Споделена любов

16.

Когато се върна от срещата с Омега, господин Х. имаше чувството, че киселини изгарят стомаха му. В което нямаше нищо странно, при положение че току-що го бяха нахранили със собствените му лайна.

Господарят му беше бесен по ред причини. Искаше повече лесъри и повече убити вампири, повече напредък, от всичко по повече… Но проблемът беше там, че колкото и да получаваше, Омега винаги щеше да иска още. Може би това беше неговото проклятие.

Но за господин Х. това нямаше значение. Величината на неговия собствен провал вече беше написана на дъската, уравнението на унищожението му — съставено. Единствената неизвестна беше времето. Колко време щеше да мине, преди на Омега да му прекипи и да го повика завинаги при себе си?

Трябваше да побърза и да убеди Ван да се качи на борда.

Господин Х. отиде до лаптопа си и го включи. Настани се до кафявата локва отдавна изсъхнала кръв, отвори файла със Свитъците и намери откъса, който търсеше. Думите на пророчеството му подействаха успокояващо.

Господин Х. се облегна на стената, разкърши врат и се огледа наоколо. Миризливите останки от някогашната лаборатория за метамфетамин, мръсотията, в която цялото място тънеше и дъхът на всички злодеяния, извършени без капка угризения, го караха да се чувства като на парти, на което не искаше да присъства, но от което не можеше да си тръгне. Точно както и от Обществото на лесърите.

Само че всичко щеше да се оправи. Беше намерил изход от проблема с лесърите.

Странно как беше успял да открие Ван Дийн. Посещаваше незаконните боеве в търсене на новобранци за Обществото и Ван веднага привлече вниманието му. Той просто се открояваше сред останалите. У него имаше нещо особено, което го издигаше над противниците му. Докато го гледаше как се бие, господин Х. си помисли, че вижда пред себе си ценно попълнение за Обществото… поне докато не забеляза липсващия пръст.

Не му се щеше да приеме в редиците на лесърите някой с физически дефект. Но колкото повече наблюдаваше как Ван се бие, толкова по-ясно виждаше, че липсващото кутре изобщо не му пречи. Няколко вечери по-късно зърна татуировката. Ван винаги се биеше с тениска, но в един момент тя се беше вдигнала нагоре. Между лопатките му, нарисувано с черно мастило, се взираше черно око.

Именно това бе накарало господин Х. да се зарови в Свитъците. Пророчеството беше скрито дълбоко в скрижалите на лесърите, почти забравен абзац сред правилата за въвеждане в Обществото. За щастие, когато за първи път беше станал водач на лесърите, господин Х. беше прочел правилата достатъчно внимателно, за да си спомни, че проклетото нещо наистина е написано там.

Както и останалата част от Свитъците, които бяха преведени на английски през трийсетте години на двайсети век, пророчеството беше неясно и отнесено. Но ако някому липсва един пръст на дясната ръка, то значи той има само четири. „Трите живота“ бяха детството, възмъжаването и животът като лесър. А според зрителите на двубоите, Ван беше тукашен — роден бе в Кладенеца, както беше известен Колдуел.

Но това не беше всичко. Инстинктите му бяха безпогрешни. Достатъчно бе да го погледа човек как се бие, за да види, че Ван Дийн се ориентира не само според четирите посоки на света. Той притежаваше забележителната дарба да предугажда ходовете на своя противник. Именно това умение го караше да изпъква сред другите.

Решаващото доказателство обаче беше махнатият апендикс. Думата „резка“ можеше да бъде тълкувана по много начини, но най-вероятно означаваше „белег“. И тъй като всеки има пъп, трябваше да са ти извадили апендикса, за да имаш два „белега“ „отпред“, нали така?

А и годината съвпадаше.

Господин Х. извади мобилния си телефон и позвъни на един от подчинените си. Докато чакаше да му отговорят, ясно си даде сметка, че Ван Дийн, този боец от късните дни, това четирипръсто копеле, му е нужно повече от всеки друг, когото беше срещал през живота си. Или след смъртта си.

Когато се материализира пред сивото имение, Мариса сложи ръка на шията си и отметна глава назад. Господи, колко много камъни бяха струпани тук! Сигурно бяха трябвали цели каменоломни, за да се издигне тази сграда. И всички тези витражни прозорци, които отдалеч приличаха на решетки. И, разбира се, десетметровият зид, който ограждаше парка. И охранителните камери. И портите.

Толкова добре защитено. Толкова студено.

Мястото бе точно такова, каквото Мариса очакваше — не дом, а крепост. Освен това беше обвито от онова, което в Древната страна наричаха мис — то караше нежеланите посетители да губят ориентация. Самата тя успя да го открие само защото Рот беше вътре. След триста години, през които чистата му кръв беше поддържала живота й, у Мариса имаше толкова много от него, че можеше да го намери навсякъде. Дори да ги делеше стена от мис.

Докато се взираше в каменната грамада пред себе си, Мариса усети как по гърба й полазват тръпки, сякаш някой я следеше. Хвърли поглед назад и видя, че на изток небето започва да порозовява. Светлината опари очите й и тя си даде сметка, че няма никакво време.

Без да сваля ръка от гърлото си, тя отиде до масивната медна врата. Не видя нито звънец, нито чукало, затова побутна едно от крилата и за нейна изненада то поддаде. Учудването й трая само докато се озова във вестибюла. Аха, значи тук проверяваха посетителите.

Тя застана пред една от охранителните камери и зачака. Несъмнено, прекрачвайки прага, бе задействала някаква аларма, така че някой щеше да се появи и да я покани да влезе… или пък да я отпрати. В такъв случай щеше да й се наложи да прибегне до резервния си вариант. И то възможно най-бързо.

Ривендж беше единственият друг вампир, към когото можеше да се обърне, но там положението беше по-сложно. Неговата мамен бе нещо като духовен съветник на глимерата и със сигурност присъствието на Мариса щеше да накърни жестоко чувството й за благоприличие.

Отправяйки безмълвна молитва към Скрайб Върджин, Мариса приглади косата си с ръка. Може би се лъжеше, но някак не можеше да си представи как Рот я отпраща от вратата си точно преди изгрев-слънце. След всичко, което бе изтърпяла от него, смяташе, че е заслужила поне един ден под неговия покрив. А той беше мъж на честта.

Добре, че Бъч не живееше заедно с Братството, поне доколкото тя знаеше. Миналото лято имаше жилище някъде другаде и Мариса предполагаше, че все още е така. Надяваше се да е така.

Тежката дървена врата насреща й се отвори и на прага застана икономът Фриц, очевидно много учуден да я види тук.

— Господарке — поклони се той почтително. — Очакват ли ви?

— Не, не ме очакват.

Всъщност появата й надали можеше да бъде по-неочаквана.

— Аз, ъъъ… — започна тя, но в този миг се разнесе женски глас.

— Фриц, кой е?

Докато стъпките приближаваха, Мариса сключи ръце пред себе си и наведе глава.

О, господи! Бет, кралицата. По-добре би било да поговори първо с Рот. Сега можеше само да предполага, че нищо няма да се получи.

Но нейно величество поне щеше да й позволи да използва телефона и да се обади на Ривендж, нали? Дали щеше да има време да му позвъни?

Дървената врата се отвори по-широко.

— Кой е… Мариса?

Без да вдига очи от пода, Мариса направи почтителен реверанс.

— Кралице.

— Фриц, ще ни извиниш ли? — помоли Бет, след което отново се обърна към Мариса. — Ще влезеш ли?

Мариса се поколеба за миг, преди да прекрачи прага. Долови топлината и ярките цветове вътре, но не посмя да вдигне глава и да се огледа.

— Как ни намери? — попита Бет.

— У мен… у мен все още тече кръвта на твоя хелрен. Дойдох… дойдох, за да го помоля за услуга. Бих искала да поговоря с Рот, ако нямаш нищо против?

Мариса едва не подскочи, когато усети да я хващат за ръката.

— Какво се е случило?

Тя вдигна очи към кралицата и остана изумена от искрената загриженост, изписана по лицето й. Да бъде посрещната така сърдечно, беше обезоръжаващо, особено пък от тази жена, която имаше всички основания да се поддаде на изкушението да я изрита от дома си.

— Мариса, кажи ми какво се е случило.

Откъде да започне?

— Аз… ъъъ… имам нужда от място, където да остана. Нямам къде да отида. Изхвърлиха ме на улицата. Аз…

— Почакай, не бързай толкова. Какво е станало?

Мариса си пое дълбоко дъх и й представи сбита версия на случилото се, като внимаваше да не споменава Бъч. Думите се изляха от нея като мръсна вода и оплискаха прекрасната мозайка на пода. Срамът от онова, което изричаше, изгаряше гърлото й.

— Оставаш при нас — заяви Бет, след като я изслуша.

— Само за тази нощ.

— Колкото поискаш — каза Бет и стисна ръката й.

Мариса затвори очи, мъчейки се да не се разплаче, когато до ушите й достигна звук от тежки стъпки, слизащи по стълби, покрити с мек килим.

Миг по-късно ниският глас на Рот изпълни просторното, високо цели три етажа фоайе:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Мариса ще остане да живее при нас.

Докато правеше още един реверанс, Мариса се чувстваше толкова уязвима, сякаш беше гола, сякаш й бяха отнели и последното зрънце гордост. Ужасяващо беше да нямаш нищо и да разчиташ на милостта на другите.

— Мариса, погледни ме.

Добре познаваше суровия тон на Рот, който я беше карал да се свива като от удар в продължение на три столетия. Обзета от отчаяние, тя погледна към открехнатата врата, макар че вече наистина беше твърде късно.

Сякаш по волята на Рот, вратата шумно се затвори.

— Говори, Мариса.

— По-полека, Рот — скастри го Бет. — Достатъчно е преживяла тази нощ. Хавърс я е изхвърлил от къщата си.

— Какво? Защо?

Бет набързо му разказа и Мариса се почувства още по-унизена, чувайки историята си от устата на друг. Очите й се замъглиха и тя отчаяно опита да се овладее.

Усилията й се оказаха безуспешни миг по-късно, когато Рот каза:

— Господи, какъв идиот! Разбира се, че ще остане тук.

С разтреперани пръсти Мариса избърса сълзите, които се стичаха от очите й.

— Мариса? Погледни ме.

Тя вдигна глава. Господи, Рот си беше съвсем същият — лицето му беше прекалено сурово, за да е истински красиво, а тъмните очила му придаваха заплашителен вид. Някак между другото, Мариса забеляза, че косата му е много по-дълга отпреди и стига почти до кръста му.

— Радвам се, че дойде при нас.

Тя се прокашля.

— Ще съм ви задължена, ако ми позволите да остана тук за кратко.

— Къде са нещата ти?

— Вкъщи… в къщата на брат ми… ъъъ… на Хавърс. Когато се върнах от Съвета на принцепсите, заварих всичко, което притежавам, прибрано в кашони. Но може да си останат там, докато реша къде…

— Фриц! — повиши глас Рот и когато догенът се появи тичешком, нареди: — Отиди у Хавърс и донеси нещата й. Вземи лекотоварния автомобил и нека някой да дойде с теб да ти помогне.

Фриц се поклони и се отдалечи по-бързо, отколкото можеше да се очаква от един възрастен доген.

Мариса се опита да намери подходящите думи.

— Аз… аз…

— Ще ти покажа стаята ти — каза Бет. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

И тя я поведе към широкото стълбище. Докато се изкачваха, Мариса хвърли поглед през рамо. Стиснал зъби, Рот имаше толкова безмилостно изражение, че тя се закова на място.

— Сигурен ли си? — попита го тя и той придоби още по-свиреп вид.

— Брат ти притежава забележителната дарба да ме изкарва извън нерви.

— Не искам да ви създавам неудобства.

Рот изобщо не й обърна внимание.

— Заради Бъч е, нали? Ви ми каза, че си отишла в стаята му и си го върнала от оня свят. Нека позная — на Хавърс никак не му е харесала близостта ти с нашия човек.

Неспособна да говори, Мариса кимна.

— Както казах, брат ти адски ми лази по нервите. Бъч е наше момче, дори и да не е член на Братството. Всеки, който държи на него, държи и на нас. Така че, що се отнася до мен, можеш да останеш тук до края на живота си.

С тези думи Рот заобиколи стълбището, като не спираше да ругае:

— Проклетият му Хавърс. Шибан идиот! Ще потърся Ви, за да му кажа, че си тук. Бъч го няма, но Ви ще знае къде да го открие.

— О, не… няма нужда да…

Рот нито спря, нито забави крачка, което й напомни, че никой не може да казва на краля какво да прави. Дори и ако искаше да му каже да не се тревожи.

— Е — промърмори Бет, — поне в момента не е въоръжен.

— Учудена съм, че толкова го е грижа.

— Шегуваш ли се? Та това е отвратително. Да те изхвърли на улицата точно преди изгрев-слънце! Както и да е, нека ти помогна да се настаниш.

Бет я дръпна лекичко, но Мариса стоеше като закована.

— Ти ме посрещна толкова любезно. Как може да си толкова…

— Мариса — прекъсна я Бет, тъмносините й очи гледаха сериозно. — Ти спаси онзи, когото обичам. Когато го простреляха и моята кръв не беше достатъчно силна, ти му спаси живота, като му даде да пие от китката ти. Така че нека да сме наясно за едно — няма абсолютно нищо, което не бих направила за теб.

Когато слънцето изгря и лъчите му нахлуха в апартамента, Бъч се събуди, възбуден и потриващ бедра в събраните на топка сатенени чаршафи. Тялото му беше плувнало в пот, кожата му беше свръхчувствителна, ерекцията му пулсираше.

Замаян, неспособен да разграничи действителност от фантазия, той посегна надолу. Разкопча колана си. Проправи си път през панталона и боксерките.

Образът на Мариса изпълваше съзнанието му, половината от картините бяха плод на съня, в чиято опияняваща прегръдка се намираше допреди малко, другата половина на спомените. Той се сля с ритъма на ръката си, без да е сигурен дали усеща собствения си допир… Може би беше тя… Господи, как искаше да е тя!

Очите му се притвориха, гърбът му се изви в дъга.

„О, господи! Толкова е хубаво.“

В този миг се събуди.

Когато осъзна какво прави, се вбеси. Сърдит на себе си и на всичко, което се случваше, той изля целия си гняв върху себе си — ръката му стана груба, от устните му се откъсна проклятие и той свърши. Не можеше да го нарече оргазъм. По-скоро и членът му беше изругал заедно с него.

Скован от ужас, той събра сили и сведе поглед надолу.

И се отпусна облекчено на леглото. Поне едно нещо отново беше нормално.

След като си събу панталона и се забърса с боксерките, Бъч отиде в банята и пусна душа. Докато стоеше под струята, мислеше единствено за Мариса. Тя му липсваше, жадуваше я толкова силно, че чак го болеше. Раздираше го неутолимо желание, като онова, с което трябваше да се пребори миналата година, когато отказа цигарите.

Само че за това още не беше измислена лепенка.

Когато излезе от банята, увил кърпа около кръста си, чу мобилният телефон да звъни. Разрови възглавниците и най-сетне го намери.

— Да, Ви? — изскрибуца той в слушалката.

Както всяка сутрин, и сега гласа му никакъв го нямаше — звучеше като двигател на кола, който отказва да запали. Ето още едно нещо, което си беше нормално.

— Мариса се премести при нас.

— Какво? — Бъч се отпусна на матрака. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Хавърс я е изритал от къщата си.

— Заради мен?

— Аха.

— Мръсно копеле…

— Тя е в имението, така че е на сигурно място. Обаче е адски разстроена.

Последва дълга пауза.

— Ченге? Там ли си, мой човек?

— Да.

Бъч се излегна назад. И усети, че бедрата му потръпват от нуждата да стигнат до нея.

— Е, както казах, тя е добре. Искаш ли да ти я доведа тази вечер?

Бъч закри очите си с длан. Мисълта, че някой я беше наранил по какъвто и да било начин, го влудяваше. Толкова, че беше готов да убие някого.

— Бъч? Ало?

Мариса се намести в леглото с балдахин и придърпа завивките до брадичката си. Искаше й се да не е гола, но проблемът беше, че нямаше никакви дрехи.

Въпреки че тук нямаше кой да я безпокои, голотата я караше да се чувства… неудобно. Беше позорно, макар че никой никога нямаше да научи.

Тя се огледа. Стаята, в която я бяха настанили, беше прекрасна. Издържана в синьо и украсена с идиличен мотив, който се повтаряше навсякъде — по стените, по завесите, върху завивките и дори върху тапицерията на стола.

Знатната дама и коленичилият пред нея поклонник определено не бяха това, което Мариса би искала да вижда около себе си. Двамата френски влюбени й действаха угнетяващо, образите им се забиваха в съзнанието й като отривисти ноти, които описваха онова, което двамата с Бъч нямаха.

За да разреши този проблем, Мариса загаси осветлението и затвори очи. Ефектът беше мигновен — хаотичното стакато утихна като по чудо.

Каква бъркотия само! А и не можеше да не се зачуди какво още ще се обърка. Фриц и двама други догени бяха отишли да приберат вещите й от къщата на брат… не, от къщата на Хавърс и част от Мариса очакваше да се завърнат с празни ръце. Нищо чудно междувременно Хавърс да бе решил да се отърве от нещата й. Така, както беше сторил с нея.

Докато лежеше в мрака, тя се зае да пресява отломките от живота си, опитвайки се да прецени какво все още може да бъде използвано и с какво ще трябва да се прости завинаги. Откри единствено потискащи вехтории, бъркотия от нещастни спомени, които никак не й помагаха да реши накъде да поеме. Нямаше никаква представа нито какво иска да прави, нито къде би могла да отиде.

Което си беше съвсем в реда на нещата. Та тя беше прекарала три столетия в очакване и с надеждата някой мъж да я забележи. Три столетия, в които се опитваше да угоди на глимерата. Три столетия, през които отчаяно се беше старала да бъде нечия сестра, нечия дъщеря, нечия шелан. Всички тези налагани й отвън очаквания бяха физичните закони, управлявали нейния свят досега, по-всеобхватни и неотменни дори от гравитацията.

И докъде я бяха довели опитите й да ги спазва? Дотам да остане сама — без семейство, без партньор и отритната от обществото.

Много добре тогава — отсега нататък вече нямаше да се опитва да търси смисъла на нещата извън себе си. Може и да нямаше представа коя е, но по-добре беше да се лута объркана, отколкото да позволи на обществото завинаги да я оплете в задушаващите си мрежи.

Телефонът до леглото иззвъня и Мариса подскочи. Не искаше да вдига, но той явно нямаше да спре, така че тя най-сетне вдигна слушалката ако не за друго, то за да го накара да замълчи.

— Ало?

— Господарке? — разнесе се почтителният глас на един доген. — Търси ви господарят Бъч. Ще приемете ли обаждането?

Страхотно, няма що! Значи беше научил.

— Господарке?

— Ъъъ… да, да, ще го приема.

— Много добре. Освен това му дадох директния ви номер. Изчакайте един момент.

От слушалката долетя изщракване, последвано от характерния дрезгав глас.

— Мариса? Добре ли си?

Ни най-малко, помисли си тя, но това не му влизаше в работата.

— Добре съм, благодаря. Бет и Рот ме посрещнаха много топло.

— Слушай, трябва да те видя.

— Така ли? Да разбирам ли, че всичките ти проблеми са се изпарили като по чудо? Сигурно си страшно доволен, че отново си напълно здрав. Поздравления.

Бъч изруга.

— Безпокоя се за теб.

— Много мило от твоя страна, но…

— Мариса…

— … не бихме искали да бъда изложена на опасност, нали?

— Слушай, аз само…

— Така че е по-добре да стоиш настрани, за да не пострадам.

— По дяволите, Мариса. По дяволите цялата шибана история.

Мариса затвори очи, сърдита на света и на Бъч, и на брат си, и на себе си. А тъй като и той беше започнал здравата да се ядосва, разговорът заплашваше да стане взривоопасен.

— Оценявам загрижеността ти, но съм добре — каза тя, овладявайки гласа си.

— Ама че шибана…

— Да, мисля, че това добре описва положението. Дочуване, Бъч.

Едва когато затвори, си даде сметка, че цялата трепери. Телефонът иззвъня почти моментално и тя го изгледа яростно, преди да се пресегне и с едно мълниеносно движение да изтръгне кабела от стената.

След това се намести обратно под завивките, обърна се на една страна и се сви на кълбо. Ясно беше, че няма да може да заспи, но все пак затвори очи.

Докато лежеше ядосана в мрака, Мариса стигна до едно заключение. Въпреки че всичко беше… шибано според цветистото описание на Бъч, поне едно нещо беше сигурно — гневът определено беше за предпочитане пред пристъпите на паника.

Двадесет минути по-късно, нахлупил ниско шапката на „Ред Сокс“ и скрил очите си зад чифт тъмни очила, Бъч се приближи до една тъмнозелена хонда „Акорд“ и се огледа първо наляво, а после надясно. Уличката беше пуста, сградите наоколо нямаха прозорци, по съседната Девета улица не минаваха коли.

Той се наведе, вдигна един камък от земята и строши прозореца откъм шофьорското място. Алармата запищя като полудяла и Бъч побърза да се отдръпне в сенките. Никой не се появи и след малко пронизителните звуци утихнаха.

Не беше крал кола от шестнадесетгодишен, когато се занимаваше с дребни престъпления из бедняшките квартали на Бостън, но имаше чувството, че е било вчера. Най-спокойно отиде до колата, отвори вратата и се настани зад волана. Следващата операция извърши бързо и успешно — доказателство, че дарбата за престъпления, също както и бостънският му акцент, никога не го бяха изоставили напълно. Той свали таблото. Намери жиците. Допря ги и… готово.

След това събори парчетата стъкло навън и потегли. Тъй като коленете му бяха свити почти до гърдите, натисна лоста на седалката и я бутна назад, после небрежно подпря ръка на прозореца, сякаш просто се наслаждаваше на ранната пролет, и отпусна гърба си.

Когато стигна до знака „Стоп“ в края на уличката, включи мигача и спря — безпрекословното спазване на правилата за движение по пътищата беше от жизненоважно значение, когато човек се намираше в краден автомобил и нямаше документи за самоличност.

Когато сви наляво и пое по Девета улица, Бъч почувства внезапен прилив на съжаление към нещастника, когото беше прецакал така. Никак не беше забавно да ти отмъкнат колата и още на първия червен светофар той отвори жабката. Хондата беше регистрирана на името на някоя си Сали Форестър, улица „Барнстейбъл“ №1247.

Бъч се зарече да й върне колата възможно най-скоро, като освен това й остави и някоя и друга хилядарка заради причиненото неудобство, както и за да плати счупения прозорец.

И като стана дума за счупени неща… той наклони огледалото за обратно виждане към себе си. Боже, изглеждаше ужасно! Имаше нужда от бръснене, а и следите от побоя все още си личаха. Проклинайки, той намести огледалото обратно, така че да не му се налага да гледа грозната си мутра.

За съжаление, все още можеше да си я представи съвсем ясно.

Докато излизаше от града в откраднатата хонда на Сали Форестър, с физиономия, която приличаше на боксова круша, той изведнъж се видя отстрани. Вярно, че и преди беше прекрачвал границата между добро и зло. Винаги беше готов да извърти правилата, така че да съвпаднат с неговите цели. Не се церемонеше много-много със заподозрените и понякога се правеше, че не забелязва някои неща, ако така можеше да се сдобие с информацията, която му трябваше. Вземал беше наркотици дори след като стана полицай… поне докато окончателно не се отказа от кокаина.

Единственото, което категорично отказваше, беше да приеме подкуп или сексуална услуга, докато изпълняваше служебния си дълг.

Сякаш това го превръщаше в герой!

А какво правеше сега? Отиваше при една жена, която бездруго беше изпаднала в отвратителна ситуация. И защо? Само за да даде и своя принос към гадостите, които й се бяха струпали на главата.

Но просто не бе в състояние да се спре. След като дълго беше опитвал да се свърже с Мариса по телефона, желанието да я види се бе оказало по-силно от него. Ако преди беше обсебен от нея, сега вече й беше изцяло отдаден. На всяка цена държеше да се увери, че тя е добре и да… по дяволите, да се опита да й обясни малко по-добре какво бе имал предвид.

Едно поне беше хубаво — този път като че ли вътре в него всичко беше наред. Преди да излезе от бърлогата на Ви, се беше порязал с ножа си — въпреки положителните резултати от сутрешната чекия, трябваше да провери кръвта си. Слава богу, оказала се бе червена.

Той си пое дълбоко дъх… и се намръщи. Доближи нос до ръката си и отново вдиша дълбоко. Какво, по дяволите, беше това? Дори през дрехите и въпреки вятъра, който духаше през счупения прозорец, ясно долавяше някаква миризма… и не, това не беше сладникавата воня на бебешка пудра, която, за щастие, беше изчезнала. Сега от него се излъчваше нещо друго.

Боже. Напоследък тялото му се беше превърнало в ароматизатор за въздух, който просто не можеше да реши на какво иска да мирише. Но поне този аромат му харесваше…

Ами ако… Не, невъзможно… Не, не беше това. Точка по въпроса.

Бъч извади мобилния си телефон и натисна едно от копчетата за бързо избиране.

— Само да те предупредя, че идвам — каза в мига, в който чу гласа на Ви от другата страна.

От слушалката долетя шумолене и дълбоко вдишване, сякаш Вишъс беше запалил цигара.

— Не се учудвам. Но как ще стигнеш дотук?

— С хондата на Сали Форестър.

— На кого?

— Нямам представа, задигнах я. Виж, не съм намислил нищо нередно.

Да бе, да.

— Е, поне нищо, свързано с лесърите — уточни той. — Просто трябва да поговоря с Мариса.

Последва дълго мълчание.

— Ще ти отворя портата. По дяволите, мисът държи копелетата настрани вече седемдесет години, така че тук няма как да те проследят. А и не вярвам, че ти ни мислиш злото. Освен ако не си заривам главата в пясъка?

Бъч си намести шапката и отново усети непознатата миризма.

— Слушай, Ви… с мен се случва нещо странно.

— Какво?

— Мириша на мъжки парфюм.

— Браво на теб. На жените това им харесва.

— Вишъс, мириша като „Obsession for Men“15, само дето изобщо не съм си слагал, ако ме разбираш.

От другата страна на линията настана мълчание. После:

— Хората не се обвързват.

— О, нима? Защо не го кажеш на централната ми нервна система и на потните ми жлези? Бас държа, че ще им е интересно да го научат.

— И го усети, след като бяхте заедно в болницата?

— Оттогава стана по-осезаемо, но мисля, че надуших нещо подобно и по-рано.

— Кога?

— Веднъж, когато я видях да се качва в колата на някакъв мъжки вампир.

— Кога беше това?

— Преди около три месеца. Даже си извадих пистолета, когато ги видях.

Тишина.

— Бъч, хората не се обвързват като нас.

— Знам.

Ново мълчание. После:

— Някаква вероятност да си осиновен?

— Не. А в семейството ми няма вампири, ако това ти се върти из главата. Ви, човече, нали пих от кръвта ти? Сигурен ли си, че не съм се превърнал в…

— Генетиката е единственият начин. Това с ухапването и превръщането във вампир са пълни глупости. Виж, ще те пусна да влезеш и ще си поговорим, след като се видиш с нея. А, да, и още нещо — Рот няма нищо против да пообработим лесърите, за да разберем какво са ти сторили. Но иска ти да стоиш настрани.

Бъч стисна волана с всичка сила.

— Да върви по дяволите! Часове наред си отстоявах правото на разплата. Пролях кръвта си за възможността да им сритам задниците, за да науча истината.

— Рот…

— … е страхотен тип, но не ми е крал. Така че ще му се наложи да отстъпи.

— Той само иска да те предпази.

— Кажи му, че няма защо да се хаби.

Ви процеди няколко звучни ругатни на Древния език, после измърмори:

— Добре.

— Благодаря ти.

— И още една подробност, ченге. Мариса е гостенка на Братството. Ако откаже да те види, ще трябва да те изритаме навън.

— Ако откаже да ме види, сам ще си тръгна, обещавам.