Прокълната нощ

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато Аерон и Даника се върнаха в крепоста, влитайки през прозореца и приземявайки се на пода в стаята на Мадокс с леко тупване, Ашлин беше изумена. Така. Не си го беше въобразила. Мъжът наистина имаше лъскави черни крила.

„Искаше да срещнеш други като теб, Дароу. Е, познай! Желанието ти се изпълни.“

Безсмъртни, беше ù казал Мадокс. Обладани. Тя беше подозирала, че са демони, затова не се изненада особено, че наистина бяха точно такива. Но крила? Докато катереше хълма, беше чула разкази за мъж, който може да лети. Не беше обърнала особено внимание на думите, защото беше твърде заета да блокира гласовете. „Трябваше да се досетя.“ Това дали означаваше също, че един от мъжете можеше да прониква в ума ти? А друг може да те хипнотизира с поглед?

Тя въздъхна. Мадокс я беше хипнотизирал само с поглед. От самото начало беше пленена от него, а постоянното ù желание беше толкова нехарактерно за нея, колкото прибързаното ù решение да остане тук.

– Ето и Тиленола – каза Даника с треперещ глас. – Е, генеричната[2] му версия – кожата ù беше зеленикава и Даника се олюляваше на краката си. Зарови в яркозелената си чанта и извади шишенце в червено и бяло.

До нея Аерон изпъна рамене. Крилата му се затвориха и свиха зад гърба му, а после изчезнаха. Той се наведе, грабна тениската си от пода и я нахлузи през главата си, покривайки заплашителните татуировки, които украсяваха торса му. Отиде до прозореца и го затвори, преди да се обърне към Даника със скръстени на масивния му гръден кош ръце. Застана там тих и наблюдаващ.

– Благодаря ти – каза Ашлин. – Само съжалявам, че трябваше да минеш през толкова проблеми, за да ги вземеш.

Даника мълчаливо ù подаде две хапчета, които тя прие благодарно. Все още я тормозеха внезапни болки и стомахът ù се бореше решително с гаденето, въпреки че не беше толкова зле като преди.

Мадокс задигна хапчетата от ръката ù, преди тя да може да ги метне в устата си. Огледа ги внимателно и се намръщи.

– Магически ли са? – попита той с искрено любопитство.

– Не – каза тя.

– Тогава как две малки камъчета ще отнемат болката?

Ашлин и Даника се спогледаха объркано. Тези мъже сигурно са имали работа с хора през годините. Как можеше да не знаят нищо за съвременната медицина?

Единственото обяснение, което Ашлин успя да измисли, беше, че никога не са обръщали внимание на болен човек преди. Освен това само един от мъжете – Парис, беше виждан в града често. Дотолкова си спомняше тя от гласовете.

Дали Мадокс стоеше заключен в замъка тогава? Ашлин внезапно заподозря, че беше точно така и това я накара да се зачуди… Дали той се чувстваше забравен понякога? Недокоснат, необичан? Като изключим добротата, която беше получила от Макинтош, тя постоянно се чувстваше по този начин в Института, където беше важна способността ù. „Какво чуваш, Ашлин? Нищо друго ли не беше казано, Ашлин? Те добавиха ли подробности, Ашлин?“

Ашлин осъзна, че иска да разбере Мадокс. Искаше да научи за него, да го утеши така, както той беше утешил нея. Мадокс не можеше да го знае и тя не би му го казала, но всеки път, щом разтриеше корема ù и прошепнеше тези мили, успокояващи думи в ухото ù, тя се влюбваше все повече в него. Глупаво и грешно, но необратимо.

Трябваше да му каже за способността си, но беше размислила в мига, в който той беше проявил такъв гневен интерес. Тя се чудеше, дали след като Мадокс беше ядосан, без да знае степента на способностите ù, щеше да побеснее, ако научеше истината?

Повечето хора в Института се бяха чувствали неудобно около нея, знаейки, че тя би могла да долови най-личните им разговори само като влезе в стаята. След като беше решила да остане тук, колкото и странно да беше мястото, тя не искаше да си има работа с това неудобство. Поне веднъж искаше да бъде смятана за нормална. Поне за малко.

Около демоните това не би трябвало да е твърде трудно.

Щеше да изплюе истината достатъчно скоро. След няколко дни, може би. И може би тогава щеше да се научи да държи гласовете на разстояние, дори когато Мадокс не беше наоколо. Междувременно трябваше да намери начин да се обади на Макинтош. Той заслужаваше да знае какво се е случило с нея и че тя е добре. Не искаше той да се тревожи.

Може би той изучаваше крепостта, както тя подозираше, и щеше да види, че тя е щастлива. Може би щастието ù щеше да е по-важно от работата ù в неговите очи.

– Вземи ги! – каза Мадокс, нахлувайки в мислите ù. Постави хапчетата на отворената ù длан. – Ако от тях ù стане по-зле – добави той, гледайки сурово към Даника, – няма да бъда отговорен за действията си.

– Не я заплашвай! – каза Ашлин и поклати глава. – Вземала съм такива лекарства и преди. Ще се оправя.

– Тя…

– Не е направила нищо лошо. – Ашлин не беше сигурна откъде е придобила тази смелост. Знаеше само, че е там и нямаше желание да позволи на Мадокс да вилнее и заплашва.

Тя вече знаеше, че той няма да я нарани – факт, който тя все още не можеше да проумее. Освен чудото да накара гласовете да спрат, този суров мъж нежно се беше погрижил за нуждите ù. Не беше избягал, когато беше повърнала, както щяха да направят повечето. Беше останал с нея, грижеше се за нея, държеше я близо до себе си, сякаш тя беше ценна.

Но колкото и чудесно да се беше отнасял с нея, Ашлин не знаеше какво можеше да причини на някой друг. Тя знаеше на какво изглежда способен – на тъмни и зли дела. Но нямаше да му позволи да нарани Даника, която също ù беше помогнала.

– Ашлин! – каза той с въздишка.

– Мадокс!

Пръстите му спряха върху корема ù. Слава Богу, не ги махна. Можеше да остане в ръцете му завинаги. Наистина никой, нито дори Макинтош, не я беше карал да се чувства толкова специална.

Смътно си спомняше родителите си. Те също не я бяха глезили така. Всъщност бяха повече от щастливи да се отър­ват от своето плачещо и пищящо малко момиче. Малко момиче, което постоянно умоляваше гласовете да спрат и никога не позволяваше на хората около него да спят или да работят, или да си почиват.

Беше научила в същия ден, когато бяха решили да я дадат, но не го беше разбрала по това време. Беше влязла в стаята им и сега си спомни целия разговор.

Повече не мога да се грижа за нея. Прекалено тежко е. Не мога да ям, не мога да спя, не мога да мисля.

Не може просто да я изоставим, но по дяволите! Аз също не мога повече. Плачът никога не спира.

Искам отново нормален живот. Както преди да се роди – пауза. – Направих някои проучвания и намерих едно място, на което могат да ù помогнат. Аз… обадих им се. Искат да се срещнат с нея. Може би… не знам… може би те могат да ù дадат това, което ние не можем.

Бяха я пратили в Института ден след петия ù рожден ден. Там тя беше станала известна като „обект“. Иглите, електродите и мониторите бяха ежедневните ù другари, да не споменаваме страха, самотата и болката. Денят, в който стана „Ашлин“ в очите на екипа, беше три години по-късно, когато се бяха научили как да използват способността ù в своя полза.

Това беше денят, в който Макинтош се беше появил в живота ù.

Той беше амбициозен млад парапсихолог, който бързо се изкачваше в йерархията благодарение на своите далновидност, енергия и страст към работата. Беше я придружавал до всяко място, на което гласовете я отвеждаха. Беше стоял до нея, докато тя слушаше, и беше записвал всичко, което тя изричаше.

След това той изследваше чутото от нея и ù казваше резултатите. Като онзи път, когато беше чула за намерението на един вампир да пресуши цяло градче. Институтът беше успял да го намери, да го спре и накрая да го изучи. В такива времена тя наистина се чувстваше специална и надарена като героите, за които Макинтош ù четеше всяка вечер.

– Ашлин! – повтори Мадокс. Погледите им се преплетоха и очите му пламнаха с виолетов огън. – Кажи името ми отново!

– Мадокс.

Очите му се затвориха за част от секундата и за този толкова кратък момент на лицето му се изписа изражение на истински екстаз.

– Харесва ми, когато го казваш.

Харесваше ù радостта, която той извличаше от нещо толкова просто. По гръбнака ù премина тръпка. Но в следващия миг (този толкова кратък момент вече беше минал) изражението му се върна към нормалното. Намекът за удоволствие беше изчезнал от чертите му, сякаш той не се доверяваше на себе си в тази емоция.

– Даника ще…

– Ми донесе вода – довърши Ашлин вместо него. – За лекарствата.

– Да. Ще донеса. – Даника вдигна празната чаша от пода и тръгна с препъване към банята. Звукът от течаща вода изпълни ушите на Ашлин, а после Даника стоеше отново до нея и ù подаваше чашата.

Мадокс отново я грабна. Той хвърли подозрителен поглед към Даника, после повдигна главата на Ашлин и задържа чашата до устните ù. Тя постави хапчетата на езика си и ги преглътна с хладната освежителна течност. Всичко се плъзна надолу по гърлото ù, като ù причини много лека болка.

– Благодаря – каза им.

– Тогава е свършено. Ще придружа момичето до Лушън – каза Аерон накрая, а гласът му беше толкова суров, че едва не проглуши тъпанчетата ù.

– Момичето си има име – сопна се Даника.

– Какво е? Досада? – промърмори той, грабна я за ръката и я измъкна от стаята. Очевидно нямаше никакви обноски, нито някаква представа как да се отнася с жена.

Ако Ашлин наистина решеше да остане тук, трябваше да оправи това.

– Чакайте! – извика тя.

Не изчакаха.

– Всичко ли ще бъде наред с нея?

Последва леко колебание.

– Да – каза Мадокс.

– Добре – каза тя и гласът ù отекна от стените. Това беше моментът, в който тя осъзна, че е сама с Мадокс. Разбира се, това беше и моментът, в който усети ужасния вкус в устата си. Боже, сигурно изглеждаше като прегазена и миришеше още по-лошо. Бузите ù пламнаха от унижение.

– Аз… ъ… трябва да използвам банята.

– Ще ти помогна. – Той я вдигна, сякаш тя беше просто торба с перушина и се изправи. Тя обви ръце около врата му, неговата сила и топлината му се вляха в нея чак до костите ù.

Мадокс я пренесе през прага и спря в центъра на банята. Подозирайки, че той иска да остане, тя поклати глава и се пребори с вълната замайване.

– Мога да го направя сама.

– Може да паднеш.

Можеше, но нямаше да му позволи да остане с нея и да гледа.

– Добре съм.

По лицето му се четеше съмнение, но той каза:

– Повикай ме, ако имаш нужда от мен! Ще чакам до вратата.

Той бавно плъзна краката ù по твърдото си тяло. Когато стъпи на пода, коленете ù едва не поддадоха. „Няма да падна. Мамка му, няма да падна!“ Тя се пресегна покрай Мадокс и сграбчи бравата, използвайки я за да се закрепи.

– Назад, моля! – каза.

Той се дръпна, но не го направи с радост. Когато застана отвън, тя тръшна дебелото полирано дърво в лицето му.

– Пет минути – каза той.

Тя завъртя ключа и промърмори:

– Ще се бавя колкото трябва.

– Не, няма. След пет минути влизам, независимо дали си готова или не. Ключалката не означава нищо.

– Упорит си.

– Загрижен.

Мило. Почти усмихната, тя се изми колкото можа и използва една от четките, които намери в шкафчето, за да почисти зъбите си. На два пъти едва не падна. Използва тоалетната, среса заплетената си коса и след като проучи бледото си отражение в огледалото, реши, че не може да направи нищо повече за външния си вид без пудра.

Оставаше ù една минута, когато отключи вратата и повика Мадокс. Гласът ù беше слаб, но той отвори вратата, сякаш беше изкрещяла. Изражението му беше напрегнато. Тя затвори очи от засилващото се замайване.

– Претоварила си се – той цъкна с език. Отново я вдигна на ръце. Пренесе я на леглото и я положи върху мекия матрак, преди да се излегне до нея.

Тя го погледна с премрежен поглед. Освен че се отнасяше с нея грижливо, Мадокс беше първият мъж, който лежеше в легло с нея. Първият, който я желаеше, всъщност.

Беше се опитвала да излиза на срещи, но гласовете я бяха обстрелвали всеки проклет път. За да ги накара да млъкнат, тя беше опитвала дълбокото дишане и медитацията, които беше научила. Мъжете винаги приемаха, че ги пренебрегва, решаваха, че има пристъп на паника и повече не искаха да имат нищо общо с нея.

Веднъж беше отишла на среща с колега от института, мислейки, че той поне ще я разбере и че дори може би ще ù съчувства. На следващия ден беше чула прошепнатия му разговор с друг колега. „Изрод – беше я нарекъл. – Не можеш да ù разтвориш краката и с лост.“

След това тя изобщо се беше отказала от срещите.

– По-добре ли си? – попита Мадокс. Той я придърпа в скута си – точно там, където тя искаше да бъде.

Обгърна я приятна топлина и тя изпусна доволна въздишка. Беше търсила цял живот, но беше нужен безсмъртен, за да ù покаже тази част от тихия, изпълнен с желание рай на земята.

– По-добре ли си? – повтори той.

– Много. – Тя се прозя. Стоплена, чиста и в безопасност, почти забравила за болката, тя усети как изтощението я завладява и я потапя в сън. Клепачите ù трепнаха и се затвориха. Отвори ги насила. Не беше готова да сложи край на този миг на отдих с Мадокс.

– Имаме още много да обсъждаме – каза той.

Гласът му прозвуча далечен и тя се помъчи да се измъкне от опияняващото изтощение, което я заливаше от глава до пети.

– Знам.

Ако беше отговорил, тя не го чу. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Той нежно целуна бузата ù. Устните му бяха плътни, но меки и между двамата лумна огън при допира. „Отвори очи, Дароу! Може би ще те целуне по устните.“ Тя се опита, наистина опита. Но въпреки че умът ù искаше, тялото ù беше слабо.

– Ще говорим по-късно – каза тихо Мадокс. – Сега спи!

– Ще останеш ли?

„Как може да се нуждая толкова много от неговата близост? Та аз не го познавам и от един ден!“

– Да. Сега спи, моля те, заради мен!

Безсилна да направи друго, тя се подчини.

* * *

– Видях ги – каза мрачно Аерон на другите. – Мадокс не е убил всички, а Парис и Рейес сигурно са ги пропуснали, когато отидоха да разузнават. Има още Ловци и са събрани в града. Мисля, че чух един от тях да казва „тази вечер“, но бях твърде високо във въздуха, за да съм сигурен.

За втори път в рамките на два дни Аерон седеше на дивана в стаята за забавления и воините го обкръжаваха. Той рядко идваше тук. Предпочиташе да търси забавленията си навън. От покрайнините на града и в безопасността на сенките той тайно наблюдаваше действията на смъртните и се чудеше защо не са повече загрижени за своите слабости.

Сега, изглежда, не можеше да се измъкне от тази стая.

Парис се беше върнал и гледаше друг филм. Рейес пухтеше при боксовия чувал, Торин се беше облегнал в далечния ъгъл на стаята, а Лушън играеше билярд, след като беше барикадирал вратата на стаята си, като я беше заковал с дъски, за да не се налага да дежури непрестанно. Само Мадокс отсъстваше, но Аерон беше доволен.

Той беше твърде непредвидим днес, да не споменаваме колко беше увлечен по онази жена. Аерон изсумтя. Не и той. Той никога не би изпаднал в такова положение. Харесваше му да изучава глупавия вид, но никога не се присъединяваше към тях. Дори красивата блондинка не го беше изкушила. Хората бяха твърде слаби, а демонът му постоянно го подтикваше да ги унищожава по начини, които отразяваха собствените им грехове.

Изнасилвачът губеше члена си. Този, който биеше жена си, оставаше без ръце. И така нататък, и така нататък. Аерон харесваше това, което правеше, харесваше му да налага собствената си форма на отмъщение. Ето защо беше толкова близо до ръба.

Момичето, обаче…

Когато се бяха върнали от града, той я беше оставил в стаята на Лушън. Формите ù бяха запечатани в ума му, но тялото му беше напълно незасегнато. Нищо не му причиняваше. Никой от тези жалки хора не можеше. Твърде лесно се пречупваха, твърде лесно се плашеха. Твърде лесно можеше да бъдат отнети от тези, които ги обичаха. Но той все още не искаше да я нарани.

– Откъде знаеш, че са Ловци? – попита го Лушън. Чертите му бяха обтегнати, спокойствието му всеки момент щеше да бъде нарушено, докато той вкарваше осмата топка в ъгловия джоб.

– Имаха оръжия и ножове, закачени по телата им, и видях знака на безкрайността на китката на единия. Беше глупаво да се маркират, ако питаха него. Все едно да сложат неонов знак на вратовете си, на който пише „Стреляй тук!“.

– Колко?

– Шестима.

– Е, това е гадост. – Парис отпусна глава в дланите си. Носеше чифт незакопчани дънки и нищо друго. Аерон го беше забелязал в града да чука някаква жена в сенчестия ъгъл на сграда и му беше казал да свършва бързо и да се връща у дома. Безразборност явно беше приел молбата присърце. – Където има шестима, има още шестима, а където има още шестима… и така нататък.

– Проклети Ловци! – изръмжа Рейес, удряйки чувала с още сила.

Болка беше в мрачно настроение. По-мрачно от обичайното, помисли си Аерон.

– Не искам да събираме багажа и да си тръгваме този път. Това е нашият дом. Не сме направили нищо лошо – все още. Ако са дошли за бой, казвам да се бием.

– Не са ни предизвикали. – Лушън прокара два пръста по брадичката си по навик. – Защо?

– Качиха се на хълма. Това е достатъчно предизвикателство. Ами момичето на Мадокс? Ловците може да чакат нейния сигнал.

– Сега тя е по-голямо усложнение от всякога – прошепна Торин. – Все още се чудя каква роля играят боговете в това.

Аерон дръпна сребърната халкичка във веждата си.

– Ще трябва да кажем на Мадокс.

Торин поклати глава.

– За него няма да има значение. Видя как се отнася с нея.

– Да. – Все още беше отвратен. Що за воин се обръщаше срещу приятелите си заради жена, която накрая щеше да го предаде?

Лушън остави щеката си и хвърли една топка във въздуха. Хващане. Хвърляне. Хващане.

– Ще наблюдаваме и този път ще оставим Ловците да изкачат хълма. Не искам невинни да бъдат убити по време на битката.

Рейес удари злобно чувала с дясната си ръка.

– Не искам Ловци тук. Не и в нашия дом. Нека разходим жената на Мадокс през града, като използваме тяхната Стръв за наша Стръв. Те ще ни последват, за да я спасят и ще нападнат. Ще ги вкараме в капан далеч от жителите на града и ще ги унищожим.

Всички го изгледаха остро.

– Ако бъдем видени – каза Аерон, – градът ще се обърне срещу нас и отново ще се повтори случилото се в Гърция.

– Няма да ни видят – настоя Рейес. – Торин може да наблюдава района с камерите си и да ни се обади по радиостанцията, когато някой приближи.

Аерон го обмисли, после кимна одобрително. Ловците щяха да бъдат разсеяни, докато се опитваха да спасят Ашлин и да позволят на воините да ги очистят един по един. По-важното беше, че нямаше да се налага Аерон да чисти кръвта им от стените.

Той погледна към Лушън, който изглеждаше примирен.

– Много добре. Ще използваме момичето.

Парис разтри тила си и Аерон помисли, че възнамерява да протестира. За негова изненада той не го направи.

– Предполагам сега трябва само да измислим как да попречим на Мадокс да не ни одере задниците, когато открие.

* * *

Даника се взираше в майка си, в сестра си и в баба си. Познатите им лица я наблюдаваха с надежда и любопитство, с ужас и страх. Тя беше най-младата, но някак беше станала техен водач.

– Какво стана? – Майка ù стисна ръцете си. – Какво ти направиха?

Какво трябваше да им каже? Даника се съмняваше, че ще повярват на истината. Че е дала първа помощ, че е помогнала да спасят една жена от смърт и че после е отлетяла (отлетяла!) в града с крилат мъж, откъдето е взела чантата си, слушала е Аерон, докато нарежда на друг воин да се върне у дома (воин, който беше подпрял една жена около четирийсетте на някаква стена и я чукаше до безумие) и после се беше върнала тук. И това за трийсет минути. На всичкото отгоре имаше един глас, който мистериозно се беше появил в главата ù по-рано сутринта, но тя дори не искаше да мисли за това.

Беше изживяла всичко това, но то все още беше невероятно дори за нея. Освен това, истината щеше да ги уплаши. А те бяха достатъчно уплашени.

– Мисля, че скоро ще ни пуснат – излъга тя.

Баба Малъри започна да плаче и да хлипа от облекчение. Джинджър – по-голямата сестра на Даника, се срина на леглото с едно тихо: „Слава Богу!“. Само майка ù остана неподвижна.

– Нараниха ли те, бебче? – Сълзи изпълваха очите ù. – Всичко е наред, можеш да ми кажеш. Мога да го понеса.

– Не, не са – отговори Даника честно.

– Все пак трябва да ни кажеш какво стана. – Майка ù хвана ръцете ù и ги стисна. – Нали? Нали? Щях да полудея. Представях си какви ли не неща.

Тя осъзна, че всъщност щяха да се тревожат повече, ако ги остави в неведение и им разказа какво се беше случило. Воините я бяха ужасили, да. А тъмноокият дори беше успял да (Боже, тя не искаше да признава това) събуди нещо вътре в нея с този напрегнат негов поглед, карайки я да го моли за помощ.

Молба, която той беше пренебрегнал, копелето.

Но трябваше да признае, че мъжете я бяха изненадали толкова, колкото я бяха уплашили. Все пак чернокосият мъж със странни виолетови очи се беше отнасял с болната жена – Ашлин – като със съкровище. Беше я държал нежно. Не изглеждаше разтревожен от повръщаното в купата и от миризмата в стаята. Тревогата му беше единствено за Ашлин.

О, само да има някой, който да се отнася с нея по този начин!

Не можеше да си представи коравият Рейес да омекне дотолкова. Или да я гали толкова нежно, дори докато прави любов. Моментално си представи как Рейес е гол върху нея. Тя потрепери и побърза да отпъди тази мисъл. Беше посегнала към него, беше го молила да ù помогне, а той ù беше отказал. Нямаше да забрави, че Рейес не е мъж, на когото може да се разчита.

– Ами ако тези… неща не ни пуснат? – попита майка ù със задавен хлип. – Ако решат да ни убият, както говореха?

„Бъди силна! Не им позволявай да видят, че тези същите страхове се отразяват и в теб!“

– Обещаха да ни оставят живи, ако помогна да излекуват жената и аз го направих.

– Мъжете лъжат непрекъснато – каза сестра ù и седна. Джинджър беше на двайсет и девет години, инструкторка по аеробика. Обикновено спокойна и резервирана. Никоя от тях не се беше озовавала в такава ситуация и никоя не знаеше как да се справи с нея.

До този момент бяха водили нормален живот. Ставаха всяка сутрин и отиваха на работа безгрижни и спокойни, заблудени, че нищо лошо не може да се случи с тях. Преди това най-лошото, с което някога си беше имала работа Даника, беше смъртта на дядо ù преди два месеца. Той беше любящ мъж с добър вкус към живота и тя изживяваше тежко загубата му. Всички тъгуваха. Все още.

Бяха мислили, бяха се надявали ваканцията да им помогне да преодолеят скръбта и да ги накара да се почувстват по-близки до мъжа, когото повече никога нямаше да видят. Дядо обичаше този град. Постоянно беше говорил за вълшебните две седмици, които беше прекарал тук, преди да се ожени за баба.

Никога не беше споменавал за група убийствено настроени воини с крила.

– Претърсвахме стаята отново и отново – каза баба ù. Обруленото ù лице имаше повече бръчки от обичайното. – Единственият път навън е през вратата или през прозореца, но ние не успяхме да ги отворим.

– Защо искат да ни наранят? – извика Джинджър. Сините ù очи бяха насълзени, а светлата ù коса беше мокра от многото пристъпи на плач. Червени петна изпъстряха кожата ù от челото до брадичката.

Плачът не разкрасяваше никоя от тях.

– Не казаха – въздъхна Даника. Боже, какъв кошмар. Точно преди да ги хванат, тя и семейството ù бяха обикаляли района на замъка. Никога не беше виждала нещо толкова прекрасно, като многоцветните светлини от стотици години величествена архитектура. Беше копняла за боите и за платната си, беше искала да улови гледките.

Смяташе да прави точно това, когато се върна в хотела. Да рисува.

Но щом беше влязла в стаята, един мъж – голям, белязан мъж с тъмна коса и странно оцветени очи, я беше заговорил. Миришеше на цветя, спомни си тя и този аромат някак я утешаваше дори насред най-големия пристъп на паника в живота ù. Крилатият мъж също беше там, само че в онзи момент крилата му бяха останали скрити под тениската.

Колко лесно ги бяха усмирили. Още я изпълваше срам от мисълта. Четири жени срещу двама мъже и все пак жените бяха изгубили, без да окажат почти никаква съпротива. Бяха ги докарали тук в безсъзнание и се бяха събудили в тази същата стая.

– Може би трябва да се опитаме да съблазним някой от тях, за да вземем ключа – прошепна Джинджър.

Мургавият черноок воин моментално си проби път в мислите на Даника. Всеки път, когато го видеше, той кървеше. Беше ли непохватен? Не изглеждаше такъв, но… Може би трябваше да му предложи да „излекува“ раните му. Може би той щеше да е по-мил с нея. Може би тогава щеше да ù помогне.

Може би щеше да я целуне.

Самата мисъл я възбуждаше, по дяволите.

– Никоя жена не трябва да предлага тялото си, за да избяга от затвор – каза тя ядосана на себе си. Образът на Рейес отново заплува пред очите ù и несъзнателно добави: – Но ще си помисля.