяваха само дървета и сняг. Тя не позволи това да я разочарова. Той можеше да е навсякъде. Застанала там, където всеки можеше да я види, тя пъхна още едно зърно грозде в устата си и почука по стъклото. „Тук съм. Виждате ли ме?“

Трябваше да се измъкне възможно най-скоро. С всяка изминала секунда лудостта на воините изглежда обхващаше и нея все по-силно. Беше си представила тъмничаря си по бельо, за Бога!

Надяваше се, че Макинтош ще я види, ще пробие дупка в предната врата и ще я измъкне. Бум! Сторено. Край. Не, чакай! Върни! Тя не искаше Макинтош зад тези стени. Нямаше да е достоен съперник за Мадокс и останалите. Щеше да се наложи да разсее Мадокс, може би да го нокаутира някак и да избяга. Извън крепостта и надолу по хълма. Студът и гласовете бяха по-добре от заплахата за смърт, която беше открила тук.

И как точно щеше да отвлече вниманието на мъжа? Размишлявайки над това, тя погълна останалото грозде. А когато то свърши, се концентрира върху месото и сиренето, пийвайки вино между хапките. За минути останаха само трохи и половин бутилка. Никога не беше опитвала нещо толкова вкусно. Шунката беше желирана с кафява захар – истинско пиршество за вкусовите рецептори на Ашлин. Сиренето беше прекрасно и в съвършен контраст с гроздето. Виното беше превъзходно.

Добре, тук наистина имаше някои доста добри неща.

Обаче храната не беше достатъчна причина да остане. „Ами сексът?“ Не, разбира се, мислеше тя, усещайки в стомаха си още едно от онези странни пърхания. Това беше…

Всичко в нея внезапно се напрегна, като затишие пред страшна буря. Не я болеше, но беше наясно, че нещо не е наред с тялото ù. Един удар на сърцето ù. Два. Тя преглътна в очакване.

И бурята връхлетя.

Кръвта ù се смрази, по кожата ù избиха капки пот, остри като счупени стъкла. Запълзяха по всеки сантиметър от тялото ù като паяци. Тя изскимтя, изхлипа и се опита да ги смачка. Но те не се махаха и тя вече можеше да види, че са върху нея. Върху нея! Тъничките им крака бягаха. В гърлото ù се надигна писък, но в същия миг замайваща вълна се заби в нея и звукът излезе като стон. Ашлин трябваше да сграбчи прозореца, за да остане права. Подносът падна с дрънчене.

Твърде скоро замайващата мъгла се превърна в болка, а болката в нож, прорязващ пътя си от корема до сърцето ù. Ашлин се олюля, пъшкайки и стенейки едновременно. Пред очите ù изригнаха светкавици ярка светлина, последвани от заслепяващи цветове.

Какво ù ставаше? Отрова? О, Боже! Паяците още ли бяха по нея?

Нова болка я проряза и тя се преви на две.

– Мадокс! – извика тя слабо.

Нищо. Нямаше стъпки.

– Мадокс! – извика отново името му с всичката си чезнеща сила. Опита се да стигне до вратата, но не успя да се помръдне.

Отново нищо.

– Мадокс! – „Защо го искаш? Може той да ти е причинил това.“ – Мадокс! – тя не можеше да спре да вика името му. – Мадокс.

Черни паяжини премрежиха зрението ù и след това проблесна твърде ярка дъга.

– Мадокс – гласът ù сега беше дрезгав шепот и трепереща молба.

Стомахът ù се сгърчи. Гърлото ù се подуваше и стягаше. Вече не можеше да диша. Всяка клетка в тялото ù крещеше и крещеше, и крещеше. „Нуждая се от въздух. Трябва да дишам.“ Тя падна на пода, неспособна да издържи собственото си тегло. „Трябва да махна паяците.“ Нямаше сила, нито енергия.

Бутилката вино се катурна сякаш съчувствено и останалата червена течност се разля около нея. Ашлин напълно загуби фокус и светът се срина, после изчезна, оставяйки само мрак.

* * *

Мадокс не можеше да повярва на очите си.

– Това е… това е… невъзможно – той разтри с наранена ръка очите си, но гледката не се промени.

– Очевидно не съм подушил Ашлин. – Рейес заби юмрук в стената. Прах се понесе във въздуха и парчета груб камък паднаха на пода.

Торин просто се засмя.

Парис вдиша благоговейно.

– Елате при тате!

Там, в далечния ъгъл на спалнята на Лушън, имаше четири жени. Хванати за ръце, те се гушеха една в друга за сила и подкрепа. Всяка трепереше от страх, зяпнала мъжете с разширени и уплашени очи.

Не, осъзна Мадокс. Не всички трепереха. Красива блондинка с лунички ги гледаше с ярост в зелените очи. Челюстта ù беше стисната, сякаш хапеше езика си, за да не закрещи обиди.

– Какво правят те тук? – настоя Мадокс.

– Не говори с този тон! – сопна се Аерон. – Ти започна с красивата си Стръв.

Мадокс изръмжа ниско и се приближи към тях. Една от жените изскимтя.

– Мислех, че сме се разбрали за това – каза той. – Внимавай какво говориш за нея или ще страдаш!

Аерон не се дръпна.

– Познаваш я от колко? Няколко часа? Почти не си говорил с нея. Тя би трябвало да моли за милост сега, а ние би трябвало да знаем всички нейни тайни и какво планират Ловците, ако има още от тях там.

– Тя се опита да ме спаси, когато бях намушкан. Опита се да ме спаси от вас само преди няколко минути.

– Игра.

Вероятно. Беше си казвал съвсем същото, но не можеше да промени нищо. Нито тогава, нито сега. Объркан от себе си повече, отколкото от Аерон, той се отдръпна този път. Обърна се към Лушън.

– Защо те са тук? – попита той успокоен, но не по-малко учуден.

Или по-скоро толкова успокоен, колкото беше в състояние в този момент.

Лушън погледна към Аерон, който кимна с брадичка към коридора. Воините разбраха и излязоха. Всеки от тях кипеше от очакване. Лушън последен излезе от стаята и бързо затвори и заключи вратата.

Мадокс се взря в приятелите си, повечето излъчваха същото недоверие, каквото изпитваше той. Нищо подобно не се беше случвало преди. Никой от тях не беше водил жена тук, дори Парис (доколкото знаеше), а сега имаше почти толкова жени в сградата, колкото и воини. Това беше сюрреалистично.

– Е? – подсети ги той.

Аерон обясни как гърците са били свалени от Титаните – владетелите отпреди хиляди години. И как тези нови суверени поискали… не, заповядали му да екзекутира тези четири невинни жени. Ако упорства, ще бъде подлуден от жажда за кръв. Ако поиска да бъде освободен от задачата, ще бъде прокълнат като Мадокс.

Мадокс слушаше зашеметен. Постепенно беше обхванат от шок и ужас.

– Но защо новият цар на боговете да казва на Аерон да… – отговорът беше готов, и Мадокс стисна устни. „Аз направих това – осъзна той. – Аз съм отговорен. Аз предизвиках боговете вчера вечерта, дори ги обидих.“ Това трябва да беше техният начин да отвърнат.

Той хвърли смутен поглед към Торин. Воинът се взираше в него с твърд блясък в зелените си очи. После се обърна и оправи ръкавиците си пред огледалото, окачено точно над главата му. Отражението му беше мрачно. Едва вчера двамата бяха заявили, че не им пука, ако боговете ги накажат. Бяха мислили, че нищо не би могло да е по-лошо от сегашното им положение.

Грешаха.

– Не можем да позволим Аерон да изпълни задачата – каза Лушън, прекъсвайки мрачните мисли на Мадокс. – Той вече е готов да се пречупи. Всички сме.

Рейес отново удари стената, пъшкайки от силата. По ръцете му имаше възпалени червени рани, които се отвориха от удара, пръскайки кръв по сребристия камък.

– Тези Титани трябва да са знаели какво ще стане, ако Аерон се подчини – оголи той зъби навъсено. – Трябва да са знаели колко несигурно балансираме между добро и зло. Защо биха го направили?

– Аз знам защо – отвърна Мадокс мрачно.

Всички очи се заковаха в него.

Срамът натежа в душата му, докато разказваше какво е направил.

– Не очаквах това да се случи – завърши той неуверено. – Не знаех, че Титаните са избягали, камо ли че са взели властта.

– Дори не знам какво да кажа – Аерон.

– Аз знам. Мамка му! – възрази Парис.

Мадокс отметна глава назад и се загледа в тавана. „Мислех, че предизвиквам гърците“ – искаше му се да извика. Те нямаше да направят нищо. Те щяха да продължат да го пренебрегват.

– Мислиш ли, че Ашлин също е наказание от Титаните? – попита Лушън.

Челюстта му се стегна.

– Да. – Разбира се, че беше наказание. Беше мислил за това по-рано (времето на пристигането ù, начинът, по който спохождаше ума му и разпалваше желанията му), но беше приел, че гърците са отговорни. – Титаните трябва да са довели Ловците право при нас. Те са знаели, че Ловците ще използват Ашлин и как тя ще ми въздейства.

– Ти прокле боговете едва след като Аерон беше призован. Още повече, не беше ги проклел, когато Ашлин се появи за първи път на камерите ми – посочи Торин. – Не са могли да знаят какво ще направим и кажем по-късно.

– Не са ли? Може би не са я пратили те, но сигурно я използват някак. – Нищо друго не обясняваше силата на чувствата му към нея. – Аз ще се погрижа за нея – добави той мрачно, но всеки мускул в тялото му се стегна, умолявайки го да върне думите си назад. Не го направи. – Аз ще се погрижа за всички тях.

Парис му се намръщи.

– Как?

– Ще ги убия – каза той мрачно. Беше правил и по-лоши неща. Защо да не добави и това в списъка. „Защото не съм звяр.“ Ако го направеше, щеше да бъде Насилие. Нямаше да бъде по-добър от духа в него, принизен до една единствена причина да съществува – да причинява болка.

Но той беше причината тази напаст да се изсипе върху дома им и той трябваше да поправи нещата. Можеше ли обаче да унищожи Ашлин? Разбра, че не иска да знае отговора.

– Не можеш да убиеш четирите в стаята на Лушън – каза Аерон също толкова мрачно. – Титаните наредиха аз да го направя. Кой знае как ще реагират, ако заповедите им не са спазени точно?

– Чувам ви, болни копелета! – извика женски глас иззад вратата. – Ако ни убиете, кълна се в Бога, че ще убия всички вас!

Последва още едно временно прекъсване на разговорите.

Устните на Рейес се извиха в горчива усмивка.

– Невъзможна заплаха, но почти ми се иска да видя как опитва.

Женски юмруци заудряха вратата.

– Пуснете ни! Пуснете ни, чувате ли?

– Чуваме те, жено – каза Рейес. – Сигурен съм, че и мъртвите ви чуват.

Беше обезпокоително, че Рейес – най-сериозният от всички, беше се пошегувал мрачно. Той прибягваше до хумор, само когато ситуацията беше крайно напрегната.

Това беше кошмар. След векове непреклонна рутина, Мадокс внезапно трябваше да разпитва жена, после да я унищожи, преди да може да бъде използвана срещу него. Трябваше да спаси приятел от немислима заповед. И трябваше да усмири богове. А дори не беше сигурен как да подходи към тях.

Тези Титани бяха неизвестни същества. Ако помолеше за милост и те му заповядаха да извърши нещо долно, нещо, което той откаже да извърши, ситуацията със сигурност щеше да стане по-лоша, отколкото беше сега.

– Защо не ги докосна аз? – предложи Торин, обръщайки гръб на групата. Очите му бяха толкова ярки и зелени, колкото на момичето в стаята. Докато нейните бяха изпълнени с гняв, неговите бяха пълни с отчаяние. – Ако умрат от болест, никой няма да се тревожи за съвестта си – освен Торин.

– Не – каза Аерон в същия миг, в който Парис извика:

– По дяволите, не!

– Без болест – съгласи се Лушън. – Веднъж започнала, е невъзможно да бъде контролирана.

– Ще запазим телата консервирани – каза Торин с ясна решителност.

Лушън изпусна още една въздишка.

– Това няма да подейства и ти го знаеш. Болестта винаги се разпростира.

– Болест! – извика момичето. – Ще ни заразите с болест? Затова ли ни доведохте тук? Отвратителни, гнусни, гнили…

– Тихо! – заповяда друг женски глас. – Не ги подстрекавай допълнително, Дани!

– Но, бабо, те…

Гласовете им заглъхнаха. Момичето вероятно беше издърпано от вратата. Мадокс харесваше куража ù. Напомняше му за Ашлин, как му се беше опънала в килията и беше настояла той да си вдигне тениската. Беше искала да избяга – желанието беше блеснало ярко в очите ù, но не го беше направила. Само споменът караше кръвта му да кипне и тялото му да се втвърди. Дори беше погалила раната му, давайки живот на нещо в него. Нещо, което той не разбираше.

Нежност, може би?

Той поклати отрицателно глава. Щеше да се бори с тази емоция до последния си дъх. Което щеше да се случи след около тринайсет часа, помисли той горчиво. Той нямаше, нямаше да има нежност за Стръв или божествено наказание, или каквото беше тя.

Доказателство – следващият път, когато я видеше, щеше да я има силно и бързо, тласък след тласък… Тя щеше да стене и да крещи името му. Бедрата ù щяха да се стегнат около кръста му и… Не, не. По собствена воля картината се пренареди в главата му и се промени, за да се хареса на Насилие.

Тя щеше да е по корем, вързана за ръцете и коленете. Прекрасната ù коса щеше да пада по елегантния ù гръб и той щеше да я сграбчи и да я дръпне. Гърбът ù щеше да се извие. Устните ù щяха да се разтворят задъхано от удоволствие и болка. Той щеше да забива острието навътре, после щеше да го изтегля навън, а „ножницата“ ù щеше да е гореща и влажна. Стегната. Да, тя щеше да е по-стегната от умрук.

„Когато най-после имам Ашлин в леглото си, ще бъда нежен. Помниш ли?“

Тази мисъл беше пренебрегната. Тя щеше да моли за още и той щеше да ù го даде. Той щеше…

– Това става досадно. – Аерон го блъсна силно, забивайки го в стената. – Дишаш тежко, потиш се и очите ти започват да блестят с червен огън. Ще изригнеш ли, Насилие?

Картината – Ашлин гола и възбудена, изчезна и това вбеси духа, който се опита да скочи през кожата на Мадокс и да нападне. Мадокс откри, че също ръмжи, жадувайки да я зърне още веднъж, като си я представи.

– Успокой се, Мадокс! – спокойният глас на Лушън проби мъглата. – Продължавай така и ще трябва да те оковем. Кой ще защитава Ашлин тогава, а?

Кръвта му се смрази, отрезвявайки го. Те щяха да го направят, знаеше го, а той не можеше да им позволи да го оковат. Не през деня. През нощта, да. Той беше заплаха тогава и нямаше друг начин. „Аз съм заплаха и сега.“ Той едва долавяше собствената си същност и ако се наложеше да го вържат, щеше да бъде равносилно на това да спре да се опитва да бъде нещо друго, освен демон и да признае поражението си.

Всички мъже го гледаха втренчено, забеляза той.

– Съжалявам – измърмори той. Нещо не му беше наред. Този танц с духа беше напълно абсурден. Още по-лошо – беше срамен. Обикновено се бореха, но не така.

Може би се нуждаеше от повече време във фитнеса. Или от още един рунд с Аерон.

– Добре ли си? – попита го Лушън. Колко пъти щеше да бъде принуден да го пита днес?

Мадокс му кимна отсечено.

Лушън стисна ръце зад гърба си и огледа всеки от мъжете.

– След като решихме този проблем, да обсъдим причината, поради която ви доведох тук!

– Нека обсъдим причината, поради която доведе жените тук – намеси се Парис, – вместо да ги оставиш в града. Да, Аерон има да върши работа, но това не обяснява…

– Жените са тук, защото не искахме да напускат Буда и по този начин да принудят Аерон да ги последва – каза Лушън, прекъсвайки го. – А аз исках вие да ги видите, за да не ги убиете, ако ги хванете да се мотаят из крепостта. Ако успеят да се освободят, просто ги доведете в стаята ми и ги заключете вътре! Не говорете с тях! Не ги наранявайте! Докато не открием как да освободим Аерон от това деяние, жените са наши неволни гости. Съгласни ли сте?

Мъжете кимнаха един по един. Какво друго можеха да направят?

– Засега ги оставете на мен и се отпуснете! Починете! Вършете обичайните си неща! Сигурен съм, че скоро ще бъдете необходими.

– Аз например планирам да се напия до забрава. – Аерон прокара ръка по лицето си. – Жени в къщата – промърмори, докато се отдалечаваше. – Защо не поканим целия град за купон?

– Един купон би бил забавен – каза Торин, отново развеселен. – Може да ми помогне да забравя тази мъжка връзка. – После и той изчезна.

Рейес не каза и дума. Само извади един нож и забърза по коридора, без да оставя съмнение какво планира да прави. Мадокс би му предложил той да го реже, да го бичува или да го бие, за да спести на Рейес агонията от самонараняването, но беше му предлагал и преди и отговорът винаги беше рязко не.

Той не можеше да разбере потребността му да се наранява сам. Но явно да бъде в тежест на другите, караше Рейес да се чувства почти толкова зле, колкото и това, че е обладан от демона си. Всички те имаха своите демони (буквално) и Рейес не искаше да прави нещата по-лоши за никой от тях.

В този момент обаче Мадокс щеше да приветства разсейването.

– Ще ви видя по-късно, загубеняци – каза Парис. – Връщам се в града. – Фини бръчици от напрежение се образуваха около очите му. Очи, които сега бяха станали матовосини и вече не блестяха от удоволствие. – Не съм имал жена снощи, нито пък тази сутрин. Всичко това… – той махна с ръка към вратата – преебава програмата ми.

– Върви! – каза му Лушън.

Воинът се поколеба и погледна към вратата. Облиза устни.

– Освен, разбира се, ако не ме пуснеш в стаята си.

– Върви! – махна му Лушън нетърпеливо.

– Те губят. – Парис сви рамене и изчезна зад ъгъла.

Мадокс знаеше, че трябва да предложи да пази жените. Все пак вероятно той беше причината те да са тук. Но се нуждаеше да види Ашлин. Не, не се нуждаеше. Искаше. По-добре. Той не се нуждаеше от нищо. Особено от човек със спорни мотиви, който вече беше белязан да сее смърт.

Но след като не знаеше какво е следващото, което ще направят Титаните, той не искаше да губи повече време. Щеше да отиде при Ашлин, въпреки че не беше подчинил напълно демона. Освен това, може би никога нямаше да е спокоен, когато ставаше дума за тази жена. И беше по-добре да прави каквото иска с нея сега, преди да бъде принуден да… дори не искаше да мисли за това.

– Лушън… – започна той.

– Върви! – каза приятелят му отново. – Направи каквото е нужно, за да се овладееш! За твоята жена…

– Ашлин не е предмет на обсъждане – отвърна Мадокс, вече знаейки какво иска да каже Лушън. „За твоята жена трябва да се погрижим възможно най-скоро.“ Той също го знаеше.

– Просто я извади от системата си, после направи това, което трябва да бъде свършено, за да може поне част от живота ни да се върне към нормалното!

Мадокс кимна и се обърна. Чудеше се дали заслужава отново да има нормален живот.