Прокълната нощ

ВТОРА ГЛАВА

Ашлин Дароу трепереше на ледения вятър. Кичури светлокестенява коса се вееха пред очите ù. Тя ги постави зад пламналите си уши с трепереща ръка. Не че можеше да види много. Нощта беше черна, изпълнена с мъгла и снежинки. Само няколко златни късчета лунна светлина бяха достатъчно силни, за да надзърнат през извисяващите се отрупани със сняг дървета.

Как можеше толкова красив пейзаж да бъде толкова вреден за човешкото тяло?

Когато въздъхна, пред лицето ù се оформи кълбо пара. В този момент тя трябваше да си почива по време на обрат­ния полет до Щатите, но вчера беше научила нещо твърде интересно, за да устои.

Беше я изпълнила надежда и по-рано тази вечер беше забързала насам, без да мисли, без да се колебае, сграбчвайки първата си възможност да разбере дали наученото е истина.

Някъде в тази огромна гора имаше мъже със странни способности, които никой не беше в състояние да обясни. Тя не знаеше какво точно могат да правят. Знаеше само, че се нуждае от помощ. Отчаяно. И би рискувала всичко, за да говори с тези могъщи мъже.

Не можеше повече да живее с гласовете.

Ашлин трябваше само да застане на едно място, за да чуе всеки разговор, който се е провел там, независимо колко време е изминало. Минало и настояще, всякакви езици – просто нямаше значение. Можеше да ги чуе в ума си и дори да ги преведе. Дар, допускаха някои. Кошмар, смяташе тя.

Още един леден повей я застигна и тя се облегна на едно дърво, използвайки го като щит. Вчера, когато беше пристигнала в Будапеща с няколко колеги от Световния институт по парапсихология, беше застанала в центъра на града и беше започнала да чува части от диалог. Нищо ново за нея… докато не разбра значението на думите.

Могат да те поробят с поглед.

Един от тях има крила и лети, когато луната е пълна.

Белязаният може да изчезне, когато пожелае.

Сякаш този шепот беше отворил някакъв портал в ума ù и глъч на стотици години се беше забил в нея – смесица от стари и нови разговори. Тя се беше превила на две от наситеността на изживяването, опитвайки се да отдели обикновеното от важното.

Те никога не стареят.

Сигурно са ангели.

Домът им е зловещ – направо от филм на ужасите. Скрит на върха на хълм, в сенчести гори и обвит от проклятие. Дори птиците не го доближават.

Трябва ли да ги убием?

Те са магически. Те облекчиха мъчението ми.

Толкова много хора, минали и сегашни, очевидно вярваха, че тези мъже притежават способности, отвъд човешките, че притежават изключителни умения. Дали беше възможно мъжете да ù помогнат? „Облекчиха мъчението ми“ – беше казал някой.

– Може би могат да облекчат моето – прошепна Ашлин сега. През годините във всички краища на света беше слушала слухове за вампири, върколаци, гоблини и вещици, за богове и богини, за демони и ангели, за чудовища и феи. Дори беше водила изследователите на Института до праговете на много от тези създания, доказвайки, че те съществуват.

Работата на Института все пак беше да открива, наблюдава и изучава паранормални същества и да определя как светът може да се облагодетелства от съществуването им. А за разнообразие работата като парааудиологист можеше да бъде нейното спасение, също така.

Странно, но колегите ù не бяха дошли с нея в Будапеща, както ставаше обикновено при ново назначение. Не беше чула и дума за този град в никой от скорошните разговори, които беше подслушала. Но шефът ù я беше изпратил тук, като я беше помолил да слуша за всякакви разговори за демони.

Тя знаеше, че няма смисъл да пита. Отговорът, независимо от въпроса, винаги беше същият: поверително.

Когато беше направила това, което ù беше наредено, беше научила, че неколцина от местните смятаха мъжете, живеещи на върха на хълма, за демони. Зли и порочни. Повечето хора обаче ги смятаха за ангели. Ангели, които държаха на усамотението си. С изключение на един от тях, който беше известен с това, че обичаше да вкарва в леглото си всичко женско. Той беше кръстен Оргазмен инструктор от кикотещо се трио, което беше прекарало една „славна“ нощ с него. Ангели, които само чрез присъствието си поддържаха нивата на престъпността ниски. Ангели, които наливаха пари в общността и се грижеха бездомните да са нахранени.

Самата Ашлин се съмняваше, че е възможно такива филантропи да са обладани от демони. Демоните бяха неизменно злонамерени, равнодушни към тези, които ги заобикаляха. Но независимо дали мъжете бяха ангели, живеещи на земята, или просто обикновени хора, способни да правят изключителни неща, тя се молеше да могат да ù помогнат по начин, по който никой друг не беше в състояние да ù помогне. Молеше се да могат да я научат как да блокира гласовете или дори да ù помогнат напълно да се отърве от тази способност.

Мисълта беше опияняваща и тя се усмихна. Усмивката бързо избледня, когато поредният порив на вятъра я прониза през якето и пуловера и се просмука в кожата ù. Беше изкарала навън повече от час и беше замръзнала до кости. Да спре да почива (отново), не беше най-умната идея.

С погледът обходи хълма. Облаците се бяха разкъсали и внезапен лъч кехлибарена светлина се изля надолу, като освети масивния замък с цвят на въглен. Мъглата се виеше от дъното на долината, все едно я приканваше с призрачни пръсти. Мястото изглежда точно както бяха казали гласовете, мислеше тя. Замъкът беше потънал в сенки и беше като оживял от филм на ужасите.

Това не я разубеди. Точно обратното. „Почти стигнах“ – помисли тя щастливо и отново се затътри нагоре по хълма. Бедрата ù вече горяха от усилието да се промъква под клони и да прескача издадени корени, но не ù пукаше. Продължи да върви.

След десет минути отново спря, за хиляден път, неспособна да измине дори крачка, а треперещите ù уморени бедра се превърнаха в ледени блокове.

– Не! – изстена тя. Не сега. Разтривайки краката си, за да ги стопли, тя отново огледа далечината. Очите ù се разшириха, когато осъзна, че замъкът не е по-близо. Всъщност, можеше да е по-далеч.

Ашлин поклати глава с учудващо отчаяние. Проклятие! Какво трябваше да направи, за да стигне до мястото? Да разпери крила и да полети?

„Дори да се проваля, не съжалявам, че дойдох тук.“ Частта с липсата на провизии и планиране, да, съжаляваше за това, но трябваше да опита. Независимо колко глупаво изглеждаше, тя просто трябваше да опита. Щеше да измине този път гола и боса, ако се налагаше. Всичко за да получи една възможност да бъде нормална.

Харесваше ù, че можеше да защитава света със своя – гадост – талант, но изтезанието, което търпеше, беше прекалено. Със сигурност имаше и друг начин да помага. С малко мълчание можеше да бъде в състояние да помисли как. Упражненията в дълбоко дишане и медитация не допринасяха много за спокойствието ù.

Тя разтри краката си още по-енергично, изправи гърба си и изопна рамене.

Ök itt. Tudom ök – чу тя, докато минаваше покрай едно превито чворесто дърво. Те са тук – преведе умът ù мигновено, – знам, че са.

После някой друг каза:

Не си ли хубавица?

– Да, хубавица съм, благодаря – каза тя, надявайки се звукът от собствения ù глас да засенчи другите. Не го направи. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване.

Докато продължаваше да се бъхти напред, различни разговори от различни времеви периоди се носеха през съзнанието ù, наслагвайки се един върху друг в ума ù. Повечето бяха на унгарски, но някои бяха и на английски и това ги правеше още по-объркани.

Да. Да! Докосни ме! Там, да, там.

Още веднъж да вкуся устните му и ще го забравя. Имам нужда само още веднъж да ги вкуся.

Ашлин се препъваше във вейки и камъни, а думите се сливаха заедно и зазвучаваха по-силно. Още по-силно. Сърцето ù барабанеше в гърдите и тя едва се удържаше да не закрещи от безсилие. Дълбоко вдишване, дълбоко из-…

Ако почукаш на вратата, ще бъдеш чукана като животно и ти гарантирам, че ще се наслаждаваш на всяка минута.

Тя покри уши, въпреки че знаеше, че това също няма да подейства.

– Продължавай! Намери ги! – Още вятър. Още гласове. – Продължавай! – повтаряше тя и думите звъняха в хармония със стъпките ù. Беше дошла чак дотук, можеше да отиде още малко по-нататък. – Намери ги!

Когато беше казала на доктор Макинтош – вицепрезидент на Института, а също неин началник и ментор, какво беше научила за мъжете, той ù беше кимнал кратко и отсечено.

– Добра работа – неговата най-висша форма на похвала.

После беше поискала да бъде отведена до замъка на върха на този внушителен хълм.

– Никакъв шанс – беше казал, обръщайки ù гръб. – Те може да са демоните, които някои от местните описват.

– Или може да са ангелите, за каквито повечето от местните ги смятат.

– Няма да рискуваш, Дароу. – Тогава ù беше наредил да си събере багажа и беше подготвил кола за нейното заминаване за летището, точно както винаги беше правил, когато нейната част от работата (да осигури уши) беше свършена.

Той винаги беше твърдял, че е „стандартна процедура на агенцията“, но никога не изпращаше останалите работници у дома. Само нея. Макинтош беше загрижен за нея и искаше тя да е в безопасност, Ашлин го знаеше. Все пак се беше грижил за нея повече от петнайсет години, беше я взел под крилото си, когато беше уплашено дете, чиито родители не знаеха как да облекчат мъченията на „надарената“ си дъщеря. Дори ù беше чел приказки, за да я научи, че светът е място на магия и безкрайни възможности, място, на което никой, дори такъв като нея, не трябваше да се чувства странен.

Той наистина беше загрижен, но тя също така знаеше, че нейната способност беше важна за неговата кариера и че Институтът нямаше да бъде и наполовина толкова ефективен без нея. В резултат тя беше нещо като пионка в очите му. Затова не се чувстваше (твърде) виновна, задето се промъкна тук, още щом той обърна гръб.

С вкочанени пръсти Ашлин отново придърпа косата над лицето си. Може би трябваше да отдели време да пита местните за най-добрия маршрут, но гласовете в центъра на града бяха твърде шумни, правеха я твърде неспособна да се концентрира. Още повече, че тя се боеше да не бъде забелязана от служител на Института, който да я прибере.

Може би обаче си бе струвало да рискува. Можеше да избегне този студ.

Има само един начин да научиш истината. Намушкай някого в сърцето и виж дали ще умре! – каза глас, привличайки вниманието ù.

О, това е хубаво! Моля те, още!

Разсеяна, Ашлин се спъна в паднал клон и се строполи с болезнено пъшкане. Остри камъни ожулиха дланите ù и задраха в дънките ù. Тя не помръдна дълго време. Не можеше. „Твърде студено е – мислеше тя. – И твърде шумно.“

Докато лежеше там, силата ù сякаш се изцеди напълно. Слепоочията ù пулсираха, а гласовете все още я обстрелваха. Ашлин затвори очи, придърпа реверите на якето си по-плътно и успя да пропълзи и да се сгуши в основата на едно дърво.

Не трябва да сме тук. Те виждат всичко.

Ранен ли си?

Виж какво намерих! Не е ли красиво?

– Млъкнете, млъкнете, млъкнете! – извика тя. Разбира се, гласовете не я чуваха. Никога не го правеха.

Предизвиквам те да тичаш между дърветата гол.

Гладен съм! Мога ли да я взема?

Внезапно прозвучаха пукване и свистене и клепачите ù се отвориха рязко. Последва измъчен писък. Мъжки вик, бързо последван от три други.

Настояще. Не минало. След двайсет и четири години тя правеше разлика.

Ужасът я стегна в желязна хватка, изстисквайки въздуха от нея. Въпреки дърдорещите гласове, тя чу ужасяващо тупване. Опита се да стане, да побегне, но внезапно свистене във въздуха я задържа на място. Не, не въздух, осъзна тя след секунда, а острие. Цялото ù тяло трепна от изненада, когато дръжката на окървавен нож се залюля точно над рамото ù, забито в кората на дървото.

Преди да има време да се измъкне или да извика, се чу ново свистене. Още едно трепване. Вниманието на Ашлин се премести от другата ù страна. Второ острие се беше забило точно над лявото ù рамо.

Как… Какво… Докато проумее напълно какво става, нещо връхлетя от близкия храст. Крехки листа се завихриха в злокобен танц. Снегът, който ги беше покривал, се поръси по земята, когато клоните се разтърсиха. После нещо притича покрай лъч лунна светлина и тя успя да зърне черна коса и лъчисти виолетови очи. Мъж. Голям мускулест мъж се нахвърляше върху нея с все сила. Изражението му беше жестоко.

– Боже мой! – ахна тя. – Спри! Спри!

Внезапно той се озова право в лицето ù. Клекна, заковавайки я на място и подуши врата ù.

– Те бяха Ловци – каза той на английски с лек акцент, а гласът му беше груб и дрезгав, както ù неправилните му черти. – А ти? – Той сграбчи китката ù и дръпна якето и пуловера. Прокара палец по пулса ù. – Нямаш татуировка, каквато те имаха.

Те? Ловци? Татуировки? По гръбнака ù премина тръпка. Нападателят беше огромен и тежък, мускулестата му фигура излъчваше заплаха. От него се носеше метален дъх, смесен с миризмата на мъж и горещина, и на нещо, което не можеше да определи.

Отблизо можеше да види червени пръски по суровото му лице. Кръв? Хапещият вятър сякаш се плъзгаше покрай кожата ù право в костния мозък.

Див – казваше погледа във виолетовите му очи. – Хищник.

„Може би трябваше да послушам Макинтош. Може би мъжете наистина са демони.“

– Една от тях ли си? – повтори мъжът.

Беше толкова шокирана и уплашена, че ù отне минута да осъзнае, че нещо беше различно. Въздухът, температурата…

Гласовете бяха замлъкнали.

Очите ù се разшириха от удивление.

Гласовете бяха замлъкнали, сякаш усещаха присъствието на мъжа и се бояха от него толкова, колкото и тя. Обгърна я тишина.

Не. Това, което изпита, не беше абсолютна тишина, реши тя миг по-късно, а по-скоро… безмълвие. Великолепно, блажено безмълвие. Кога за последно беше познала миг, необезпокоен от разговор? Беше ли изобщо?

Вятърът шумеше и листата плющяха. Снегът се сипеше тихо, докато се носеше във въздуха в една спокойна мелодия, която приспиваше и отпускаше. Дърветата дишаха с живот и енергия, а клоните се вееха леко.

Звучало ли е нещо някога толкова великолепно, колкото симфонията на природата?

В този миг тя забрави страха си. Как може този мъж да е обладан от демон, когато дойде с такава прекрасна тишина? Демоните бяха източник на мъчения, не на спокойствие.

Тогава дали не беше ангел на милосърдието, както местните допускаха?

Затворила очи в наслада, тя отпи от това спокойствие, отдаде му се. Прегърна го.

– Жено? – каза ангелът, а от гласа му се излъчваше объркване.

– Замълчи! – През нея се разля доволство. Дори у дома в Северна Каролина, в къща, построена от строители, на които беше забранено да говорят повече от необходимото, тя винаги чуваше ехото на дълбоко вкоренен шепот. – Не говори! Просто се наслаждавай!

За миг той не отговори.

– Смееш да ми кажеш да замълча? – каза той накрая с тон на изненада и яд.

– Все още говориш – смъмри го Ашлин, после стисна устни. Ангел или не, не ù приличаше на някой, когото може да сгълчи. Освен това последното, което искаше да направи, беше да го ядоса. Присъствието му носеше тишина. И възхитителна топлина, осъзна тя, когато студът бързо напусна тялото ù.

Тя бавно отвори клепачи.

Бяха опрели нос в нос, лекият му дъх се движеше над устните ù. Кожата му блестеше като гладка мед, почти неземна на лунната светлина. Цялото в сурови черти, на лицето му се перчеше остър нос и черни като сърцето на дявола вежди.

Тези хищнически виолетови очи се забиваха в нея, а дългите мигли ги правеха да изглеждат още по-заплашителни. „Ще убия всеки, навсякъде“ – сякаш казваше изражението му.

„Демон.“ Не, не демон, напомни си тя. Тишината беше твърде добра, твърде подходяща. Но все пак не беше и ангел, реши тя. Беше донесъл тишина, да, но явно беше толкова опасен, колкото и красив. Всеки, който можеше да хвърля ножове така…

И какво беше той?

Ашлин преглътна и го огледа. Пулсът ù не трябваше да започне да пърха точно сега, а гърдите ù не трябваше да се стягат от болка. Но сърцето ù запърха. А гърдите ù се стегнаха от болка. Мъжът беше като драконите в приказките, които Макинтош ù беше чел – твърде смъртоносен за опитомяване и твърде хипнотизиращ, за да се отдалечиш от него.

И все пак внезапно ù се прииска да зарови глава на рамото му. Искаше да се притисне до него. Искаше да се хване за него и никога да не го пусне. Дори осъзна, че се приближава към него с намерението да се отдаде на тези желания.

„Спри! Недей!“

Човешкият допир ù беше отказан през по-голямата част от живота ù. На пет беше пратена в Института, където повечето от служителите нямаха други грижи, освен да изучават способността ù. Макинтош беше най-близкият ù приятел, но дори той не я беше прегръщал или докосвал често, сякаш се страхуваше от нея толкова, колкото беше загрижен за нея.

Срещите също бяха трудни. Мъжете направо откачаха, когато научеха за способността ù. А винаги научаваха. Нямаше как да я скрие. Но…

Ако този мъж беше този (това), за което тя го мислеше, вероятно нямаше да му пука за малкия ù талант. Вероятно щеше да ù позволи да го докосне. А докосването и топлината му можеше да се окажат толкова могъщи усещания, колкото и тишината, но толкова повече…

– Жено! – повтори той. Думата излезе дрезгава, силна като вино, когато се вряза в мислите ù.

Тя замръзна. Преглътна отново. Беше ли… желание това, което трепна в леденовиолетовите му ириси, напълно заличавайки убийствената им изцъкленост? Или желанието, което виждаше, беше родено от болка и жестокост, от нейната предстояща смърт? Връхлетя я рояк от емоции. Още един пристъп на страх, мрачно благоговение и да, женско любопитство. Тя имаше малко опит с мъжете и още по-малко с желанието.

Какво си беше помислила, когато се беше приближила толкова близо до него? Може да беше приел докосването ù като покана. Можеше да я докосне в замяна.

Защо от самата мисъл не я обземаше истерия?

Може би, защото грешеше. Може би той не беше дракон все пак, а принцът, който убива дракона, за да спаси принцесата.

– Как се казваш? – попита тя.

Измина една изпълнена с напрежение секунда, после още една и Ашлин реши, че той няма да отговори. Линии на напрежение прорязаха грубите му черти, сякаш това да бъде близо до нея, беше досадно задължение. Накрая той каза:

– Мадокс. Казвам се Мадокс.

Мадокс. Името се плъзна по коридорите на ума ù като прелъстителна песен, която обещаваше невъобразимо задоволство. Тя се принуди да се усмихне за поздрав.

– Аз съм Ашлин Дароу.

Вниманието му се премести върху устните ù. Въпреки снега, по челото му изби мъниста пот и заблестя.

– Не трябваше да идваш тук, Ашлин Дароу – изръмжа той и целият намек за желание, който едновременно я привличаше и плашеше, беше изчезнал. Но той прокара длани по ръцете ù изненадващо нежно и спря на тила ù. Палецът му внимателно премина по шията ù, задържайки се на диво препускащия ù пулс.

Тя вдиша и преглътна, а пръстите му проследиха движението. Неволна, но изцяло еротична ласка, която накара цялото ù тяло да се възпламени. Докато след миг хватката му се стегна почти болезнено.

Тя издиша дрезгаво:

– Моля те! – И той я пусна напълно.

Ашлин примигна от изненада. Без докосването му тя почувства… загуба?

– Опасно – каза той, този път на унгарски.

Тя не беше сигурна дали има предвид себе си, или нея.

– Ти един от тях ли си? – попита тихо, без самата тя да сменя езика. Нямаше причина да му дава да разбере, че говори и двата.

Удивление помрачи погледа му и един мускул трепна на челюстта му.

– Какво имаш предвид под един от тях? – на английски този път.

– Аз… аз… – думите отказаха да излязат от устните ù. Ярост изкривяваше лицето му. Повече ярост, отколкото беше виждала да изпитва друг човек. Излъчваше се от всяко очертание на твърдото му тяло. Тя прибра ръцете си около кръста си. Не, не принц, все пак. Дракон, определено, както беше допуснала първоначално.

Оставайки на колене, той се отдръпна от нея. Пое премерено въздух и бавно го изпусна. Въздухът се замъгли около лицето му. Ръката му се поколеба над отвора на ботуша му, сякаш не можеше да реши дали да бръкне вътре, или не. Накрая той каза:

– Какво правиш в тези гори, жено? И не ме лъжи! Ще разбера, а ти няма да харесаш отговора ми.

Ашлин успя да промълви:

– Търся мъжете, които живеят на върха на този хълм.

– Защо? – Тази едничка дума беше като изплюта.

Колко трябваше да разкрие? Той явно беше един от мъжете със странни способности, трябваше да е. Беше твърде изпълнен с живот, твърде могъщ, за да бъде само човек. Още повече, че самото му присъствие някак беше прогонило гласовете – нещо, което не ù се беше случвало преди.

– Нужна ми е помощ – призна тя.

– Така ли? – В изражението му се четеше и подозрение, и снизхождение. – За какво?

Тя отвори уста да каже… какво? Не знаеше. В крайна сметка не беше важно. Той я спря с бързо поклащане на главата.

– Няма значение. Не си добре дошла тук, затова обяснението ти е теоретично. Върни се в града! За каквото и да си дошла тук, няма да го получиш.

– Но… но… – Тя не можеше да му позволи да я отпрати. Нуждаше се от него. Да, едва сега го беше срещнала. Да, единствените неща, които знаеше за него, бяха името му и фактът, че хвърля ками с точността на експерт. Но вече беше ужасена от мисълта да загуби мълчанието.

– Искам да остана с теб. – Тя знаеше, че от нея се излъчва отчаяние, но не ù пукаше. – Моля те! Поне за малко. Докато се науча как сама да контролирам гласовете.

Вместо да омекне, той изглеждаше разгневен от молбата ù. Ноздрите му трепнаха и на челюстта му отново заигра мускул.

– Дърдоренето ти няма да ме разсее. Ти си Стръв. Трябва да си. Иначе щеше да бягаш от мен уплашена.

– Не съм стръв! – Каквото и да беше стръв. – Кълна се в Бог! – Тя се пресегна и сграбчи ръцете му. Кожата беше стегната и здрава, невероятно топла и извънредно наелектризираща под дланта ù. Тръпки пронизаха ръката ù. – Дори не знам за какво говориш.

Той протегна ръка бързо като изплющяване и хвана главата ù, извивайки я към лъч лунна светлина. Действието не я нарани. Напротив, тя усети още едно електрическо разтърсване. Стомахът ù се сви.

Той не проговори, просто я изучаваше с напрегнатост, която граничеше с жестокост. Тя също го изучаваше, шокирана, когато нещо започна да проблясва… да се завихря… да се материализира под кожата му. Лице, осъзна тя с ужас. Още едно лице. Сърцето ù прескочи удар. „Не може да е демон, не може да е демон. Той накара гласовете да спрат. Той и другите са правили чудесни неща за този град. Това е просто трик на светлината.“

Тя все още виждаше чертите на Мадокс, но можеше да види и сянката на някой… нещо… друго. Червени пламтящи очи. Скелетни скули. Остри като ками зъби.

„Моля те, нека е трик на светлината!“

Но колкото повече това скелетно лице се взираше в нея, толкова по-малко тя можеше да се преструва, че е илюзия.

– Искаш ли да умреш? – настоя Мадокс (или скелетът?). Думите бяха толкова гърлени, че едва ли бяха нещо повече от животинско ръмжене.

– Не. – Той можеше да я убие, но тя щеше да умре с усмивка. Две минути мълчание струваха за нея повече от цял живот шум. Уплашена, но решена и все още пламнала от трескавото му докосване, тя вирна брадичка. – Нуждая се от помощта ти. Кажи ми как да контролирам силата си и ще се махна още тук и сега! Или ми позволи да остана с теб и да се науча как става!

Той я освободи, после отново посегна към нея, после спря и сви юмруци.

– Не знам защо се колебая – каза той, въпреки че гледаше устата ù сякаш с копнеж. – Наближава полунощ и трябва да си толкова далеч от мен, колкото е възможно.

В мига, в който изрече последната дума, той се намръщи. Секунда по-късно излая:

– Твърде късно. Болка ме търси. – Той се отдръпна от нея, а скелетната маска все още проблясваше зад кожата му. – Бягай! Върни се в града! Веднага!

– Не – каза тя със съвсем леко треперене. Само глупак бягаше от рая, дори тази част от рая да беше обладана от прозрачно лице, дошло от ада.

Проклинайки тихо, Мадокс издърпа двете остриета от дървото и се изправи на крака. Погледът му се плъзна покрай снега и после към върховете на дърветата и към наполовина пълната луна. Намръщеното му лице стана свирепо и гневно. Той се отдръпна назад една стъпка, две.

Ашлин използва дървото като подпора, за да се изправи. Коленете ù трепереха и едва не поддадоха под тежестта ù. Внезапно отново усети ледения вятър и чу шепота на разговорите да приближава към нея. В нея се надигна отчаян вик.

Три стъпки, четири.

– Къде отиваш? – попита тя. – Не ме оставяй тук!

– Няма време да те заведа до заслон. Ще трябва да го намериш сама. – Той се завъртя и сега тя виждаше само широките му рамене и вдървения гръб. След малко той ù подхвърли през рамо: – Не се връщай на този хълм, жено! Следващия път няма да бъда толкова щедър.

– Няма да се върна. Където и да отиваш, ще те последвам. – Прозвуча като заплаха, да, но тя възнамеряваше да я спази.

Мадокс спря и извърна лице към нея, оголил зъби, с което изглеждаше още по-страшен.

– Бих могъл да те убия тук и сега, Стръв, както знам, че трябва. Как би ме последвала тогава?

Отново я нарече стръв. Сърцето ù туптеше неравномерно в гърдите, но тя срещна погледа му, надявайки се да изглежда упорита и решителна, а не просто вкаменена.

– Повярвай ми, предпочитам да го направиш, отколкото да ме оставиш тук сама с гласовете.

Проклятие, изсъскване от болка и той се преви на две.

Забравяйки перченето си, загрижена, Ашлин изтича до него. Прокара пръсти по гърба му и затърси рана. Болката, която можеше да сгърчи този извисяващ се звяр, трябва да беше мъчителна. Той я избута и тя се препъна от неочакваната сила.

– Не – каза той и тя можеше да се закълне, че говори с два различни гласа. Единият на мъж. Вторият… на нещо много по-могъщо. Отекна като гръмотевица в нощта. – Без докосване.

– Ранен ли си? – Тя се изправи, опитвайки се да не разкрива колко силно я засягаха действията му. – Вероятно мога да помогна. Аз…

– Махай се или ще умреш! – Той се завъртя и скочи напред, изчезвайки в нощта.

В ума ù се заби дърдорене, сякаш просто беше чакало заминаването му. Сега изглеждаше по-силно от преди, като рев, след безценното мълчание.

Langnak ithon kel moradni.

Препъвайки се в същата посока, която беше поел Мадокс, Ашлин запуши уши.

– Чакай! – изстена тя. „Млъкнете, млъкнете, млъкнете!“ – Чакай! Моля те!

Кракът ù се заплете в счупен клон и тя отново се строполи на земята. Остра болка проряза глезена ù. Скимтейки, тя се изправи на ръце и колене и запълзя.

Ate iteleted let minket verzejbe.

Не можеше да спре. Трябваше да го настигне. Вятърът се нахвърли върху нея, остър като камите, които Мадокс носеше.

Гласовете вдигаха врява.

– Моля те! – извика тя. – Моля те!

Свиреп рев разцепи нощта, разтърсвайки земята и дърветата.

Внезапно Мадокс се озова отново до нея, удавяйки гласовете.

– Глупава Стръв – изплю той. И повече на себе си добави: – Глупав воин.

Тя обви ръце около него, плачейки от облекчение. Хвана се здраво. Не искаше да го пусне никога, дори ако той продължаваше да носи онази зловеща скелетна маска. По бузите ù се стичаха сълзи, които замръзваха върху кожата ù.

– Благодаря ти. Благодаря, че се върна. Благодаря! – Тя зарови глава във врата му, точно както беше искала да направи по-рано. Когато бузата ù забърса голата му кожа, тя потрепери, топлите тръпки отново пробягаха през нея.

– Ще съжаляваш за това – каза той, премятайки я през рамо като чувал с картофи.

Не ù пукаше. Тя беше с него, гласовете ги нямаше и само това имаше значение.

Мадокс вървеше бързо, лавирайки около призрачните дървета. От време на време изпъшкваше сякаш от болка. Изръмжаваше сякаш от ярост. Ашлин го молеше да я пусне, за да му спести тежестта си, но той стисна вътрешната част на бедрото ù в мълчалива заповед да млъкне, по дяволите. Накрая тя се отпусна върху него и просто се наслаждаваше на пътуването.

Само ако тази радост можеше да продължи.