Прокълната нощ

ТРЕТА ГЛАВА

„Прибери се, прибери се, прибери се!“ – припяваше Мадокс заповедта в ума си, опитвайки се да се разсее от болката. Опит­вайки се да задуши подтика да извърши насилие, подтик, който нарастваше постоянно. Жената – Ашлин, подскачаше на рамото му като нежелано напомняне, че би могъл да се пречупи във всеки един момент и да убие всичко около себе си. И особено нея.

Искаше да се удавиш в жена – подигра му се духът. – Ето твоят шанс. Удави се в нейната кръв!

Ръцете му се свиха в юмруци. Трябваше да помисли, но не можеше през болката. Тя беше споменала сила, беше помолила за помощта му. Нали? Част от това, което беше казала, се изгуби сред рева в главата му. Той знаеше със сигурност само това, че трябваше да я зареже, както беше възнамерявал.

Но беше чул измъчения стон на нейния вик – от типа полудял стон, който самият Мадокс често беше искал да изпусне. Нещо дълбоко в него беше реагирало и той усети огромна потребност да ù помогне, да докосне меката ù кожа само още веднъж. Потребност, която някак бе по-силна от Насилие. Удивителен, невероятен подвиг.

И той се беше върнал при нея, въпреки че знаеше, че тя е в по-голяма опасност с него, отколкото сама в гората. Въпреки че знаеше, че тя най-вероятно е била пратена да го разсее и да помогне на Ловците да получат достъп до крепостта.

„Глупак.“ Сега тя беше провесена върху него, женският ù аромат дразнеше носа му, а меките ù извивки бяха на разположение да ги изследва.

Или я посечи – подтикна го демонът.

Тя беше безумно красива и беше лесно да разбере защо Лов­ците я бяха пратили. Кой би искал да обезобрази такава женственост? Кой би отпратил такава очевидна чувстве­ност. Изглежда не и той.

„Глупак“ – отново изруга Мадокс наум. Ловци! Наистина бяха в Будапеща. Татуировките им бяха мрачно напомняне за онези мрачни, мрачни дни в Гърция. Явно отново бяха тръгнали за кръв, защото всеки от четиримата мъже, следващи Ашлин, носеше оръжие и заглушител. За смъртни се бяха били с експертно умение.

Мадокс беше излязъл победител в тази кървава среща, но не беше се измъкнал невредим. Кракът му беше срязан и едно от ребрата му със сигурност беше пукнато.

Времето, изглежда, само беше изострило уменията им.

Чудеше се как щеше да реагира Ашлин, когато разбере, че ги няма. Щеше ли да плаче? Да пищи? Да ругае? Щеше ли да го нападне с породена от скръбта ярост?

Дали и други чакаха в града?

В момента не можеше да се принуди да се тревожи за това. Когато хвана Ашлин в ръцете си, той беше увлечен. Адът, който беше животът му, моментално се беше оттеглил, оставяйки само… нещо, което той не мислеше, че може правилно да назове. Желание, може би. Не. Той отхвърли тази дума моментално. Тя не можеше да обясни дълбочината на прилива, на жегата.

Моментално обсебване, вероятно.

Каквото и да беше, не му харесваше. Беше по-силно от всичко, което беше преживял преди, и заплашваше да го контролира. Мадокс не се нуждаше от друга сила, която да се опитва да дърпа конците на живота му.

Тя беше толкова… прелестна. Толкова прелестна, че почти го болеше да я гледа. Кожата ù беше гладка и мека, като канела, изсипана в буркан с мед, а после разбъркана до крем. Очите ù бяха в същия оттенък на мед и толкова завладяващи, че караха гърдите му да го болят. Не беше виждал смъртен да изглежда толкова измъчен и усещаше, че помежду им има странна прилика.

Когато кичури от дългата ù копринена коса, също в цвета на мед, но изпъстрени с бакърено и кварц, се бяха навивали около лицето ù, го беше заболяло. Беше му се приискало. Беше му се приискало да докосне, да вкуси. Да погълне. Да изпие. Но не беше искал да я нарани. Това все още го учудваше.

„Ашлин.“ Името ù, прошепнато в ума му, беше нежно, като самата жена. Да я отведе в крепостта, беше против правилата, беше заплаха за най-пазените им тайни. Трябваше да се засрами от себе си, затова, че я носи натам, вместо надалеч, а тя трябваше да плаче от ужас.

Очевидно думата трябва не значеше нищо за тях.

Защо не плачеше тя? Още по-важно, защо не беше плакала? Когато ù се беше нахвърлил, явно опръскан с кръвта на съюзниците ù, лицето ù беше осветено от възхитителна усмивка и сочните ù устни бяха показали съвършени бели зъби.

Спомняйки си тази усмивка, Мадокс усети разтърсване от заслепяваща възбуда. Но усещаше и объркване. Беше минала цяла вечност, откакто за последно си беше имал работа със Стръв, но не можеше да си спомни примамките на Ловците някога да са били толкова искрени в задоволството си.

Дори Хади, Стръвта, която беше помогнала да бъде съкрушен Баден – пазителя на Подозрение. Хади беше изиграла ролята на малтретирана и уплашена душа до съвършенство. Виждайки я, Баден беше решил да действа без подозрение за първи път, откакто демонът му се беше настанил в него. Или може би не. Мадокс винаги се беше чудил дали мъжът не беше искал да умре. Ако беше така, желанието му се беше сбъднало. Беше намушкан в гърлото мигове след като беше отворил сърцето си за Хади, която на свой ред беше пуснала въоръжените Ловци вътре.

Най-вероятно самото намушкване нямаше да убие Баден. Но след това Ловците го бяха обезглавили. Баден нямаше шанс. Дори безсмъртен не можеше да се възстанови след нещо подобно.

Баден беше добър човек, добър воин и не беше заслужил такъв кървав край. Мадокс, обаче…

„Моето убийство би било оправдано.“

Стръвта, която им бяха изпратили преди Хади, беше прелъстила Парис. Не че нещо такова изискваше много усилия. По време на акта Ловците бяха изпълзели в спалнята на жената и бяха намушкали воина в гърба, в опит да го отслабят, преди да опитат да му отрежат главата.

Но Парис, превъзбуден от секса и въпреки раната, беше успял да се освободи с бой и беше убил всички около себе си.

Мадокс не можеше да си представи, че жената в ръцете му е достатъчно страхлива, за да удари в гръб. Беше се изправила срещу него и не се беше отдръпнала, дори когато духът в него крещеше за освобождение. Може би Ашлин беше невинна. Той не беше открил камери или динамит по дърветата, където тя се беше бавила. Може би…

– Може би си по-глупав, отколкото осъзнаваш – промърмори той.

– Какво?

Той я пренебрегна със съзнанието, че така е по-безопасно. Гласът ù беше мек и жив и насъскваше духа, подигравателно с нежността си. По-добре да я държи тиха.

Най-после забеляза тъмния ронлив камък на крепостта. Не съвсем навреме. Разкъсваща болка проряза корема му и едва не го събори на земята.

Насилие се вливаше във вените му и трептеше в кръвта му. Убий! Нарани! Осакати!

– Не.

Убий, нарани, осакати!

– Не!

Убий,нарани, осакати!

– Мадокс?

Духът изрева отчаян, толкова отчаян за освобождение. „Бори се с него! – заповяда си той. – Остани спокоен!“ Той пое въздух в дробовете си, задържа го и бавно го освободи.

Убийнараниосакати! Убийнараниосакати!

– Ще устоя. Аз не съм чудовище.

Ще видим…

Ноктите му се удължиха. Ръцете го сърбяха в безжалостен подтик да удари. Ако не се успокоеше, скоро щеше да нападне всичко и всеки, който попаднеше в обсега му. Щеше да убие без милост, без колебание. Щеше да унищожи този дом камък по камък с ритници и нокти. Яростно. Щеше да унищожи всеки вътре в него. А по-скоро щеше да гори в ада цяла вечност, отколкото да направи такова нещо.

– Мадокс? – каза Ашлин отново. Сладкият ù глас се понесе към ушите му като настойчива молба, която беше отчасти успокоителна като балсам и отчасти възбуждаща. – Какво?…

– Тишина! – Той я издърпа от рамото си, но все още я държеше здраво, когато връхлетя през предната врата, почти изтръгвайки дървото от пантите. Посрещнаха го ядосаните гласове на Торин, Лушън и Рейес. Те стояха във фоайето и се караха.

– Не трябваше да му позволяваш да излиза – каза Лушън. – Той се превръща в животно, Торин, той унищожава…

– Спрете! – извика Мадокс. – Помогнете ми!

И тримата мъже се извъртяха към него.

– Какво става? – настоя Рейес. Когато видя Ашлин, зяп­на. По лицето му се изписа шок. – Защо си донесъл жена в къщата?

Чули врявата, Парис и Аерон нахлуха във фоайето с изопнати лица. Когато забелязаха Мадокс, се отпуснаха.

– Най-после! – каза Парис, очевидно облекчен. Но и той забеляза Ашлин. Ухили се. – Супер! Подарък? За мен?

Мадокс оголи зъби.

Убий ги! – умоляваше Насилие вече с прелъстителен шепот. – Убий ги!

– Не трябваше да сте тук – думите с мъка се откъсваха от гърлото му. – Вземете я и се махайте! Преди да е станало късно.

– Вижте го! – каза Парис. Облекчението и развеселеността бяха изчезнали. – Вижте лицето му!

– Процесът е започнал вече – каза Лушън.

Думите пришпориха Мадокс да действа. Не искаше да пусне Ашлин дори в лудостта си, но я хвърли към групата. Лушън я хвана без усилие. В мига, когато с цялата си тежест стъпи върху краката си, тя трепна. Сигурно си е изкълчила глезена на хълма, осъзна Мадокс, а загрижеността му за част от секундата взе превес над жаждата за кръв.

– Внимавай с крака ù! – нареди той.

Лушън я пусна, за да погледне глезена ù, но Ашлин се изтръгна от него и закуцука обратно към обятията на Мадокс. Загрижеността му се усили, когато ръцете му я обгърнаха. Тя трепереше. Но миг по-късно не го интересуваше. Умът му се замъгли и жестокостта заличи всяка емоция по пътя си.

– Пусни ме! – изръмжа той и я избута.

Жената се притискаше към него.

– Какво има?

Лушън я сграбчи, дръпна я назад и я стисна в желязна хватка. Ако беше докосвала Мадокс секунда повече, той можеше да я разкъса с нокти. Така заби ръце в близката стена.

– Мадокс – каза тя с несигурен глас.

– Не я наранявайте! – думите бяха повече за него самия, отколкото за другите. – Ти! – изръмжа той, сочейки Рейес с окървавен пръст. – Спалнята! Сега! – Не изчака за отговор, а затропа нагоре по стълбите.

Чу Ашлин да се бори да се освободи и да вика:

– Но аз искам да остана с него.

Прехапа вътрешната страна на бузата си, докато не усети кръв. Позволи си да надзърне през рамо.

Когато Лушън затегна хватката си около борещата се Ашлин, тъмната му коса забърса раменете ù; нуждата от кръв у Мадокс се усили. Едва не промени посоката и не изтича обратно към фоайето, за да разкъса приятеля си на парчета. „Моя! – крещеше умът му. – Моя. Аз я намерих. Никой освен мен няма да я пипа.“

Мадокс не беше сигурен дали духът или самият той мисли по този начин, а и не му пукаше. Просто искаше да убие. Да, да убие. Ярост, такава ярост избухна в него. И той наистина спря. Наистина промени посоката. Щеше да разсече Лушън на две и да покрие пода с кръвта на приятеля си.

Унищожи, унищожи, унищожи! Убий!

– Той ще нападне – предупреди Лушън.

– Махнете я от тук! – извика Торин.

Лушън извлече Ашлин от стаята. Уплашените ù викове отекваха в ушите на Мадокс, което само успя да увеличи мрачните му потребности. Образът на бледото ù прелестно лице проблясваше в ума му отново и отново, докато стана единственото, което виждаше. Тя беше ужасена. Доверяваше му се, искаше го. Ръцете ù се бяха протегнали към него.

Стомахът му беше пареща купчина от пулсираща агония, но той не забави стъпка. Полунощ щеше да настъпи всеки миг и той щеше да умре, но щеше да отведе всеки тук със себе си.

Да, те трябва да бъдат унищожени.

– А, по дяволите! – промърмори Аерон. – Демонът го е превзел напълно. Трябва да го усмирим. Лушън, върни се тук! Бързо!

Аерон, Рейес и Парис пристъпиха напред. За секунда Мадокс извади камите си и ги изстреля. Тримата мъже очак­ваха нападението и го отбегнаха. Сребърните остриета прелетяха над тях и се забиха в стената. Две секунди по-късно мъжете бяха върху него и той лежеше по гръб. Юмруци се забиха в лицето, в корема и в слабините му. Той се бореше. Ревеше, ръмжеше и удряше.

В челюстта му се заби пестник, измествайки костта. Коляно притисна чувствителната плът между краката му. Той още се бореше. И докато битката се разгорещяваше, воините успяха да го извлекат нагоре по стълбите до стаята му. Мадокс мислеше, че чува Ашлин да хлипа, мислеше, че я вижда да се опитва да откъсне тримата мъже от него. Той замахна с юмрук и удари нещо – нос. Чу вой. Усети задоволство. Искаше още кръв.

– Проклятие! Сложи му оковите, Рейес, преди да счупи шибания нос на някой друг!

– Твърде силен е. Не съм сигурен още колко мога да го удържа.

Докато се бореше, минаха минути, може би вечност, пос­ле студеният метал се сключи около китките и глезените му. Мадокс се извиваше и опъваше, а оковите се впиваха в плътта му.

– Копелета! – болката в корема му беше нетърпима, вече не беше спорадична, а постоянна. – Ще ви убия. Ще взема всички вас с мен в ада.

Рейес се изправи над него. Мрачен блясък на решителност и съжаление излъчваше лицето му. Мадокс се опита да го повали като вдигна колене и ритна, но веригите удържаха. Воинът също остана на място, изтегляйки дълъг заплашителен меч.

– Съжалявам – каза дрезгаво Рейес, когато часовникът отбеляза часа. И тогава намушка Мадокс в корема.

Металът сряза чак до гръбнака му, преди да напусне тялото му. От раната мигновено се изля кръв и намокри гърдите и корема му. Жлъч пламна в гърлото и в носа му. Той изруга, опъна се.

Рейес го промуши отново. И отново.

Болката… агонията… Усещаше кожата си като прогорена. Три от пробожданията бяха достатъчни да прободат костите, а органите му вече бяха разкъсани и всеки от тях беше точка на страдание. Но той още се бореше, още усещаше отчаяния подтик да убие. Тогава една жена изкрещя:

– Спрете! Убивате го!

Когато гласът ù проби съзнанието на Мадокс, борбата му стана още по-дива. Ашлин. Неговата жена от гората. Неговата. Да стигне до нея, трябваше да стигне до нея. Трябваше да я убие… не! Трябваше да я спаси. Да убие… да спаси… двете желания се бореха за надмощие. Той се изви във веригите. Металните окови се забиха по-дълбоко в китките и глезените му, но той се изправи и ритна. Леглото потрепери от силата на движението му и таблите се изкривиха с трясък.

– Защо правите това? – извика Ашлин. – Спрете! Не го убивайте! Боже мой, спрете!

Рейес го намушка отново.

Черна паяжина падна върху зрението му, когато огледа стаята. Парис, видя той замъглено, крачеше към Ашлин. Стигна до нея и я обви с ръце. Тя беше като джудже в прегръдката на по-големия мъж, скрита в сянката му. Сълзи блестяха в тези кехлибарени очи и по твърде бледите ù бузи.

Тя се бореше, но Парис я държеше здраво и я извлече от стаята.

Мадокс нададе животински рев. Парис щеше да я прелъсти. Щеше да я съблече и да я вкуси. Тя нямаше да може да устои, никоя жена не можеше.

– Пусни я! Веднага! – той се напъна толкова яростно да се освободи, че един кръвоносен съд се пръсна в главата му. Зрението му се помрачи напълно.

– Махни я от тук и я дръж навън! – Рейес намушка Мадокс още веднъж. Петият удар. – Тя го прави по-побъркан от обикновено.

„Трябва да я спася. Трябва да стигна до нея.“ Звукът на тракащите вериги се смеси с пухтенето му, докато се бореше още по-силно.

– Съжалявам – прошепна отново Рейес.

Най-после и шестият удар беше нанесен.

Тогава всичката сила на Мадокс се оттегли от него. Духът се укроти, отдръпна се дълбоко в подсъзнанието му.

Край. Беше сторено.

Той лежеше на кревата, подгизнал в собствената си кръв, неспособен да мърда или да вижда. Болката не го напусна, нито изгарянето. Не, бяха се усилили, бяха повече част от него, отколкото собствената му кожа. Топла течност клокочеше в гърлото му.

Лушън (той знаеше, че е Лушън, защото разпозна измамливо сладкия аромат на Смърт) коленичи до него и потупа ръката му. Това означаваше, че краят беше близо, толкова мъчително близо.

Но за Мадокс истинското мъчение едва започваше.

Като част от смъртното проклятие той и Насилие щяха да прекарат остатъка от нощта, изгаряйки в ямите на ада. Той отвори уста да говори, но излезе само кашляне. Още и още кръв нахлуваше в гърлото му и го задушаваше.

– На сутринта ще даваш много обяснения, приятелю – каза Лушън и добави нежно: – Умри сега! Ще отведа душата ти в ада, както се изисква, но този път може да ти се поиска да останеш там, ъ… вместо да се разправяш с бедата, която доведе в нашия дом.

– М-момичето – успя накрая да каже Мадокс.

– Не се тревожи! – каза Лушън. Какъвто и въпрос да имаше, той го запази за себе си. – Няма да я нараним. Тя ще бъде твоя, ще се оправиш с нея на сутринта.

– Недокосната. – Мадокс знаеше, че искането беше странно, защото никой от тях никога не беше притежавал жена. Ашлин обаче… Той не беше съвсем сигурен какво иска да прави с нея. Знаеше какво би трябвало да направи… и какво не би могъл. Но това нямаше никакво значение в този момент. Защото повече от всичко той знаеше, че не иска да дели.

– Недокосната – настоя той слабо, когато Лушън не каза нищо.

– Недокосната – съгласи се Лушън накрая.

Миризмата на цветя се усили. Мина време, необходимо за един удар на сърцето, и Мадокс умря.