Прокълната нощ

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

– Той въобще не е длъжен на боговете. Длъжник е на мен. Но кълна се, това е последната ми услуга за теб. Аз го приспах. Не губи никакво време!

Ашлин замръзна, когато гласът на Аня нахлу в ума ù. „Не, още не! – изхленчи тялото ù. – Нуждая се от повече време с него.“

– Изборът е твой, чика. Аз изчезвам.

И го направи. Бръмчащата енергия на Аня умря и стаята след нея изглеждаше смалена.

Трепереща, Ашлин се вдигна от леглото и се измъкна от стаята, но не преди да хвърли на Мадокс един последен, изпълнен с копнеж поглед. Искаше ù се да потърси утехата на ръцете му, но нямаше да рискува да пропусне този шанс.

– Това е за добро – каза си тя. – Той няма да умре отново. Не и ако аз мога да го спася.

Петнайсет минути тя обикаля коридорите на крепостта, чукайки по вратите. Никой не отговори. Дори Даника. През цялото време в коридорите отекваше гласа на някой, който крещеше ругатни. Ашлин чу тракане на вериги. Аерон, осъзна тя и потрепери. Той я плашеше.

Най-накрая тя намери един от безсмъртните. Среброкосият ангел, който я беше извел от стаята на Даника и я беше скрил в друга. Торин. Болест. Той лежеше на легло, а около врата му беше увита червена кърпа. Кожата му беше бледа, беше отслабнал и чертите около очите и устата му бяха обтегнати от болка. Но дишаше.

Тя не го събуди. Но приближи до леглото му, за да прошепне:

– Иска ми са да мога да те докосна, да стисна ръката ти и да ти благодаря, че ме скри онзи ден. Успях да стигна до Мадокс и бях с него онази нощ.

Клепачите му трепнаха и се отвориха.

Тя отскочи назад, стресната. Погледите им се срещнаха и Ашлин се отпусна. В зелените му очи имаше нежност и тя си помисли, че би казал „Добре дошла у дома!“, ако можеше.

– Надявам се да се оправиш скоро, Торин.

Той може би кимна, но беше трудно да се каже.

Тя продължи търсенето с изопнати нерви.

Най-накрая откри група от тях. Сърцето ù блъскаше в гърдите, докато ги изучаваше незабелязана. Те тренираха. Вдигаха от лежанка и от клек повече тежести, отколкото петима обикновени мъже можеха да вдигнат заедно. Рейес удряше боксов чувал. По голите му гърди течеше под, изпъстрена с петна кръв.

Той беше този, който винаги държеше меча. Тя се опита да не го мрази за това.

– Хм – каза тя, привличайки вниманието на всички.

Те спряха и се загледаха в нея. Неколцина присвиха очи. Тя вдигна брадичка.

– Трябва да говоря с вас – каза тя, насочвайки думите си към Рейес и Лушън.

Рейес се върна към боксовия си чувал.

– Ако се опитваш да ни уговориш да не убиваме Мадокс довечера, спести си думите!

– Аз ще те изслушам, сладурано – каза най-високият от групата. Името му беше Парис. Сини очи, бледа кожа, тъмнокестенява коса. Чист секс, беше казал Мадокс и тя му вярваше. Думите бяха казани като предупреждение да стои настрани.

– Мълчи! – каза Лушън. – Ако Мадокс те чуе, ще поиска главата ти.

Мъж със синя коса застана пред нея.

– Искаш ли да ги целуна вместо теб?

Да ги целуне? Беше го виждала само веднъж преди. Във фоайето, точно след бомбата, но не ù изглеждаше като целувач. Изглеждаше сякаш иска да ги убие.

Рейес изръмжа.

– Ти също млъкни, Гидиън! И не се присламчвай към нея! Заета е. Ще трябва да те нараня.

– Не ми се ще да опитваш – каза сега хилещият се мъж.

Ашлин примигна. Колко странно. Думите му казваха едно, а тонът му съвсем друго. Както и да е.

– Прав си – каза тя на Рейес. – Не искам да убивате Мадокс довечера. Искам да… – „О, Боже, наистина ли ще кажеш това?“ – …убиете мен, вместо него.

Това прикова вниманието на воините и те спряха заниманията си. Тежестите паднаха, бягащата пътечка спря със скърцане и всички се вгледаха в Ашлин зяпнали.

– Какво каза току-що? – ахна Рейес и изтри потта от челото си.

– Проклятията се развалят чрез жертва. За предпочитане саможертва. Ако жертвам себе си и умра на мястото на Мадокс, проклятието му ще бъде развалено.

Мълчание.

Тежко мълчание. Искаше ù се да не беше толкова неудобно.

– Как може да си сигурна – попита Лушън, а странните му очи бяха печални. – А ако не се получи? Ако смъртното проклятие на Мадокс не бъде развалено и ти умреш за нищо?

Тя събра кураж, вдигна брадичка и изпъна рамене.

– Поне ще съм опитала. Но, ъ… Разбрах от най-достоверен източник, че ще стане.

– Боговете?

Тя кимна. Е, Аня не беше потвърдила тази част. Ашлин просто беше допуснала, че тя е богиня.

Отново мълчание.

– Ти би направила това? – Недоверие изпълни напрегнатите очи на Парис. – За Насилие?

– Да. – Мисълта за болката, която щеше да понесе, я ужаси, но тя не се поколеба с отговора.

– Аз го намушквам – напомни ù Рейес. – Това означава, че ще трябва да намушкам теб. Шест пъти. В корема.

– Знам – каза тя тихо. Втренчи се надолу в босите си крака. – Всеки ден мисля за това и го изживявам отново всяка нощ.

– Да кажем, че развалиш проклятието – каза Лушън. – Ще го осъдиш на живот без теб.

– Предпочитам да живее без мен, отколкото да умира многократно с мен до него. Той страда толкова много и аз просто не мога да го позволя.

– Саможертва – изсумтя Рейес. – Звучи ми нелепо.

Ашлин го погледна право в очите и опита същата логика, която богинята беше използвала.

– Погледнете най-обичаните световни приказки! – каза тя. – Магията в тях и щастливият край. Егоистичните кралици умират, а добрите принцеси побеждават.

Рейес отново изсумтя.

– Както каза – приказки.

– Не са ли всички приказки, базирани на факти? Вие самите не трябва да сте нещо повече от мит. Кутията на Паднора е само история, която родителите четат на децата си вечер – възрази тя. – Това означава, че самият живот е приказка. И ние сме нейни герои. Живеем, обичаме и търсим щастлив край.

Те продължиха да се взират в нея, а в очите им имаше нещо неразгадаемо. Може би… възхищение? Минутите се влачеха мъчително бавно. Тя беше взела решение и щеше да се намушка сама, ако трябваше, за да го постигне.

– Добре – каза Лушън, шокирайки я. – Ще го направим.

– Лушън! – нападна го Рейес.

Лушън гледаше Рейес и Ашлин виждаше как надеждата осветява това силно белязано лице.

– Това ще освободи и нас, Рейес. Ще можем да напускаме крепостта за повече от един ден. Ще можем да пътуваме, ако искаме, да заминем и да останем далеч, когато имаме нужда от усамотение.

Рейес отвори уста. И я затвори.

– Във филмите, които Парис ни кара да гледаме – продължи Лушън, – доброто винаги побеждава злото с извънредния акт на саможертва.

– Човешките филми не значат нищо. Ако го направим, може да бъдем прокълнати още повече. Да бъдем наказани, че се опълчваме срещу волята на боговете.

– Заради Мадокс, заради свободата, защо да не рискуваме?

– На Мадокс няма да му хареса – каза Рейес, но в гласа му вече също имаше надежда. – Мисля… Мисля, че би предпочел да задържи жената.

Това изказване я стопли, но тя не отстъпи. Не можеше и нямаше да позволи Мадокс да страда така нощ след нощ, знаейки, че е можела да направи нещо. Той беше платил за престъпленията си с лихвите.

„Око за око“ – помисли тя. Той ù беше дал спокойствие. Тя щеше да направи същото за него.

– Понякога това, което искаме, не е това, от което се нуждаем – каза Лушън. Гласът му беше пресипнал, но изразяваше копнеж. От какво ли се нуждаеше той?

– Добре – каза Рейес накрая.

– Довечера – настоя Ашлин. – Трябва да бъде довечера. – Тя не искаше Мадокс да страда повече, не искаше да рискува да размисли. – Само ми дайте, колкото можете повече време с него, става ли?

И двамата мъже кимнаха мрачно.

* * *

До края на деня Мадокс се грижеше за всяко желание на Ашлин. Храни я и я люби толкова много пъти, че тя загуби бройката. Говореше за плановете си за общото им бъдеще. За това как нейната работа може да помогне на воините в търсенето на кутията на Пандора, ако това е, което тя желае. Как щяха да се оженят и да прекарат всяка будна минута заедно, ако това е, което тя желае. Как щяха да търсят начин да я спасят от стареенето, за да имат цяла вечност заедно, ако това е, което тя желае. Щеше да създаде всичко, което тя поискаше, а тя можеше да му чете откъси от любовните си романи. Ако това е, което тя желае.

Тя се смя, дразни го, люби се с него, но в нея имаше тихо отчаяние, което той не разбираше. Тъга. Не я притисна, за да узнае причината. Имаха време. За първи път гледаше на времето като на приятел. Тя не разбра, че го е опитомила. Че е опитомила духа. И че сега и двамата съществуваха, за да ù доставят радост.

– Какво има, любима? – попита той. – Кажи ми и ще го поправя!

– Почти полунощ е – каза тя разтреперана.

Да. Сега разбра. Той се втренчи в нея. Седяха на ръба на леглото му и той държеше ръката ù в своята. Лунната светлина къпеше прекрасните ù черти, осветявайки тревогата в очите ù.

– Ще се оправя.

– Знам.

– Почти не боли, кълна се.

Тя се усмихна недоверчиво.

– Лъжец.

Смехът ù го стопли.

– Искам да останеш в друга стая тази нощ.

Тя поклати глава, гъделичкайки ръката му с кичури от косата си.

– Ще остана с теб.

Той въздъхна. В гласа ù имаше такава решителност.

– Добре. – Нямаше да си позволи никаква реакция след намушкването. Нямаше да издаде и звук, нямаше да помръдне и мускул. Щеше да умре с усмивка на лице. – Ние ще…

Рейес и Лушън влязоха в стаята по-мрачни, отколкото ги беше виждал някога. Той се зачуди на настроението им, но реши да не ги пита пред Ашлин. Нямаше причина да я натоварва допълнително точно сега и без това тя щеше да гледа как го убиват.

Мадокс целуна бързо Ашлин по устните, но тя сграбчи лицето му и го принуди да удължи целувката. Беше страстна, почти отчаяна. Той си позволи още миг. Богове, колко обичаше тази жена!

– Ще довършим това утре – каза той. Утре. Нямаше търпение.

Той легна на памучните чаршафи и се издърпа към таблата. Рейес заключи китките му, а Лушън глезените.

– Поне се обърни, когато започнат! – каза той на Ашлин.

Тя му се усмихна тъжно и клекна до него. Погали нежно бузата му и ласката ù беше като допир от крила на пеперуда.

– Знаеш, че те обичам.

– Да. – И знаеше, че никога не е бил толкова доволен от нещо в живота си. Тази жена беше неговото чудо. – А ти знаеш, че ще те обичам завинаги и след това.

– Слушай, Мадокс… Не обвинявай никого, освен мен, за това, става ли? Ти страда достатъчно, прекалено много и като жена, която те обича, от мен зависи да те спася. Знай, че го правя доброволно, защото ти означаваш за мен повече от собствения ми живот. Тя го целуна отново, този път бързо и се изправи. Обърна се към Лушън и Рейес. – Готова съм.

Веждите му се свиха от объркване. Последвано от ужас.

– Готова за какво? За какво да те обвинявам?

Рейес извади меча си и острието изсвистя във въздуха. Ужасът на Мадокс се усили.

– Какво става? Кажете ми! Веднага!

Никой не каза и дума, когато Рейес приближи Ашлин.

Мадокс напъна веригите си.

– Ашлин! Напусни стаята! Напусни стаята и не се връщай!

– Готова съм – прошепна тя отново. – Да отидем ли в друга стая?

– Ашлин! – изръмжа Мадокс.

– Не – каза Лушън. – Ти каза, че искаш максимална саможертва, помниш ли? Той трябва да гледа, за да разбере какво правиш за него.

Очите ù срещнаха очите на Мадокс и се изпълниха с непролети сълзи.

– Обичам те.

В този миг той осъзна точно какво планираха. Той се изви и се забори с веригите. Закрещя ругатни, които дори Парис не би изрекъл. През цялото време горещи сълзи се стичаха по бузите му.

– Не. Не прави това! Моля те, не прави това! Нуждая се от теб, Ашлин. Рейес, Лушън! Моля ви! Моля ви!

Рейес се поколеба. Преглътна.

И после намушка Ашлин в корема.

Мадокс изкрещя и напъна толкова силно, че металните брънки срязаха ръцете му чак до костта. Ако продължаваше така, щеше да загуби ръцете и глезените си. Не му пукаше. Само едно нещо имаше значение и това беше, че тя умира пред него.

– Не! Не! Ашлин!

От стомаха ù рукна кръв, която намокри тениската ù. Ашлин стисна устни и някак успя да остане тиха и на крака.

– Обичам те – повтори тя.

Рейес я намушка отново. С всяко срязване Мадокс усещаше връзките му с полунощното проклятие да намаляват, сякаш невидими вериги, които го бяха обвързвали с хиляди години, бавно се отпускаха. А той ги искаше обрат­но. Искаше Ашлин.

– Ашлин! Рейес! Спри! Спри! – Той открито хлипаше безпомощен и яростен. Самият той умираше, въпреки че се чувстваше по-силен от всякога. – Лушън, накарай го да спре!

Смърт снижи поглед и не каза нищо.

При третото забиване на меча, Ашлин падна. И изкрещя. Не. Това беше той. Тя издаде само тих стон.

– Не боли – изпъшка тя. – Както ти каза.

– Ашлин – името ù вибрираше на устните му с отчаяна молба. Яростна. Бурна. – О, богове! Не! Ашлин! Защо правиш това? Рейес, спри! Трябва да спреш – не можеше да го каже достатъчно убедително.

Очите на Ашлин отново срещнаха неговите и в тях имаше толкова много любов, че той бе покорен.

– Обичам те.

– Ашлин, Ашлин! – Той дръпна и веригата потъна по-дълбоко и сряза още по-силно. – Дръж се, прекрасна! Само се дръж! Ще те закърпим. Ще ти дадем Тиленол. Не се тревожи, не се тревожи! Рейес, спри! Не прави това! Тя е невинна.

Рейес не му обърна внимание, а я намушка отново и отново. Очите ù се затвориха. И тогава той спря. Преглътна. Погледна към небесата, а после към все още безмълвния Лушън.

– Не я отвеждай! Моля те, не я отвеждай!

Най-после шестте удара бяха нанесени.

– Ашлин!

Кръв течеше около вече безжизненото ù тяло и образуваше яркочервена локва. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Мадокс и той не спираше да се бори. А връзките с проклятието, заради което умираше всеки ден в полунощ, продължаваха да отслабват.

– Защо? Защо?

Най-после Лушън го отключи. Ръцете и краката му бяха едва свързани с тялото, когато той се срина на пода и запълзя, оставяйки следа от кръв след себе си. Той взе Ашлин в ръцете си.

Главата ù се люшна настрани. Мъртва. Тя беше мъртва, а той усещаше как смъртоносното проклятие се превръща в мъгла и как се изпарява, сякаш никога не е съществувало.

– Не! – изплака страданието си той. Някога развалянето на проклятието беше всичко, за което можеше да мис­ли, но сега би предпочел да умре стотици хиляди пъти, вместо да изгуби тази жена. – Моля ви!

– Свършено е – каза Рейес мрачно. – Да се надяваме, че саможертвата ù не е била напразна.

Мадокс зарови лице в косата на Ашлин и я залюля в ръцете си.