Прокълната нощ

ОСМА ГЛАВА

Мадокс влезе в стаята си, несигурен какво ще намери. Спяща Ашлин? Току-що изкъпана и гола Ашлин? Готова за битка Ашлин?

Готова за удоволствия Ашлин?

За негово раздразнение сърцето барабанеше лудо в гърдите му. Дланите му се потяха. „Глупак!“ – укори се той. Не беше обикновен човек, нито слуга на страха, не беше и неопитен. И все пак не беше съвсем сигурен как да се справи с тази жена, с това… наказание.

Това, което не очакваше, беше да намери Ашлин в безсъзнание, просната на пода в локва червена… кръв?… около нея, която напояваше косата и дрехите ù.

Той потръпна от ужас.

– Ашлин? – В следващия миг той клекна до нея, обърна я нежно и я взе в ръцете си. Вино, само вино. Слава на боговете. Капчици от него цапаха твърде бледото ù лице и покапаха по него. Почти се усмихна. Колко точно вино беше изпила?

Тя беше толкова лека, че ако не бяха тръпките, които преминаха по тялото му при допира с нея, нямаше да усети, че я държи.

– Ашлин, събуди се?

Тя не се събуди. Дори сякаш се потопи още по-дълбоко в безсъзнанието и движението зад клепачите ù спря.

Гърлото му се стегна и той трябваше да изкара със сила следващите думи.

– Събуди се заради мен!

Нямаше стон, нито въздишка.

Разтревожен от липсата на отговор, той я отнесе до леглото, разкъса якето ù и го захвърли настрани. Не искаше да я пуска, но я положи на матрака и обгърна с длани лицето ù. Кожата ù беше леденостудена.

– Ашлин?

Никакъв отговор.

Да не беше… Не. „Не!“ Оловни топки се настаниха в стомаха му, когато положи длан върху лявата ù гръд. В началото не усети нищо. Нито нежно туптене, нито тежко удряне. После внезапно усети слабо пърхане. Дълга пауза. Още един немощен удар.

Тя беше жива.

Очите му се затвориха за кратко, а раменете му се отпуснаха от облекчение.

– Ашлин! – Той я разтърси нежно. – Хайде, прекрасна! Събуди се! – Какво, в името на Зевс, не беше наред с нея? Той нямаше опит с пияни смъртни, но не мислеше, че това е нормално.

Главата ù увисна настрани, но клепачите ù останаха затворени. Устните ù бяха обагрени в красиво, но неестествено синьо. Пот потече по слепоочията му. Тя не беше просто пияна. Дали нощта в тъмницата не я беше разболяла? Не, щеше да има признаци по-рано. Дали Торин не я беше докоснал по невнимание? Със сигурност не. Тя не кашляше, нито беше покрита с пришки. Тогава какво?

– Ашлин!

„Не мога да я загубя.“ Още не. Не ù се беше наситил, не беше я докосвал, както беше мечтал, нито беше говорил с нея. Той примигна от изненада. Искаше да говори с нея, осъзна внезапно. Не просто да се насити на тялото ù. Не просто да я разпита. А да говори. Да я опознае и да разбере какво я прави жената, която е.

Всички мисли за убийството ù изчезнаха. Заместиха ги мисли за спасение – силни и неоспорими.

– Ашлин! Говори с мен! – Той отново я разтърси. Беше безпомощен, не знаеше какво друго да направи. От нея продължаваше да се излъчва студ, сякаш се беше къпала в лед и се беше изсушила на полярен вятър. Той хвана завивките, издърпа ги и ги омота около нея, опитвайки се да я стопли. – Ашлин. Моля те!

Докато я гледаше, под очите ù се оформиха тъмни кръгове. Дали това не беше наказанието му? Да гледа как тя умира бавно и болезнено?

Усещането за безсилие се усили. Колкото и да беше силен, той не можеше да я накара да проговори.

– Ашлин – този път името ù беше като дрезгава молба. Той отново я разтърси. – Ашлин!

Проклятие! Нищо.

– Лушън! – изрева той, без погледът му да се отделя от Ашлин. – Аерон! – Те бяха прекалено далеч от него и той се съмняваше, че ще го чуят. – Помогнете ми! – Беше ли викала Ашлин за помощ? Мадокс улови устните ù в своите, опитвайки се да вдиша силата си в нея. Топлина… тръпки.

Обагрените ù в синьо устни се разтвориха и тя изстена. Най-после! Още един признак на живот. Мадокс едва не зави от облекчение.

– Говори ми, прекрасна! – Той приглади мократа ù коса встрани от лицето, смутен, че ръцете му треперят. – Кажи ми какво има!

– Мадокс – каза тя дрезгаво. Очите ù оставаха затворени.

– Тук съм. Кажи ми как да ти помогна! Кажи ми от какво се нуждаеш!

– Убий ги! Убий паяците! – тя говореше толкова тихо, че той се напрягаше да я чуе.

Той прокара пръсти по бузите ù, докато оглеждаше стаята.

– Няма паяци, прекрасна.

– Моля те! – една кристална сълза се процеди през клепача ù. – Не спират да пълзят по мен.

– Да, да. Ще ги убия. – Въпреки че не разбираше, той продължи да прокарва ръце по лицето ù, после по врата, после надолу по ръцете ù, по корема и по краката. – Мъртви са вече. Мъртви са. Кълна се.

Това изглежда я успокои малко.

– Храната, виното? Отрова?

Той пребледня. Усети как кръвта се оттегля от лицето му, докато не стана толкова бял, колкото беше и Ашлин. Той не беше помислил… не беше смятал… Виното беше направено за тях, за воините, не за хора. Човешкият алкохол не им вършеше никаква работа и Парис често пускаше във виното няколко капки амброзия, която беше откраднал от небесата и беше опазил през всички тези години. Дали амброзията не беше като отрова за хората?

„Аз ù причиних това! – помисли Мадокс ужасен. – Аз. Не боговете.“

– Аа! – Той заби юмрук в металната табла на леглото и усети как кокалчетата му се пукат и се изпълват с кръв. Неудовлетворен, той отново удари таблата. Леглото се разтърси и Ашлин изстена от болка.

„Спри! Не я наранявай!“ Той се принуди да остане неподвижен и да диша бавно, опитвайки се да се успокои за хиляден път този ден. Но подтикът да освирепее беше прекалено мрачен и суров и толкова силен, че беше почти неконтролируем. С изключение на краткото време, последвало боя му с Аерон, той беше на ръба цял ден, а случилото се с Ашлин застрашаваше да премине границата. Можеше да премине прага във всеки един момент и да причини непоправими щети.

– Кажи ми как да ти помогна! – повтори той.

– Л-лекар.

Човешки лечител. Да, да. Трябваше да я отнесе в града, защото никой от Повелителите нямаше медицинско образование. Никога не бяха имали нужда от това. Ами ако този лекар поискаше да я задържи през нощта? Мадокс поклати глава. Той не можеше да позволи това. Тя би могла да разкаже на Ловците какво е научила тук, какво е видяла… как най-добре да победят воините. Това, което най-много го тревожеше обаче, беше страхът, че някой може да я вземе и да я нарани, а той нямаше да е в състояние да я спаси.

Щеше да се наложи да доведе лекар тук.

Мадокс целуна прекалено студените ù устни. Отново усети тръпка, този път по-заглушена от предишната, слаба като самата Ашлин. Ръцете му се свиха в юмруци.

– Ще ти намеря лекар, прекрасна, и ще го доведа в крепостта.

Ашлин изстена и дългите ù мигли най-после трепнаха и се отвориха. Кехлибарени езера от болка се взряха в него.

– Мадокс!

– Няма да се бавя, кълна се.

– Не отивай! – Тя сякаш всеки миг щеше да заплаче. – Боли. Толкова много боли. Остани!

Желанието да се подчини и желанието да доведе помощ се бореха в него. Накрая не можа да ù откаже. Отиде до вратата и извика:

– Парис! Аерон! Рейес! – звукът от гласа му отекна от стените. – Лушън! Торин!

Не ги изчака, а се върна обратно при леглото. Сплете пръсти с тези на Ашлин. Нейните бяха отпуснати.

– Какво мога да направя, за да облекча болката ти?

– Не ме пускай! – Тя дишаше учестено. Червени вадички се спуснаха от ъгълчетата на устата ù. Дали отровата се разпространяваше?

– Няма. Няма. – Той искаше повече от всичко да отнеме болката от нея и да я прехвърли в себе си. Какво беше още малко страдание за него? Нищо. Но Ашлин беше… Какво? Мадокс нямаше отговор за това.

Тя изстена, стисна корема си, претърколи се на една страна и се сви на кълбо. Мадокс използва свободната си ръка, за да прибере косата ù зад все още мокрото ù ухо.

– Мога ли да направя още нещо?

– Не знам. – Тя го гледаше с изцъклен поглед. – Ще… умра ли?

– Не! – Той нямаше намерение да вика, но отрицанието се изтръгна от него. – Не – повтори той по-нежно. – Вината е моя и аз няма да те оставя.

– Нарочно ли?

– Никога.

– Тогава защо? – Тя вдиша. Отново изстена.

– Случайно – каза той. – Това вино не е предназначено за твоя вид.

Тя не даде никакъв знак дали го е чула, или не.

– Ще… – Тя се задави и покри уста с ръка. – …повърна.

Мадокс сграбчи празната купа от плодове и я протегна към нея. Ашлин се избута до края на леглото и изпразни стомаха си. Мадокс дръпна косата ù назад, далеч от огневата линия.

Прочистването добро ли беше, или лошо?

Ашлин се строполи отново на матрака точно когато Рейес и Парис влетяха в стаята. И двамата мъже изглеждаха объркани.

– Какво? – настоя Рейес.

– Какво има? – попита Парис. Той се потеше, а бръчките около очите му бяха още по-дълбоки заради напреженето.

Ръцете на Рейес отново кървяха, дланта му беше подута и той държеше два ножа, очевидно готов за битка. Погледът му обходи сцената и объркването му се засили.

– Имаш ли нужда от помощ при смъртоносния удар?

– Не! Виното… амброзията, която Парис слага в него. Оставих го за нея. – Признанието се изплъзна от него, наситено с вина и безутешност. – Спаси я!

Парис се олюля, но успя да остане прав.

– Не знам как.

– Трябва! Прекарал си безброй часове с хора. – Мадокс едва потискаше яда си. – Кажи ми как да ù помогна!

– Иска ми се да можех. – Парис попи влажното си чело с опакото на ръката си. – Никога не съм споделял нашето вино с други. То е наше.

– Иди и питай другите хора дали знаят какво да правят! Ако не знаят, кажи на Лушън да се пренесе в града, да намери лекар и да го доведе тук! – Смърт беше единственият от воините, който можеше да се движи от едно място на друго само с мисъл.

Рейес кимна и се завъртя на пета.

Парис каза:

– Съжалявам, Мадокс, но съм на края на силите си. Нуждая се от секс. Чух вика ти от предната врата и дойдох тук, вместо да изляза. Не трябваше. Ако не стигна в града скоро, аз ще…

– Разбирам.

– Ще ти се реванширам по-късно. – Парис изчезна навън зад ъгъла.

– Мадокс – изстена Ашлин отново. По слепоочията ù се стичаше пот. Кожата ù все още беше синкава и вече беше толкова бледа, че той можеше да види тъничките вени, които прозираха под нея. – Разкажи ми… история. Нещо, което… да отклони ума ми… от болката. – Тя затвори очи и миглите отново хвърлиха сянка върху бузите ù.

– Отпусни се, прекрасна! Не трябва да говориш. – Той изтича до банята, изпразни и изчисти купата и грабна една кърпа. Намокри я и се върна, поставяйки купата до леглото – за всеки случай. Очите на Ашлин бяха все още затворени. Мадокс помисли, че може да е заспала, но тя се напрегна, когато изми лицето ù. Настани се зад нея, несигурен какво да каже.

– Защо… приятелите ти те намушкват?

Той не обсъждаше проклятието дори с мъжете, които страдаха заедно с него. Не трябваше да го обсъжда с Ашлин. С всеки друг, но не и с нея всъщност, но това не го спря. Той би направил всичко, за да я разсее, защото виждаше болката, изписана на лицето ù.

– Намушкват ме, защото трябва. Те са прокълнати, също като мен.

– Това… не обяснява нищо.

– Това обяснява всичко.

Минаха няколко минути в мълчание. Тя започна да се гърчи, сякаш се готвеше отново да повърне в купата. Беше болна заради него и той ù дължеше всичко, което тя пожелаеше. Мадокс започна да ù разказва за живота си.

– Ето ти една история. Аз съм безсмъртен и вървя по земята от началото на времето, както изглежда.

Докато говореше, той усети мускулите ù да се отпускат.

– Безсмъртен – повтори тя като ехо, сякаш вкусваше думата. – Знаех, че си нещо повече от човек.

– Никога не съм бил човек. Бях създаден като воин, за да пазя царя на боговете. Много години му служих добре, помагах му да остане на власт, защитавах го от собственото му семейство. Но той не ме сметна за достатъчно силен, за да пазя най-ценното му притежание – кутия, направена от костите на мъртвата богиня на гнета. Не, той я повери на една жена. Тя беше известна като най-великата жена-воин наистина, но гордостта ми беше наранена. – За щастие, Ашлин остана отпусната. – Мислех да докажа, че е направена грешка, и помогнах да бъдат пуснати по света демоните, хванати в кутията. За наказание бях обвързан с един от тях. – Той обви ръка около кръста ù и нежно разтри корема ù, надявайки се, че действието му ще я успокои.

Тя изпусна лека въздишка. На облекчение ли? Той се надяваше.

– Демон… подозирах.

Да, подозираше. Той все още не разбираше защо тя го признава с такава готовност.

– Но ти си добър. Понякога – добави тя. – Затова ли се променя лицето ти?

– Да. – Значи тя го смяташе за добър?

Той продължи разказа си, изпълнен с удоволствие.

– В мига, в който това се случи, усетих шок, сякаш части от мен умираха, за да направят място за нещо друго, нещо по-силно от мен самия. – Тогава за първи път бе разбрал какво представлява смъртта, но все още не знаеше точно колко добре и отблизо ще започне да я разбира съвсем скоро.

От Ашлин се изтръгна още една нежна въздишка. Мадокс не можеше да каже дали тя разбира какво ù говореше. Поне не плачеше и не се гърчеше от болка.

– За известно време изгубих връзка със собствената си воля и демонът имаше пълен контрол върху мен, като ме принуждаваше да правя… – всякакви злини, довърши той наум, а спомените нахлуха с картини на кръв и смърт, на пушек и пепел и на абсолютно опустошение. Той самият едва понасяше този спомен и нямаше да натовари Ашлин с него.

Мадокс си спомни как захватът на демона се беше охлабил, сякаш се беше вдигнала мъгла. Черният пушек в ума му се беше разнесъл в ароматния сутрешен вятър и беше оставил след себе си само омразния спомен.

Демонът го беше принудил да убие Пандора – пазителя, когото мразеше най-много от всички. След като жаждата му за кръв беше задоволена, демонът се беше оттеглил някъде дълбоко в съзнанието на Мадокс, оставяйки го да се справя сам с последиците.

– Богове, да се върна – каза той с въздишка. – Да се махна от тази кутия…

– Кутия – каза Ашлин, стряскайки го. – Демони. Чувала съм за тях – тя отвори уста да каже още нещо, но трепна. Извика и се пресегна сляпо за купата.

Мадокс реагира по-бързо отвсякога. Скочи от леглото и взе купата за секунди. В мига, в който ù я поднесе, Ашлин се наведе и повърна. Той я притискаше до себе си, докато тя се чувстваше най-зле, и я утешаваше, както не беше правил за никого. Да утешава, за него беше нещо ново и той се молеше да го прави както трябва. Той не беше утешавал дори приятелите си. Мъчението на всеки беше нещо лично, както и неговото собствено.

Когато Ашлин свърши, той я настани обратно на матрака и отново почисти лицето ù. После обърна поглед към тавана.

– Съжалявам за начина, по който говорих за вас – прошепна той към небесата. – Но, моля ви, не наранявайте нея за моите грехове!

Докато се взираше в жената, имаше чувството, че откакто я беше срещнал, беше минала цяла вечност, сякаш я беше познавал винаги и тя винаги е била част от живота му. Живот, който щеше да пропадне в нищото, ако Ашлин му бъде отнета. Как беше възможно това? Само преди час беше убедил себе си, че би могъл да я убие. А сега…

– Оставете я да живее – усети се, че добавя – и аз ще направя всичко, което искате!

Всичко? – попита един тих глас. Не беше Насилие, осъзна Мадокс, не беше и глас, който беше чувал преди.

Той примигна и се скова. Мина цял миг, преди шокът му да премине в просто объркване.

– Кой е?

Стресната от избухването, Ашлин вдигна към Мадокс зачервени очи.

– Аз – каза тя дрезгаво.

– Не ми обръщай внимание, прекрасна! Спи! – каза той меко.

Кой мислиш, че съм, войнико? Не можеш ли да предположиш кой има силата да говори с теб по този начин?

Мина още една напрегната минута, преди да схване отговора. Възможно ли беше? Титан? Беше пращал молби до гърците с години и никога не му бяха отвръщали на секундата. Изобщо не му бяха отвръщали. А Титаните не бяха ли повикали Аерон в небесата просто така, само с глас?

Заляха го надежда… и ужас. Ако тези Титани бяха добронамерени, ако искаха да помогнат, мислеше Мадокс, вероятно би направил всичко. Но ако бяха злонамерени и направеха нещата по лоши… Ръцете му се свиха.

След като бяха наредили на Аерон да убие четири невинни жени, не можеше да са добри. Проклятие! Как трябваше да се държи с това същество? Смирено? Или това щеше да бъде прието като слабост?

Всичко ли? – настоя гласът. Последва безтелесен смях. – Мисли внимателно, преди да отговориш и знай, че твоята жена може наистина да умре.

Мадокс погледна към треперещото тяло на Ашлин, към изкривените от болка черти и си спомни каква беше. Как го беше гледала със захлас и го беше помолила да усети тишината заедно с нея. Как се беше изправила пред него и му беше благодарила за храната. Как беше скочила да го защити от собствените му приятели.

Дотогава (досега) никой не се е нуждаел от него. Това, че тя се нуждаеше, му носеше опиянителен устрем и задълбочаваше тревогата му за нея. „Не мога да я оставя да страда така“ – помисли той.

Налагаше се да рискува с Титаните. Каквото и да искаха наистина от воините тук, каквато и да беше целта им и независимо дали използваха Ловците и Ашлин, за да го накажат за липсата на уважение, той щеше да рискува.

Той сподави едно проклятие, подозирайки, че ще страда така, както никога не беше страдал преди. Но това не промени отговора му.

– Всичко.

* * *

Рейес се задъхваше, докато тичаше към стаята на Лушън. Беше изгубил много кръв през последните няколко дни. Повече от обикновено. Но пък нуждата от болка, тази ужасна, красива болка, го беше тормозила по-силно от всякога напоследък.

Той не знаеше защо и не можеше да я спре. Вече не можеше да я контролира. През последните няколко дни не се и опитваше. Духът на Болката получаваше всичко, което поискаше. Сега с всеки изминал ден Рейес губеше все повече от желанието си да го контролира. Част от него искаше да го приеме и най-после да изгуби себе си. Да изпита вцепененото нищо, което носеше всяко трепване на страданието.

Не винаги е било така. За известно време се беше научил да живее с демона, да съществуват съвместно и мирно до известна степен. Сега…

Зави зад един ъгъл. През страничния прозорец се процеждаше изпъстрена светлина и замъгляваше зрението му. Рейес не забави ход. Никога не беше виждал Мадокс толкова раздвоен и уплашен. Толкова уязвим. И то заради жена, заради непозната. Стръв. Рейес не одобряваше това, но смяташе Мадокс за приятел и щеше да му помогне, доколкото можеше.

Щеше да помогне, въпреки че отчаяно искаше нещата да се върнат към нормалното си състояние, в което Мадокс беснееше и умираше всяка нощ, а на следващата сутрин се държеше така, сякаш няма никакви грижи. Защото когато Мадокс се преструваше, че всичко е наред, за Рейес беше по-лесно също да се преструва.

Откъсна се от тези мисли в мига, в който видя Лушън.

Той беше седнал на пода със свити колене и главата му почиваше върху вдигнатите му ръце. Ореолът му от тъмна коса беше като шипове, сякаш беше сплитал пръсти в нея твърде много пъти, за да ги брои. Изглеждаше обезсърчен. Твърда буца заседна в гърлото на Рейес.

Ароматът на рози изпълваше все по-наситено въздуха с всяка крачка, с която Рейес наближаваше Лушън. Смърт винаги миришеше на цветя. Горкото копеле!

– Лушън – извика Рейес.

Никаква реакция.

– Лушън!

Отново без отговор.

Рейес стигна до него, наведе се и стисна рамото му, после го разтърси. Нищо. Клекна и прокара ръка пред очите на воина. Нищо. Погледът на Лушън беше празен, а устата му неподвижна. Рейес разбра. Вместо физически да напуска крепостта, както правеше обикновено, пренасяйки се от едно място на друго за секунди, Лушън беше напуснал мястото духом.

Това беше нещо, което правеше рядко, защото оставяше тялото му уязвимо за нападения. Най-вероятно беше искал нещо и дори в тази неотзивчива форма пазеше вратата на стаята си, докато беше навън да събира души.

„Тогава оставам само аз.“ Оставаше да опита само едно нещо.

Рейес се изправи, стисна бравата на стаята на приятеля си, отключи и връхлетя вътре.

И четирите жени бяха седнали на леглото, главите им бяха наведени една към друга и си шепнеха нещо, но млъкнаха в мига, в който го забелязаха. Всяка от тях пребледня. Едната ахна. Най-младата – красива малка блондинка, се изправи на очевидно треперещите си крака и зае войнствена позиция, за да му попречи да стигне до семейството ù. Вдигна брадичка и очите ù го предизвикваха да се приближи.

Тялото му се втвърди. Тялото му се втвърдяваше всеки път, щом тя беше близо до него. Снощи дори я беше помирисал. Сладка пудра и гръмотевични бури. С часове се беше потил и беше дишал тежко толкова възбуден, че беше обмислял да се бие с Мадокс за Ашлин, смятайки че тя е причината той да е в такова положение.

Тази жена беше удоволствие и рай, пир за бичуваните му сетива. По нея нямаше белези, нямаше следи от тежък живот. Само безупречна, целуната от слънцето кожа, яркозелени очи и пълни червени устни, създадени за смях… и целувки.

Ако беше познала дори един миг на болка, това не личаше по нищо. И това го привличаше. Въпреки че знаеше. Връзките му можеха да свършват единствено зле.

– Не ме гледай така! – сопна се малкият рус ангел, а ръцете ù се свиха в юмруци встрани от тялото ù.

Планираше ли да го нападне? Смешна представа. Тя нямаше как да знае, че той щеше да се наслади. Че щеше да иска още и още, и още и че щеше да я моли да го удари отново. „Бих направил услуга на света, ако оставя Ловците да отрежат главата ми.“

Богове, той се мразеше. Мразеше това, в което се беше превърнал, това, което беше принуден да прави, и това, за което жадуваше сега.

– Ако си дошъл да ни изнасилиш, трябва да знаеш, че ще се борим. Няма да се дадем лесно – тя вдигна брадичка още малко и изправи рамене. Толкова много кураж в толкова дребно тяло го изуми, но той не можеше да бъде отклонен от текущата си задача.

– Някоя от вас знае ли как да лекува човек?

Тя примигна към него, изгубвайки малко от напереността си.

– Човек?

– Жена. Като вас.

Тя отново примигна.

– Защо?

– Знаеш ли? – настоя той, без да си дава труда да ù отговаря. – Нямаме много време.

– Защо? – повтори тя.

Рейес тръгна към нея, а във всяка негова стъпка личеше свирепост. За нейна чест тя не се отдръпна. Колкото по-близо идваше той към нея, толкова повече ароматът ù изпълваше ноздрите му – опияняващ и съблазнителен. Както и самото момиче. Неочаквано гневът му намаля.

– Отговори ми и може да те оставя жива още един ден!

– Даника! Отговори му! Моля те! – Най-старата от жените протегна трепереща набръчкана ръка и стисна ръката на момичето, опитвайки се да я дръпне обратно на леглото и далеч от него.

„Даника.“ Името се изтъркаля през ума му. Изтъркаля се и по езика му, осъзна той, произнасяйки го на глас, преди да може да се спре.

– Даника. – Членът му трепна в отговор. – Красиво. Казвам се Рейес.

Момичето устоя на старата жена, отърсвайки се от ръцете ù. Продължи да гледа Рейес. Веждите и миглите ù бяха светли като косата ù. Вероятно щеше да е светла и между краката, допускаше той.

Не можеше да се спре. Въпреки необходимостта да бърза, той умствено съблече Даника. Формите ù го приветстваха извивка след извивка и бяха като банкет за прегладнелия му поглед. Големи гърди, увенчани с малинови зърна. Мек плосък корем. Меки, но силни бедра.

Рейес вече не си позволяваше да ляга с хора. Беше избрал да се грижи за себе си сам, когато нуждата му се надигнеше. Страстите му бяха твърде мрачни, твърде болезнени и повечето жени не можеха да ги издържат. Тази, с нейната мекота и аура на невинност, щеше да е по-наранена и отвратена от повечето. Той изобщо не се съмняваше. По-лошото беше, че жените, с които спеше, се опиваха от неговия демон, търсейки и причинявайки болка толкова съсредоточено, колкото и той самият.

Дори ако искаше от Даника единствено целувка, тя нямаше да е в състояние да я понесе. Той можеше да не е в състояние да се справи. Мисълта да я нарани, да я накара да кърви или да я съсипе проряза с тъпа болка гърдите му.

– Аз… ще попитам още веднъж. Някой от вас лечител ли е? – излая той внезапно, нетърпелив да избяга от Даника и нейната дразнеща невинност.

Тя пребледня от суровостта му, но не се отдръпна.

– Ако… ако аз съм лечител, ще пощадиш ли майка ми, сестра ми и баба ми? Те не са направили нищо лошо. Дойдохме в Будапеща, за се сбогуваме с дядо. Ние…

Той вдигна ръка и тя млъкна. Беше опасно да я слуша как разказва за живота си. Вече искаше да я прегърне и да я утеши за загубата, която очевидно я беше разтърсила.

– Да, ще пощадя живота ви, ако я спасиш – излъга той.

Ако можеше да се вярва на Титаните, Аерон скоро щеше да се пречупи и да копнее до полуда за кръв и смърт. Нямаше да съществува за нищо друго, освен за да убие тези жени. Беше милостиво да им даде малко успокоение в последните им дни, разсъди Рейес. Последни дни. Напомнянето не му харесваше.

Раменете на Даника се отпуснаха леко и тя хвърли решителен поглед към семейството си. Всяка от жените клатеше глава в безмълвно „не“. Даника кимна.

Рейес се намръщи. Не разбираше играта между тях. Дали и тя не лъжеше? Най-накрая Даника се обърна отново към него. Той забрави объркването си, когато погледите им се срещнаха. Или просто отговорът не го интересуваше. Ангелската ù красота беше по-завладяваща от кутията на Пандора, тя обещаваше опрощение, което вероятно не можеше да даде. И все пак част от него мечтаеше за него. Само за момент.

Тя затвори очи, изпусна дълга и тежка въздишка и каза:

– Да. Лечител съм.

– Тогава ела с мен! – Той не пое ръката на Даника, твърде уплашен какво може да стане, ако я докосне. „Боиш се от обикновена жена? Страхливец.“ Не, той просто беше умен. Ако сега не я докосне, нямаше да му липсва усещането, когато е мъртва.

Ами ако Лушън измислеше начин да я спаси? Ами ако…

– Ела! – Рейес отказа да губи повече време, завъртя се и закрачи към изхода на стаята, като принуди Даника да го последва. Заключи другите жени вътре, после тръгна бързо, опитвайки се да поддържа здравословно разстояние между себе си и ангела.

* * *

„Боже мой, Боже мой, Боже мой! – припяваше си наум Даника Форд. Сърцето щеше да изскочи от гърдите, блъскайки се в ребрата ù, сякаш те бяха врата с ръждясали панти. – Защо го направих? Аз не съм лечител.“

Беше минала курс по анатомия в колежа, да. Беше изкарала курс по първа помощ, в случай че дядо получи инфаркт пред нея, разбира се. Но не беше медицинска сестра, нито лекар. Тя беше просто мизерстваща художничка, която мислеше, че една ваканция би излекувала скръбта и мъката от смъртта на дядо ù.

Какво щеше да прави, ако този корав войник (а той явно беше войник) със стоманени очи искаше тя да изпълни някаква операция? Тя нямаше да я направи, разбира се. Не можеше да застраши живота на някого по този начин. Но всичко друго… може би. Вероятно. Тя трябваше да спаси семейството си. Техният живот беше в опасност сега.

„Боже мой!“ Опитвайки се да намери някакво спокойствие, тя започна да изучава гърба на тъмничаря си, докато той крачеше пред нея. Имаше загоряла кожа и черни като нощта очи. Беше висок и имаше най-широките рамене, които тя беше виждала. Беше го видяла още веднъж преди и той не се беше усмихнал и тогава. В очите му имаше болка. И тогава, и сега. Имаше пресни рани по ръцете му и тогава, и сега.

„Боже мой, Боже мой!“ Дори не мислеше да избяга от него. Само щеше да я хване, а тогава щеше да е вбесен. Можеше да го нападне. А това беше по-плашещо от това да влезе в обитавана от духове къща на Хелоуин с резачки, ковчези и всичко останало. Сама.

„Боже мой, Боже мой, Боже мой!“ Тя искаше да говори с него, да го пита какво се очаква от нея, но не можеше и дума да каже. В гърлото ù имаше буца с размера на топка за бейзбол, която ù пречеше да говори. Не знаеше защо е отвлечена и вече почти не ù пукаше. Просто искаше да напусне този ветровит и зловещ замък с неговите чудати, прекалено мускулести собственици и да отлети у дома към безопасността на апартамента си в Ню Мексико.

Тя едва не изхлипа, внезапно прободена от чувство на отчаяние и носталгия. Щеше ли този войник да спази думата си, ако тя помогнеше? Съмняваше се, но надеждата беше глупаво нещо. Щеше да направи каквото може, независимо от всичко и щеше да се моли за чудо.

Жалко, че не можеше да убеди себе си, че щеше да се случи чудо. „Вероятно ще бъдеш накълцана от големия звяр, ако нещо се обърка.“

„Боже мой, Боже мой, Боже мой!“ Ако се провалеше, не се съмняваше, че тя и семейството ù щяха да умрат… много скоро.