Прокълната нощ

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Времето за война беше настъпило.

Аерон се радваше. Той кипеше от потребността да се бие, да убива. Може би, ако осакатеше няколко Ловци, щеше да спре да си представя как ножът му срязва гърлото на Даника, последвано бързо от това на сестра ù… на майка ù… и накрая на баба ù.

Не беше казал на другите, но нуждата да убива вече беше повече от пренебрежимо трепване в него. Започваше да доминира над всички други мисли и го побъркваше. Боговете не бяха преувеличили. Звярът в него гореше от нетърпение да последва заповедите, които му бяха дадени.

Още по-лошо – желанието изглежда се увеличаваше с всеки изминал час.

И само щеше да стане по-силно, той знаеше. Щеше да расте и да расте, и да расте, докато накрая той не унищожи тези четири невинни жени.

Той стисна зъби. Надяваше се да успее да потисне жаждата за кръв поне още малко. „Аз съм чудовище, толкова лошо, колкото духът в мен.“ Ако воините не успееха да измислят начин да спасят тези жени, е, Аерон знаеше, че ще се наложи да се сбогува с последните останки от достойнството си. И щеше да се превърне в демон.

А не си ли вече?

– Мислиш ли, че жената на Мадокс е някъде тук? – попита Парис, прекъсвайки мрачните му мисли.

– Възможно е. – Не бяха успели да я намерят и трябваше да се откажат да я търсят, за да дойдат в града. Беше вбесен, че тази Стръв можеше дори сега да е на свобода.

Дали Ловците вече бяха предупредени за идването на Повелителите?

Лушън се беше пренесъл първо на гробището, но не беше видял нищо подозрително. Все пак Торин беше пратен там след това, за да чака, да наблюдава и да направи снимки с няколко от неговите играчки. Изпращането му там беше крайна мярка. Той беше протестирал, но накрая се беше съгласил да отиде. Поне обитателите на гробището бяха вече мъртви и появяването на Болест нямаше да им навреди.

Сега Аерон и другите се движеха бързо по павираните улици на Буда. Без Ашлин трябваше да привлекат Ловците по друг начин. Бяха избрали сами да бъдат Стръв.

Полунощ може да беше дошла и да си беше отишла, но градът изобщо не беше готов да спи. Хората седяха на осветени маси и невинно играеха шах, а други се забавляваха. Сгради се издигаха от двете страни в симфония от завои и върхове. Няколко коли минаха край тях.

Хората отскачаха от пътя на воините. Откъси от клюки и предположения се носеха на лунната светлина. „Ангелите са слезли от тяхната планина… мисля, че са тръгнали след мъжете, които питаха за тях – онези в клуб „Дестини“…“

– Мъже са питали за нас – каза Аерон и стисна зъби. Докато го казваше, една жена пресече улицата, за да ги поздрави и изражението ù се изцъкли, когато се взря в Парис.

– Една целувка – замоли го тя.

– Винаги. – Парис се усмихна и наведе глава, за да задоволи искането ù.

Аерон излая:

– По-късно! Заведи ни в този клуб „Дестини“!

Ако Безразборност започнеше да целува, нямаше да спре да целува, докато дрехите не бъдеха разкъсани и не зазвъняха викове на страст.

– Следващия път – каза Парис на жената със съжаление в гласа и продължи да ги води към клуба.

– Обещаваш ли? – извика тя. Но се изтръгна от опиянението на страстта, когато Лушън мина край нея. Тя пребледня при вида на белязаното му лице.

Няколко минути по-късно воините стояха на входа на клуба и проучваха сцената. Тълпа от хора танцуваше в бърз ритъм, а многоцветни лампи пулсираха около тях. Тези, които ги забелязаха, ахнаха. Повечето се отдръпнаха – ангели, наистина. Смели и глупави, неколцина пристъпиха по-близо.

Докато стоеше там, Аерон усещаше… нещо. Леко бръмчене на сила, вероятно. Намръщи се.

– Виждаш ли ги? – попита Рейес, докато сканираше. Стойката му беше напрегната. Болка тази вечер изглеждаше на ръба повече от всякога. Ръцете му бяха подути, сякаш беше последвал примера на Мадокс и беше разрушил цяла стая.

– Още не, но знам, че са тук. – Аерон прокара пръст по ножа, скрит на бедрото му. „Къде сте? Кои сте?“

– Здравей, рай! Виж тези сладки малки хапки! – каза Парис, а гласът му беше дрезгав от възбуда.

– Извади си ума от гащите им! – сопна се Рейес.

На Аерон му се искаше това да е неговата единствена грижа. Нуждата от секс. Човешките жени го гледаха със страх, като блондинката, която едва не припадна днес при мисълта да бъде докосната от него. И той беше щастлив от това. Те трябваше да се страхуват от него. Той нямаше да го иска, но щеше да ги сдъвче и да ги изплюе на една хапка.

– Пет минути – каза Парис, а думите му бяха наситени с удоволствие. – Само това ми трябва.

– По-късно.

– Сега.

– Ти да не си дете? Патката ти не е играчка, затова спри да си играеш с нея поне за една проклета нощ!

– Богове! Не е възможно! – каза внезапно Лушън и изуменият му тон сложи край на препирнята. Той посочи към задната част на клуба с мрачно вирване на брадичка. – Вижте!

Всички погледи проследиха неговия до група, която стоеше в задната част на клуба и ги наблюдаваше.

Аерон изсъска и стисна един от ножовете си. Изглежда изненадите този ден не бяха свършили.

– Сейбин. – Никога не е мислел, че някога отново ще види Съмнение. Мъжът, когото някога беше смятал за приятел, беше държал нож в гърлото му и беше срязал дълбоко. – Какво прави той тук? Защо сега… – думите му секнаха, когато отговорът го озари. – Той все още воюва с Ловците. Той вероятно ги е довел на нашата порта.

– Има един начин да разберем – каза Лушън, но никой от тях не тръгна напред.

Аерон знаеше защо неговите крака се бяха превърнали в олово. Онази мрачна съдбовна нощ се разиграваше в ума му.

– Трябва да ги убием – беше изкрещял Сейбин. – Виж какво направиха с Баден!

– Ние направихме достатъчно – беше отвърнал Лушън със спокоен глас. – Причинихме на тях и на любимите им много повече болка, отколкото те на нас.

Студена ярост беше окъпала лицето на Сейбин.

– Баден нищо ли не означава за вас?

– Обичах го толкова, колкото и ти, но още разрушение няма да го върне – беше изплюл Аерон, обръщайки гръб, неспособен да понесе болката в очите на Сейбин. Болка, която отразяваше тази вътре в него. – Не мога да понеса още много, защото сърцето ми става все по-черно с всеки изминал ден. Нуждая се от мир. От убежище.

– По-скоро ще умра, отколкото да позволя и един Ловец да живее.

– Ние убихме мъжа, който отряза главата му. Нека това е достатъчно!

– Достатъчно? Аз държах безжизненото тяло на Баден в ръцете си, кръвта му се просмука в душата ми, а ти искаш да се махна? Ти си по-лош от Ловците. – И тогава Сейбин беше нападнал. Ножът се беше забил, преди Аерон да го усети, че идва.

Щеше да прости честен бой. Но нападение в гръб? По дяволите, не.

След като Аерон го беше отстранил от себе си, беше искал само да си тръгне. Да напусне Гърция, войната и омразните спомени. Но Сейбин и неколцина от другите бяха поискали още кръв.

Тогава Повелителите се бяха разделили. Безвъзвратно.

Той ги изучаваше сега – тези воини, които познаваше и не познаваше. Изглеждаха същите, но облеклото им се беше променило с времето. Гидиън имаше синя коса и сатанински блясък в сините си очи – блясък, който беше повече от див, повече от хищнически. Напомни на Аерон за Лушън и единствения път, когато беше избухнал ядосан, никой не беше способен да го удържи.

Камео все още беше най-красивата жена, която беше виждал, но проклет да е, ако не искаше да се намушка в сърцето само като я гледаше. Страйдър все още беше красив, но годините бяха гравирали безпощадност върху лицето му. Амън беше сменил робите си за черна тениска и дънки.

Къде беше Кейн? И него ли го бяха пипнали Ловците?

Сейбин и другите започнаха бавно да се приближават. Аерон ги гледаше, без да отмества погледа си от тях, докато и неговата група най-после тръгна напред. Воините се срещнаха в средата на дансинга и хората бързо се дръпнаха от пътя им.

– Какво правите тук? – настоя Лушън. Аерон забеляза, че говори на английски, вероятно за да не ги разберат танцуващите.

– Аз мога да попитам същото – отговори Сейбин на същия език.

– Дошъл си да намушкаш някой друг в гърба ли, Съмнение? – попита го Аерон.

Сейбин вирна брадичка.

– Минаха няколко хиляди години, Ярост. Да си чувал за нещо, наречено прошка?

– Странно е да чуя това от теб.

Под дясното око на воина заигра мускул.

– Не дойдохме тук, за да се бием с вас. Дойдохме, да се бием с Ловците. Те са в града, в случай че не сте чули.

Аерон изсумтя.

– Чухме. Вие ли ги доведохте тук?

– Не. – Сейбин прокара език по зъбите си. – Научили са за вас преди ние да научим.

– Как?

Сейбин сви рамене.

– Не знам.

– Силно се съмнявам, че сте пропътували целия път до Будапеща, за да се биете. Можехте да останете в Гърция за тази цел – каза Лушън с леко подигравателен тон.

– Добре. Искате истината? – Страйдър разпери ръце, за да покаже, че е без оръжие. – Трябва ни вашата помощ.

– По дяволите, не. – Парис поклати глава. – Дори няма нужда да чуваме защо или как, защото отговорът няма да се промени.

Нали не мислиш наистина, че можеш да победиш тези мъже? Нехарактерното съмнение премина като шепот в ума на Аерон, но бързо заби остри нокти в мислите му.

– Не сме същите воини, които бяхме – каза Камео, привличайки вниманието му към тъжните си очи. – Поне ни изслушайте!

Всички се присвиха. Тя говореше така, сякаш всяка мъка на света почиваше върху нежните ù рамене. И вероятно беше така. Като я слушаше, Аерон искаше да заплаче като човешко бебе.

– Нуждаем се от вашата помощ. Търсим димУниак. Кутията на Пандора. Знаете ли къде е? – попита Сейбин сковано.

– След всички тези години искате кутията? – Лушън изглеждаше объркан. – Защо?

Ако се сбиете, може да бъдеш убит. Или осакатен. Защо не им дадеш това, което искат, и не върнеш живота си към обичайното? Юмруците на Аерон се стегнаха. Проклятие! Той беше силен и способен. Нямаше причина да се съмнява в себе си по този начин. „Съмнение.“

В гърлото му изтътна ръмжене, когато си спомни способността на бившия си приятел.

– Разкарай се от главата ми, Сейбин!

– Съжалявам – каза воинът със слаба усмивка. – Навик.

Трябваше да метне камата си на мига.

– Значи ти си този, който се опита да ни подмами в гробището невъоръжени. – Не беше въпрос. – Мислех, че не искаш да се биете с нас – добави студено.

Усмивката на Сейбин стана смутена.

– Не бях сигурен как ще ни посрещнете и не исках да изкушавам Съдбата. А след като се провалих да ви подмамя там, Кейн ще прекара скучна нощ с труповете. Какво правите вие тук, между другото? И вие ли сте чули, че Ловците ще бъдат тук?

– Пратихме Торин на гробището, така че нощта на Кейн ще бъде всичко друго, но не и скучна – му каза Лушън, а погледът му обхождаше клуба. – И да, проследихме Ловците тук, но не ги виждам.

– Болест и Кейн? – Намръщен, Сейбин измъкна черна кутия от джоба си. Докато го правеше, Рейес вече беше насочил нож към гърлото му. Очевидно мислеше, че бърка за оръжие. Когато Рейес разбра, че е радиостанция, свали ножа.

Сейбин се намръщи още повече, когато вдигна радиото до устата си и каза:

– Кейн, отбой. Приятелски огън.

– Разбрано. Знам – беше пукащият отговор.

Сейбин сложи радиото в джоба си.

– Постигнахме ли примирие?

– Не – сопна се Аерон.

Страйдър стоеше там и трепереше ядосано, пламтящият му поглед обикаляше клуба. Няколко души бяха започнали отново да танцуват, пияни от алкохол и похот, докато се извиваха един срещу друг.

– Знаете ли за Титаните?

Лушън погледна към Аерон, преди да кимне.

– Да.

Камео прехапа устна.

– Някаква идея какво искат от нас?

Богове, Аерон искаше жената да държи устата си затворена.

– Не – отвърна той, преди някой да може да отговори вместо него. Не искаше никой друг да знае какво му е било наредено да направи.

– Слушайте, стари приятели, знам, че ни мразите – каза Сейбин. Знам, че искаме различни неща. Но това, което е общо между нас, е желанието ни да живеем. Преди около месец научихме, че Ловците търсят кутията на Пандора. Ако я намерят, има опасност демоните ни да бъдат засмукани вътре. Това означава, че има опасност да умрем.

– Откъде знаеш, че не е била унищожена? – попита Рейес намръщен.

Настъпи мълчание и единственият звук беше пулсирането на музиката.

– Не знам, но нямам желание да рискувам с може би е изчезнала завинаги.

През всичките тези години Аерон рядко се беше замислял за кутията. Демонът му преди беше в нея, сега не беше и той бе приел последиците от действията си – край на историята.

Сега се замисли отново за онази съдбовна нощ, в която демонът му беше освободен, като се опитваше да си спомни какво се беше случило. Беше помогнал да преборят пазачите на Пандора, докато Лушън беше отворил кутията. Демоните бяха изскочили навън и очевидно беше невъзможно да бъдат спрени, когато налетяха върху пазачите, просмуквайки се в плътта им.

Миризмата на кръв и смърт беше напоила въздуха, смесвайки се с крясъци. Нещо се беше увило около врата на Аерон (вече знаеше, че това е бил демон) и той беше изгубил дъха си. Беше паднал на колене, неспособен да издържи собственото си тегло и беше пълзял из цялата стая, търсейки отчаяно кутията. Но не беше успял. Кутията беше изчезнала, сякаш никога не е била там.

Лушън прокара ръка през черната си коса.

– Не знаем къде е. Ясно?

Една жена внезапно се залепи за Парис, облизвайки врата му. Парис затвори очи и Рейес поклати глава.

– Трябва да продължим разговора си другаде.

– Да отидем във вашата крепост! – предложи Сейбин. – Вероятно заедно ще си спомним нещо за начина, по който беше взета.

– Не – казаха едновременно Аерон и Рейес.

– Е, аз с радост бих останал тук цяла нощ – каза Гидиън, очевидно вбесен.

Аерон беше забравил колко бързо лъжите на Гидиън можеха да изпилят нервите му.

– Вашата крепост? – напомни Сейбин. – Готов съм да тръгна, когато вие решите.

– Не – каза отново Аерон.

– Добре. Ще останем тук. Трябва ми минутка, за да пратя всички у дома! – Сейбин затвори очи и изражението му стана напрегнато.

Аерон го гледаше внимателно и стискаше камата си, без да знае какво да очаква. Музиката спря рязко, танцьорите спряха да се движат. Всички бяха очудени и започнаха да мърморят и да вървят към вратата. За минути цялата сграда беше опразнена.

Раменете на Сейбин се отпуснаха и той изпусна дълга, изтощена въздишка. Клепачите му се отвориха.

– Така. Сами сме.

Амън, който не беше проговорил през цялото време, наклони глава настрани и се взря в Аерон напрегнато. Очите му се забиха като лазерен лъч в челото му. Лицето на Амън беше неразгадаемо и това изнерви Аерон. Можеше ли воинът, обладан от Тайни, да прочете тайните, които Аерон пазеше дълбоко в душата си?

Погледът на Амън внезапно срещна неговия и в тъмните му очи имаше знание и съжаление. Аерон се скова. О, да. Можеше да го прочете.

Сейбин вдиша дълбоко въздух и очевидно искаше да запази търпение.

– Защо не сключим сделка? Ние ще се погрижим за Лов­ците, които са нахлули в града ви, ако вие ни помогнете да намерим кутията. Размяната е честна. Ние се бием с тях от години и знам точно как да ударим.

– Аз намерих един по-рано и го разпитах – каза Страйдър. Така разбрахме, че трябва да дойдем в клуба, но досега не сме видели и следа от останалите.

Аерон засече проблясък от движение в далечните сенки и се намръщи.

– Някой е останал – промърмори той. Всички се вцепениха.

Тогава Аерон видя очертанията на още четирима души, всичките мъже и то доста мускулести, дори за силуети. Лицето му стана още по-сурово, когато до носа му стигна миризма на барут.

– Ловци – изръмжа той. – Как ти се струва това за следа?

Аерон беше готов да ги остави на мира, въпреки че бяха убили Баден. Все пак той също им беше причинил много болка преди векове. Но те бяха дошли тук. Щяха да започнат нова война, ако имаха възможност.

Когато осъзна, че са били забелязани, един от хората излезе напред.

Стробоскопът[3] още се въртеше, пръскайки пречупени лъчи светлина във всяка посока. Те танцуваха по младото, решително лице на смъртния. Той се усмихваше. Разтри лявата си китка с тесния палец и на дивата светлина Аерон разпозна символа на безкрайността.

– Кой да помисли, че ще намерим цялото зло на света на едно и също място по едно и също време? – мъжът извади малка черна кутия, отстрани на която стърчаха две жици. – Сериозно, да не е Коледа?

Някои от воините се намръщиха. Някои извадиха пистолети, някои предпочетоха най-острите си ками. Всички бяха готови за битка. Аерон не изчака. Откри, че не може и не иска, беше нетърпелив да действа. Ярост вече беше съдил този мъж и го беше намерил за виновен в престъплението да убива невинни, в задачата си да убива Повелители.

Аерон хвърли ножовете си и двата едновременно се забиха до дръжките в гърдите на мъжа.

Очите му се изцъклиха и белозъбата усмивка замръзна на устните му. Той не умря веднага, както щеше да се случи, ако това беше някой от филмите на Парис. Падна на колене, дишайки тежко от болка. Щеше да живее още малко, но никой вече не можеше да направи нищо, за да го спаси.

– Ще се молите за смърт, когато свършим с вас – каза той.

– Гори в ада, демоне! – извика един от другите смъртни, сам хвърляйки кама.

Един от воините стреля, когато острието промуши гърдите на Аерон. Аерон се намръщи. Погледна надолу към перлената дръжка, примигваща на светлината. Сърцето му продължаваше да помпа кръв, отваряйки раната все повече с всеки удар. Ох. Имаха бързи рефлекси. Трябваше да запомни това.

Лушън и другите скочиха напред.

Ловецът не се отдръпна.

– Надявам се огънят да ви зарадва! – каза той, дръпвайки черната кутия, която падналият му приятел беше изпуснал.

Бум!

Експлозия разтърси цялата сграда, взривявайки камък и метал. Аерон беше вдигнат и хвърлен във въздуха като чувал с пера.

„Победен от хора. Невероятно!“

Това беше последната мисъл, понесла се в ума му, преди светът му да стане черен.