Прокълната нощ

ШЕСТА ГЛАВА

Удар. Пъшкане и навеждане. Удар.

Мадокс удари силно Аерон по бузата и мъжът се олюля настрани с пъшкане. Но секунда по-късно Аерон отвърна със силен ляв по челюстта му. Зъбите на Мадокс изтракаха и кръв изпълни устата му със сладък металически вкус, който засити част от жаждата на духа.

Хилеше се, когато ритна с коляно Аерон в корема. Воинът се преви на две с хриптене. Още. Трябваше да нанесе още щети. Преди Мадокс да успее да го удари с лакът в главата, Аерон се изстреля напред с диво ръмжене, обви ръце около Мадокс и го повали на земята. Затъркаляха се в усилие да получат надмощие. Летяха юмруци, мятаха се колена. Забиваха се лакти.

Мадокс изсъска, когато Аерон го улучи отново в устата. Усмивката му изчезна. Вътрешната страна на бузата му беше сцепена. Още една струйка кръв се плъзна надолу по гърлото му.

– Това ли искаше? – излая Аерон.

Мадокс подпря приятеля си в гърлото. Другият мъж изпъшка и кожата му бързо посиня.

– Това ли искаше ти? – докато Аерон се бореше за въздух, Мадокс му нанесе още четири удара в лицето. Хрущене. Очна ябълка. Хрущене. Нос. Хрущене. Слепоочие. „Без повече Насилие днес – припяваше той напразно с всеки удар. – Без повече Насилие.“

Сигурен ли си? – отвлече вниманието му духът.

Очите на Мадокс се присвиха, докато нанасяше още един удар.

Убий го!

– Не! – извика Мадокс, едва тогава осъзнал, че изобщо не е укротил демона. Дори малко. Той остана неподвижен и дишаше тежко. Не знаеше какво друго да прави. Не можеше да отиде при Ашлин такъв – жаден за кръв и още по-близо до ръба, отколкото преди.

– О, да. – Разранен и натъртен, Аерон изръмжа и заби юмрук в дясното око на Мадокс. Болка избухна в главата на Мадокс, когато пръстените на Аерон прорязаха вена. Зрението му моментално потъмня. Нещо топло и горещо бликна надолу по лицето му и най-после, най-после садистичният глас замълча.

Може би духът му трябваше да бъде пребиван до подчинение. Щастлив да услужи, той разтвори широко ръце, посрещайки следващия удар.

Аерон не го разочарова. Воинът го изрита в корема и Мадокс полетя назад. Още щом удари пода, Аерон беше върху него и го душеше, а с колене беше затиснал раменете му. На лицето му се изписа задоволство, но в очите му имаше демони – грозни, измъчени демони, много по-заплашителни от татуировката на врата му.

– Искаш ли още? – изръмжа Аерон.

– Още.

Удар. Главата на Мадокс полетя наляво. Удар. Главата му полетя надясно. Удар. Хрущялът на носа му изпука.

„Удари ме! По-силно, по-силно!“ С всеки удар духът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Ярост срещу Насилие, мислеше Мадокс, и Насилие беше усмирен. Мисълта да покори Насилие беше почти сексуално опияняваща. Той се усмихна, мислейки, че така трябва да се чувства Рейес. Щастлив в болката, отчаян за още.

Зъбите му срязаха езика, когато беше нанесен още един удар. Езикът му се поду. „Сега няма да мога да целуна Ашлин“ – помисли Мадокс.

Няма нужда да я целуваш, за да я чукаш – нахвърли се демонът, надигайки грозната си глава достатъчно, за да прати стрела от ярост през него.

„Стига!“ Той искаше да целуне Ашлин. Искаше да усети вкуса ù в устата си, докато тя се гърчи до него. И щеше да го получи. Това беше единственото, за което беше мислил, докато пламъците го засмукваха през безкрайната нощ.

Още един удар.

– Аерон! Какво правиш? – чу Мадокс настояването на Лушън от другия край на коридора.

– Давам на Мадокс това, от което се нуждае – удар.

– Спри!

– Не. – Следващият удар потъна по-дълбоко и по-силно в слепоочието му, разтърсвайки мозъка му.

– Не спирай! – каза Мадокс, когато Аерон го удари с опакото на ръката си. Още малко и духът можеше да остане скрит до края на деня.

– Спри! – повтори Лушън. – Веднага! Или довечера ще те отведа в ада заедно с Мадокс.

Ударите спряха веднага. Това беше заплаха, която Лушън лесно можеше да изпълни.

Аерон дишаше тежко. Мадокс също. Едва не се пресегна и не сграбчи китката на Аерон, принуждавайки го да започне отново. Искаше, нуждаеше се от още. Нямаше да рискува. Ако трябваше да бъде пребит, докато стане твърде слаб да прави нещо друго, освен да пълзи, щеше да се оставя да бъде пребит.

Нямаше да нарани Ашлин.

Поне още не.

Аерон се изправи на крака неохотно и предложи ръка за помощ на Мадокс. Той я прие със същата неохота и бързо беше издърпан. Заедно се обърнаха към Лушън.

В очите на Лушън нямаше емоция, когато ги огледа внимателно. Мадокс прокара ръка по разраненото си лице. Намери рани, които щяха да се нуждаят от шевове, ако беше човек.

– Някой иска ли да ми обясни какво става?

– Опитвахме нова спаринг техника – каза Мадокс през подутите си устни. За първи път духът запази мълчание. Мадокс почти се почувства нормален. Разбирането беше толкова невероятно зашеметяващо, че той се ухили.

– Точно така. Нова спаринг техника. – Аерон метна ръка през рамото му. Едното му око беше запечатано, а долната му устна беше раздрана.

Мадокс знаеше, че до час и двамата щяха да са напълно възстановени. Безсмъртието си имаше предимства.

Щеше ли Насилие да се върне, когато тялото му се излекуваше?

Лушън отвори уста да каже нещо, но Мадокс протегна натъртена длан.

– Няма да слушам оплаквания от теб. Оставили сте Ашлин в тъмницата. Трябва да благодариш на боговете, че не съм се прицелил в гърлото ти.

– Направихме това, което беше необходимо, за да я направим по-примирена – каза Лушън, а в тона му нямаше извинение.

Мадокс се вцепени. През него потече гняв. Забележително обикновен гняв обаче. Който не го принуждаваше да прави ужасни неща. Чудо.

– Помолих те за две неща. Само за две. Ти се провали и в двете.

– Ти поиска да остане жива и да остане недокосната. Изпълнихме го – посочи Лушън.

Вярно, но беше уплашена и премръзнала, а по някаква причина това го срязваше по-дълбоко от юмруците на Аерон. Просто беше толкова малка и толкова нежна.

– Не можех да се погрижа за нуждите ù. Ти трябваше да го направиш. – За него беше непосилно да губи всички връзки с реалността, щом удари полунощ. Не можеше да понесе това, че не знае какво се случва през нощта, мразеше, че не може да защити себе си и тези, които му бяха близки.

Крепостта можеше да бъде нападната от Ловци, изгорена до основи и всички вътре избити. Ашлин можеше да го е предала и да е пуснала тези Ловци вътре. Но Ашлин също така можеше да е пребита. Ашлин можеше да е обе­зобразена или убита, а той нямаше да знае.

– Слушай, точно сега твоята жена няма значение – каза Лушън. – Случиха се много неща от последната ти смърт…

В гърлото му завибрира ръмжене, което заглуши гласа на воина. „Няма значение?“

– А ако се разболее? – Гневът му като остър бръснач смушка духа, който не беше напълно сломен, все пак, осъз­на Мадокс, проклинайки вътрешно, докато тялото му се стягаше за битка.

Опасна мъгла се спусна над очите му. Негова, само негова, но демонът я хареса. Убий го! Той иска да отнеме това, което е наше. Да, той имаше нужда да убие. Кръвта му кип­на. Кожата му се опъна по костите.

– Той не те слуша – каза Аерон на Лушън. Един мускул трепкаше под окото на мъжа и той разтърси грубо Мадокс, преди да прекъсне контакта между тях. – А мен чуваш ли?

– Да – изстърга Мадокс.

– Точно колко време планираш да задържиш жената тук?

„Колкото е възможно по-дълго“ – отговори умът му за своя сметка. „Колкото се налага“ – поправи се.

Да я задържи в крепостта, беше опасно. За нея. За него. За останалите Повелители. Знаеше го, но нямаше да я освободи. Нямаше нито волята, нито желанието. Нищо не беше по-важно от това да открие насладите, които тялото ù обещаваше. Нищо. Щеше ли да бъда гореща и влажна за него? Щеше ли да мърка името му? Да моли за още?

Внезапно в носа му се заби юмрук, отхвърляйки главата му настрани. В слепоочието му избухна болка, която прогони гнева. Възбудата също. Мадокс премигна объркано и се намръщи към Аерон.

– Защо го направи?

– Лицето ти не беше твоето, а на Насилие – поклати Лушън глава, внезапно озовал се пред него с уморено изражение. – Щеше да избухнеш.

– Контролирай се, човече! – Аерон изпусна раздразнено въздишка. – Ти си като Дамоклев меч, готов да паднеш всеки миг и да срежеш всички нас.

– Казано от теб е смешно – каза Мадокс студено. Може да нападаше бързо във видимо непровокирани пристъпи на насилие, но Аерон също вилнееше, разпространявайки отмъщението си, колкото е възможно по-надалеч и в по-голям мащаб.

– Къде е момичето сега? – попита Лушън.

Първоначално Мадокс не отговори. Не искаше те да знаят, защото можеше да отидат при нея.

– В стаята ми – каза накрая с толкова мрачен тон, че нямаше начин те да сбъркат неизреченото му предупреждение: „Посетете я и ще почувствате жилото на демона ми!“.

– Оставил си я сама в стаята си? – раздразнението на Аерон достигна нова висота и той вдигна ръце във въздуха. – Защо не ù даде нож и не ни каза да се подредим, за да ни намушка един по един?

– Заключих я. Не може да създаде проблеми.

– Може да е разбила ключалката. – Лушън разтри тила си. – Може да вмъква Ловци точно в тази секунда.

– Не. Аз ги убих.

– Може да има още.

Лушън беше прав. Мадокс знаеше, че Лушън е прав. Стисна зъби в знак на протест, но беше болезнено заради наранената му челюст.

– Ще проверя, за да съм сигурен, че е там, където я оставих, и че е сама. – Той се завъртя на пети.

– Идвам с теб. – Аерон се изравни с него решително.

Лушън ги последва.

Мадокс се раздвижи. Ако Ашлин беше избягала, ако беше вкарала Ловци сред тях, воините щяха да настояват за главата ù.

Не беше сигурен, че може да им я даде, независимо от престъпленията ù. Всъщност всяка клетка в тялото му крещеше от потребността да я защитава. „Аз? Защитник?“ Кръвта му кипна при тази мисъл.

Когато – ако – дойдеше времето, щеше ли да е в състояние да направи необходимото? Мадокс не знаеше отговора. Харесваше му да мисли, че ще го направи, но…

Завиха зад ъгъла и стъпките кънтяха в твърд боен ритъм. Туп. Туп, туп, туп. Туп. С ъгълчето на окото си видя Аерон да разтърсва ръце отстрани на тялото си. Две малки остриета паднаха в ръцете му.

Мадокс осъзна, че той все пак не се беше отдал на демона по време на боя им. Иначе Мадокс в момента щеше да е на парцали, а кожата му щеше да е просто нежен спомен.

Усети бодване, причинено от вина. Дали Аерон се беше бил с него, само за да му помогне?

– Никой няма да докосва момичето – каза той, а вината му се увеличаваше. Трябваше да е по-верен на приятелите си. – Независимо от това какво ще открием, тя е моя. Ясно? Сам ще се разправям с нея.

Последва напрегната тишина, докато всеки от мъжете премисляше отговора си.

– Добре – каза Лушън с въздишка.

Но Аерон остана мълчалив.

– Това е моята стая. Мога да вляза сам и да те оставя отвън да…

– Добре – сопна се Аерон. – Тя е твоя. Не че ще направиш каквото трябва. Ловците обаче ще бъдат екзекутирани на мига.

– Съгласен – отвърна Мадокс. – И по двете точки.

– Какво е направила, за да разполага с такава лоялност от твоя страна? – попита Лушън. В тона му имаше по-скоро искрено любопитство, отколкото подигравателно възмущение.

Мадокс нямаше отговор. Дори не искаше да мисли за това. Но знаеше, че заслужава възмущение. Това не можеше да отрече.

– Мисля, че приятелят ни е забравил, че сексът е секс. – Аерон завъртя един от ножовете със заплашително мръщене. – А кой му го предлага, е без значение. Жената не е нищо специално. Никоя от тях не е.

Внезапно уловен в нова мрачна паяжина от гняв, забравил чувството си на вина, Мадокс протегна крак, спъна Аерон и скочи върху него, преди мъжът да падне на пода. Използва изненадата му като предимство, отмъкна единия от ножовете и задържа върха му на врата на Аерон.

Но осъзнал какво става още докато падаше, Аерон беше поставил другия нож на врата на Мадокс по същото време. Мадокс усети върха да прониква под кожата, закачайки сухожилие, но не се отказа.

– Искаш ли да умреш?

Непоколебим, Аерон вдигна едната си черна вежда, украсена с пиърсинг.

– А ти?

– Пусни го, Мадокс! – каза Лушън, останал спокоен.

Мадокс притисна оръжието по-дълбоко, а очите му не изпускаха тези на Аерон. Между тях пращяха искри и пукаше огън.

– Не говори за нея така!

– Ще говоря, както ми изнася.

Мадокс се намръщи. „Аз харесвам този мъж. Възхищавам му се. Той е убивал за мен, аз за него.“ Но дълбоко в себе си знаеше, че ако Ашлин отново бъде спомената по такъв пренебрежителен начин, ще се пречупи. Кой щеше да го направи, нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен нея. Мразеше този факт. Не го разбираше, но беше безпомощен пред него.

– По някаква причина – каза Лушън – момичето го интересува. Кажи му, че няма повече да говориш така за нея, Аерон!

– Защо? – беше измърмореният отговор. – Когато последно проверих, имах право да изказвам гласно мнението си.

Дълбоко вдишване, дълбоко издишване. Не помогна. Мадокс усещаше как се подготвя за ново нападение. „Проклятие! Трябва да започна да се контролирам.“ Това беше крайно нелепо и срамно. Винаги е успявал да се контролира, а сега…

– Аерон, сигурно си се уморил да чистиш кръв от подовете – каза Лушън. – Помисли колко много ще има, ако Ловците се опитват да нахлуят в дома ни сега, а ние не ги спрем да влязат. Обещай му!

Аерон се поколеба за момент, преди да махне ножа от врата на Мадокс.

– Добре – изплю. – Няма да говоря повече за момичето. Щастлив ли си сега?

Да. Мадокс се отпусна мигновено и се изправи на крака. Дори протегна ръката си, за да помогне на Аерон да стане, но Аерон го избута и се изправи сам. Парис веднъж беше нарекъл Мадокс „Люлка на настроенията“. Беше се шегувал тогава, но Мадокс започваше да вярва, че думите му са истина.

– Няма да го казвам, но знаеш какво мисля, нали? – попита студено Аерон.

Да. Знаеше. Беше толкова лош, колкото Парис, ако не и по-лош.

– Деца – промърмори Лушън, извъртайки очи.

– Мамче – отвърна Аерон, но в тона му нямаше острота.

Мадокс затвори очи за момент, за да се концентрира, опитвайки се да си внуши, че Ашлин е просто жена. Тя не означава нищо, освен временно задоволяване. Сенките и болката, които беше зърнал в очите ù, не означаваха нищо. Нямаше да го накарат да омекне, още по-малко пък да го омагьосат. Вече не. Трябваше да започне да мисли за нея така, както мислеше за другите.

Още един такъв абсурден бой и щеше да се наложи да изравя достойнството си от боклука.

По дяволите, може би боговете най-после бяха решили да го накажат и бяха пратили Ашлин, за да го побърка, да му причини болка и страдание, и да го накажат. Може би вече нямаше да копнее за вечна смърт през нощта. Може би щеше да копнее за вечна смърт през целия ден.

– Добре ли си? – попита Лушън.

Не беше. Никак даже. Може и да беше спокоен, но беше по-зле от всякога. Все пак кимна и закрачи по коридора без повече да каже и дума, нагоре по стълбите и в неговото крило на замъка. По-добре да се приключва с това.

Когато Лушън и Аерон отново се изравниха с него, Аерон каза:

– Ножът ми.

– Хубав е – отвърна, като нарочно се направи, че не разбира. Не му го върна.

Аерон изсумтя.

– Не знаех, че не ти достигат оръжия.

– Ако искаш да си запазиш твоите, грижи се по-добре за тях!

– Същото може да се каже и за главата ти.

Мадокс не отговори. Колкото повече приближаваха стаята му, толкова по-лесно можеше да долови медения аромат на Ашлин. Аромат, който беше изцяло неин. Не от сапун или от парфюм, а неин. Тялото му се втвърди болезнено, пенисът му се изпълни с горещина и желание. Беше чакал да вкуси този мед цяла вечност. „Тя е като всяка друга жена, забрави ли? Нищо специално“ – напомни си.

Хвърли поглед към придружителите си. Те сякаш не усещаха сладкия аромат във въздуха. Добре. Той искаше Ашлин, цялата Ашлин за себе си. „Нищо специално, проклет да си!“

Когато стигнаха до прага и тримата спряха. Аерон се напрегна и приготви другия си нож. Корава маска покри лицето му, сякаш се подготвяше да направи каквото беше нужно. Лушън също извади оръжие – пистолет 45 калибър, зареден и готов.

– Гледайте, преди да нападнете! – каза Мадокс през стиснати зъби.

Те кимнаха, без да го поглеждат.

– На три. Едно! – Ушите му трепнаха, докато се ослушваше. От стаята не се чуваше никакъв звук. Нито плискане на водата във ваната, нито нежното тракане на чинии върху подноса. Дали Ашлин наистина беше избягала? Сякаш трябваше.

– Две! – Стомахът му се стегна от гняв и от страх, а коричките на раната пламнаха. Пръстите му се стегнаха върху дръжката на ножа. Можеше просто да напусне крепостта, можеше да я търси по всички краища на земята.

Нищо специално, наистина.

– Три! – Той обърна ключа и отвори вратата. Пантите изскърцаха. И тримата мъже се втурнаха вътре тихи и подготвени за всичко. Мадокс огледа стаята, преценявайки всяка подробност. Под – нямаше стъпки. Прозорец – все още затворен. Платото с храна – недокоснато. Някои от дрехите му бяха извадени от килера и сега бяха разхвърляни по пода.

Къде беше тя?

Аерон и Лушън го обградиха, когато той приближи стената на килера, нащрек и бдителен. Той скочи в тясното пространство с вдигнат нож. Не намери нищо.

Завивките на леглото се подместиха и тиха въздишка се понесе във въздуха.

– Долу оръжията! – нареди Мадокс със свиреп шепот. Кръвта му кипна от звука на тази женска въздишка.

Няколко секунди минаха, преди мъжете да се подчинят. Едва тогава Мадокс приближи леглото бавно… потейки се. По някаква причина той трепереше като слаб човек. Подозираше, че картината, която щеше да се разкрие, щеше да го погуби.

Беше прав. Намери спяща красавица. Ашлин. Ангел. Разрушение.

Кехлибарената ù коса беше пръсната по снежнобялата възглавница. Миглите ù, два тона по-тъмни от косата, хвърляха заострени сенки върху зацапаните ù с мръсотия бузи. Не се беше къпала, не беше яла. Сигурно се беше строполила да спи веднага след като беше излязъл.

– Хубава е – каза Аерон с неохотно възхищение в тона.

„Прелестна – поправи го мълчаливо Мадокс. – Моя.“ Устните ù бяха червени и пухкави, възхитително подути. Беше ли ги хапала от тревога? Той наблюдаваше бавното вдигане и спускане на гърдите ù. Усети се, че посяга (не пипай, не пипай!), безсилен да спре действието. Но сви юмрук точно преди допира. Тялото му отново беше твърдо като скала, а желанието се надигаше в него. Мрачно желание, плашещо в своята наситеност и много по-мощно отколкото, когато се надигнеше у него демона на Насилие.

Как успяваше да изтръгне такъв отговор от него само като дишаше?

Докосни я! Кой го искаше? Той? Демонът? И двамата?

Нямаше значение. Само една ласка и после щеше да се махне. Щеше да вземе душ и да се върне, когато тя си отпочине, а дотогава щеше да си е върнал самоконтрола. Със сигурност щеше.

Най-накрая отвори ръка и върховете на пръстите му забърсаха бузата ù. Ласка, лека като въздишка. Кожата ù беше гладка като коприна и наелектризирана. Той изтръпна при допира и пламна целия.

Клепачита ù се отвориха, сякаш и тя беше усетила разтърсването.

Тя трепна и се изправи, а косата ù се посипа по раменете и гърба ù. Сънливите ù очи потърсиха и намериха неговите, разшириха се.

– Мадокс. – Тя се измъкна назад, докато не удари металната табла. Веригите отстрани на леглото издрънчаха. Веригите, които го връзваха всяка нощ. – Мадокс – повтори тя уплашено, благоговейно… щастливо?

Той, Лушън и Аерон отстъпиха назад в унисон. Той знаеше защо се дръпна. Беше видял провала си в красивите ù очи в мига, в който погледите им се срещнаха. Но не знаеше защо другите бяха реагирали така.

– К-какво правиш? – ахна тя. – И какво е станало с лицето ти? Кървиш. – Той усети загрижеността ù, която го разтърси дълбоко. Винаги ли щеше да го вълнува така?

Тя погледна другите и изхленчи задавено:

– Не ви беше достатъчно да го убиете снощи, трябвало е да го пребиете и днес? Махайте се, вие… вие… убийци! Махайте се веднага!

Тя скочи от леглото и застана пред Мадокс, залитайки леко, докато протягаше ръце, за да ги отблъсне. Защитавайки него? Отново? С разширени очи той срещна също толкова удивените погледи на другите.

Действията ù бяха на невинна… или на преструваща се на невинна. Дори така, Мадокс откри, че отново иска да я докосне. За… утеха? Той поклати глава. Не можеше да е така. Трябваше да е удоволствие. Това имаше смисъл. Той беше мъж. Тя беше жена. Той имаше желания.

Но дали това желание щеше да стане по-мрачно, както се боеше той?

Той сграбчи ръката ù и я дръпна зад себе си. Той погледна объркано Лушън, после се обърна към нея. Преди да може да каже и една дума, тя избърза:

– Ще ме върнеш ли в града сега? Моля те!

И никога повече да не я види?

– Яж! – заповяда той по-сурово, отколкото възнамеряваше. – Изкъпи се! Ще се върна скоро. – Към приятелите си излая: – Да вървим! – И излезе в коридора.

Те се забавиха само миг, преди да го последват. След като затвори и заключи вратата, Мадокс облегна чело на студената каменна стена, отмервайки всяка молекула въздух, която поемаше и изкарваше от дробовете си, докато се опитваше да успокои бурното си сърцебиене. „Това трябва да спре.“

– Ти донесе беда сред нас – каза Аерон, оставайки до него. – Тя наистина ли се опита да те предпази от нас?

– Със сигурност не. – Но това беше за втори път, когато тя правеше така, и той беше по-объркан от преди.

Изправи се и прокара ръка по лицето си.

– Пусни ме, Мадокс! – извика Ашлин през вратата. Гласът ù го привлече по-силно от предишния ден. Мек, напевен… еротичен. – Сбърках, като дойдох тук. Наистина. Ако ми помогнеш, ще обещая да не казвам на никого.

– Знам, че донесох беда – каза той на Аерон.

Приятелят му вдигна вежда в нагло изражение, което Мадокс започваше да мрази.

– Без извинение?

Това беше най-лошото – той все още не съжаляваше.

– Забрави жената засега! – каза Лушън, махайки с ръка във въздуха. Той изправи рамене. – Видя я. Тя е добре. Не изглежда да е пуснала Ловците вътре… Все още. Сега имаме много по-належащ проблем за обсъждане. Това, което се опитвах да ти кажа по-рано, е че боговете… те не са тези, които мислиш, че са.

– Мадокс, трябва да говорим с теб – извика суров глас, отказвайки да приеме какъвто и да е отговор от него.

Лушън вдигна ръце раздразнено и Мадокс се извъртя. Приближаваха Рейес, Парис и Торин. Двама се мръщеха, третият се хилеше като луд, какъвто и беше.

– Твоята жена трябва да се махне – изръмжа Рейес. – Усещах аромата ù цяла нощ и не мога да търпя дори една секунда повече тази миризма на гръмотевична буря.

Гръмотевична буря? Ашлин миришеше на мед. Но все пак челюстта му се стегна при мисълта, че друг мъж я усеща толкова силно.

– Тя остава – каза той отсечено.

– Коя е тя, защо е още тук и кога мога да я видя гола? – попита Парис, като помръдваше вежда.

– Някой трябва да я убие – възрази Рейес.

– Никой няма да я докосва!

Аерон затвори очи и поклати глава.

– Отново се започва.

– За разлика от Рейес, аз нямам против присъствието ù – каза Парис, потривайки ръце. – Възразявам единствено срещу нежеланието ти да я споделяш. Бих искал да…

Мадокс изблъска Парис, преди той да успее да довърши изречението.

– Не казвай повече дума! Знам какво би искал да направиш с нея, но първо ще умра, преди да ти го позволя.

Сега Парис се намръщи, а ядът обагри бледата му кожа.

– Назад, задник! Не съм имал жена днес, така че не съм в настроение за такива глупости.

Торин остана в ъгъла и гледаше, а усмивката му ставаше все по-голяма.

– Някой друг намира ли това за силно развеселяващо? По-добре е дори, отколкото да слушам брокерите, когато акциите пропадат.

Мадокс се помъчи да озапти характера си и да не мисли повече за Ашлин. Като жена, като човек, като възможна Стръв, тя беше последната, която би трябвало да събужда такава защитна реакция у него.

Би трябвало, би трябвало. А! „Приключи това!“ Най-после. Скоро. Сега.

– Стига! – извика Лушън.

Всички млъкнаха и зяпнаха Лушън изненадани. Той обикновено не викаше.

– Имаше ли Ловци в града? – попита той Парис и Рейес.

Рейес поклати глава.

– Не намерихме.

– Добре. Това е добре. Може би Мадокс наистина е убил всичките. – Лушън кимна доволно. – Но Мадокс още не знае за боговете. Трябва да му кажем. Още повече, че Аерон и аз… направихме нещо снощи.

Тялото на Аерон мигновено се скова.

– Разбрахме се, че няма да им казваме.

– Знам – въздъхна Лушън, явно накрая на търпението си. – Промених решението си.

– Не можеш ей така да променяш решението си! – изрева Аерон, скачайки пред Лушън.

– Мога и го направих – беше отговорът. Не точно спокоен, но достатъчно твърд.

– Какво става? – Мадокс пристъпи между тях и ги избута. Поне веднъж не беше той този, който хвърляше обвинения и юмруци. – Готов съм да слушам. Спомена боговете. Знам, че Аерон е бил призован. Бях твърде разсеян преди, за да попитам за подробности. Какво искаха от него?

– По-късно – каза Торин на Мадокс, но не откъсна поглед от Лушън. – Какво си направил, Смърт?

– Изплюй камъчето! – нареди Рейес.

Лушън не отделяше поглед от Аерон.

– По начина, по който реагират на Алшин, трябва да се погрижим да не открият нашата тайна случайно. Какво биха сторили тогава според теб?

Аерон дълго време мълча. Напрежението изпълни въздуха мрачно и зловещо. Накрая Аерон кимна.

– Добре. Покажи им! Но бъди готов за война, приятелю, защото няма да са щастливи!

– Някой най-добре да обясни – настоя Рейес, поглеждайки от единия към другия.

– Само обяснение няма да е достатъчно. Трябва да ви покажа. – И Лушън тръгна по коридора. – Насам!

Пророчески думи, помисли Мадокс. Той хвърли въпросителен поглед към Торин, който беше изрекъл подобни думи снощи.

– Знаеш ли какво става? – изрече само с устни.

– Не – беше тихият отговор.

Нищо добро, доколкото можеше да предположи. Лушън никога не се беше държал потайно. Объркан, заинтригуван и разтревожен, Мадокс погледна към вратата на Ашлин, преди да последва приятелите си.