ПЕТА ГЛАВА


По някое време през безкрайната нощ Ашлин стана и опипа пътя си из тясната килия. Глезенът ù пулсираше на всяка стъпка – спомен от часовете, които беше прекарала в катерене по покритите със сняг хълмове отвън и за чувството на надежда, което беше изгубила, виждайки шестте замахвания на меча.

Търсенето ù на изход се беше оказало безплодно. Нямаше прозорец като в кулата на Рапунцел, нито вълшебно огледало на зла вещица, през което да мине. Не беше намерила решетки, през които да се провре, или тунели, в които да се зарови като Алиса. Някъде по пътя беше изгубила мобилния си телефон. Не че щеше да има обхват в тъмницата на замък.

Докато времето се точеше бавно, мракът сякаш я притискаше все по-плътно и по-плътно.

Поне мишката беше спряла да цвърчи.

Ашлин само искаше да се прибере у дома, отново свита на пода. Искаше да забрави цялото преживяване. Вече можеше да живее с гласовете. Щеше да живее с тях. Опитът да ги заглуши ù беше струвал твърде скъпо. Работата ù, вероятно. Дългогодишното ù приятелство с Макинтош, може би. Част от разсъдъка ù, определено.

Никога нямаше да е същата.

Безжизненото лице на Мадокс щеше да я преследва до края на живота ù, будна и заспала. О, Боже! По бузите ù се стичаха сълзи, които се заскрежаваха от студа. Колко сълзи трябваше да пролее, преди жлезите да пресъхнат напълно? Преди болката в гърдите ù да изчезне.

Моля те, просто ме пусни! – дрънкаше глас. – Моля те! Кълна се! Никога няма да се върна.

„Аз също“ – помисли тя нещастно.

– Цяла нощ ли беше тук, жено?

Въпросът остана без отговор за миг, докато Ашлин се ориентира. Този глас… тя можеше да се закълне, че идва от настоящето, не от миналото. Грубият му силен звук отекваше в ушите ù.

– Отговори ми, Ашлин!

Още един миг премина, преди тя да осъзнае, че това е гласът, който идваше да я измъчва над другите. Глас, който някак беше запечатан в ума ù, въпреки че го беше чула едва няколко пъти преди това. Тя ахна. Очите ù се напъваха през мрака и търсеха… търсеха… но не намираха нищо.

– Ашлин! Отговори ми!

– М-Мадокс? – Не, сигурно не. Това сигурно беше номер.

– Отговори на въпроса!

Вратата се отвори внезапно и лъчи светлина заляха килията. Ашлин примигна, за да махне оранжево-златните петна, които замъгляваха зрението ù. На вратата стоеше мъж – висока черна сянка от заплаха и мускули.

Обгърна я блажена тишина, тишина, която беше усетила само веднъж преди.

Тя подпря длани на стената зад себе си и се изправи бавно. През нея премина шок и коленете ù потрепериха. Той не беше… Не можеше да е… Това беше невъзможно. Дори не беше разбираемо. Такива неща се случваха само в приказките.

– Отговори ми! – каза мъжът отново. В тона му вече се усещаше насилие, сякаш говореше с два гласа. И двата мрачни, плътни и оглушителни.

Тя отвори уста да отговори, но от нея не излезе никакъв звук. Този двоен глас беше гърлен, бурен и все пак чувствен отвъд най-дивите ù мечти. „Мадокс!“ Не беше сбъркала. Разтреперана, тя изтри сълзите от бузите си с опакото на ръката.

– Не разбирам – въздъхна тя. „Сънувам ли?“

Мадокс… не, мъжът, защото той не можеше да е Мадокс, независимо колко еднакви бяха гласовете им, пристъпи в килията. За миг вниманието му не беше насочено към Ашлин, сякаш той имаше нужда от време, за да се успокои.

Златни лъчи слънчева светлина танцуваха върху него, почтително галейки красивото му лице. Същите тъмни вежди, същите виолетови очи с гъсти мигли. Същият остър нос и същите сочни устни.

Как можеше да е той? Как пленителите ù бяха произвели същата прилика с мъжа, който беше срещнала предишната нощ, чак до този див блясък в очите? Мъж, който беше спрял гласовете от миналото само с присъствието си?

Близнак?

Очите ù се разшириха. Близнак. Разбира се. Най-после нещо, което имаше смисъл.

– Те убиха брат ти – изтърси тя. Може би той вече знаеше. Може би беше доволен. Но може би, само може би, щеше да я заведе в града и тя щеше да докладва за ужасяващото престъпление, на което беше станала свидетел. Щеше да бъде въздадена справедливост.

– Нямам брат – каза той. – Не и по кръв.

– Но… но…

Мадокс ще се оправи – беше казал красивият мъж. Тя поклати глава. Невъзможно. Тя беше гледала как той умира. „Но ангелите могат да бъдат възкресени, нали?“ Твърда буца заседна в гърлото ù. Мъжете в този дом определено не бяха ангели, независимо какво твърдяха хората от града.

Погледът му се плъзна отново по нея. Надолу по тялото ù със собственическа оценка и отново нагоре. Мъжът се намръщи.

– Тук ли те оставиха цяла нощ? – Той огледа останалата част от килията, а изражението му ставаше все по-мрачно. – Кажи ми, че са ти дали одеяла и вода и са ги взели едва тази сутрин!

Все още треперейки, тя прокара ръка по лицето и през косата си, трепвайки при докосването на всяко възелче в нея. Вероятно от глава до пети беше покрита с мръсотия. „Все едно има значение.“

– Кой си ти? Какво си ти?

Той не проговори дълго. Само я изучаваше, сякаш тя беше насекомо под микроскоп. Тя познаваше този поглед много добре. Беше любимият на всички в Института.

– Знаеш кой съм аз.

– Но ти не може да си той – настоя тя, не искайки да приема другата възможност. Той не беше като другите, като демоните, които го бяха убили. – Моят Мадокс е мъртъв.

Твоят Мадокс? – Нещо горещо проблесна в очите му. – Твоят?

Тя вдигна брадичка и отказа да отговори.

Той сякаш се усмихна. Протегна ръка и я прикани.

– Ела! Ще те изчистим, ще те стоплим и ще те нахраним. После аз ще… обясня.

От това колебание стана ясно, че нямаше да обясни нищо. Той беше намислил нещо друго и тонът му подсказваше, че това нещо щеше да е силно. Тя остана на място, уплашена до дън душа.

– Дай да ти видя корема! – каза тя, печелейки време.

Пръстите му трепнаха бързо.

– Ела!

Част от нея искаше да отиде с него, да го последва, където и да я водеше. Защото той наистина приличаше на Мадокс и каквото и да беше Мадокс, той все още беше най-доброто, което ù се беше случвало. Но тя отново се запъна.

– Не.

– Ела!

Тя поклати глава.

– Оставам тук, докато не ми покажеш корема си.

– Няма да те нараня, Ашлин. – Думите „още не“ отекнаха от стените неказани. Но по-разстройващ от всичко бе звукът на името ù върху езика му, сякаш той не можеше да се сдържи да му се наслади. И да желае още едно вкусване. – Ашлин – повтори той.

Още един трепет я разтърси и тя се намръщи. Той не трябваше да я желае и тя със сигурност не трябваше да го желае.

– Ти не може да си моят Мадокс. Това е невъзможно.

Онова наситено горещо нещо отново проблесна по лицето му.

– Вече два пъти ме обявяваш за твой.

– Аз… съжалявам. – Тя не знаеше какво друго да каже. Мадокс я беше спасил от гласовете, поне за малко. Беше го гледала как умира. Те бяха свързани. Той беше неин.

– Недей да съжаляваш! – Той звучеше почти нежно. – Аз съм Мадокс – настоя той. – Сега ела!

– Не.

Уморен от отказа ù, мъжът прекоси разстоянието между тях. Той миришеше на необуздана жега и примитивни ритуали, изпълнявани в полунощ.

– Ще те нося през рамото си, ако трябва, точно както го направих снощи. Ако съм принуден да го направя обаче, не мога да гарантирам, че ще излезеш от тази килия с дрехите върху себе си. Разбираш ли?

Странно, но думите му бяха опияняващи, а не я плашеха. Утешителни, а не застрашителни. Само Мадокс знаеше как я беше носил, преди да влезе в замъка и да повика убийците си.

– Моля те! – усети се да казва тя. – Само ми покажи корема си! – Колкото повече настояваше да го види, толкова повече той не искаше да го направи. Щеше ли да открие зашити рани? Гладка кожа.

Щеше ли да има някакъв знак, че този мъж е бил намушкван отново и отново?

Първоначално той не реагира на молбата ù. Но накрая въздъхна.

– Изглежда аз ще съм този, който няма да излезе с дрехите си от тук. – Той протегна ръка към ръба на черната си тениска и бавно… бавно… я вдигна.

Въпреки настояването си, Ашлин не можеше още да намери кураж да се откъсне от наситения му виолетов поглед. Каза си, че е, защото очите му са толкова красиви, толкова хипнотизиращи, че тя просто се изгубва в тях, че се дави в тях. Но знаеше, че това беше едва половината истина. Ако той беше закърпен, ако беше намушкан… ако това беше Мадокс…

– Искаше да погледнеш. Така че, гледай! – нареди мъжът, едновременно нетърпелив и примирен.

„Не гледай! Погледни!“ Погледът ù се спусна надолу сантиметър по сантиметър. Тя видя опънат врат и диво препускащ пулс. Ключица, покрита с черен плат. Видя едната му огромна ръка, стиснала в юмрук тениската точно над сърцето му. Зърната му бяха малки, кафяви и твърди. Кожата му беше в онзи неземен бронзов оттенък, на който тя се беше възхитила в гората, а мускулите му бяха като въжета.

И тогава ги видя. Шест образували коричка рани. Не зашити, а червени и възпалени. Болезнени.

Тя вдиша шокирано. Пресегна се почти като в транс. Върхът на пръста ù докосна коричката, която разсичаше пъпа му. Раната беше груба и топла и одраска дланта ù. По ръката ù пробягаха електрически вълни.

– Мадокс! – ахна тя.

– Най-после – промърмори той, отдръпвайки се назад, сякаш тя беше бомба, която щеше да избухне всеки миг. Пусна тениската си и скри раните от погледа ù. – Доволна ли си сега? Аз съм тук и съм съвсем истински.

Той… не, не „той“. Мадокс. Не близнакът му. Това не беше сън. Не беше номер. Той беше намушкан, доказателството беше там в тези шест адски рани. Не беше имал пулс, не беше дишал. А сега стоеше пред нея.

– Как? – попита тя, изпитвайки нужда той да го каже. – Ти не си ангел. Значи ли това, че си демон? Това казаха някои хора за теб и за приятелите ти.

– Колкото повече говориш, толкова повече увисваш. Ще ме последваш ли сега?

Щеше ли? Трябваше ли? След тази забележка за „увисването“.

– Мадокс, аз… – какво?

– Показах ти корема си. В замяна ти каза, че ще дойдеш с мен.

Наистина ли имаше някакъв друг избор?

– Добре. Ще те последвам.

– Не се опитвай да бягаш! Няма да ти хареса това, което ще стане, ако се опиташ. – С плавни движения той се завъртя и излезе от килията.

Ашлин се забави само миг, преди да закуцука след него, стараейки се да не изостава. Ръцете я сърбяха да го докосне отново, да почувства как животът пулсира под кожата му.

– Ти не отговори на въпроса ми – каза тя. Те се отдалечаваха все повече от килията и студеният въздух отстъпваше място на топлина. – Ако си демон, мога да го приема. Наистина. Няма да съм отвратена или нещо такова. – Тя се надяваше. – Просто трябва да знам, за да мога да се подготвя.

Никакъв отговор.

Светлите слънчеви лъчи струяха през прозорци със цветни стъкла, хвърляйки петна в цветовете на дъгата по каменните стени. Умората и липсата на храна сигурно я бяха отслабили, защото тя изостана с няколко крачки.

– Мадокс – каза тя с тиха молба.

– Без разговори! – отвърна той, без да забави ход, докато изкачваха стълбите. – Може би по-късно.

По-късно. Не се беше надявала точно на тези думи, но това все пак беше по-добре от нищо.

– Ще ти напомня. – Тя се препъна и трепна. Остра болка се стрелна в глезена ù.

Мадокс спря рязко. Преди да осъзнае какво е направил, тя се блъсна в гърба му с болезнен вик. Трептящата топлина незабавно се върна, заискри, запали се и се разпростря.

Докато се мъчеше да си върне равновесието, той изсъска през зъби и се завъртя, приковавайки я с ожесточен пог­лед. Очите му бяха черни. Виолетовото беше изчезнало, сякаш никога не е било там.

– Ранена ли си?

През нея премина трепет. „Да.“

– Не.

– Не ме лъжи!

– Изкълчих си глезена снощи – призна тя тихо.

Чертите му омекнаха, докато очите му бавно я огледаха внимателно, задържайки се на гърдите и бедрата ù. Кожата ù настръхна. Сякаш събличаше дрехите ù една по една, като не оставяше върху нея нищо, освен зачервена кожа. Това ù хареса. Сърцето ù запърха диво в гърдите. Между краката ù се събра влага.

Внезапно вече не ù пукаше за отговорите, за болката в глезена или за летаргията в мускулите ù. Зърната ù се втвърдиха и напрегнаха. Коремът ù се стегна от желание. Кожата ù пламна. Тя искаше той да я прегръща и да я утешава, да я притиска до себе си.

Миг по-късно осъзна, че посяга към него.

– Не ме докосвай! – Той скочи на следващото стъпало, за да увеличи разстоянието между тях. Всички следи от разнежване го бяха напуснали. – Още не.

Ръцете ù се отпуснаха и я заля разочарование. „Без отговори, без докосване“ – тихо се присмя тя, борейки се с желанието си най-после да бъде близо до мъжа, който беше заемал мислите ù през цялата нощ. Топлината му и тишината бяха смъртоносна комбинация за здравия ù ра­зум.

Едно погалване. Тя се нуждаеше само от това (това искаше със сигурност), но той беше решен да ù го откаже.

– Ами да дишам? – попита тя студено. – Мога ли да дишам?

Усмихна се леко и сякаш свирепостта му изчезва.

– Ако го правиш тихо.

Очите ù се присвиха до цепки.

– О, колко си мил! Много благодаря!

Усмихна се лъчезарно и заслепяващата сила на усмивката му секна дъха ù. Той беше красив. Абсолютно хипнотизиращ. Ашлин откри, че отново се е хванала в примката му (как ù го причиняваше?) и отново посегна, без да мисли. Жадуваше за тази искра при допира, да, да. Нуждаеше се… нуждаеше се…

Той разтърси рязко глава, хуморът внезапно беше изчезнал. Тя замръзна ядосана на него и на себе си.

– Има нещо, което трябва да направя, преди да ме докоснеш – каза той. Думите бяха толкова дрезгави и тихи, че тя ги усети дълбоко в себе си като милувка.

– Какво е то? – попита тя, прехапвайки долната си устна, когато виолетовото започна да превзема отново очите му, процеждайки се бавно от зениците, за да засенчи черното. Удивително.

– Няма значение. – Намръщен, той се пресегна, сякаш имаше намерение да погали бузата ù. Усети се и отпусна ръка отстрани като отражение на нейните действия отпреди няколко мига. – Това, което има значение, е че ти не отговори на моя въпрос. Цяла нощ ли беше в тази килия?

Опияняващият му мъжествен аромат лъхна в носа ù, призовавайки я по-близо. Тя се опита да устои, наистина опита, но откри, че се навежда напред, въпреки предупреждението му.

– Да.

И отново ярост помрачи лицето му.

– Беше ли нахранена?

– Не.

– Дадоха ли ти одеяла?

– Не. – Какво го интересуваше?

– Някой нарани ли те?

– Не.

– Някой… докосна ли те? – по челюстта му трепна мускул веднъж, два пъти.

Лицето ù се сбърчи от объркване.

– Да. Разбира се.

– Кой? – настоя той. Лицето му започна странната си промяна. Съсухреният скелет се измъкваше и мърдаше под кожата му, сякаш той носеше прозрачна маска. Дори очите му се промениха отново. Черно покри виолетовото, после червено покри черното, бляскайки злокобно.

Твърда буца заседна в гърлото ù и тя се помъчи да диша. Нито в гората, нито дори докато беше окован за леглото и мечът срязваше органите му, не беше излъчвал такава свирепост.

„Защо още стоиш тук? Бягай!“

Изражението му се изкриви, сякаш знаеше какво планира да направи тя.

– Недей! – каза той, потвърждавайки страха ù. – Само ще ме стимулираш повече. Това ще мине след малко. Сега ми кажи кой те докосна!

– Всички – принуди се да каже тя, оставайки на място. – Мисля. Но се налагаше – побърза да го увери. Не можеше да повярва, че защитава убийците му, но това изглежда беше най-бързият начин да го успокои. – Само така можеха да ме вкарат в килията.

Той се успокои, но само малко. Скелетният образ се оттегли и червеният блясък избледня от очите му.

– Значи не са те докосвали сексуално?

Тя поклати глава, отпускайки се мъничко. Значи беше ядосан на мъжете, не на нейната съпротива.

– Ще им позволя да живеят. Засега. – Забравяйки собственото си правило, той обгърна с длани слепоочията ù и я принуди да погледне лицето му.

Тя усети още едно от онези електрически изтръпвания, когато топлият му дъх достигна носа ù. Той беше толкова едър, че тя изглеждаше дребна, раменете му бяха толкова широки, че я поглъщаха.

– Ашлин – каза той нежно.

Бързата промяна в него от звяр до загрижен джентълмен беше замайваща.

– Не исках да обсъждам това все още, но трябва да чуя отговора ти сега. – Последва тежко мълчание, докато той се взираше в нея. – Убих онези четирима мъже снощи. Тези, които те следваха.

– Следвали са ме? – Дали някой от Института я беше видял и беше тръгнал след нея? Бяха ли… останалата част от думите му най-после достигнаха до съзнанието ù. Тя ахна, когато високоволтова шокова вълна пробяга по гръбнака ù. – Ти си ги убил?

– Да.

– Как изглеждаха? – Тя се задави. Ако Макинтош е бил убит заради нея… Тя стисна устни, за да спре болезнен стон.

Мадокс описа мъжете – високи и силни воини и тя бавно се успокои. Повечето служители, които беше срещала в Института, бяха по-стари, като Макинтош. Много от тях бяха бледи с оредяваща коса и очила, и с отслабващи от постоянното взиране в компютърните екрани очи. Прониза я облекчение, което на свой ред я накара да се чувства виновна. Снощи бяха умрели хора. Не трябваше да има значение дали ги познава, или не.

– Защо си направил такова нещо?

– Те бяха въоръжени и нетърпеливи за битка. Имах избор – да ги убия или те да убият мен.

Каза го без никаква следа от угризение, сякаш просто посочваше фактите. Що за кърваво, жестоко място се беше оказала тази крепост? Мадокс също. Спасителят ù говореше като войник ветеран… или като студен и закоравял убиец, каквито бяха и съквартирантите му. Той не се беше поколебал и нямаше да се поколебае да убие.

Тогава защо тя все още искаше той да я прегърне?

Каквато и емоция да видя Мадокс на лицето ù, изглежда тя отговори на неизказан въпрос. Веждите му се смръщиха и устните му се свиха. От неодобрение? Но защо? Преди да може да го проучи повече, той се обърна и изкачи още две стъпала, казвайки:

– Забрави, че съм го споменал!

– Чакай! – Тя скочи напред, трепна от подновената болка в глезена и сграбчи бицепса му. Жалко движение, наистина, но това го спря.

Той се вцепени, после бавно обърна глава и изръмжа, кимайки към пръстите ù.

Тя ги дръпна. Не заради реакцията му, а затова, че усети отново странното изтръпване. Искаше ù се да вярва, че е статично електричество. Нещо друго, каквото и да е, нещо различно от това, което предизвикваше толкова грешно желание.

– Съжалявам! – промърмори тя. „Без докосване!“ – припомни си. Така беше по-добре и за двама им. Тя изглежда не можеше да контролира реакцията на тялото си, когато бяха близо. Истински продължителен контакт можеше да я превърне в локвичка на пода. – Мадокс?

В профил изражението му изглеждаше празно, напълно лишено от емоции.

– Да?

– Не се ядосвай, но технически сега е по-късно, затова ще те върна към първия въпрос. Какво си ти? – преди да може отново да се задвижи, сякаш не е проговаряла, тя добави: – Аз отговорих на твоя въпрос. Моля те, отговори на моя!

Той не отговори. Но отново обърна лице към нея.

Нервна, тя прокара език по устните си. Погледът му проследи движението и ноздрите му трепнаха. Тя нямаше намерение, но започна да дрънка:

– Виж, има всякакви видове необикновени създания по света. Никой не го знае по-добре от мен. Споменах ли, че знам от първа ръка, че демоните съществуват? Просто искам да знам с какво си имам работа тук.

„Млъкни! Спри да говориш!“

Само да беше отговорил. Никога преди не ù се беше налагало да запълва неловки паузи мълчание. Никога не беше мислила, че то може да бъде толкова неудобно.

Той забави крачка. Действието му бе премерено и точно и имаше за цел да намали разстоянието между тях. В отговор и тя забави крачка, отново увеличавайки разстоянието.

– Без повече въпроси. Искам те изкъпана, нахранена и почиваща до един час. Покрита си с мръсотия, трепериш на краката си от глад и под очите ти има тъмни кръгове. След това можем да… говорим.

Отново това колебание. То я разстрои и тя преглътна.

– Ако те помоля да ме върнеш в града, какво би казал?

– Категорично не.

„Така си и мислех.“ Раменете ù се превиха. Независимо колко много искаше този мъж (или може би точно заради това че го искаше толкова много), трябваше да започне да се държи като разумно човешко същество и да избяга.

Ами ако тя беше следващата подред за намушкване? Тя не би могла да се вдигне от мъртвите. Поне в това Ашлин беше сигурна.

Вчера щеше да продаде душата си, за да дойде тук. „Кого заблуждаваш? Ти продаде душата си.“ Не се беше научила как да контролира гласовете, когато Мадокс не е с нея, но просто не можеше да остане. Имаше твърде много несигурност и твърде много насилие.

Но за да избяга, трябваше да понесе хълмовете, студа, мъглата и гласовете. „Можеш да го направиш. Трябва да го направиш.“

Мадокс вдигна вежда.

– Трябва ли отново да те заключвам, Ашлин? – попита той, сякаш четеше мислите ù.

Заплахата я уплаши и ядоса, но тя поклати глава. Нямаше причина да го дразни и да рискува да бъде убита или хвърлена обратно в онзи леден и влажен затвор, от килиите на който свободата беше нещо напълно недостижимо. Извън него поне имаше шанс. Колкото и малък да беше той.

„Тишината не е толкова сладка, колкото се надяваше, а?“

– Искаш да напуснеш, защото трябва да говориш с някого ли? – попита той. Не успя да скрие растящия си гняв с любезното запитване. – Някой ще се разтревожи ли къде си?

– Шефът ми – каза тя честно. Вероятно, ако намереше телефон, можеше да му се обади. Тогава той щеше да се обади на полицията… не. Тя отхвърли тази мисъл веднага, напомняйки си, че полицаите може да бъдат омаяни от „ангелите“.

Но ако успееше да се обади на Макинтош, Институтът можеше да измисли начин да я спаси. Можеше да се върне към стария си живот и да се престори, че последните два дни никога не са се случвали… Но мисълта да изостави Мадокс създаваше необяснима болка в гърдите ù. „Глупаво момиче!“

– Кой точно е твоят шеф?

Сякаш щеше да му каже и да постави невинен човек в опасност. Вместо това тя събра куража си и каза:

– Пусни ме, Мадокс! Моля те!

Още едно мълчание, по-тежко от преди. Той пристъпи по-близо, докато носовете им почти се опряха, както беше направил в гората. Очите му сега бяха ярко виолетови.

– Снощи ти казах да се върнеш в града. Ти отказа. Дори ме последва. Извика ме. Помниш ли?

Напомнянето я жегна.

– Миг на умопомрачение – прошепна тя, гледайки надолу към ръцете си. Пръстите ù бяха преплетени, а кокалчетата побелели.

– Е, този миг на умопомрачение запечата съдбата ти, жено. Оставаш тук.

* * *

Мадокс придружи Ашлин, която вървеше с неохота до стаята му. Вече беше почистил пода и беше изхвърлил изцапания матрак, заменяйки го с нов от купчината в стаята до неговата. В очакване на прелъстяването ù беше приготвил за нея вана, беше подредил плато с меса и сирена, беше отворил бутилка вино и беше застлал белоснежни чаршафи.

Никога не беше влагал толкова усилия за чифтосване. Само беше чувал Парис да говори колко бързо жените се топят, когато мъжете ги глезят така.

Мадокс не беше осъзнал, че Ашлин може да прекара цялата нощ в килия или че ще се нуждае от тези грижи благодарение на приятелите му. Пръстите му се свиха в юмрук.

„Удобството ù няма значение.“ Той не беше сигурен от кого дойде тази мисъл – от демона или от него самия. Знаеше само, че е лъжа.

– Изкъпи се, преоблечи се и хапни! – насили се да каже той. – Никой няма да те притеснява. – Мадокс замълча. – Има ли нещо друго, което искаш?

Тя го заобиколи в широк полукръг, обръщайки лице към него почти моментално, сякаш не му се доверяваше да стои зад гърба ù.

– Свобода би било добре.

– Освен това.

С поглед обходи стаята и Ашлин. Не му харесваше колко бледа беше Ашлин, колко нестабилна и необщителна беше. Не беше толкова изтощена миналата нощ дори в лютия студ на гората.

– Ами да изтриеш спомените ми от последните няколко дни?

– Освен това – повтори той мрачно. Не му харесваше, че тя иска да го забрави.

Тя въздъхна.

– Не. Тогава няма нищо.

Той знаеше, че трябва да излезе, да ù даде възможност да се отпусне и да последва заповедите му, но беше изпълнен с нежелание да го направи. Облегна се на касата на вратата. Ашлин остана в центъра на стаята със скръстени ръце, опъвайки върху гърдите си розовото яке, което носеше. Устата му пресъхна.

– Правил ли си това с много жени? – попита Ашлин с обикновен тон.

Очите му се отвориха рязко и приковаха нейните. Тялото му се стегна.

– Да съм правил какво? – Да ги води тук? Да ги прелъстява? Внезапно на гърлото му беше заседнала твърда буца.

Ашлин изсумтя.

– Да ги заключваш. Какво друго?

Буцата бързо се изчезна.

– Ти си първата – отвърна той, стараейки се да скрие разочарованието си.

– И какво си планирал за мен, след като съм толкова специално момиче?

– Само времето ще покаже – отговори той честно.

Сянка на загриженост помрачи изражението ù.

Колко време?

– Ще трябва да открием отговора заедно.

Сега тя се намръщи.

– Ти си най-потайният мъж, който някога съм срещала.

Той сви рамене.

– Наричали са ме и с по-лоши имена.

– Сигурна съм – промърмори тя.

Дори обидата не го прогони. „Само още малко.“

– Не знаех каква храна би искала, затова донесох по малко от всичко, което имахме в кухнята. За съжаление нямаше голям избор.

– Благодаря – каза тя и стисна устни. Изблик на гняв се спусна по лицето ù. – Не знам защо съм любезна с теб. Виж какво правиш с мен!

– Грижа се за теб?

Бузите ù пламнаха и тя отмести поглед от него.

– Принадлежиш ли на някой мъж, Ашлин? – попита той, мразейки дори самата мисъл.

– Не разбирам въпроса ти. Дали съм омъжена ли? Не. Имам ли приятел? Не. Но имам приятели и хора, които ще се тревожат за мен – побърза да добави, сякаш внезапно осъзнала, че е станала уязвима.

Кого се надяваше да убеди? Него? Или себе си?

– Те ще ме търсят. Ще ме търсят – настоя тя, когато той не отговори.

– Но няма да те намерят – каза той уверено. Четиримата снощи не бяха изкачили хълма. Другите ù приятели също нямаше да успеят.

Ръката ù посегна към шията, привличайки вниманието му към пулса, който биеше там. Защо беше толкова омаян от туптенето на сърцето ù, толкова изкушен да докосне доказателството за съществуването му?

– Не исках да те плаша – каза ù той. Не беше сигурен кой от тях беше по-изненадан от думите му – Ашлин или той самият.

– Не те разбирам – прошепна тя.

Той също не се разбираше. И колкото повече стоеше тук и говореше с нея, толкова по-малко смисъл имаше поведението му. Той се изправи.

– Изкъпи се! Ще се върна по-късно – без да ù даде възможност да отговори, той излезе в коридора, тръшна вратата и дори не погледне назад.

По-добре така. От мига, в който я беше попитал дали принадлежи на някой мъж, демонът беше започнал да кипи в него, жаден за бой. Ако беше останал, щеше да я докосне. Ако я докоснеше, щеше да я има. Но не искаше преплетените тела и разгорещените целувки да се превърнат в хапане, драскане и твърде грубо тласкане.

Нежната жена в стаята нямаше да оцелее.

– Проклятие! – изръмжа той. Ашлин без всякакво съмнение беше най-сладко изглеждащата жена, която беше срещал. Устата му все още пресъхваше, като си помислеше за нея. Желанието му не беше да я нарани, независимо че беше признала, че тя знае за демона – нещо, което само Ловец или Стръв можеше да знае. Не, той искаше да ù достави удоволствие.

Той се обърна и заключи вратата отвън. Обръщането на ключалката беше нещо друго, което беше направил в очакване на прелъстяването ù. Единственият начин тя да избяга, беше да скочи от терасата на стаята, но той се съмняваше, че тя би искала да падне от пет етажа и да се приземи върху ръбестите скали. За всеки случай беше залепил прозореца, който водеше към терасата.

Мадокс закрачи по коридора, молейки се другите воини да не са излезли за целия ден. Когато се беше събудил във вече заздравяващото си тяло, първата му мисъл беше за Ашлин. Беше приготвил стаята си и храна за нея. След това беше потърсил Лушън, намерил го беше в стаята за забавления и беше настоял да разбере какво е станало.

– Тъмницата – беше промърморил мъжът със странен блясък в очите.

Вбесен, Мадокс беше изскочил от стаята, като искаше отчаяно да се увери, че тя е в същото състояние, в каквото я беше оставил – жива и недокосната. Беше мислил, че приятелите му поне ще ù дадат храна, вода и одеяла. Грешка. Тя можеше да е измръзнала до смърт. Можеше да е умряла от глад. И те нямаше да знаят.

Дали не бяха очаквали, че той пасивно ще приеме такова нещо?

Отново грешка.

Един поглед към уплашената Ашлин и му се искаше да убие някого. Едва удържаше подтика, казвайки си, че тя скоро ще лежи гола и очакваща го в леглото му. И въпреки че това успокояваше него самия, не беше успокоило демона, а само беше успяло да го запали още повече.

Сега Насилие се нуждаеше от отдушник за растящата си ярост. Едва тогава Мадокс щеше да е в състояние да докосне Ашлин, без да се страхува, че ще скърши крехкото ù, дребно тяло.

Тяло… Ашлин… две думи, които, използвани в едно изречение, със сигурност го възбуждаха. Като светло видение, тя беше във всяка негова фантазия. Той планираше да бъде с нея отново и отново, да я има във всяка възможна поза и дори в някои не толкова възможни.

Скоро и тя щеше да го иска.

В очите ù беше проблеснало желание, когато беше погледнала Мадокс, и постоянно посягаше към него, явно надявайки се на някакъв физически контакт. Дори беше подушил възбудата ù – парфюм от страст, невинност и този възхитителен мед. Но я беше уплашил и този страх беше подтиснал желанието.

Трябва да си щастлив, че Стръвта се бои от теб.

Трябва, намръщи се. Започваше да мрази тази дума.

Беше ли тя Стръв, обаче?

Когато спомена хората, които я бяха следили, тя изглеждаше искрено изненадана. Ужасена от действията му, вярно, но повечето жени бяха ужасени от войната и от касапниците.

И още по-объркващо – тя свободно беше признала, че знае за демоните. Не я беше измъчвал за информацията. Защо една Стръв охотно би направила такова нещо? Защо не се престори, че го смята за човек, за да отслаби защитите му?

И досега не се беше опитала да го изведе от крепостта, нито се беше опитала да вкара някого вътре. Но пък все още не бе имала свободата да го направи, напомни си той. И не би могла.

Но това, което го объркваше най-много, беше опитът ù да го спаси от приятелите му. За това той не можеше да намери обяснение. Да спаси някой, когото имаше намерение да нарани, беше нелепо. Тя самата можеше да пострада.

Тя беше истинско противоречие за неговия черно-бял свят.

Утре щеше да се разправя с нея за истинските ù причини да е тук. Днес… е, днешният ден беше предназначен за други неща.

Ботушите му тракаха по пода и звукът отекваше от стените. Стаята за забавления се появи пред него и той ускори крачка. Духът мъркаше в очакване, а костите боляха за бой.

Когато застана на широкия вход на залата, той видя посипани по пода и смачкани по килима пуканки. Опитното му око забеляза няколко петна изсъхнала кръв. Очевидно Рейес е бил тук. Този път телевизорът беше изключен. По билярдната маса имаше пръснати топки, сякаш някой е спрял играта по средата.

Но нямаше следа от мъжете, дори от Лушън. Къде бяха отишли всички?

Мадокс се втурна през стаята, подминавайки всички луксове, с които се бяха сдобили през годините. Горещата вана, сауната, фитнеса, импровизираното баскетболно игрище. Нито едно от тези неща нямаше да му помогне сега.

Стигна първо до стаята на Парис и влетя вътре, без да чука. Покритото с черна коприна легло беше разхвърляно, но празно. Надуваемите кукли, които Торин беше поръчал, бяха проснати във всички посоки като възхитена, но безполезна публика. Камшици, вериги и различни секс играчки, които Мадокс дори не можеше да определи, бяха подредени по стените. Не бяха в употреба, което означаваше, че Парис сигурно е в крепостта. Някъде.

Мадокс поклати глава и закрачи по коридора.

Бой. Бой. Бой.

Опита се да пренебрегне гласа на демона, когато влезе в стаята на Рейес. Рейес го нямаше вътре, нямаше и секс играчки. Вместо това там имаше оръжия. Всякакви оръжия. Пистолети, ножове, звезди за мятане. На пода имаше син тепих, опръскан с още засъхнала кръв. Имаше боксьорски чувал и няколко гири. Няколко дупки обезобразяваха стените, сякаш някой беше удрял камъка, докато се превърне в пясък.

Трябваше да поправи тези дупки по-късно.

Бой, бой, бой.

Стаята на Лушън беше заключена и никой не отговори, когато Мадокс почука. Стаите на Аерон и на Торин бяха празни. Безсилие обзе Мадокс. Черни петна започнаха да затъмняват зрението му.

Бойбойбой.

Копнееше за Ашлин, но не можеше да я има, докато не притъпи подтика към насилие, а това не можеше да стане, докато не намереше мъжете. Това само го ядосваше още повече. Той закрачи обратно по коридора. Бицепсите му бяха изопнати, а кръвта бучеше гореща през тях.

Бойбойбой.

– Къде сте? – извика той. Удари стената веднъж, два пъти, оставяйки вдлъбнатини, подобни на тези, които беше видял в стаята на Рейес. Кокалчетата му пулсираха, но това беше добра болка, болка, която караше духът му да мърмори щастливо.

Мадокс спря и отново удари стената.

Нямаше много време. Отново щеше да дойде полунощ и смъртта щеше да го вземе. Преди това да се случи, той трябваше да се изгуби в Ашлин. Трябваше да опознае всеки сантиметър от тялото ù, защото мъчението да не знае беше много по-лошо от това да гори в ада всяка нощ.

Ами ако жената не те иска истински? – подигра му се демонът. – Ако се преструва, за да ù дадеш информация? Ако мисли за друг мъж всеки път, когато ти си наблизо и възбудата ù е за него?

Мадокс изрева и още веднъж заби юмрук в стената. Още камък се напука и нарони. Тя искаше него. Със сигурност. „Не реагирай! Не слушай духа!“

Насилие затвори устата си. Харесваше увлечението му, чувството му за притежание.

– Защо разваляш стените, вместо да ги поправяш?

Мадокс чу познатия глас и се завъртя. От ръцете му капеше топла кръв.

Аерон стоеше в края на коридора. От прозореца струеше светлина и се отразяваше във фигурата на силния мъж. Един лъч попадна директно върху тъмната му коса, която беше като ярка корона, осветяваща украсената му с татуировки кожа.

Сякаш никога не беше удрян и никога не беше успокояван, Насилие се върна към живот с вой. Мадокс посочи към приятеля си и се намръщи.

– Оставили сте я долу.

– И? – Черният демон, татуиран върху врата на Аерон, сякаш намигаше с обрамчените си в червено очи, събуден от дълбок сън. Сякаш от устата му с остри зъби капеше слюнка. – Тя проговори ли?

– За?

– Причините да е тук.

– Не.

– Тогава нека аз я питам!

– Не! – Достатъчно беше уплашена. През ума на Мадокс проблясна представата за Ашлин така, както беше изглеждала в килията. Кожата ù беше по-бледа от снега навън, а единственият цвят беше в петната кафявочерна мръсотия, полепнала по нея. Тя трепереше. Тази жена трябваше да трепери от страст, а не от страх.

Бой. Бой. Бой – пееше демонът отново.

– Къде е тя сега? – настоя Аерон.

– Не е твоя работа. Но някой ще си плати за състоянието, в което я намерих.

Виолетовите очи на приятеля му (същите като неговите, сякаш боговете са били твърде уморени, за да създадат нещо различно) се разшириха от изненада.

– Защо? Какво е тя за теб?

– Моя – беше единственият отговор, който имаше. – Тя е моя.

Аерон прокара език по зъбите си.

– Не бъди глупав! Тя е Стръв.

– Може би. – Вероятно. Той закрачи напред. Кипящ… гладен… – В момента не ми пука.

Воинът пристъпи срещу него също толкова ядосан.

– А трябва. И не трябваше да я водиш тук.

Мадокс го знаеше, но нямаше да се извинява. Отново би го направил, ако имаше избор.

– Върни я в града и измисли начин да изтриеш спомените ù! – каза Аерон. – Иначе трябва да бъде убита. Видя и чу твърде много и не можем да ù позволим да докладва на Ловците.

Бяха почти един срещу друг. Мадокс не се беше въоръжил тази сутрин и този факт спаси мизерната кожа на Аерон. Щеше да метне кама по мъртвото черно сърце на мъжа, ако беше в състояние.

– По-скоро ще нараня теб.

Татуираният демон разпери крилата си вече напълно събуден и Аерон се ухили бавно.

– Ако го направим, ще трябва да поправяш къщата.

– А ти ще трябва да я почистиш.

– Все едно ми пука. Ще започваме ли, или само ще говорим?

– О, да. Ще започваме. – И Мадокс скочи.

Аерон също. Сблъскаха се във въздуха.

Загрузка...