Прокълната нощ

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мадокс държа Ашлин няколко часа, докато тя дремеше, възстановявайки тялото и душата си. Времето беше негов враг. Полунощ наближаваше все повече и повече, но той не я събуди. Не я събуди дори когато свали обувките и пуловера ù. Пред погледа му се разкриха деликатни стъпъла и тениска, която се опъваше върху кръглите ù гърди. Кръвта му кипеше от възбуда.

Обядът мина и замина отдавна. Беше гладен, но искаше Ашлин повече, отколкото храната. Да я държи… да слуша мелодичните ù сънени въздишки… Това беше рай.

Гърдите ù, притиснати до него, бяха невероятно меки. Една от ръцете ù лежеше върху корема му, прилепвайки я към него в стегната прегръдка, сякаш тя се страхуваше дори в съня, че той може да се изплъзне.

По-спокоен, отколкото беше от векове, той не се изненада, когато клепачите му започнаха да натежават и умът му започна да се отнася.

Събуди се, воине! Аз се върнах – каза един глас в ума му. Твърде познат глас. Ето това го изненада.

Мадокс се наежи. Клепачите му се отвориха и го заля ярост, която напълно прогони сънливостта. Той бързо претърси стаята с остър поглед. Не видя никой да се крие в нея, нямаше и подозрителни сенки.

Предпочиташе да си има работа с натрапник, с Ловец, отколкото с този Титан, който беше обещал да помогне на Ашлин, а после я беше изоставил. Щеше ли сега съществото да се опита да я изтръгне от ръцете му?

Къде са благодарностите ми, воине?

Мадокс усети леко бръмчене на сила, въздухът се беше сгъстил и сякаш изкривил. Ашлин въздъхна и той се принуди да се отпусне. Искаше да я събуди, но не преди богът да си отиде. Ако тя ядосаше съществото, дори неволно, можеше да пострада.

– Кой си ти? – прошепна той.

Не трябва да ти казвам – беше раздразненият отговор.

Мадокс вирна брадичка, стараейки се да остане спокоен. Никакво насилие, никаква ярост. Колко беше жесток Титанът, щом го караше да гадае.

– Какво искаш от мен… велики?

Ти ми обеща всичко. Всичко.

– Обещах ти всичко, което искаш, ако спасиш момичето. Ти не я спаси – каза той, въпреки че умът му крещеше да не предизвиква бога. – Ние я спасихме.

И все пак тя е жива.

– Но ти не направи нищо. – Той стисна устни. Да се противопоставя на бог, не беше мъдро. Но се боеше от това, което ще бъде накаран да направи, ако се съгласи със съществото. Защото това щеше да бъде отплата за помощ, която не беше дадена.

Сигурен ли си? Гласът сега беше копринен, предизвиквайки го да го опровергае.

Беше ли сигурен? Даника беше помогнала с нейното странно притискане на гърдите на Ашлин и с вдишването на живот в дробовете ù. Рейес и Аерон също бяха свършили тяхната част. Мадокс я беше държал, беше я почистил и утешавал.

Какво можеше да е направило това същество? „Има ли значение?“ – помисли.

– Какво искаш да направя? – попита той примирен.

Последва доволно мъркане.

Кажи на приятелите си да посетят гробището Керепеши в полунощ. Няма да вземат оръжия. Няма да казват на никого какво правят. Ще дойдат сами и аз ще ги посетя. Ще им покажа точно кой съм.

– В полунощ ще бъдем заети другаде.

Твоето смъртно проклятие. Да, знам. Лушън и Рейес имат позволението ми да закъснеят.

– Но…

Без „но“. Полунощ. Невъоръжени.

Мадокс примигна. Това нямаше смисъл. Защо той настояваше мъжете да дойдат невъоръжени? Един бог би могъл да ги смаже независимо колко оръжия бяха окачили по телата си.

Ще им кажеш ли?

Очите му се присвиха. Или това не беше бог, а съществото искаше да ги вкара в засада. Вече смяташе Титаните за жестоки, така че не се съмняваше, че са способни на такова действие. Но и в двата случая беше обречен. Ако това беше бог, Мадокс щеше да бъде наказан, защото не можеше да се принуди да помоли приятелите си да влязат в потенциално опасна ситуация без оръжия. А ако това не беше бог, значи някой друг – нещо друго, имаше силата да нахлува в мислите му.

До него Ашлин размърда устни и се претърколи по гръб. Едната ù ръка беше върху очите, а другата беше свита върху корема ù. Скоро ще се събуди, осъзна той.

Ще им кажеш ли? – настоя гласът отново, вече твърде нетърпелив, твърде несигурен.

В този момент Мадокс разбра. Това не беше бог. Не можеше да е. Едно всемогъщо същество можеше просто да отнесе Повелителите на гробището. Едно всемогъщо същество не би издало и частица несигурност. Мадокс стисна зъби.

Не ме карай да питам отново!

– Разбира се, че ще им кажа – отвърна той и това не беше лъжа. Щеше да им каже просто не това, което съществото искаше да им каже.

Тогава до довечера – каза гласът, на практика бръмчейки от задоволство.

„Докато научим истината.“ Разбира се, Мадокс не изказа мисълта гласно. Когато не последва отговор, нито реакция, той се ухили бавно. Съществото можеше да насили думите си в ума му, но не можеше да чуе мислите му. Добре. Много, много добре.

Потокът сила внезапно изчезна от въздуха.

В ума на Мадокс се завъртяха възможности. Вероятно съществото можеше да чуе разговор от разстояние. Вероятно като Мадокс и останалите говорещият беше безсмъртен със специални способности.

Безсмъртен Ловец?

Внимателно, за да не смути Ашлин, Мадокс изпълзя от леглото и тръгна из крепостта, докато не намери Лушън. Воинът седеше на дивана в стаята за развлечения сам, мълчалив и с чаша скоч в ръката.

Мадокс каза на приятеля си какво се беше случило и Лушън пребледня. Дори белезите му побеляха.

– Ловци. Титани. Жени. Сега неизвестни същества с неопределени сили? Кога ще свърши това?

Мадокс прокара ръка през косата си.

– Изглежда всяка минута се надига нещо ново.

И като си помислиш, че едва вчера Мадокс се оплакваше от монотонността на живота.

– Остават ни поне няколко часа, за да решим какво да правим. Трябва да помисля, преди да кажем на другите. Твърде много неща се случиха наведнъж, твърде много промени.

Мадокс кимна.

– Знаеш къде да ме намериш, когато ти потрябвам.

Той се върна в стаята си, доволен от отлагането. Не беше готов да остави Ашлин.

Тя лежеше точно там, където я беше оставил, като видение в голата му стая. Покатери се до нея, като без да иска избута матрака.

– Мадокс – прошепна тя.

Тази единствена дума беше произнесена сънено – стон, подпалващ кръвта му така сигурно, както щеше да го направи ласка от нейните нежни пръсти. С подновеното му желание Насилие отново се появи, а настроението му беше мрачно и гладно. Нуждаеше се… от нещо. Кръв? Болка? Писъци? Мадокс не знаеше и не можеше да каже. „Ще се контролирам. Няма да нараня тази жена.“

Ашлин потри буза в страната му и измърка като доволно коте.

– Мадокс?

Насилие измърка в отговор.

Мадокс стисна чаршафите. Хладната материя се разкъса от допира му. Какво се опитваше да го принуди да направи Насилие? Желанията му бяха неясни. По кожата на Мадокс изби пот. Стисна челюсти толкова здраво, че усети как сухожилията по врата му се напрягат.

– Мадокс? – повтори Ашлин. Този път звучеше загрижено. Тя се надигна. Възхитителните ù букли с цвят на пчелен мед се спускаха по раменете ù. Слънчеви лъчи струяха от прозореца и я къпеха в ярък кехлибарен ореол. Тя го изгледа изпитателно. – Какво има?

Той не можа да отговори. Не можеше да говори от буцата, заседнала в гърлото му.

С видимо усилваща се тревога, тя се наведе и бръкна под тениската му, прокарвайки длан по голите му гърди. Докосването беше ободряващо и поглъщащо. Между тях винаги имаше такава енергия. Той никога не беше усещал нищо подобно.

На духа също му харесваше, осъзна той. Насилие изрева не с гняв, а от възбуда. Още! Неясните му копнежи от преди малко се надигнаха отново и най-после се разкриха. Удоволствие и страст. Екстаз и силен копнеж.

– Как се чувстваш? – попита Мадокс, а буцата в гърлото му изчезна. Беше удивително да копнее за нещо, за някого, без да чувства дълбок подтик да наранява.

– По-добре.

– Радвам се. – Той не помръдна дълго, наслаждавайки се на усещането, което Ашлин предизвикваше у него, докато галеше гърдите му. Меко и сладко, като еротичен сън, който Мадокс не искаше да свършва. Той вибрираше, а може би духът вибрираше. „Опасно.“ Щеше да я съблече и да я обладае съвсем скоро, ако не я спреше.

– Лицето ти изглежда по-добре – каза тя. – Не толкова пребито.

– Оздравявам бързо. Ела! – Той се изтърколи от леглото и протегна ръка.

Светлокафявият ù поглед премина от лицето до ръката му, после обратно до лицето му, търсейки някакъв отговор.

– Ти променяш настроенията си по-бързо от всеки, когото съм срещала – оплака се тя, но колебливо протегна ръка, сякаш не можеше да се спре. Пръстите им се сплетоха.

Още една тръпка.

Очевидно тя я почувства също, защото ахна при контак­та.

Треперейки от желание да я има, той я издърпа на краката ù. Тя залитна и стисна ръката му.

– Къде отиваме?

В рая, ако станеше неговото.

– Под душа. – Той не изчака отговора ù, а я подкара към банята.

Изненадващо, но тя не протестира.

– Сигурно изглеждам ужасно. – Тя приглади с ръка косата си и направи гримаса. – Уф! Прическа на възглавница.

– Ти не може да изглеждаш ужасно.

Бузите ù се изчервиха.

– Напротив, може. Просто… не знам. Не ме гледай, докато се мия!

– Опитах се да не те гледам. Повярвай ми! – Но очите му винаги я търсеха притеглени от сила, много по-мощна от неговата.

Стигнаха до банята и той я пусна. Изпълни го остро чувство на загуба. „Почти е време. Само още малко.“

С гръб към нея той отвори кранчетата на ваната. Първоначално потече студена вода, която постепенно започна да се затопля. Скоро в банята се понесе пара, която се изви към тавана, а после се кондензира и започна да пада като фини капки дъжд.

Той се стегна и се обърна с лице към Ашлин.

– Съжалявам за стаята ти. Аз… ъ… ще почистя по-късно – каза тя, гледайки в босите си крака. Ноктите ù не бяха лакирани, но пръстите ù бяха прелестни с квадратни върхове.

– Аз ще почистя – каза ù той дрезгаво.

Погледът ù срещна неговия.

– Не, предпочитам да не го правиш. Достатъчно се срамувам. Искам да кажа, аз повърнах пред теб. Няколко пъти. Може би дори върху теб. Всичко… о, Боже, това е унизително. Всичко, което е върху пода, е моя отговорност.

– Вината е моя. Както и стаята. Аз ще почистя. – Не му харесваше представата тя да върши физическа работа. Искаше я в леглото. Спокойна. И гола. Да, гола. Може би не точно отпусната, в такъв случай. Мадокс си представи как тя го ближе и хапе.

Членът му потрепна в отговор.

– Свали си дрехите! – гласът му беше по-суров, отколкото възнамеряваше.

Тя примигна към него. Миглите ù хвърляха сенки върху бузите ù.

– К-какво?

– Свали си дрехите!

– Сега ли? – изписка тя.

Веждите му се сбърчиха.

– С дрехи ли се къпеш обикновено?

– Не, но обикновено се къпя сама.

– Не и днес. – Той имаше чувството, че е чакал цяла вечност този момент. Ашлин. Гола. И негова. Готова да му позволи да прави каквото му харесва. Извивките ù молеха да бъдат изследвани.

– Защо не днес? – попита тя. Думите бяха дрезгави и умоляващи.

– Защото – упорит, той скръсти ръце на гърдите си.

– Мадокс!…

– Ашлин! Свали си дрехите! Мръсни са.

Зад него водата продължаваше да плющи по белите плочки. Пред него Ашлин продължаваше да го гледа втренчено, сякаш смутена.

– Не – каза тя. Отстъпи назад към изхода. Една стъпка, две.

Мадокс се наведе напред и носът му доближи нейния. Но не я целуна. Не я докосна. Просто се пресегна зад нея и затвори вратата, блокирайки изхода ù.

Мекото щракване отекна от стените и тя преглътна. Пребледня.

Той въздъхна. Не искаше да я плаши. Искаше я възбудена.

– Не се плаши!

– Не… не се плаша.

Той не ù вярваше. Не знаеше какви мисли се въртят в главата ù. Не знаеше защо се съпротивлява срещу нещо, което изглежда искаше само преди минути. Затова каза:

– Как се чувстваш? Излъга ли ме, когато ми каза, че си по-добре?

Да излъже или не, мислеше Ашлин. Ако му кажеше, че още е болна, той щеше да я остави и да ù позволи да се изкъпе сама. Ако му кажеше, че наистина е оздравяла, щеше да настоява да я гледа как се съблича. Нещо, което тя не беше правила за никой мъж, още повече непознат. И при това безсмъртен.

„Той вече не е точно непознат. Той те държеше в ръцете си и спа до теб, грижеше се за теб.“ Всичко това беше вярно, но тя не знаеше почти нищо за него. Какво харесва и какво не, не знаеше историята на връзките му, която сигурно беше прекалено обширна, като се имаше предвид колко беше стар. Тя не знаеше дали той иска просто да бъде с нея днес или нещо повече.

Тя беше чувала толкова много пъти на десетки езици мъже да казват на някоя жена това, която тя искаше да чуе, а по-късно да я изоставят. Беше ги чувала да мамят, равнодушни към чувствата на партньорката, която ги чакаше у дома. Беше чувала красиви лъжи и дори натрапчива сила.

Как щеше да се държи с тялото ù обладаният от демон Мадокс? Как щеше да се държи с нея, щом свършеше любенето?

Колкото и плашеща да изглеждаше перспективата да бъде с него обаче, тя трябваше да признае, че беше и вълнуваща. Възбуждаща. В очите на Мадокс имаше силно желание, като виолетов огън, толкова бурен, колкото и парещ.

Никой никога не я беше гледал така.

Тя беше странното момиче, изродът. Лудото момиче, което не можеше да проведе нормален разговор, защото беше твърде заета да слуша как говорят други хора. „Рискувай, Дароу! Осмели се да живееш поне веднъж! Знаеш, че го искаш.“

Тя погледна Мадокс. Парата се виеше около него, придавайки му призрачна аура. Лицето му беше грубо, но сексапилно. Косата му беше накълцана на черни кичури, които падаха до брадичката му. Ашлин винаги беше искала да има мъж, връзка. Беше любопитна да разбере какво представлява страстта, за която беше чувала толкова много. Но също така искаше мъж, който щеше да я обича и който нямаше да я остави, когато страстта прегореше.

– Как се чувстваш, Ашлин? – повтори Мадокс.

Всяко частица от тялото ù се протегна към него, умолявайки за внимание.

– Добре – най-накрая призна тя. – Чувствам се добре. Не те излъгах.

– Тогава защо стоиш там? Събличай се!

– Не ми заповядвай! – Ако му позволеше сега да ù нарежда, винаги щеше да ù нарежда. „Винаги ли? Колко дълго ще останеш?“

Той замълча за миг.

– Моля те!

„Наистина ли ще го направиш?“

Да. Наистина. Той не я обичаше и тя не беше сигурна как ще се държи с нея след това, но щеше да го направи. Искаше го още от самото начало.

Ръката ù трепереше, когато тя посегна към ципа на розовото яке. Но откри, че вече не носи якето. Нито пък пуловера. Сигурно Мадокс ги беше свалил, докато тя спеше. Бузите ù пламнаха, когато сви пръсти около ръба на тениската си. Вдигна материята през глава и я захвърли, като остана само по бял потник, сутиен и дънки.

Мадокс кимна одобрително.

– Толкова много пластове. Още! Махни още! Моля те!

Тя постави ръце в края на потника. Спря.

– Нервна съм – призна тя.

Той вдигна въпросително веждата си.

– Защо?

– Ами ако… ами ако не харесаш това, което видиш?

– Ще го харесам – каза той дрезгаво.

Толкова примитивен тон. Тя потрепери. Беше я уплашил в гората. Сега подхранваше пламъците на желанието ù.

– Как може да си сигурен?

Погледът му премина през нея разгорещено.

– Харесва ми това, което виждам сега. Онова, което е отдолу, ще бъде още по-хубаво.

Ашлин не беше сигурна. Тя не тренираше, не спазваше диети. Не беше имало нужда. Когато не пътуваше по работа на Института, беше доволна да си седи у дома, да гледа телевизия, да чете списания и да играе в интернет. Това не бяха дейности, които извайваха тяло, за което мъжете копнеят.

Бедрата ù бяха малко по-широки, отколкото повечето признаваха, че харесват, коремът ù беше малко по-закръглен. С какви жени беше свикнал Мадокс? Той все пак беше безсмъртен и вероятно беше спал с хиляди красиви жени.

Юмруците ù се свиха. Колкото и нерационална да изглеждаше, мисълта, че той е бил с друга, я вбеси.

– Ашлин – каза Мадокс, откъсвайки я от мислите ù.

– Какво?

– Концентрирай се върху задачата! – каза той сухо.

Устните ù се извиха в усмивка.

– Извинявай! Разсеях се. – Трябваше да се научи да контролира мислите си, след като тишината вече беше част от живота ù.

– Нека ти помогна! Моля те!

Всеки път, когато той изречеше думите „моля те“, тя се разтапяше и изгаряше от желание да му даде всичко, което той искаше и дори повече. Тя кимна.

Постави ръце върху нейните и отново се появи тръпката, която винаги последваше докосването му. Този път тя я очакваше, но не беше подготвена за ефекта ù. За набъбналите зърна и топлината между краката ù.

Той не изчака позволение, а сграбчи потника и го вдигна.

– Чакай! – каза тя.

Той незабавно спря движението.

– Трябва да те подготвя. – Той щеше да види бельото ù. Още една унизителна тема. То беше от прост бял памук. Бабешко облекло, беше чула от един мъж. Тя никога не носеше секси дрехи, дори бельо, докато беше на работа. Просто не беше практично. – Наистина имам секси бельо, кълна се, но не го нося точно сега.

– И се предполага, че това ще ме отврати ли? – попита Мадокс, звучейки искрено объркан. – Това, че не носиш секси бельо?

– Не знам. – Тя задъвка долната си устна. – Може би. Отвратен ли си?

– Ашлин, за мен няма значение какво носиш. То няма да остане на теб още дълго. Готова ли си вече? – попита той.

Тя преглътна и кимна.

Той дръпна потника през главата ù и го хвърли на пода до тениската ù. Тя потрепери.

– Ее?

– Е?

– Грозно ли е? – попита тя.

– Прекрасно – отвърна Мадокс. Той пое въздух (благоговейно?) и кръвта ù пламна. Мадокс протегна трепереща ръка и проследи памука, който покриваше зърната ù. Въп­реки че вече бяха доста твърди, те се напрегнаха още.

Ашлин изстена.

Той прокара пръсти надолу по корема ù и сграбчи колана на дънките ù. С едно извъртане на китката те бяха разкопчани, а тя можеше да усети горещината на кожата му чак до костите си.

Той плъзна дънките надолу по бедрата и колената ù и те паднаха на пода.

– Измъкни се от тях!

С треперещи крака тя изпълни нареждането. Погледът му се спря върху белите ù памучни гащи. Тя се помъчи да спре подтика да ги покрие, като отново ù се прииска той да можеше да я види в нещо секси.

– Знам, че мъжете обичат игрите – каза му тя, опитвайки се нервно да запълни тишината. Колко пъти ги беше слушала да се хвалят на приятелите си? – У дома имам костюми на ченге, на момиче от харем и на зайчето на Плейбой. – Не че някога ги беше използвала. Но ù харесваше да ги има за всеки случай.

– Много хубаво. – Мадокс не изглеждаше впечатлен.

– Вероятно мога, не знам, да ти ги покажа някой път.

– Свали сутиена и бикините! – Изражението му беше разочароващо празно, когато се изправи.

Може би наистина не го интересуваше какво носи тя.

Докато я чакаше да се подчини, той се пресегна назад и издърпа тениската през главата си. Тя ахна от изненада и наслада и забрави колко грозни бяха бикините ù. Тя не ги свали, не свали и сутиена. Беше твърде заета да гледа.

Мадокс беше абсолютно великолепен. Коричките вече бяха изчезнали, оставяйки само бледи червени линии. Бронзовите му мускули предлагаха пир за очите ù. Той имаше малък пъп и смътна пътечка от черни косми, която се скриваше под колана на панталоните му.

Без да откъсва поглед от лицето ù, той разкопча панталоните си и ги избута по цялата дължина на краката си, докато и те не се превърнаха в купчинка на пода.

Не носеше никакво бельо.

Очите ù се разшириха и устата ù пресъхна. Членът му беше огромен. Дълъг, дебел и страхотно възбуден. Беше виждала мъжки пениси в книги, в интернет сайтове, които не трябваше да посещава, и във филми, които не трябваше да гледа, но никога лично. Никога така. Тестисите му бяха стегнати и обградени от груби тъмни косми.

– Вярвам, че ти дадох определена задача – каза той, погледът му беше насочен между краката ù, което я накара да потрепери възхитително.

Копнежът я заля по-силно отвсякога. Погълна я желанието да докосва и да бъде докосвана, да вкусва и да бъде вкусвана. Остра болка туптеше в нея.

– Наистина ли ще правим секс? – попита тя без дъх и с надежда.

– О, да – отвърна той, приближавайки я. – О, да, прекрасна, ще правим.